Нашествие

1.

В нощта преди нашествието цялото небе изглеждаше някак особено. Мисля, че беше заради цвета му. То бе лилаво, а не синьо или черно. Сякаш онази нощ слънцето така и не залезе съвсем, а придоби тъмнокафяв цвят и се спотайваше под хоризонта, озарявайки едва-едва небесата. Само няколко рехави облачета пълзяха към Сиера Невада на изток. Всяко от тях бе обагрено в тъмночервено, в цвета на мокра ръжда или засъхнала кръв.

Ако се изключи странният цвят на небето, това си бе една типична нощ за късната пролет в Централна Калифорния. Нямаше буря, но с напредването на вечерта откъм хълмовете повя хладен ветрец. В нивите на фермата ми хиляди класове зряла пшеница се разлюляха.

Първородният ми син Джейк отвърна с обичайното си свиване на рамене, когато го попитах дали е свършил всичките си задължения. Късата му черна коса бе лъскава като гарванови пера. Очите му бяха сини и пронизващи. Толкова приличаше на мен, че сестра му понякога го наричаше моя зъл близнак.

Когато отведох сина си до конюшнята, за да ми докаже, че е изринал, конете бяха неспокойни и тъпчеха на място. Показваха бялото на големите си очи и отмятаха глави, но не се дърпаха, когато посягах да ги погаля. Мръщейки се, аз отидох при Джейк, за да довършим заедно риненето. Той ме погледна изненадано — не бе очаквал да получи помощ в работа, която мразеше. Престорих се, че всичко е наред, но, честно казано, не ми се искаше да го оставям сам.

Когато излязохме от конюшнята, видяхме, че луната изгрява. Посевите шумоляха и въздухът бе напоен с миризмата на зряла пшеница и прясно окосена люцерна. Все се озъртах към това странно небе. С жена ми Дона бяхме купили фермата, защото мечтаехме за връщане към селския живот. Колегите ми ме наричаха „джентълменът фермер“ и подхвърляха, че сигурно всеки ден на път за университета минавам през стада крави. Но на мен ми харесваше да живея тук, затова дори след смъртта на Дона отказах да се върна в града. Само че през всичките си години на това място не бях виждал такова небе.

Джейк не обърна никакво внимание на странностите на нощта и се качи в стаята си. Прекара цялата вечер в сърфиране из мрежата, като все бърникаше слушалките си и се преструваше, че си прави домашните. Но още щом ме видя, дъщеря ми Кристин усети, че нещо тази вечер е различно. Тя винаги е била по-интуитивна.

— Какво има, татко? — попита Кристин, вдигайки поглед от учебника по алгебра. Беше на тринайсет и тази година тялото ѝ бе придобило нови форми, които намирах за смущаващи. Приличаше на майка си — само дето бе слабичка и носеше скоби на зъбите. За мен беше съвършена.

Поклатих глава и почуках с пръст по учебника.

— Нищо, Крис. Не се разсейвай.

Тя се върна към домашното си, а аз продължих да зяпам странното лилаво небе. Нищо в него не се промени, така че се запътих към кабинета си. Имах доста работа, но за щастие по-голямата част от нея се вършеше онлайн. Логнах се в уебсайта на университета и започнах да отговарям на въпроси и да оценявам лабораторни задания.

Преподаването онлайн не е толкова лесно, колкото звучи. Студентите по компютърни технологии задават на професорите си сложни въпроси и често да напишеш коментар е доста по-трудоемко, отколкото да обсъдите въпроса лично. Понякога ми липсваше простотата на химикалката и хартията. Дори драскането на бележки в полетата на разпечатките е по-добро от това да пишеш всичко на компютър. Кръгчетата и хиксовете с червен химикал бяха чудеса на комуникацията, които някак си бяхме изгубили с годините.

Няколко часа по-късно натирих децата да си лягат и също отидох да спя. Сънувах жена си Дона, която загина при катастрофа преди близо десет години. Блъснахме се в една телена мрежа и минахме през нея. Мрежата се усука около колата и един от стоманените пръти проби задното стъкло и прониза Дона.

В съня ми тя погледна към мен от дясната седалка. Видях очите ѝ. Устните ѝ се раздвижиха в опит да ми каже нещо, но очите ѝ бяха очи на мъртвец.

Именно очите ме събудиха. Надигнах се задъхан в леглото.

Вечно ще се чудя какво искаше да ми каже Дона. Ако бях продължил да спя още минутка, дали щях да чуя гласа ѝ? Тогава може би всичко щеше да се развие другояче…