Нашествие

25.

„Аламо“ можеше да чува мислите ми и макар че не бях го повикал на помощ, той бе пристигнал за мен веднага щом е разбрал, че съм в смъртна опасност. Не му бях заповядвал да не го прави. Не осъзнавах, че е необходимо. Но сега вече знаех, че ако искам корабът ми да стои настрани от битките, в които участвам, трябва да му дам изрична заповед да си остане вкъщи. Чудех се дали ще ме послуша. Когато ставаше дума за опазване на командния персонал, той не винаги се подчиняваше.

„Върни ни в базата на остров Андрос“, казах на „Аламо“.

„Приблизително време на пристигане: седем минути.“

— Той просто пренебрегваше въпросите ми — оплака се Сандра. — Трябва да си намеря собствен кораб, който ще ме слуша.

Хвърлих поглед към нея.

— Имаш необходимите качества. Действай.

— Не се усмихваш.

— Когато човек е водил близък бой с тези машини и е оцелял, започва да цени малките радости в живота. Но току-що ни наритаха задниците. Тези пушки, които сложих на гърбовете на две хиляди добри войници, доведоха само до поголовното им избиване.

— Вината не е твоя, Кайл. Ти се опита.

— Точно така, сър — обади се сержант Уилсън зад мен. „Аламо“ го бе пуснал и той пристъпи на мостика.

Обърнах се и стиснах ръката му. Но не смятах, че наистина го заслужавам.

— Командир Ригс — каза той, взирайки се в мен. — Да не мислите, че вие носите цялата вина за тази каша, сър? Затова ли рискувахте живота си там? В противоречие със заповедите?

Погледнах го.

— Отчасти.

— Не е така, сър. Ако щете вярвайте, но това е най-доброто, което сме постигали в открит бой с машините. Досега всичките ни хора бяха унищожавани почти без да нанесат щети на врага. Единствено ядрените бомби вършеха някаква работа. Директните попадения ги убиват, но се опитваме да измислим как да го направим, без да унищожим цял континент.

— Аз също, сержант — отвърнах.

Мъжът свали раницата си и въздъхна. Отметна качулката на костюма си, облегна се на една от стените и се плъзна по нея, докато не седна на пода. Аз направих същото, отпускайки се до него. И двамата бяхме прекалено мръсни, за да седнем на мебелите. Освен това изведнъж се почувствахме твърде уморени, за да стигнем дори до дивана.

Отделих няколко минути да пратя съобщения на Кроу и останалите. Те обещаха да дойдат и да приберат оцелелите, стига това да не излага на риск корабите им.

— Хубаво местенце си имате, командире — рече Уилсън. — Странно е да видиш толкова покъщнина в един от тия кораби. Изглежда почти по домашному.

Още седяхме, облегнати на стената. Чувствах се замаян и изтощен, след като се бях сражавал за живота си. Явно Уилсън също. Сандра ни донесе питиета. Пресушихме ги веднага. Тя напълни отново чашите и ние ги пресушихме още веднъж. Осъзнах, че сме обезводнени.

След около минута Сандра забеляза обгорената ми ръка и изпадна в лека паника. Досега я бях крил между гънките на костюма си. Тя се зае да я почисти с мрачна съсредоточеност. Подозирах, че усилията ѝ са безсмислени. С времето нанитите щяха да ме поправят — или пък нямаше да ме поправят и щях да остана с една ръка по-малко. Първата помощ не е от полза в случая. Но все пак ѝ позволих да се погрижи за мен, защото знаех, че ще се почувства по-добре.

— Уилсън — обърнах се към сержанта. Той продължаваше да се взира в нищото, изглеждаше капнал и измъчен. — Какво можеше да ни помогне да спечелим онази битка? Какви подобрения биха свършили работа?

Той се замисли. Повдигна лазерната пушка, създадена от мен. Като добър войник, не беше изоставил оръжието. Лицето ми пламна, защото си спомних за всички мъже, които бяха разчитали на тези пушки, а те се бяха оказали безполезни.

— Не знам, сър — рече той, клатейки глава. — Тези оръжия са фантастични, но просто нямат достатъчно мощност. Предполагам, че ще ни трябват по-големи. Но пък тогава ще са и по-тежки, с по-големи раници. Не мисля, че човек ще може да се движи с още петдесет килограма на гърба.

Кимнах умислено. Уилсън беше прав. Реакторите трябваше да са по-големи. Следователно хората трябваше да са по-силни.

Изтупах мръсния си, оцапан със сажди костюм и седнах на дивана. Извадих устройството за сателитна комуникация. То се отваряше и приличаше на куфарче. Момчетата от Пентагона ме бяха уверили, че ще мога да се свържа с тях от всяка точка, стига да не се намирам в космоса, отвъд орбитата на Луната. А може би дори и тогава.

За по-малко от минута връзката бе осъществена. Докладвах им каквото можах. Разбира се, не разполагах с цялостни данни за изхода от битката, а само за малка част от нея.

— Сър? — обади се Уилсън, след като бях прекъснал връзката с началството.

Вдигнах поглед от мултитъч компютъра, на който разглеждах проектни схеми.

— Какво има, сержант?

— Сър, винаги съм готов да служа отново с вас. Мислех си, че ще искате да го знаете. Вие направихте всичко, което е по силите ви, сър. Освен това никога не съм виждал човек с такива наранявания да продължава да се бие.

Вгледах се сериозно в него за няколко секунди.

— Би ли се съгласил да се присъединиш към нас, сержант? Ако това е единственият начин да победим тези макроси?

Мъжът примигна изненадано.

— Не бих искал да правя нищо против Америка, сър.

— Разбира се, че не. Ние сме се посветили на спасяването на целия свят.

