Нашествие

37.

Старши сержант Куон ме посрещна на вратата на мобилната ми щабквартира, която всъщност представляваше каравана с много параболични антени на покрива.

— Какво има, сър?

Промуших се покрай него.

— Пусни сигнала за обща тревога.

Куон се подчини, без да обели и дума.

Сграбчих с две ръце комуникатора и се включих към командния канал. Предадох на всички командири, че приближава масирана атака. Надявах се, че не звуча толкова нервно, колкото се чувствам. През цялото време бяхме очаквали мощна контраатака на макросите, но след първото си неуспешно нападение те не бяха сторили практически нищо. Бяха ни оставили да унищожим два купола. Може би чакаха точно този момент.

„След колко време ще стигнат до нас?“, попитах кораба си.

„След две минути.“

Премигнах. Как се бяха приближили толкова?

„От коя посока?“

„От всички посоки — отвърна корабът с вбесяващо спокойствие. — Обкръжени сме. Кръгът се стеснява бързо.“

— Това е то, момчета — извиках, превключвайки комуникатора си на общия канал. — Макросите са започнали мащабната си контраатака. Хвърлят срещу нас всичко, което имат. Пригответе се за близък бой. Не си правете труда да се връщате в частта си. Търсете прикритие. Щом забележите враг, нападайте го и унищожавайте.

Този път нямаше да засипваме врага с бомби от безопасно разстояние. През цялото време знаех, че ако прекалено голям брой макроси се доберат до нас, ще го загазим. Изглежда, този ужасяващ момент бе настъпил.

„Аламо, защо не ги засече от по-далеч?“, попитах. Чувствах се предаден от собствения си кораб.

„Изглежда, щитовете им не са включени.“

„Какво? Искаш да кажеш, че можеш да ги усещаш само ако са с включени щитове?“

„Електромагнитните излъчвания от работещите защитни системи представляват лесно различим сигнал.“

„Значи идват тихо в тъмното? И нямат щитове?“ Това последното ми хареса. Така щяхме да ги унищожаваме много по-лесно. Нашите танкове можеха да им нанесат сериозни щети с обикновени снаряди.

„Появяват се електромагнитни излъчвания. Данните сочат, че щитовете на врага се включват в момента.“

— Стреляйте по всичко, което можете да видите, веднага! — изревах по общия канал. Всеки войник със слушалки чу заповедта ми. Няколко секунди не се случи нищо, после се разнесе откъслечна стрелба. Тя бързо прерасна в масиран огън. Тихата нощ навън се превърна в ад от експлозии и проблясващи светлинни лъчи. Подозирах, че много от войниците стрелят по сенки, но реших, че си струва. Ако успеехме да нанесем някакви щети на макросите, преди да ни връхлетят — и преди да са вдигнали щитовете си, — може би имахме шанс.

С Куон си помогнахме взаимно да наденем снаряжението. Бяхме се отпуснали. Бяхме се доверили на сензорните системи. А аз бях позволил победите да приспят бдителността ми.

— Мамка му! — изръмжах.

Куон не каза нищо, а продължи да наглася ремъците и да затваря циповете. Накрая си сложихме качулките.

Обаче преди да излезем от щабната каравана, някой я преобърна с ритник. Или поне усещането бе такова. Подът се издигна и се превърна в стена, после в таван, а после отново в стена. Аз се търкалях насам-натам, удрях се в мебелите и във всякакви стърчащи предмети, а после се стоварих върху купчина от тела. Усетих как тежкият ми реактор троши кости под мен. Всички крещяха. Претърколихме се три и половина пъти и когато спряхме, всичко в караваната бе изпочупено и цареше мрак.

По-голямата част от командния състав бяха обикновени хора. Нямаха нанити, които да втвърдяват телата им или да ги поправят след нараняване. Когато търкалянето престана, всички освен един изглеждаха мъртви. Мъже и жени с прекършени вратове и пронизани от различни предмети тела лежаха сред преобърнатите мебели. Исках да ги проверя за признаци на живот, но просто нямаше време. Макросите ни мачкаха и трябваше да вляза в битката. Куон изби с ритник един прозорец и двамата се изсипахме навън.

Над нас се възправяше макрос — един от големите. Шестнайсетте му коремни оръдия работеха бясно, бълвайки енергийни импулси по хиляда пъти в секунда. Ние отвърнахме със стрелба. На оръдията им бе нужна около секунда да ни открият и да се завъртят към нас, и ние изгаряхме онези, които се опитваха, преди да са успели да стрелят.

