Нашествие

29.

Бразилия бе почти завладяна, докато съберем достатъчно голяма военна сила, за да тръгнем отново срещу макросите. Момчетата от Пентагона, начело с генерал Кер, ме тормозеха денонощно и ме притискаха да поведа хората на бой. Но аз исках да имам войска, която не може да бъде победена лесно. Исках войска, която не просто да забави макросите и дори не просто да ги спре.

Исках войска, която да ги стресне и да ги накара да отстъпят.

Вече разполагах с немалко добри офицери, които да ми помагат. Майор Радович беше един от тях. Той бе отбелязал бърз напредък след онзи първи ден. Оказваше ми голяма помощ в организацията и обучението на новите попълнения. Сержант Уилсън бе повишен в лейтенант. Работата му беше да прави номера като онзи, който им спретнах първия ден. Единственото му оплакване бе, че напоследък не достигаха дървета за взривяване.

След разговор с Кроу бях променил собствения си ранг на полковник. Всъщност званието не бе достатъчно високо, за да командвам толкова хора, но ми харесваше как звучи и не исках да ставам генерал. Не мислех, че съм го заслужил още.

Пехотинците ми наброяваха близо шест хиляди души, когато казах на генерал Кер, че съм готов. Незабавно пристъпихме към осъществяване на плановете си. Отдавна бяхме решили, че най-добрата стратегия ще е да атакуваме по южния бряг на залива Рио де ла Плата, където някога се бе издигал Буенос Айрес.

Планирахме първо да завземем руините на града. Освен че представляваше удобна за защитаване позиция, той се намираше само на петдесет километра от един макроски купол. След първоначалния щурм към нас щяха да се присъединят още десет хиляди морски пехотинци със стандартно въоръжение — тоест, ако макросите не ни издухаха от брега още на първия ден. Генералите бяха излезли с идеята да ги ударим в тила. Дълбоко в тила. Така самото разстояние до предните линии щеше да представлява проблем за враговете. Щеше да им се наложи да обърнат назад и да изминат хиляди километри, за да се сблъскат с нас. Но никой не знаеше дали ще си направят този труд.

Те бяха напреднали много бързо. За всяка нормална войска това би означавало да разтегля все повече силите си и снабдителните линии и следователно да защитава тила си с по-малко части. Не бяхме сигурни какви са възможностите на макросите да отвърнат на една контраатака, но ударът в другия край на континента изглеждаше най-добрата ни възможност. Ако се окажеше, че наистина са напредвали прекалено бързо и непредпазливо, това ни даваше шанс.

Главната цел на мисията бе да унищожим онова, което се намираше под белите куполи. Бяхме разбрали, че блестящите мехури представляват огромни, непрекъснато работещи силови полета. Издуваха се като лъскави пришки върху прекрасната ни Земя. Макросите ги бяха разположили в южните части на континента още в първите дни на нашествието. От тези куполи периодично излизаха нови бойни машини. Освен това между всеки купол и различни находища на материали сновяха редици от по-малки машини. Наричахме ги „работници“ — това име бе измислено от момчетата, следящи сателитите.

Работниците събираха суровини, като изтръгваха гредите от порутени сгради и мъкнеха смачкани коли, велосипеди, а понякога и необработена руда от откритите кариери в близост до куполите. Не знаехме какво точно става под онези щитове, но решихме, че трябва да са някакъв вид фабрики. Все нещо трябваше да произвежда тези нови роботи. Добрата новина беше, че куполите са само осем. Лошата — че са много добре защитени. Бяхме разбрали това след първите дни на нашествието, когато загубихме няколко нанокораба при опити да ги атакуваме.

Генерал Кер ми даде последни наставления, докато летях на юг с „Аламо“, носейки десантна капсула с цяла рота от собствените ми войници. Вече не ги тъпчехме в товарни контейнери. Сега бяха събрани в специално проектирани десантни капсули, които представляваха сгъващи се многоъгълници от стомана с двусантиметрова броня, илюминатори и аварийни люкове. Дизайнът бе измислен от НАТО. На мен лично продължаваха да ми приличат на смъртоносни капани, но аз така или иначе се возех в самия кораб през първия етап от пътуването.

— Генерале, мисля, че запомних плана — казах.

— Дай да обсъдим една точка — рече той. — Тези твои нестабилни реактори…

— Да, сър? — казах, правейки се на тъп. Бяхме разбрали, че реакторите много лесно могат да се претоварят и експлодират. Предполагах, че говори за това. Не му харесваше, че бях вградил в тях лични кодове, с които всеки човек можеше да се самоунищожи по свое желание — да взриви раницата си, въвеждайки определена поредица от числа. Експлозията не беше атомна, но пак щеше да е доста мощна. Всеки в моята армия можеше да освободи около един килотон енергия. Генералът бе настоял офицерите да имат контролиращи устройства и ако те не са активирани, никой да не може да реши да сложи край на всичко и да взриви половината си батальон. Бях се съгласил с това допълнение, макар и неохотно. Вярвах на хората си.

