Нашествие

30.

Както се оказа, машините не дойдоха — поне не веднага. Придвижвахме се в бърз тръс. Бягането в тръс при пехотинците на Звездната армада съвсем не бе като това при нормалните хора, въпреки тежките реактори и дебелите лазерни пушки, които носехме.

Снаряжението ни беше претърпяло много подобрения. Бях сигурен, че в бъдеще ще има и още. Основните детайли си оставаха същите: носехме реактори на гърба си и лазерни оръжия, свързани с тях посредством дълъг черен кабел, който засега само наномашините можеха да произвеждат. Военните инженери бяха изработили останалото. Костюмите се състояха от куршумоустойчиви материали и всичко, което носехме, с изключение на самия реактор, се намираше от предната ни страна, предимно в областта на корема и гърдите. Сигнални факли, храна, аптечки и така нататък — всичко бе отпред, за да уравновеси тежестта на гърба. Въпреки това тичахме странно приведени, за да не паднем назад. Ако загубехме равновесие, винаги тупвахме по задник и твърдият реактор ни трясваше по тила.

Шлемовете и качулките също бяха подобрени и сега имаха подплата от нанити. Приятелски огън от където и да било в околността задействаше сигнал, който предупреждаваше близките костюми. За милисекунда очилата на всички войници потъмняваха, предпазвайки зрението им. Това бе необходимо, тъй като новите зелени лазерни лъчи бяха толкова мощни, че пряк контакт с ретината можеше да я изгори завинаги. Беше нужно време, за да свикнеш с непрекъснатото потъмняване и изсветляване на пейзажа, но се налагаше. Не можехме да оставим очилата постоянно затъмнени, защото така нямаше да виждаме къде ходим и щяхме да се блъскаме във всичко.

За по-малко от час бойната ми група стигна до ръба на кратера около купола. Той не бе естествено образувание, а представляваше висока стена от отпадъци, построена от машините-работници. Явно макросите обичаха куполите им да се намират насред суха равна площ, заобиколена със стени. Ако не разполагаха с такова място, променяха околността според желанията си.

Лошите вести пристигнаха по комуникатора ми, докато се приближавахме към защитния вал около купола. Той имаше неравен хребет от пръст и боклуци, висок около шейсет метра. Вече го виждах между дърветата, когато дойде обаждането от Пентагона.

— Макросите свалят сателитите ни, Ригс — каза генерал Кер.

— Изненадвам се, че не са го направили по-рано.

— Мисля, че най-сетне си ги впечатлил достатъчно, за да се размърдат. Досега или не са искали да си хабят боеприпасите, или са смятали, че сателитите нямат значение, или пък са дебнели стратегически момент да ни ослепят, когато не го очакваме. Мисля, че е последното.

Прескочих един ръждясал велосипед насред напукана магистрала. Веднага след това се наложи да прескоча и голяма дупка, оставена от крака на някой макрос. Движехме се на юг по някаква аржентинска магистрала, която според данните на дисплея ми беше номер 205. Шосето бе нашарено от гигантските стъпки на машините. Те пробиваха асфалта, образувайки в земята ями, дълбоки по метър и половина. Наклоних глава, за да чувам по-добре генерала. Мина ми през ум да заповядам на хората да спрат, но бяхме твърде близо. Реших да не спираме, докато не стигнем до ръба на кратера и не се съберем за атака.

— Поне съм впечатлил врага — рекох.

— Така е. Впечатли и нашите хора. Някои от тях побесняха, щом осъзнаха, че изоставяш позицията си на брега. Поемаш голям риск, нали знаеш?

— Не, сър. Щеше да е голям риск, ако седим неподвижно, докато пристигнат хиляда ракети.

— Съгласен съм с теб, но гледай да не осереш пак нещата.

— Слушам, сър. — Реших, че когато тази бъркотия свърши, ще му купя пудел за Коледа, за да не се оплаква, че само аз осирам всичко.

— И още нещо, скоро може да загубим връзка с вас. Те свалят сателитите, без да подбират. Ще се опитаме да спретнем алтернативна комуникационна мрежа, но няма гаранция, че няма да унищожат и нея.

— Ясно, сър.

— Успех, полковник — или както там се наричаш днес.

— И на вас, сър.

Прекъснах връзката и забързах да настигна ротата си. Бях поизостанал. Майор Радович крачеше леко до мен. За миг изпитах носталгия по ранните дни, когато бях най-силният от всички. Но сега хората ми отдавна ме бяха задминали. На бойното поле с моите нанитно подсилени пехотинци аз бях един от най-бавните свръхчовеци.

Другите подразделения още не бяха докладвали за никаква съпротива. Докато тичахме и пухтяхме в костюмите си по целия път от Буенос Айрес, напрежението растеше. Отначало бях доволен, че още не срещаме врага, но с всяка изминала минута опасенията ми растяха. Той рано или късно трябваше да се покаже.

