Нашествие

22.

По-малко от десет дни след разговора ми със сенаторката Звездната армада вече имаше официална главна база на Земята. Очаквах да ни набутат в някоя пустиня… в Ню Мексико, може би. Но не стана така. Дадоха ни остров Андрос — прекрасно тропическо кътче в Карибско море. Размерите му бяха повече от достатъчни — над пет хиляди квадратни километра, малко по-голям от Делауеър. Мисля, че ни го дадоха, защото бе разположен точно между напредващите макроси и Флорида. Също така, за моя изненада, бе ненаселен. Бяха евакуирали около десет хиляди души за малко повече от седмица, за да ни предоставят празен, обрасъл с джунгла рай. Преди да стане наш, беше принадлежал на Бахамите. Дори не знам какво са им дали САЩ за него. Не исках и да питам. Може изобщо да не са им оставили избор. Заплахата от глобално изтребление бе направила световните суперсили доста безцеремонни в дипломацията.

След като влязохме във владение, бързо се спуснахме долу. Първия ден накарахме десетина от корабите да изтръгват дървета с дългите си ръце. Събрахме хиляди и ги натрупахме в огромни стени от дънери по края на терена. Не беше екологично, но беше бързо.

Когато разчистихме достатъчно земя, пренесохме с корабите сглобяемите стоманени сгради от Флорида, където ги бяхме поръчали. Имахме намерение по-нататък да построим постоянни бетонни сгради, но в момента нямаше време за капризи. Стоманени корпуси с набързо излети бетонни основи — това бе всичко, което успяхме да скалъпим. Американските инженерни войски помогнаха за останалото, като ни построиха пристанище с изумителна скорост. Когато то бе готово, започнаха денонощно да пристигат товарни кораби с фантастично количество стоки. Имахме толкова много от всичко, че се наложи на няколко пъти да разширяваме границите на базата. След като се убедиха, че искаме да им помогнем, земните правителства ни засипаха с доставки, с надеждата, че това ще помогне във войната. Предполагах, че подобни складове се трупат и някъде по бреговете на Бразилия. Тамошните войски може и да губеха от макросите, но не беше поради липса на снабдяване.

Повечето стоманени сгради, които пренесохме по въздуха от Щатите, се използваха като складове, но някои бяха квартири за доставчици и друг персонал, докаран от целия свят. Бях сигурен, че много от тези „доставчици“ са шпиони, затова установих още една база, дълбоко във вътрешността на острова. Втората база — тайната — се състоеше от десетина стоманени сгради върху разчистено от дървета парче земя. Във всяка от тези сгради разположих по една от машините, които постепенно конструирах, заедно с редици генератори, за да я захранват, и група нанокораби, които да я снабдяват със суровини. Пастта на всяка фабрика стърчеше от покрива на сградата като комин — само че тези комини поглъщаха, а не изпускаха. С големите си черни ръце корабите ги захранваха с материали, като майки, които хранят с лъжичка множество ядрени бебета.

„Аламо“ беше прав, като каза, че построяването на производствена машина е трудно. Те използваха огромно количество радиоактивни материали. Списъкът със специалните изотопи и сплави бе дълъг и екзотичен. От друга страна, мозъчните кутии, които изпълняваха ролята на централен процесор за наномашините, се правеха лесно. Нанитите се подреждаха в неврални вериги, което водеше до самозараждащ се машинен интелект. И което бе още по-хубаво, умееха да се възпроизвеждат сами. Доставчиците на компютърни части бяха разочаровани, че не поръчваме много от техните продукти. Имахме си по-добри.

Минаха няколко седмици, през които строяхме толкова бързо, колкото можехме. Работех по шестнайсет часа без прекъсване и в края на всеки ден бях капнал. През повечето време програмирах машините и разработвах логистиката на захранването на фабриките. Торий и паладий се намираха по-трудно, отколкото би трябвало, и подозирах, че някой на континента бави доставките ми. Също така все по-често спорех с Кроу за моите планове.

— Не разбирам логиката ти, Ригс.

— Искам независими фабрики на Земята…

— Ей това е! Тази е лошата думичка — прекъсна ме Кроу. — „Независими“. Това е много лоша дума, Ригс. Не ми харесва. Хайде да строим всичко на корабите. Ако направим на Земята фабрики, способни да произвеждат всичко, което и ние, някой ден може да ни ги вземат. Тогава вече няма да имат нужда от нашата досадна пиратска шайка.

С времето той бе станал малко по-властен. Сега имаше повече хора, за които да се тревожи, и с всеки нов подчинен, влязъл във флотата му, ставаше все по-сприхав. Звездната армада бе нараснала до близо четиристотин кораба. Много от новите попълнения бяха биткаджии — хора, които търсеха корабите, а понякога даже ги преследваха с кола или хеликоптер, за да застанат на изкусително близко разстояние. Въоръжени до зъби, те или умираха, или се присъединяваха към нас.

— Разбирам какво имате предвид, сър — казах с най-спокойния тон, който успях да докарам, — но не можем да позволим на макросите да спечелят тази война.

