Нашествие

40.

— Прати им следното: „Какво искате от нас?“ — казах на кораба.

— Пристигащо съобщение: „Мирна капитулация без щети за флотата ни.“

Изсумтях. Нима всички не искаха да спечелят войната без бой?

— Кажи им, че ние също искаме да завършим този конфликт по мирен начин.

— Пристигащо съобщение: „Условията за капитулация са приети.“

— Хей, хей! — извиках. — Кажи им, че не сме се съгласявали да капитулираме. Съгласяваме се на примирие.

— Пристигащо съобщение: „Условията са неприемливи.“

Замислих се върху казаното от тях досега. Имаха някаква причина да се колебаят. Единственото, за което се сещах, бе размерът на флотата им. По-рано бяха пращали срещу нас един или три кораба. Всеки път ги бяхме побеждавали. Сега обаче се изправяха насреща ни с голяма флота. Това означаваше, че имат по-голям шанс да ни унищожат, но и че ще понесат по-големи загуби, ако някак си успеем да ги победим за трети път. Опитах се да мисля като компютър. Те нямаха емоции. Не изпитваха самоувереност, за тях всичко се състоеше от вероятности. В случая макросите не разполагаха с пълна информация за нас. И повече от веднъж бяха направили грешна преценка. Сега бяха несигурни. Предположих, че от тяхна гледна точка съотношението риск-печалба бе прехвърлило допустимите стойности. Атаката срещу нас не си заслужаваше риска да унищожим флотата им.

Съобщението, което ми бяха пратили — че искат да капитулираме, без да нанесем щети на корабите им, — всъщност издаваше много. Дипломатическото им мислене бе твърде опростено. Те веднага издаваха истината. Щом се страхуваха от нова погрешна преценка, от нови загуби за себе си, значи можехме да се пазарим. Можех да използвам този страх срещу тях.

— Кажи им, че ако атакуват, ще понесат големи загуби. Вече ги победихме два пъти в космоса и веднъж на земята. А сега сме по-силни отпреди. Искаме примирие.

— Пристигащо съобщение: „Условията са неприемливи.“

Намръщих се.

— Какво можем да ви дадем, за да станат условията приемливи?

— Пристигащо съобщение: „Вашата звездна система и ресурсите ѝ.“

— А ако откажем?

— Пристигащо съобщение: „Вашата раса ще бъде отстранена.“

Смразяващо съобщение. А по-лошото бе, че аз вярвах, че могат да го направят. Потънах в размисъл. Какво от това, което имахме, можеше да ги заинтересува — и то повече от нашите запаси от суровини?

— Можем да станем ваши съюзници.

— Пристигащо съобщение: „Войските ви са твърде слаби, за да оправдаят такъв статут.“

Кимнах. Поне разбираха идеята за съюз. Може да имаха и други раси за съюзници. Реших да поработя в тази насока.

— Ние унищожихме наземните сили на макросите. Нашите сухопътни войски се оказаха по-добри от вашите.

Не получих отговор веднага. Секундите се проточиха и се превърнаха в цяла минута. Започнах да мисля, че съм се издънил. Бях прекалил с обидите и на тях им беше писнало. Целият се изпотих. През ума ми минаха дузина хубави неща, които да им кажа, но се сдържах. Още не бяха стреляли.

— Пристигащо съобщение: „Условията са приемливи.“

Огледах стените. Какви условия? Замислих се върху това, което бях казал. Какви условия им бях предложил. Дали, без да искам, не им бяха дал Австралия?

— Значи ще изтеглите флотата си? — попитах предпазливо.

— Пристигащо съобщение: „Да.“

— Какво ще искате в замяна?

— Пристигащо съобщение: „Две на шестнайсета степен тона товар.“

Облизах устни и задишах учестено. Товар. Огромно количество товар. Направих някои изчисления наум… те искаха около шейсет и пет хиляди тона товар. Искрено се надявах да не искат тонове диаманти. Изкушавах се да приема веднага, да реша, че щом се обръщат и си тръгват, значи съм успял. Но точно какво искаха те и кога?

— Уточнете вида на товара.

— Пристигащо съобщение: „Ще напълните един кораб.“

Кимнах. Добре, един от техните кораби можеше да поеме такова количество товар. Това личеше с просто око. Един от десантните им кораби със сигурност можеше да побере толкова, а вероятно и много повече…

После в ума ми проблесна ужасяваща мисъл.

