Нашествие

12.

Бях нервен. Чувствах се като хлапе, което краде от магазина, защото приятелите му са го предизвикали да свие една близалка.

Отначало всичко вървеше добре. Долетяхме до най-големия мол в Мърсед, който всъщност не бе чак толкова голям, но разполагаше с онова, от което имахме нужда. Търбухът на кораба се отвори и черната змиевидна ръка се спусна надолу. Бях му заповядал първо да намери легло, така че увиснахме над магазина за мебели. Аз стоях на вратата между мостика и трюма, откъдето излизаше ръката. Тя се подаваше от тавана и се спускаше надолу като гигантска лиана.

От отвора в лицето ми лъхаше горещ въздух и познати миризми. Погледнах през рамо и видях Сандра, която също се бе привела напред и душеше. Дългата черна коса се развяваше около лицето ѝ.

Взрях се с присвити очи към един паркинг. Всичко изглеждаше толкова нормално. Имаше доджове и фордове. Много пикапи и джипове. Няколко хубави коли, няколко таратайки. Стъклата им отразяваха светлината на късното следобедно слънце и тя блестеше в очите ми. Как ми липсваха в този миг откритият простор и слънцето! Днес трябваше да бъде един прекрасен ден, точно преди лятото. Аз трябваше да работя във фермата или да седя във вътрешния двор на университета, или пък да изнасям лекция.

Под нас, на паркинга, първоначалната реакция бе предвидима. Колите започнаха да се изнасят с пълна скорост. Чуха се няколко трясъка, пищене на гуми, викове. Не видях никой да катастрофира, но предположих, че някои шофьори са го направили, докато са извивали вратове към ужасяващия кораб, затъмнил небето.

Опитах се да изхвърля от ума си бягащите граждани. Съсредоточих се върху познатото чувство на уют, което мястото предизвикваше у мен. Ето за това копнеех. Миризмата ме обсеби най-силно. Горещ асфалт. Прах. Разцъфтели дървета. Дори бензиновата миризма на изгорелите газове бе успокоителна и ме изпълни с копнеж по стария ми живот. Тогава осъзнах колко стерилен е този кораб. Бях прекарал в него по-малко от два дни, а нормалният свят вече ми се виждаше толкова различен. В кораба бе като в салона на пътнически самолет. Въздухът бе затворен и застоял — без аромати. Светлината бе приглушена и нямаше видим източник.

Поех си дълбоко дъх, наслаждавах се на бриза и на миризмите на дома. После забелязах, че леглото е започнало да се издига.

— Този кораб има вкус — обади се Сандра зад мен. Малките ръце я държаха, но тя се бе привела напред.

Погледнах какво държи корабът в странната си метална ръка. Леглото бе голямо, старомодно, с четири колони и балдахин, който се къдреше на вятъра. Изсумтях. Не се усмихнах, но бузата ми трепна леко.

Докато леглото се издигаше, осъзнах нещо, което Сандра изказа на глас.

— Прекалено голямо е — рече тя.

Така си беше. Корабът разшири максимално отворите между трюма, мостика и стаята на Сандра, но не внимаваше с неудобния товар. Едната колона избумтя в корпуса. Ръката бе прекалено силна, за да забележи това, и просто издърпа леглото. Чу се пращене. Част от колоната се отчупи и падна на паркинга. Твърдото парче дърво проби посребреното от слънцето стъкло на една кола, покривайки го с мрежа от пукнатини. Надявах се, че вътре няма никого.

— По дяволите! — каза Сандра.

Отстъпихме и се приведохме, докато леглото заплува над нас към нейната стая.

— Много е изтънчен този кораб, а? — рекох сухо.

Чу се трясък от падането на нещо. Беше лампата-мече на децата. Отидох и я вдигнах. Бях накарал кораба да направи контакт в стената, с кабели и истински разклонител от дома ми. Кабелите се издигаха нагоре до две ивици трептящ метал, сякаш жиците за плюса и минуса бяха свързани със замръзнали живачни дъги. Не знаех как корабът захранва тези кабели, без да изпържи миниатюрните роботчета, които образуват връзките, но не го и питах.

— Как е лампата? — попита Сандра.

Тя знаеше, че тази лампа е на децата ми.

— Добре е — казах. — Крушката е счупена, но можем да накараме кораба да намери нова.