— Разбира се, но какво общо има това? Можем да изработим предостатъчно оръжия за прахоземците, без да им оставяме фабрики, които да завладеят.

„Прахоземци“, помислих си. Вече се наричахме с разни прякори. Напоследък чувах все по-често тази дума в разговорите си с хората от флотата. Аз лично предпочитах термина „планетен жител“, който бях започнал да използвам свободно. Звучеше далеч по-приятно от „прахоземец“ или „сухоземец“, които показваха презрение и за нещастие бяха по-често употребявани. Съмнявах се обаче, че моите предпочитания ще попречат на хората да използват тези унизителни прозвища. Зачудих се какви ли интересни думички са измислили прахоземците за нас. Вероятно нещо от рода на „крадливи космически пирати“.

— Ами ако се появи флота на макросите? — попитах аз. — Корабите ни до един ще полетят срещу нея. Можем да загубим повечето от тях или дори всичките. Може да ни унищожат до крак. Това ще означава край на лазерните пушки.

— Ако флотата ни бъде унищожена, Земята така или иначе е обречена.

— Не мислиш в достатъчно голям мащаб, Джак.

Кроу зарева от смях.

— За първи път някой ми казва такова нещо, друже.

— Имаме нужда от фабриките, за да освободим корабите си. Те могат да произвеждат каквото поискаме — могат да произвеждат още фабрики. Могат дори да произвеждат още кораби!

Това го накара да замълчи.

— Мислиш ли?

— Да, парче по парче можем да произведем всички масивни компоненти. После ще накараме нанитите да се самовъзпроизведат в достатъчни количества, за да образуват корпуса на кораба. И хоп — ето ти нов кораб.

— „Хоп“ ли? Колко бързо е това?

— Ами смятам, че на десет фабрики, заредени с всичките необходими материали и енергия, ще им е нужен около месец да построят нов кораб.

Той изпръхтя презрително.

— Мисли на едро, Джак — настоях аз. — Ами ако имаме петдесет фабрики? Това ще означава повече от кораб на седмица.

Той се умълча за няколко минути.

— Добре, направи го. Но сложи кораби да ги пазят. Недей да губиш никоя от тези фабрики. И се погрижи прахоземците да разберат, че не бива да припарват на по-малко от осемдесет километра от твоята база.

След като вече разполагахме с работещи бази, насочих усилията си към производството на малки оръжия. С голяма помощ от Пентагона и различни промишлени доставчици стъкмихме лазерна система, която един войник би могъл да носи. Лазерните оръжия не бяха единствените продукти, които фабриките ми трябваше да произвеждат. Всъщност най-важен бе енергийният източник, побиращ се в раница. Той представляваше малък ядрен реактор, свързан посредством специален кабел със спусъчен механизъм и пластмасова ръкохватка. Лазерът се вграждаше в тази ръкохватка и оръжието бе готово. Земните фабрики произвеждаха раниците за реактора, както и пластмасовите ръкохватки със спусъчния механизъм. Моите машини създаваха лазерните тръби, реакторите и черните кабели. Кабелите трябваше да пренасят невероятно количество енергия и подозрително приличаха на малките змиевидни ръце, които моят кораб образуваше при нужда.

Отне ни месеци да изкараме на бойното поле първата дивизия американски морски пехотинци, екипирани с новите оръжия. Елитни подразделения от целия свят тренираха заедно с тях, но все още не бяхме произвели достатъчно лазери, за да въоръжим всички. Бях ангажирал всичките си наземни фабрики със задачата да строят още фабрики, което щеше да увеличи продукцията ни експоненциално с течение на времето. Корабите, които не бяха заети с други задачи, се рееха над Андрос и произвеждаха стотици лазерни пушки.

Въпреки скоростта, с която работехме, врагът сякаш се придвижваше по-бързо. Техните войници никога не се уморяваха. Биеха се денем и нощем, докато не бъдат унищожени. Докато се подготвим да тръгнем срещу тях, вече бяха стигнали до басейна на Амазонка и бяхме загубили почти половината континент. За щастие теренът ги забави малко. Бяха завзели Сао Пауло, Рио и голяма част от източното крайбрежие на Бразилия. Но джунглите, реките и особено планините ги бавеха.

Сандра и Кроу не харесаха идеята ми да отида до фронтовата линия с нашите нововъоръжени войски, но аз настоях. Можеше и да умра — ако десантчиците ме прострелят вкупом в гърба. А вселената щеше да разполага със сигурно доказателство, че расата ни е прекалено тъпа, за да оцелее. Тръгнах, защото исках да видя срещу какво сме изправени. Исках да видя как работят новите оръжия и какви промени бих могъл да внеса в конструкцията им, за да ги направя по-ефикасни. Все още никой друг във флотата не се бе научил да програмира машините да произвеждат нови неща, а не позволявахме на сухоземците да експериментират с тях. За да мога да внеса подобрения в оръжията, трябваше да видя лично как се представят.

