Нашествие

33.

Офицерите от моята пехота често мърмореха, че флотата не иска да си цапа ръцете. Но корабните капитани знаеха от горчив опит, че когато наносите се приближат до куполите, макросите ги атакуват с предимство и ги унищожават. Преди да тръгнем на тази мисия, бях решил, че с изключение на пренасянето на войските в началото, не мога да си позволя да изложа на риск корабите ни — дори и за да спася хората. Ако загубехме дори само част от нашата флота, как щяхме да спрем следващото нашествие на врага? Подозирах, че следващия път ще дойдат девет кораба. Това беше само предположение, но трябваше да сме готови за най-лошото, след като единственият макроски кораб, който се бе промъкнал първия път, успя да опустоши цял континент. Ами ако следващия път това се окажеше Северна Америка или Азия — или пък и двете? Трябваше да опазим корабите си непокътнати. Те бяха единственото ни превантивно средство и бяха хиляди пъти по-добри от лекарството на наземната отбрана.

Мислех обаче, че тази нощ нещата може да са по-различни. Тази нощ макросите си имаха големи проблеми. Бяха загубили трите си най-близки купола и артилерийските си батареи. Щеше да им е трудно да свалят един далечен кораб, когато се намират под сериозна сухопътна атака. И макар че не бе изключено да го сторят, не смятах да оставя всички ни да умрем тук, след като можех да го предотвратя, след като можех да спася себе си и тези добри мъже.

Затова повиках „Аламо“ и му заповядах да дойде от мястото, на което висеше — на няколко метра над вълните на Южния Атлантик, близо до Фолкландските острови. Повиках го и той полетя към нас с цялата светкавична скорост, на която беше способен. Главният проблем бе, че не разполагаше с десантна капсула, а тук имаше двайсет мъже за спасяване. Трябваше да реша дали корабът да ни вдигне един по един с ръката си или можехме да измислим нещо по-добро.

— Куон! — извиках.

— Сър?

— Спасението пристига, но трябва да се качим върху нещо голямо. Например някоя от тези останки.

— Спасение ли, сър?

— Просто ме слушай — казах. Усещах, че бученето отдолу става по-силно и настойчиво. Пръстите на краката ми изтръпваха от вибрациите на вражеските свредели. — Намери греда или нещо такова, за което можем да се хванем. Корабът ми идва да ни прибере. Ако не го свалят, ще ни отнесе оттук, но трябва да сме лесни за носене.

— Аха — рече Куон и се огледа замаяно. Втренчи се в твърдия под, сякаш можеше да открие там удобно лежащ клон.

— Сър! — извика редникът, който ме бе попитал какво ще правим. Посочи към разрушената фабрика.

След няколко секунди осъзнах какво сочи — изкривено парче метал, дълго около десет метра. Беше към трийсет сантиметра дебело и приличаше на тръба.

— Как ще застанем върху това? — попитах.

— Няма да стоим, сър — извика той и тръгна към тръбата, влачейки ранения си крак. — Ще висим. Достатъчно силни сме. На всеки от нас му стига и една здрава ръка.

Кимнах. Идеята ми харесваше.

— Да го направим! — извиках. Като се подкрепяхме взаимно, всички тръгнахме към изкривеното парче метал, което се оказа нещо като подпора. Вероятно бе част от новия макрос, който се намираше в процес на раждане, когато взривихме купола.

Влачех и осакатения мъж, когото бях домъкнал дотук. Макар че една трета от него липсваше, беше още жив и не се оплака нито веднъж. Не бяхме изминали и десетина крачки, когато той започна да стреля назад, докато аз го мъкнех като чувал с картофи. Изобщо не се обърнах да видя по какво стреля. Просто продължих да го дърпам нататък и го изтеглих по малка могила от камънаци. Той продължаваше да пуска ярки лъчи светлина към черния дъжд. Изпарените водни капки образуваха топла мъгла зад нас.

Стигнахме до гредата и се заехме да я освободим от отломките, напрягайки подсилените си мускули. Машините усетиха, че сме намислили нещо, и удвоиха усилията си да пробият твърдата каменна повърхност, на която бяхме стояли допреди малко.

— Куон, избери още петима с по две здрави ръце и измъкнете това нещо! — изкрещях. — Всички останали стреляйте по машините, щом се покажат над повърхността.

Обсипахме с огън машините, докато излизаха, но оцелелите бързо се скриха зад купищата останки. Опитваха се да ни заобиколят във фланг. Много скоро щяха да се покатерят по могилата и да влязат в близък бой. Стреляхме по всичко, което видим, пронизвайки чернотата с ярки лъчи.

След по-малко от минута над нас надвисна голяма сянка и закри слабата светлина, процеждаща се през дъждовните облаци. Инстинктивно вдигнахме оръжията си.

— Не стреляй! — извиках. — Това е моят кораб. Куон, освободихте ли онова нещо?

— Почти, сър! — извика Куон. Усетих огромното напрежение в гласа му. Той напъваше с всички сили.

Дългата черна ръка се протегна надолу към мен.

„Не — казах на кораба. — Хвани онова парче метал. Измъкни го внимателно.“

„Аламо“ освободи гредата със същата лекота, с която бе скубал дървета на остров Андрос. Наредих на хората си да се хванат за нея и един за друг. Разреших им да захвърлят раниците и пушките, ако се налага.

Щом се издигнахме, макросите осъзнаха какво става и се втурнаха към нас. Успяха да докопат двамата мъже в долната част на гредата и те паднаха с крясъци. Машините ги разкъсаха, докато ние гледахме безпомощно. Успяхме да изгорим още няколко от тях, но после се отдалечихме в нощта.

Бях увил едната си ръка около гредата, а в другата продължавах да стискам сакатия мъж. Оставих пушката си да виси и да се удря с дрънчене в гредата. Черният кабел ѝ пречеше да падне.

Това бе най-кошмарното пътуване в живота ми. Наоколо цареше пълен мрак и ние летяхме с умопомрачителна скорост над върховете на дърветата. Щом стигнахме до океана, дъждът се превърна в буря. А после бурята се превърна в ураган. Докато стигнем до Фолкландските острови и стъпим отново на твърда земя, само шестнайсет от нас се държаха за гредата.

По-късно потърсих сакатия, когото бях мъкнал цяла нощ. Казаха ми, че умрял по време на полета. Кимнах на сестрата, приемайки съчувствените ѝ думи. Всъщност не бях изненадан. От опита със собствените ми деца знаех, че способностите на нанитите си имат граници.