— Не знам. Не мисля, че ставам за капитан на извънземен кораб.

— Не, не като пилот. Ще си ни нужен като пехотинец. Но по-различен пехотинец. Човек, който скача от самолет като десантчиците, но от по-високо, ако схващаш какво имам предвид. Човек от сухопътната част на Звездната армада.

Той се втренчи в мен, размишлявайки усилено.

— Не съм съвсем сигурен за какво ме питате, сър.

— Ако вярваше, че най-добрият начин да спасиш света — и цялото човечество — е като се присъединиш към нас, би ли проявил интерес?

Уилсън кимна бавно.

— Да, сър, ако съм убеден в това, мисля, че бих.

— Добре. Това исках да знам. Ако решиш да се възползваш — потърси ме.

— Ще го направя, командире — каза той и знаех, че говори искрено.

Когато стигнахме до остров Андрос, накарах кораба да свали сержант Уилсън точно пред вратата на медицинския център. Поне за този оцелял можех да съм сигурен, че се е върнал у дома. Скоро, за моя радост, започнаха да пристигат още. Корабите не бяха стояли без работа, но все пак трябваше да призная, че загубите ни са тежки. Погрижих се прахоземците от персонала да записват имената на оцелелите и да докладват за тях.

Поклатих глава. В собствените си мисли току-що бях нарекъл всички, които стъпват по земята, „прахоземци“. Въздъхнах. Нямаше голяма надежда да прекратим употребата на тази дума, щом не можех да възпра дори себе си.

След това ми се обади генерал Кер. Зарадвах се, че е оцелял в битката, но не бях изненадан. Приличаше ми на човек, който не умира лесно. Скоро научих, че той има същото мнение за мен.

— Преживя го, а, Ригс? Радвам се да го чуя.

— Благодаря ви, сър.

— Беше шибана работа, Ригс.

— Да, сър.

— Но не беше съвсем безполезна. Научихме много. Може би трябва да построим по-големи оръжия и да ги окопаем в артилерийски гнезда. Току-виж успеем да изненадаме врага и бързо да му видим сметката.

Стиснах устни и се замислих.

— Може и да се получи.

— Може, а? Какво друго предлагаш? Да жертваме по една дивизия елитни войници за всяка свалена машина?

— Какви са загубите ни, генерале?

— Никой ли не ти е казал? Петдесет и шест процента загинали по време на акция — и то ако всички критични случаи изкарат до сутринта, а безследно изчезналите се измъкнат някак от джунглата.

Стиснах очи и ги разтърках. Щипеха ме, сякаш бяха пълни с пясък.

— Трябват ни мобилни части, генерале. За да се приближим и да проникнем под щитовете им, хората ни трябва да могат да се движат.

— Каква е идеята ти, Ригс?

— Може да не ви хареса, сър.

— Знам, че няма да ми хареса. И първата не ми хареса. Дори ти самият не ми харесваш особено, но се сражава яростно. Бях впечатлен.

— Благодаря — отвърнах.

— А сега казвай скапаната идея.

Продължих да си търкам очите. Как да споделя с него ужасната мисъл, която се въртеше в главата ми? Още дори не я бях обсъдил с Кроу. Кой знае какво щеше да си помисли той за нея?

— Нека първо ви попитам нещо, сър. Докъде сте готови да допуснете макросите?

— Какво имаш предвид?

— Преди наистина да хвърлите всичко срещу тях. Преди вариантите ви да се изчерпят и да прибегнете към крайни средства.

Генералът мълча няколко дълги секунди.

— Мисля, че днес ти доказа, че си на наша страна, Ригс. Вие от Звездната армада, или както там се наричате, може да не сте професионалисти, но сте готови да умирате като войници. За мен това те прави войник. Разбираш ли какво ти казвам, Ригс?

— Че не бива да отговаряте на въпроса ми, но все пак ще го направите.

— Точно така. Няма да ги пуснем да минат отвъд Панамския канал. Тогава, ако сме късметлии, силите им ще са съсредоточени върху онази тясна ивица земя. Щом стигнат до тази точка, Русия, Китай и САЩ ще използват около половината от междуконтиненталните си балистични ракети. Целият континент ще бъде унищожен.

Поех си дълбоко дъх. В стомаха ми се бе образувала ледена буца. Трудно ми беше дори да разговарям за това. Нямаше начин да се евакуира цялото население. Колко ли милиона щяха да загинат? Колко ли вече бяха загинали? Сто милиона? Двеста милиона? Ами радиацията? Каква част от Земята щеше да бъде отровена след това? Реших да не задавам тези въпроси. Нямаше смисъл.

— Генерале, ами ако те поемат по море?

— Засега не са го направили. Следим за това много внимателно. Но ако не могат да бъдат удържани на сушата, ще се наложи да действаме по-рано.

— Разбирам. Благодаря ви за откровеността, генерале. Сега и аз ще бъда откровен с вас. Мисля, че можем да създадем войници, които да спрат макросите по суша. Но тези войници ще трябва първо да влязат във флотата. Ще трябва да станат международен корпус от морски пехотинци.

— Да влязат във флотата? Имаш предвид вашата флота?

— Да, сър. Звездната армада. Нужни са ни обучени доброволци от всяка нация. За предпочитане елитни ветерани. Ще ги снабдим с нови оръжия, ще ги обучим да ги използват и ще ги превърнем в сухопътна сила, която може да се изправи срещу макросите.

— Да не говорим за нещо като самоубийствен отряд, Ригс?

— Не точно, сър. Но процесът, на който ще подложим хората, ще направи невъзможно връщането им към нормалния цивилен живот.

— Разбирам. А мога ли да видя пример за един от тези… супервойници?

— Вече видяхте, сър. Аз съм един от тях.