— Искате да напълним един товарен кораб със сухопътни сили, така ли?

— Пристигащо съобщение: „Да.“

Сега разбирах. Бях се хвалил със сухопътните ни сили и хвалбите ми дадоха резултат. Бях посочил нещо, което те искаха. По-добри десантни части. Колкото повече мислех, толкова по-логично ми се виждаше. Защо да се бият за нашия свят, ако могат да получат от нас по-качествен краен продукт, отколкото са в състояние да произведат сами, и то без да загубят нищо? Ние имахме нещо, което те искаха. Моите пехотинци.

Те искаха войниците на Звездната армада.

Усетих, че ми призлява. Опитах се да измисля нещо друго, което да им предложа, но не се сещах какво биха могли да искат. Те не се интересуваха от храна, петрол, метали, видеоигри или телевизори. Искаха войници. Хиляди тонове войници.

— В момента не разполагаме с такова количество войници. Ще са ни нужни… десет слънчеви години, за да ги произведем.

— Пристигащо съобщение: „Условията са неприемливи. Ще пратим кораб след една слънчева година.“

Преглътнах тежко.

— Колко време ще трябва да служат тези войници?

— Пристигащо съобщение: „Докато бъдат унищожени.“

— Това е неприемливо за нас. Ние сме биологични единици. Нуждаем се от поправка и замяна. Върнете войниците ни след една година и ще ви снабдим с нова армия в пълен състав.

Настъпи забавяне. Обмисляха го.

— Пристигащо съобщение: „Условията са приемливи.“

— Много добре. Земята приема вашите условия. Ще ви осигурим тези сили като ваш съюзник във войната.

— Пристигащо съобщение: „Край на предаването.“

А после те се изтеглиха. Без да кажат дума повече. Обърнаха корабите си и се отдалечиха от Земята. Насочиха се по посока на Слънцето, обратно към Венера. Неволно се зачудих дали не се отправят към някой друг свят като нашия, за да го унищожат или тормозят.

След това почнаха да ми се обаждат най-различни хора. Вестта се разпространяваше. Някак си бях предотвратил края на света. Бях се изправил срещу най-големия враг в историята на нашата планета и го бях пратил да си събира багажа.

Обади ми се Сандра. Обади ми се Кроу. Генерал Кер ме търсеше непрекъснато. Последваха ги много други, но аз пренебрегнах всички обаждания.

Не се чувствах герой. Бях договорил мир с машините, но цената щеше да е висока. Хиляди от най-добрите ни хора щяха да бъдат отведени на неизвестен свят да се бият с незнаен враг. А техни господари щяха да бъдат безчувствени, гигантски машини. Нашите хора щяха да са наемници, изтъргувани срещу мир.

Осъзнах, че сме станали васали на макросите. Вече не бяхме наистина свободни и независими. Като някой лорд, получил правото да се разпорежда с феодално владение, трябваше да подготвям бойци за своя суверен. Те щяха да се бият и да умират, за да предотвратят още по-лоша война у дома. Не се и съмнявах, че ще завладяваме други раси на други планети, за да предпазим от беди самите себе си. От историята си спомнях, че монголите са създали своята Златна орда точно по този начин — събирайки оцелелите при своите завоевания и подкарвайки ги към стените на следващия враг.

Продължаваха да ме търсят, но аз все още не отговарях. Не бях сигурен какво да им кажа. Как щях да им обясня условията на тази сделка? Не се и съмнявах, че накрая ще я приемат. Нямаха избор. Можехме да построим по-голяма флота, която да се сражава с макросите, но това щеше да ни отнеме повече от година. Нашият мир — нашият кръвен данък — щеше да ни спечели това време.

Едно знаех със сигурност. След година, когато десантният кораб дойдеше да прибере нашия легион от войници, аз щях да вляза в него. Щях да вляза пръв, давайки храбър пример, стъпвайки безстрашно на един извънземен кораб, поел към неизвестна звездна система. Щях да го направя, защото не можех да поискам от Земята да даде синовете си, а после да откажа да ги поведа.

„Аламо“ продължаваше да иска от мен разрешение за отваряне на комуникационни канали. Аз продължавах да не му обръщам внимание. Мислех си по какъв странен начин воденето на война се бе превърнало в смисъл на живота ми.

Изтегнах се в креслото и отворих бирата, от която се бях лишил преди няколко часа. Изпих я — беше солена, пенлива и приятна.