Натоварихме хората — по цяла рота наведнъж — в големи стоманени контейнери. Нищо не можеше да придвижи войниците по-бързо от нанокораб, понесъл ги в гигантската си ръка. Като в някакъв шантав хеликоптерен десант, откарахме хиляди мъже до сборното място. Летяхме много ниско и кацнахме на около трийсет километра северно от сражението, за да не ни свали противовъздушният огън на врага. Всеки купол имаше ракетна установка, която можеше да се издига и да улучва с голяма точност летящи обекти, а и всеки голям макрос носеше подобна система на гърба си.

Планът беше да вкараме в боя първите големи групи въоръжени с лазери войници точно след като макросите попаднат на закопаните тактически ядрени мини. Всеки от подразделението имаше защитно облекло: костюм от кевлар с оловен слой за цялото тяло, а на гърба си носеше кислороден апарат и енергиен източник. Имаха и специални шлемове с потъмнени очила. Чух, че първите доброволци, които стреляли с моята система, ослепели и получили изгаряния поради силното инфрачервено лъчение. Ретините им бяха изгорели още в първата секунда. Вече бяхме създали работещи оръжия, но те все още бяха грубички. Целият комплект тежеше близо петдесет килограма, поради което войниците не можеха да носят много други неща. Отсега ми беше ясно, че ще трябва да намалим теглото. Аз самият нямах големи проблеми с раницата и защитния костюм, понеже силата ми бе увеличена от нанитите в тялото ми. Но тежките костюми удвояваха ефекта от задушаващата жега в джунглата и изминаването на всеки километър се превръщаше в истинско изпитание.

Войниците се отнасяха странно към мен, защото знаеха, че съм от загадъчната флота. Някои ни смятаха за врагове, но повечето оценяваха факта, че току-що ги прекарахме по въздуха до позицията им, на хиляди километри на юг, за броени часове. Нещо, което никой хеликоптер не би могъл да стори. Бяха впечатлени, че съм долу с тях. Смятаха ме за истински офицер — флотски командир, което съответстваше на подполковник в армията — и се отнасяха към мен като такъв, което бе приятно. Или може би се държаха почтително, защото ги плашех. Понякога се чувствах като голяма, опасна змия, на която са принудени да козируват.

— Командир Ригс, сър? — обади се ефрейтор Йенсен, който бе назначен за мой адютант. Той беше върлинесто хлапе с широки рамене и рижи бакенбарди, които изглеждаха малко по-дълги от допустимото по устав. Реших, че са го прикрепили към мен най-вече за да се увери, че няма да създавам проблеми, но все пак се радвах, че го имам.

— Да, ефрейтор?

— Време е да влезем в бункерите, сър. Врагът ще попадне на огнената ни стена всеки момент.

„Огнена стена“ войниците наричаха редицата ядрени мини, разположени в тропическата гора на юг. Намирахме се край устието на широка, бавно течаща река, която малко по-нататък се вливаше в Амазонка. Калните кафяви брегове от двете ѝ страни бяха осеяни с бункери и окопи. Яркозелената растителност на джунглата сякаш притискаше лагера ни и изглеждаше зловещо гъста и влажна. Човек очакваше всеки момент от дърветата да изскочи нещо огромно и ужасяващо.

Кимнах и последвах ефрейтора. Той обаче ме спря и ме упъти в обратната посока.

— Не, сър, вие трябва да отидете в командния бункер. Там ще ви чакат. Ще участвате в брифинга.

— Благодаря, ефрейтор — казах и свих в указаната ми посока.

— Командире? — обади се Йенсен.

— Да?

— Наистина ли вие сте направили тези оръжия? — попита той, като надигна своето.

Кимнах.

— Аз го проектирах, с малко помощ от Пентагона.

— Много са яки, сър.

— Благодаря.

— Мислите ли, че ще спрат макрос, сър?

— Надявам се, ефрейтор.

Продължих по посока на командния бункер. Опитвах се да се държа небрежно, но не се чувствах в свои води. Не бях свикнал на военни лагери. Струваше ми се, че всеки освен мен знае какво става и къде трябва да бъде. Те бяха участвали в подобни маневри, а може би и в истински битки. А аз, като компютърен техник в Средния изток, не бях видял много военни действия. Единствената си сериозна битка бях наблюдавал от креслото в тенекиената кутия, която наричах „Аламо“.

Открих командния бункер и спрях за малко пред него. Огледах бразилската джунгла. Трудно е човек да опише тропическите гори. Те са едновременно прекрасни и отблъскващи. Когато се озовеш там като войник, с петдесет килограма екипировка на гърба, оловен защитен костюм и усещаш нервния гъдел на пот под мишниците, тя не ти изглежда особено привлекателна. Но ако я гледаш така, застанал насред лагера, докато всички бързат да се наврат в подземните бункери, е безспорно красива. Бял пясък, блестяща синя вода, слънчево небе. Птици чуруликат и крякат. Хиляди мънички животинки пълзят по всяка педя земя под ботушите ти.

Неволно се зачудих колко ли животни ще измрат в тази джунгла само за да можем да убием няколко гигантски робота. Това не изглеждаше справедливо към дивата природа. Поех си дълбоко дъх. Поне щеше да е бързо.

Спуснах се по стълбите към тежките врати на бункера и ги отворих.