Ако си добър, можеш да влезеш в ритъм с машините. Номерът бе да забележиш кои оръдия търсят нови цели. Ако не стреляха, значи бяха опасни, защото можеха да се насочат към теб. В своите дребни независими мозъци те винаги следваха един и същ модел при търсенето на нова мишена. Първо се въртяха насам-натам, оглеждайки целия терен. Когато прехванеха някаква цел, я засипваха с огън, докато не бъде обозначена като мъртва. После започваха отново да търсят. Ако насочиш лъча си към търсещо оръдие, преди да те е прехванало, можеш да го унищожиш, преди да те открие и да отвърне на огъня. Тогава други започваха да те търсят и пак трябваше да ги забележиш и унищожиш, преди да са те засекли. Системата ми обаче не беше съвършена. Ако две или повече оръдия те спипат наведнъж, изпичането не ти мърда.

Докато с Куон се включим в боя, много от мъжете наоколо вече бяха изпечени. Редовните войници се сражаваха храбро. Изстрелваха жалките си единични ракети към чудовището, надвиснало над тях, но в паниката си пропускаха в девет от десет случая. А дори и да не пропуснеха, там горе имаше прекалено много търсещи оръдия, които се движеха с резки завъртания като стрелкащи се змии. С ужасяваща скорост откриваха нова мишена и я изпепеляваха.

Войниците даваха живота си за полезна цел. Създаваха някаква работа на оръдията, докато ние с Куон методично ги взривявахме. После съсредоточихме стрелбата си върху един крак и го унищожихме. В самия край гадината взе, че поумня, и насочи вниманието си към нас. Опита се да ни стъпче. Ние се привеждахме, отскачахме и продължавахме да стреляме по втората става на търсещия ни крак. Гледахме да се държим ниско, приклекнали или на колене, за да можем да се измъкнем от следващия вършеещ крайник, който макросът запрати към нас.

Когато почти го бяхме свалили, вдигнах очи и осъзнах, че ако има достатъчно мозък да падне отгоре ни, ще ни убие. Но, изглежда, подобно нещо не бе заложено в програмата му. Той продължи да се бие упорито до горчивия край. На Куон се падна честта да забие лъч в централния му процесор и да изпепели веригите.

Около нас се водеха стотици подобни битки. Някои от машините пристигнаха със закъснение, накуцвайки. По вида им предположих, че са били улучени от снаряди и това е забавило придвижването им. По-дребните работници настъпваха заедно с тях и бяха два пъти повече. Имаше от всички видове. Някои бяха с монтирани оръжия, събирачите използваха щипките си, копачите се подаваха от земята, въртейки смъртоносните си свредели. Имаше дори няколко техника, с деликатните си проблясващи инструменти.

Всички те умираха, и ние заедно с тях. Накрая обаче численото ни превъзходство и по-добрата тактика си казаха думата. Да, нищо повече от това. Не спечелихме, защото сме им спретнали някакъв номер — не и този път. Спечелихме заради по-големия си брой. Всички тези битки и загубата на фабриките бяха изцедили силите на врага. Той просто не бе в състояние да замести изгубените единици. В отчаянието си бе предприел тази последна всеобща атака. Трябваше да победят или да умрат, и този път умирането се падна на тях. Но когато си вкопчен в битка до смърт с противник, който има петнайсет килограма мускули повече от теб, смелостта не е достатъчна. Бяха повалени и избити, един по един.

До сутринта не останаха мърдащи машини. Ние също бяхме загубили около една трета от хората си. Събрах оцелелите и се преброихме. Хиляди бяха загинали в полята на някакъв отдавна мъртъв земевладелец. Не беше останало и стръкче трева, нито дори парче земя, което да не тлее, но ние проведохме заупокойна служба и се постарахме да погребем мъртвите.

Към десет часа небето се озари за един последен път. Бяха ни нужни няколко минути, за да получим потвърждение, но аз подозирах каква е истината. Врагът бе взривил последния си купол на Земята.

Защо го направиха? Може би бяха достатъчно интелигентни да притежават нещо като гордост или срам. Може би не искаха да рискуват своята технология и след като бе станало ясно, че са загубили, програмирането им е изисквало да се самоунищожат. Не знаех, а и нямаше голямо значение. Важното бе, че нашествието свърши. Те бяха хвърлили всичко срещу нас в една отчаяна последна атака и се бяха провалили. Макросите бяха сразени.

Седнах на парче земя, което бе разтопено до стъкло от лазерния огън. Вперих поглед в далечния гъбовиден облак, който се разширяваше и кълбеше към небето, подобно на много други преди него в това опустошено кътче на моята планета. Надявах се, че врагът никога вече няма да успее да проникне през защитите ни и да свали нова нашественическа армия на нашия свят. А ако все пак го стореше, горещо се молех следващия път промъкналите се кораби да не са повече от един.