— Да бе, да — рече скептично Сандра, гледайки към леглото си. Беше доста хубаво, но единият му край, със счупената колона, бе провиснал. — Да вземем да му кажем и да я завинти.

Разперих ръце. Трябваше да правим каквото можем.

Около половин час висяхме над Мърсед и крадяхме разни неща. Тъй като действахме на сляпо, беше малко като риболов. Взехме и дрехи, случайни купчини ризи и панталони, които не ни бяха по мярка. Взехме храна, мебели и цели три хладилника. Първите два бяха безнадеждно смачкани, но третият пристигна в работещо състояние, само с няколко вдлъбнатини върху двойната врата от неръждаема стомана.

— Хубав е — отбеляза Сандра.

— Ще го запазим — съгласих се. — Какво имаме да сложим в него?

— Ами… — Тя огледа хранителните продукти. — Този кораб изглежда обича пържоли. Имаме купища от тях. И хляб. И адски много оранжада.

— Звучи добре. Следващия път ще потърсим консервирани храни.

— И кутии бира — подсказа ми Сандра.

— Точно така.

Заехме се да напълним един килер и да включим хладилника в страховита на вид черна ръка, която, по неизвестен за мен начин, провеждаше ток.

След още няколко курса с хранителни продукти дойде бедата. Не разбрах точно как се случи. Най-доброто предположение, което ми хрумна впоследствие, бе, че на някой полицай му е дошло до гуша. Вероятно е стоял там от самото начало и е имал заповеди, но е решил да не ги спазва и е стрелял по кораба. Изобщо не чух изстрела му, но чух реакцията на „Аламо“.

Лумна ослепителна зелена светлина, която изпълни очите ни, главите и умовете ни. Сандра изпищя. Закрих лицето си с ръце и почти моментално съобразих какво става.

— Аламо! Прекрати огъня! Те не са заплаха!

— Забелязан е вражески огън.

Лазерът угасна, но остатъчните образи още танцуваха в ума ми. Отворих едното си око и погледнах към предната стена с металния радарен екран, който бях създал. Там се виждаха хората и колите. Всичките. Сигурно бяха хиляди. Неравна линия от точки ни ограждаше на известно разстояние. Без съмнение полицията бе отцепила района, но хората бяха дошли да позяпат увисналия над града им кораб, който тършуваше из магазините и крадеше разни неща с голямата си черна ръка.

Ръката се прибра и отворите изчезнаха. Надявах се, че е свършило, но Сандра извика нещо и посочи екрана.

Погледнах отново натам. Две от точките бяха станали червени. След малко почервеняха и трета, и четвърта. Бяха разпръснати по края на златните буболечки, символизиращи цивилните граждани.

Корабът стреля отново. Една от червените точки изчезна, после и друга. Това трябваше да са полицаи, които бяха почнали да стрелят по кораба, когато той откри огън по тях. Глупаци! Не можеха да му причинят нищо. Стори ми се, че чух куршум да рикошира в корпуса. Зачудих се колко ли е дебел металът.

Златните буболечки вече бягаха във всички посоки. Някои спряха, явно бяха паднали. Други се намираха прекалено близо до червените буболечки, които изчезваха една по една почти със същата скорост, с която се и появяваха. Ченгетата изглежда бяха открили огън във верижна реакция. Всеки от тях бе обозначаван като мишена и изпепеляван миг по-късно. От тяхна гледна точка те бяха чули стрелба на други оръжия и корабът изведнъж бе започнал да стреля по тълпата. Заедно с червените точки изчезваха и скупчените около тях златни. Хората умираха с десетки.

— Не съм в никаква опасност, престани да стреляш!

— Командният персонал е в опасност. Налага се отбранителен огън.

— Тогава лети нагоре! Нагоре! Изведи ни в орбита веднага!

Усетих как подът се надигна към мен и залитнах. Успях да се добера до едно от откраднатите кресла. Потърках лицето си, очите ме боляха. Колко ли души бе убил корабът? Отворих една бира и я изгълтах. Със Сандра почти не си говорихме през следващия час. Тя отиде в стаята си и стената се затвори.

Странно, но аз заспах в откраднатото кресло. Не бях мигнал от много време. Изобщо не възнамерявах да заспивам, просто се случи. Чувството бе задушаващо, сякаш някаква огромна ръка се спусна и сви около мен, за да ме угаси, като пръсти, гасящи пламъчето на свещ.