— Знаеш за какво говоря — рече Кер. — Не искам офицерите ти да разрешават самоунищожение, освен ако не можете да нанесете някакви сериозни щети на врага, а не само на собствените ни хора.

— Не сме идиоти, сър — казах. — Ако я закъсаме, имаме и шест артилерийски бригади, въоръжени с крилати ракети с ядрени бойни глави.

— Разбира се, че не сте идиоти — сопна се Кер. Усещах по тона му, че едва сдържа гнева си. — Искам просто да ми гарантираш, че ще пазите тази тактика за нещо важно.

— Гарантирам ви, че ще положим всички усилия да унищожим тези скапани машини до крак, генерале. Това е единствената гаранция, която мога да ви дам.

Той помълча няколко секунди.

— Добре — каза накрая с пораженчески тон. — Това си е твоето шоу, Ригс. Само гледай да не осереш нещата.

— Нямам такова намерение. Край.

Прекъснах връзката, преди да е успял да каже нещо друго. Смъкнах слушалките и ги хвърлих на компютърната маса. Те се плъзнаха по гладката повърхност и паднаха с трясък на пода. Не се тревожех, че могат да се счупят. Бяха армейски, което значеше наистина здрави.

Въздъхнах. Кер всъщност ме предупреждаваше „да не осера нещата пак“. Тоест, смяташе, че съм осрал тотално нещата при първото си идване до Южна Америка. Тогава не аз командвах операцията, но в съзнанието на момчетата от Пентагона вината беше моя. Щях да продължа да кипя от гняв, но за щастие нямаше време.

— Приблизително време на пристигане: две минути — каза корабът. „Аламо“ се приближаваше до целта. Събрах си снаряжението и се изправих с олюляване. Вперих поглед в предната стена, където пъплеха множество цветни метални буболечки. За щастие всички те изобразяваха нашите нанокораби.

— Стреляй по вражеските цели веднага, щом ги забележиш — заповядах.

— Оръжията активирани.

Обикновено, когато се приближавахме до макросите с нашите кораби, им давахме изрична заповед да не стрелят по врага освен при самозащита. Не искахме да губим съдове напразно. От опит знаехме, че противовъздушният огън на макросите превъзхожда всичко, което корабите ни могат да използват срещу тях. Този път обаче трябваше да браним ценния си товар от войници. По-добре макросите да стрелят няколко пъти по кораба ми, отколкото да пръснат на парчета стоте безпомощни пехотинци в десантната капсула, висяща под него. „Аламо“ бе по-издръжлив от капсулите и можеше да се поправи след всяка повреда, освен директно попадение в двигателите.

Бях решил да кацна с първата вълна. Така щях лично да проверя дали трябва да спуснем и останалите войници, или да планираме спасителна операция за оцелелите. В десанта участваха двеста нанокораба. Те пренасяха войниците от флотилия транспортни съдове, намираща се на около сто и десет километра навътре в морето, току зад хоризонта. От това разстояние земната извивка пречеше на лазерните оръдия да ги улучат. Всеки нанокораб носеше десантна капсула с по сто войници. Щяхме да ги стоварим в определената точка на три вълни, така че всичките шест хиляди души щяха да бъдат там след около три часа.

Бяхме решили да кацнем сред разрушените сгради на Буенос Айрес. Така щяхме да имаме по-добро прикритие и нямаше да сме притиснати до морето. Сухите тренировки, направени в други точки, показваха, че макросите не разполагат с кой знае какви автоматични защити за отблъскване на подобна атака. Щеше да им се наложи да пратят срещу нас сухопътните си сили, което трябваше моментално да спре настъплението им на север. Много се надявахме да не ни изненадат с нещо непредвидено в първите часове.

— Десантната капсула е спусната — рече корабът.

С тежки стъпки отидох в трюма. Под мен беше капсулата — приличаше на осмоъгълна стоманена тенджера под налягане. Черната ръка на кораба се издигна обратно. Видях как хората се изсипват под строй от четирите изхода. Все още никой не стреляше по тях, но щом се озоваха на покритите с отломки улици, те се втурнаха да търсят прикритие. Бяха като сто сребърни мравки, плъзнали във всички посоки. Стиснах зъби. Идваше моят ред да се появя на сцената.

