Нашествие

36.

Стигнахме до първия купол на сутринта. За наша изненада, когато разузнавачите се изкачиха до билото на заобикалящия го кратер, не срещнахме съпротива. Въпреки това се приближихме с цялата полагаща се параноя. Първо заповядах на артилерията да унищожи ракетната батарея върху купола. Тя започна да ни обстрелва, но корабите ми свалиха ракетите. Засипахме батареята със снаряди, докато не стана на пух и прах.

Мястото изглеждаше изоставено. Поблазни ме мисълта да се опитам да завзема купола — или по-точно, намиращата се вътре фабрика, но се отказах. Тези машини трябваше да бъдат унищожени. Нямахме време за игрички. Наредих на шест роти да се приближат към купола от всички страни. Избрах тези, в които имаше най-много нови попълнения. Какво по-добро време да опознаят врага? Подозирах, че машините са се изтеглили оттук, защото позицията беше незащитима. Ако това се окажеше суха тренировка — ако врагът бе решил да отстъпи и да ни остави този купол, — то нищо не пречеше да извлека от нея малко учебна полза. Заповядах на по-голямата част от силите ми да се оттеглят зад ръба на кратера. Щяхме да си отваряме очите за изненадваща атака от неочаквана посока.

Когато атаката дойде, наистина беше неочаквана. Мисля, че я предизвика изтеглянето на моите сили. По-късно, докато преглеждах видеозаписите, не забелязах момчетата, които бях пратил на смърт, да са подтикнали по някакъв начин макросите към действие. Зелените ми войници още не бяха прекосили и половината дъно на кратера, когато нещата тръгнаха на зле.

Първо куполът изчезна. Затрепка, стана полупрозрачен и накрая се стопи изцяло. Вътре стоеше голямата машина, която бяхме дошли да унищожим, а около нея пъплеха дузина от малките работници. Тези бяха някакъв нов вид. Всеки от тях имаше деликатен комплект инструменти, монтиран отпред на шасито. Блестящите прибори бяха фино изработени — тънки, сребристи нещица, които мърдаха и се въртяха с изумителна скорост. Отдалеч приличаха на ножове на косачка или на вършачка. По-късно обаче стигнах до заключението, че са били бързо движещи се челюсти от блестящ метал. Струва ми се, че това беше техният еквивалент на техници. За нещастие ги зърнахме съвсем за кратко.

Секунди след угасването на купола всичко друго също изчезна. Грейна неописуемо ярка бяла светлина, все едно се раждаше ново слънце. Машините-техници изчезнаха. Голямата фабрика, по която пълзяха като метални личинки, се изпари. По-късно не можахме да открием дори твърдата каменна повърхност под нея, която излъчваше предпазния купол. Няма нужда да споменавам, че шестте ми роти зелени войници също изчезнаха. След гръмотевичния тътен в небето се издигна огромен кълбящ се облак, който достигна километри височина и прие познатата гъбовидна форма. Главните ми сили бяха достатъчно далеч, за да оцелеят. Мисля, че ни спаси ръбът на самия кратер. Той насочи енергията от взрива нагоре, като мощно изригващ вулкан.

След като се съвзехме и нанитите излекуваха опърлената ни кожа, се насочихме към втория от трите купола. Редовните войници, които ни придружаваха, бяха изгубили целия си кураж. Поне една трета от тях бяха ослепели или имаха толкова лоши изгаряния, че не бяха в състояние да се бият. Накарах нанокорабите да откарат оцелелите обратно.

Машините ни оставиха да се приближим необезпокоявани до следващия купол. Пратих напред разузнавачи да търсят ядрени мини и тем подобни. Врагът бе показал, че се учи и е способен да ни изненада. Освен това не се свенеше да използва ядрени оръжия. Може би беше насочил усилията на фабриките към производство на големи количества от тях.

Три дни по-късно предпазливо настъпващата ми войска съзря купола. И този стоеше кротко, блещукаше от отразена слънчевата светлина и сияеше от вътрешна енергия без видим източник.

Щом спряхме да огледаме терена, артилерийският ми командир се свърза с мен.

— Сър? Разрешете да започнем далечен обстрел.

— Разстоянието е прекалено голямо — отвърнах и вдигнах бинокъла към очите си. Огледах хоризонта за следи от макросите. Не се виждаше нищо. „Аламо“ също бе докладвал, че няма никакво доловимо движение. Черният яйцевиден кораб бе надвиснал над армията ми като ангел пазител.

— Нека опитам, сър. Ако пак е някакъв капан, ще им се наложи да се покажат. Не могат да свалят снарядите ми, ако се крият под земята.