Стигнахме до подножието на планината от отпадъци, образуваща кратера, преди да ни нападнат. Оказа се, че ни чакат в самия кратер. Когато стигнахме до насипа от рохка пръст, те се появиха на билото му и се взряха надолу към нас. Не бяха от огромните машини, а от онези по-дребните, шестметровите, които наричахме язвително „работници“. Приличаха на метални мравки. Докато гледах нагоре към тъмните им силуети, осъзнах, че трябва да са стотици, и изглеждаха достатъчно големи, за да убият човек. Освен това всеки от тези работници имаше въртящо се оръдие на мястото, където би трябвало да е главата му.

Около двеста от тях се надигнаха едновременно и откриха огън. В съответствие със заповедите ми, моите хора бяха пръснати на широка площ, но не достатъчно широка. Закрещях по микрофона да се прикрият и да отвърнат на огъня. Едва ли някой се нуждаеше от тези команди. Всички действаха, както са обучени, и оцелелите потърсиха прикритие. Завърза се престрелка — машините стреляха по нас, а ние по тях. Отначало те печелеха с лекота. Ние бяхме по-уязвими цели и тичахме на открито. Сега разбрах колко мъдро бяха постъпили макросите, изравнявайки терена около куполите и издигайки подобните на кратер стени. Тези кратери изпълняваха ролята на прости укрепления. Защитните мерки потвърждаваха, че куполите са важни цели, но докато избягвах лазерния огън на врага, това ми се виждаше слаба утеха.

За по-малко от трийсет секунди загубихме над сто човека, една десета от ротата ми. След това се добрахме до подножието на насипа. Благодарих на бога, че не бяха решили да направят повърхността хлъзгава или да разположат минни полета. Сега имахме прикритие и макар че по-високата позиция им даваше предимство, все още ги превъзхождахме с четири към едно.

Замислих се дали да не заповядам на артилерийската бригада да стреля по работниците. Тя би трябвало да успее да прочисти този хребет. Но моите хора вече се намираха твърде близо, така че се налагаше да го направим по трудния начин.

Пропълзях на едно по-закътано местенце и извадих комуникатора си. Първо заповядах две роти да обходят врага от изток и от запад. После предадох на другите отряди информацията за тактиката на противника. На тях им предстояха още часове тичане, преди да стигнат до куполите, но исках да знаят какво да очакват — и да получат това съобщение, докато още можем да предаваме.

Щурмувахме склона и бързо скъсихме дистанцията. Сега машините бяха само на стотина метра от нас. Прилагахме маневра от типа „прескочикобила“ — едното отделение от всеки взвод стоеше на добри стрелкови позиции, докато второто тичаше нагоре, за да заеме прикритие на по-голяма височина. После първото отделение напредваше, прикривано от второто. Атаката на врага отслабна и докато наближавахме билото, съвсем секна. Видях как хората ми тичат предпазливо към върха на кратера. Какво ли щяхме да открием от другата страна?

Излязох иззад прикритието си и се втурнах нагоре. Видях как първият войник стигна до билото. Чифт щипци се стрелнаха и го срязаха на две. Тези блестящи, подобни на ножица остриета минаха през костюма и плътта му точно над кръста. Същата съдба сполетя втори, а после и трети. След това унищожихме машините, причакали най-бързите ми хора, и изтласкахме другите назад. Пехотинците ми се бяха наредили по целия хребет и напредваха предпазливо, като не спираха да стрелят.

Само след секунди численото ни надмощие и тактиката спечелиха битката. Ротите, на които бях заповядал да обходят от изток и запад, вече бяха заели позиции и нападнаха врага от две страни. Започнаха да стрелят по металните мравки, които се притискаха към вътрешната стена на кратера. Унищожихме ги, без да претърпим повече загуби.

След това насочихме вниманието си към самия купол. Повърхността му се вихреше — мисля, че тази дума е подходяща. Куполът бе млечнобял, полупрозрачен и проблясваше, когато заблуден изстрел на някой от войниците ми го улучеше. Майор Радович допълзя до мен. Наоколо моите пехотинци прострелваха със смъртоносните лъчи всеки макроски работник, който още мърдаше. Когато приключиха с тази работа, се окопаха по върха на кратера. Не се налагаше някой да им го казва, не и на тези момчета.

Загледаха се в мен. Аз се бях втренчил в купола. Още не бях дал заповед за атака, така че те не бяха сигурни колко време ще чакаме преди следващия си ход. Майор Радович ме гледаше. Щом се озърнех към него, виждах само очите му, останалото бе скрито. Бяхме спрели на върха на кратера и лежахме сред кал и усукан димящ метал, така че само лицата ни да са изложени към купола.

— Е? — попита той накрая.

— Мисля.

— Сър — каза Радович, като пропълзя толкова близо, че раменете ни се докоснаха. — Не можем просто да стоим тук.

Нагласих увеличението на очилата си, оглеждайки всеки сантиметър от мехура-щит. После се обърнах към Радович.

— Какво предлагаш, майоре?

— Да атакуваме.

— Просто да пробягаме последните хиляда метра и да се опитаме да проникнем в него, каквото и да представлява, така ли?

— Че какво друго можем да направим, по дяволите?