„Аламо, спусни ме до групата на лейтенант Уилсън.“

Голямата черна ръка ме сграбчи около кръста и след по-малко от секунда се озовах във въздуха. Докато се носех към Земята, ми се прииска да бях целунал Сандра още веднъж. Бях я оставил на Андрос. Тя нямаше място тук. Беше само от плът и кръв, поне засега. Бяхме обсъждали идеята да се подложи на инжекцията, но решихме да не го прави. Тя бе млада и искаше да има деца някой ден. Никой не знаеше как ще повлияят нанитите на една жена и дали ще ѝ позволят да роди нормално в по-късен етап от живота си. Знаехме, че бърникат в клетъчната структура и променят ДНК-то. Колко далеч стигаше това? Какви странични ефекти можеше да има? Тя може би вече бе генетично увредена, след като бе преминала през едно възстановяване. И двамата не виждахме смисъл да поема повече рискове.

Щом усетих отново земя под краката си, се почувствах малко по-добре и веднага извадих бинокъла си.

— Няма ли следи от макросите? — попитах.

— Не, сър, градът е само наш.

— Е, да не бързаме да правим планове за вечеря — казах и махнах на Уилсън. — Хайде да навлезем във вътрешността, да намерим по-добри позиции и да се окопаем. Втората вълна може да се нуждае от прикриващ огън.

Не ни нападнаха близо два часа. Дотогава втората вълна вече бе пристигнала, бяхме заели позиции сред руините на града и третата вълна пътуваше насам — но макросите ги изпревариха.

Ракетите паднаха без свистене, но изтътнаха — само за секунда, — преди да се взривят. За щастие главите им не бяха ядрени. Страхувахме се от такива още от самото начало. Но досега врагът не бе използвал ядрени оръжия, освен изстреляните от големия кораб при първото му приземяване. Може би просто нямаха такива или не смятаха за нужно да ги използват все още.

Единствената ни противовъздушна защита бяха самите нанокораби. Но те щяха да се върнат заедно с третата вълна войници чак след седем минути.

Артилерийският обстрел на макросите продължи само около деветдесет секунди, но за това време ни удариха около сто ракети. Единственото, което можехме да направим, бе да пропълзим под бетонни блокове, в канализацията или под обгорелите скелети на колите.

Ракетите не се забиваха в земята, а избухваха във въздуха и ни засипваха с дъжд от горещи метални късове. Костюмите ни, изработени от кевлар и подплатени с олово, спряха някои от тези шрапнели, но не всички. Почти всеки получи няколко кървящи дупки. Мъжете пълзяха по земята, оставяйки след себе си кървави следи.

Аз бях улучен на четири места. Раната на тила ми бе най-лоша. Шрапнелът долетя по полегата траектория, мина под качулката ми и се заби близо до гръбнака. Гореше там и изпичаше плътта ми. Нанитите в тялото ми бързо се струпаха около засегнатите участъци. Усещах сърбеж, докато запечатваха раните. Кървенето спря по-бързо от нормалното: след две минути дупките едва сълзяха, а след четири кръвоизливът бе спрял напълно. След половин час шрапнелите започнаха да се подават от кожата ми като метални кълнове, никнещи от земята. Бавно си проправяха път навън, докато нанитите ги изхвърляха от организма ми.

След като първоначалният обстрел приключи, настъпиха няколко минути относително затишие. Всички побързаха да се прегрупират и да се огледат наоколо. Поддържахме връзка по радиото с момчетата, които следяха сателитите. Съобщиха ми, че ракетите са изстреляни от най-различни места по целия континент, предимно от самите куполи. Били пуснати по различно време, но внимателно синхронизирани да пристигнат едновременно и да ни ударят с масирана канонада.

— Две трети от силите ни са на земята, сър — каза майор Радович, след като ме намери, — но ако смятат редовно да ни засипват с такива ракетни залпове, не можем да повикаме подкрепленията.

Предадох заповед на транспортните съдове да изчакат, след като доставят третата вълна от моите нанитно подсилени пехотинци. Тук просто не бе достатъчно безопасно за обикновени войници.

Младши сержант Куон бе този, който ни алармира за втората фаза от контраатаката на врага.

— Три машини, сър! — изрева той с басовия си глас. Посочи на запад, а после и на север. — И четвърта!

Макросите настъпваха към разрушения град от всички посоки. Общо седем от тях пристигнаха през следващите няколко минути. Реших, че сигурно са тичали без спиране до тази точка от момента, в който са засекли приближаващата атака.

Това ни донесе някакво странно облекчение. Точно за такава ситуация бяхме тренирали и съставяли планове. За пехотата бе трудно да се справи с шрапнелите, но тези машини бяха врагът, когото бяхме дошли да унищожим.