Обмислих предложението и ми се видя разумно. Все още разполагахме с трийсет ядрени снаряда. Можехме да си позволим да изхабим няколко срещу купола. Ако не друго, щяхме да проучим ефектите.

— Добре, стреляйте, когато сте готови. Но използвайте само един специален снаряд в залпа.

— Слушам, сър.

След минута завиха сирени. Мъжете около мен побързаха да си намерят прикритие. Знаеха, че сме достатъчно далеч, за да не получим изгаряния, а очилата трябваше да предпазят зрението ни, но в последно време бяха видели твърде много гъбовидни облаци и това ги бе направило предпазливи.

Първият залп се извиси в небето. Твърде високо, помислих си аз. Но врагът не оживя и не ги свали. Снарядите се посипаха върху купола и по него разцъфнаха петна, които трепкаха и меняха цвета си. Мина още секунда и аз се зачудих дали последният снаряд, специалният, изобщо е избухнал.

После дойде проблясъкът. Гръмотевичен тътен разтърси земята. Гъбовидният облак бе сравнително малък, но все пак напълно приличен. Когато ярката светлина помръкна достатъчно, потърсих мястото на попадението с бинокъла си, нетърпелив да видя резултата.

Куполът още работеше. Повдигнах вежди впечатлен. Трябваше да отдам заслуженото на тези извънземни. Бяха наистина издръжливи.

Забелязах обаче, че куполът се е променил. Сега трептеше и по него проблясваха ярки петна. Цветът му бе станал тъмнооранжев. Свалих бинокъла и се свързах с артилерийския командир.

— Стреляйте пак. Този път с два ядрени снаряда.

— Не можем да изстреляме два, сър — първият ще погълне втория.

— Какво?

— Само единият ще избухне, защото първият, който удари, ще унищожи втория, докато още се приближава.

— Тогава изстреляйте един в началото на залпа и един в края му.

Настъпи момент на колебание. Чух как командирът говори на руски с хората си.

— Мисля, че ще успеем да го направим, полковник.

— Тогава го направете! — извиках. — Проклетият купол отново побелява. И бъдете готови с трети снаряд, в случай че първите два не свършат работа.

— Сър, наистина ли искаме да използваме толкова много…

— Да, по дяволите. А сега стреляйте! Това е заповед!

— Слушам — отвърна артилерийският командир. Не звучеше смутен. Предполагах, че и друг път са му крещели старши офицери.

Втората бомба имаше същия ефект като първата, но третата свърши работа. Не се наложи да пращаме четвърта. Бях готов да изстрелям половината си боеприпаси, само и само да унищожим този купол от разстояние. Не се съмнявах, че макросите са ни подготвили нещо особено гадно. Но така и не получихме възможност да разберем какво е.

Свалих бинокъла и се усмихнах към пламтящата, бълваща пушек яма, която бяхме направили в земята. Може би след един век този район щеше да е още безплоден, но поне нямаше да го управляват машините.

След успеха с два от трите купола в армията ни настъпи радостна възбуда. Наредих да пратят каса шампанско в лагера на руския офицер и те ми отвърнаха с покана да се присъединя към тях.

Бях срещал руския командир само по време на брифинги. Помнех, че първото му име е Дмитрий. Цялата тази кампания ни бе увлякла във вихъра си и не ни бе оставила време за светски любезности. На Фолкландските острови имахме само няколко дни да се подготвим, така че почти не познавах мъжете, с които пътувах. Реших, че трябва да ги опозная. Можехме да си дадем малко почивка, преди да продължим, за да нападнем третия и последен купол.

Вървях замислен по хрущящия чакъл на някакъв стар път. Нощта се спускаше над земята и по небосвода блещукаха първите звезди. Зловещо червено зарево от още неугасналите пожари придаваше на небето мътен оранжев оттенък. Щеше да е красиво, ако не знаех, че светлината идва от милиони горящи дървета в далечината.

Замислих се дали да не се извиня на Дмитрий за грубото си отношение, но реших да не го правя. Щях да се държа дружески, но не и извинително. Решенията ми досега обикновено бяха правилни.

Само че така и не стигнах до лагера на руските офицери. „Аламо“ ме накара да закова на място.

„Приближават се вражески единици.“

Обърнах се и хукнах към щабквартирата. Не носех пушката, нито реактора. Бях станал небрежен. Всички останали — също. Идеше ми да се наругая, но нямах време. Тичах с цялата си нечовешка бързина. Тя обаче не бе достатъчна.

„Колко са?“, попитах кораба.

„Над петстотин… шестстотин. И растат с всяка секунда.“

„Мамка му“, помислих си инстинктивно. Естествено, корабът не отговори. Нямаше и нужда.