Въздъхнах.

— Наистина, какво? — Поколебах се още няколко секунди, но той беше прав. Врагът не правеше нищо, а ние не можехме да останем тук. Ако не друго, макросите вероятно щяха да ни засипят с масиран артилерийски огън. Бяхме стигнали до първия купол и го застрашавахме. Бях сигурен, че ще отвърнат по някакъв начин.

Бях също толкова сигурен, че пазят още някоя друга изненада. Изглежда, всеки път, когато кротуваха, това означаваше, че са заложили капана си и търпеливо чакат да влезем в него. Не исках да губя повече хора в безразсъдна атака. Какво ли имаше там вътре? Какви ли нови ужаси ни чакаха?

Накрая се обърнах към Радович.

— Майоре, искам да открием концентриран огън. Всеки да насочи лъч в основата на онзи купол за пет секунди. После за още пет. Да се опитаме да съсредоточим всичко в една точка и да видим дали ще поддаде.

Той се втренчи в мен за секунда, после кимна. Личеше, че не одобрява идеята. Радович, както и много от останалите мъже, бе дошъл тук да отмъсти на тези машини за опропастения си живот. В момента изглеждаше, че сме обърнали макросите в бягство, и той искаше да ги довърши лично.

Трябваха ни минута-две да организираме всичко, но скоро открихме масиран огън. Аз също стрелях с останалите. Това ме караше да се чувствам по-добре. Светлината от лазерите бе прекалено силна дори за потъмнелите ни очила. Затворих очи, но въпреки това зелено-бялото сияние на стотици лазерни пушки, стрелящи едновременно, проникваше болезнено през клепачите ми. Зениците ми се бяха свили до точици. Моментално ме заболя главата и пред мен запулсираха пурпурни петна.

— Прекратете огъня! — изкрещях, тъй като не исках нечие зрение да пострада. Нито пък някой от лазерите да прегрее и да изключи. Отделянето на голямо количество топлина бе един от най-големите проблеми при тези нови оръжия, редом с изгарящата очите светлина. Подозирах, че немалко мъже усещат боцкане в главата и опърлените си ръце, докато микроскопичните роботи се мъчат да поправят увредените клетки.

Примижах да огледам купола. Още си беше там, но не изглеждаше същият. На мястото, в което се бяхме целили, цветът му се бе променил в обгорено оранжево. Задъвках устна, взирайки се в петното. Скоро то изчезна и куполът отново стана блестящ и млечнобял.

— Не мисля, че имаме достатъчно огнева мощ, за да прогорим отвор в него — казах на Радович.

Той изсумтя в знак на съгласие.

— Сега ще нападнем ли, сър?

Помълчах още няколко секунди, но нищо друго не ми идваше на ум. Беше очевидно, че врагът ни чака, но най-вероятно подготвяше и контраатака, която щеше да ни връхлети, ако не действаме бързо. Нямаше никаква полза да седим тук. Започнах да се чудя дали не трябваше да разделя хората на три щурмови групи, вместо на шест. Може би от прекалена самонадеяност бях провалил шест атаки, вместо да успея в три. Само че вече не можех да променя нищо. Ако нашата група бъдеше унищожена, следващият командир щеше да разполага с нова информация за способностите на врага.

— Прати напред онези роти, които обходиха машините във фланг. Те понесоха по-леки загуби от другите, които щурмуваха хребета фронтално, и би трябвало да са най-боеспособни. Накарай ги да се приближат към онзи купол от две страни. Останалите ще ги поддържаме с огън по центъра.

Радович се претърколи на хълбок и ме погледна.

— Разрешете да говоря, сър.

— Слушам те.

— Сър, трябва да щурмуваме поне с половината си сили. Какъв е резервният ни план, ако първите две вълни изчезнат в купола? Ами ако влязат и бъдат изядени?

— Тогава ще ми останат осем роти, за да мисля какво да правя по-нататък.

— Сър, знам, че имате някакъв опит в сухопътния бой, но според стандартната тактика…

— Слушай, майоре. Разбирам те, но тук не воюваме срещу хора с пушки. Нямаме представа какво ще стане, ако щурмуваме този купол, но подозирам, че няма да е нищо хубаво. И не искам следващата им изненада да засегне цялата ми част.

— А какво ще кажете за половината?

— Не.

— Сър, ами артилерийската бригада?

— Изстреляли сме стотици ракети по тези куполи и всички те бяха свалени. Ракетите са предназначени за масивно струпване на незащитени цели. Засега още не ни се е открила възможност да ги използваме.

— Сър, разрешете да поведа атаката.

Този човек бе по-смел от повечето ми хора. Погледнах го и се замислих.

— Не. Трябваш ми тук, майоре. Не се тревожи. Залагам сто евро, че днес ще имаш предостатъчно възможности да се биеш.

Той изсумтя, но не прие облога. Заповедите ми бяха предадени и две роти от нанитно подсилени пехотинци се устремиха по относително гладкия, безличен терен към купола.

Бяха изминали три четвърти от разстоянието, когато се разрази истински ад.