Мъжете се разделиха на роти и си намериха прикритие. Окопахме се където можем и зачакахме противника да ни връхлети. Аз се опасявах да не останат надалеч и само да ни обсипват с безкрайни ракетни залпове.

Но те не бяха толкова различни от хората — поне що се отнася до военното мислене. Явно смятаха, че сме от същите войници, с които си бяха имали работа и по-рано. Изтребваха ни от седмици. Вероятно бяха отработили добре алгоритъма за действие, когато се сблъскат с такава концентрация на човешки войски. Подлагат ги на масиран ракетен обстрел, а после пращат машините да разчистят.

Те доприпкаха с дрънчене право над нас и се заеха да сипят огън от шестнайсетте оръдия на корема си.

Мнозина умряха, особено в първите минути на атаката. Бяха настъпени и смазани от хилядите тонове метал във всеки шиповиден крак. Бяха изпечени живи от пламтящите струи енергия. Никой, дори и да е тъпкан с нанити, не можеше да издържи на нещо повече от непряко попадение от тези ужасни противопехотни оръдия.

Но моите мъже не побягнаха. Сложиха си очилата и качулките и отвърнаха с лазерен огън. Щом един човек концентрираше стрелбата си върху някое от оръдията, за по-малко от секунда го превръщаше в разтопена буца метал. След като се озовяхме под щитовете на макросите, бе достатъчен един взвод — или дори добре организирано отделение, — за да ги докараме бързо до беззащитно състояние. Ответният им ход винаги бе един и същ: заемаха се да тъпчат хората.

Само че моите пехотинци не бяха бавни. Избягваха гърмящите стъпала. Претъркулваха се, отскачаха и продължаваха да стрелят към бронирания корем, към дебелите метални крака, към сферичните стави. Металът се топеше като восък. Хора умираха, но и машините бяха осакатявани бързо.

Тогава макросите се опитваха да побегнат, но винаги бе прекалено късно. Моите войници се втурваха със скокове след тях, надавайки радостни възгласи, като ловци, следващи кървавата диря на смъртно ранен праисторически звяр. Всяка наша крачка ни отнасяше два пъти по-далеч от нормалното, въпреки тежкото снаряжение. Машините не можеха да ни избягат. С голямо удоволствие изгаряхме краката им и ги изтърбушвахме. Предсмъртните им гърчове свършваха след залп концентриран огън към мястото, където смятахме, че се намира централният им процесор. Пробиехме ли тази област от тежко бронирани плочи, изгаряйки жиците и въртящите се колелца вътре, макросът преставаше да работи.

Седемте гигантски машини умряха за пет минути. Накарах всеки капитан да докладва за загубите ни. Деветдесет и пет процента от нас още бяха боеспособни.

Хората ми ликуваха и ние предадохме добрите новини на Пентагона. Оттам ни казаха, че от северния край на континента са изстреляни още ракети. След петнайсет минути щяхме да бъдем подложени на нова тежка канонада.

Позволих си да отделя една минута за усърдно мислене, докато хората ми събираха ранените и се организираха. Стигнах до стратегическо решение. За миг се зачудих дали да не го обсъдя с командването, но просто нямаше време. Трябваше да действаме веднага.

Извадих един комуникатор и заговорих на хората си по командния канал. Всеки офицер ме чу в слушалките си.

— Мъже, дотук научихме две неща: можем да убиваме макроси и те могат да ни убиват. Можем да унищожаваме машините им, но тези ракети ще ни довършат, ако стоим скупчени на едно място. Трябва да се движим, за да избегнем това. Искам всяка рота да се отдели от останалите и към всеки от шестте най-близки купола да тръгнат по десет роти. Задачата ви е да унищожите всичко под купола и всяка машина, която срещнете по пътя си. Аз ще поведа групата към най-близкия от тях. Разузнавателните данни, които събера при атаката, ще помогнат на останалите да изпълнят мисията си. А сега да се вдигаме от този град-капан и да се разпръснем!

Офицерите около мен бяха онемели от смайване. Не им дадох време да мислят върху новите заповеди. Бях сигурен, че никой няма да ги хареса. Войниците не обичат да навлизат във вражеска територия на малки групи. Всеки знаеше, че машините могат да дойдат на пълчища и да смажат една самотна рота. Но нямах намерение да седя в Буенос Айрес и да ме засипват с ракети, докато се съберат достатъчно машини, за да ни надвият. Това нямаше да е традиционна война, това беше война на маневри и изненади. Не се очакваше скоро да пристигнат подкрепления. В момента ние държахме инициативата и смятах да запазя нещата така.