Нашествие

3.

Застинах, защото чух глас. Досега в кораба бе общо взето тихо, чуваше се само слабо бучене.

— Проявена е агресия — каза гласът. Беше смътно женски, но звучеше някак безлично. Превеждащ компютър? Може би.

Предположих, че забележката се отнася до мен. Много мило от тяхна страна да ми кажат как се справям.

Бях успял да отчупя единия рог и се изправих, оголвайки несъзнателно зъби. Колко бързо се превръщаме в животни, ако ни провокират по подходящия начин.

Там обаче не ме чакаше трети представител на расата на кентаврите. Появи се змиевидната ръка, протегна се и се уви около извънземния, когото бях убил пръв, след което го повлече навън. Може би щеше да го пусне в нивата ми. Реших да се опитам да отида с нея.

Ръката бе прекалено голяма, за да се промуша покрай нея, а се тревожех, че когато тя се скрие, вратата ще изчезне. Затова я яхнах и оставих да ме изнесе от стаята. Озовах се в друга кубична стая.

— Проявена е инициатива — рече гласът.

— Кой си ти? — попитах и вдигнах глава. Не се виждаха никакви камери, микрофони или високоговорители. Само голи, тъмни стени.

Змиевидната ръка се отърси от мен и се издигна заедно с мъртвия кентавър, преди да успея да се покатеря пак отгоре ѝ. Видях я как изчезва в някаква друга стая. Бях ли изпуснал транспорта си? Бях ли се провалил в бягството си? Сърцето ми заби силно.

После се сетих за вратата зад мен. Обърнах се и видях как подът на първата стая изчезва, докато стената се материализира пак от нищото. Едва успях да зърна как окървавеният труп на втория кентавър пропада надолу. Премигнах. Ако бях останал в онази стая, дали щяха да изхвърлят и мен.

— Какво искате от мен? — попитах стените.

Отговор нямаше, но миг по-късно се отвориха нови две врати. Реших да проверя и двата изхода, опипвайки внимателно пода с крак. При първия опит той изчезна, разкривайки тъмната земя, въртяща се долу. Трябва да бяхме на височина един-два километра. Изненадах се, защото не бях усетил, че се издигаме. Никаква сила на тежестта не бе дърпала тялото ми, макар че без съмнение трябваше да почувствам ускорението, като в асансьор. Виждах тъмния нощен пейзаж, осеян със светлинки. От север на юг се виеше шосе, опасано с оранжеви улични лампи — трябваше да е магистрала 99.

Отстъпих в стаята, от която бях дошъл.

— Проявена е предпазливост.

Тези две врати се затвориха и се отвори трета. Зачудих се дали и двата пътя щяха да доведат до смъртоносно падане. Зачаках. Какъв смисъл имаше да се движа, щом така или иначе щяха да ме убият? След около минута подът под краката ми се затопли. След две минути вече подскачах от крак на крак. Накрая схванах какво искат и предпазливо пристъпих в третата стая.

Явно това бяха някакви тестове. Е, аз също исках да проведа някой друг тест върху извънземните си домакини. Моите щяха да са лесни за изпълнение. Исках само да видя какви са на цвят мозъците им. Положих всички усилия да се съсредоточа върху тестовете, да ги победя. Опитвах се да не мисля за децата. Това щеше да ме парализира, да ме направи скован и безполезен. Скръбта трябваше да почака.

Вече ми бе дошло до гуша, но бях принуден да им играя по свирката, за да не излетя навън. За миг ми мина през ума да скоча от кораба. Може би за тях това бе някаква форма на развлечение. Може би си седяха някъде, смееха се и залагаха докъде ще стигне тъпият първобитен човек през техния лабиринт от тестове и капани. Една част от мен искаше да сложи край на мъчението, но силната жажда за мъст ме караше да продължавам напред. Исках да счупя още някоя друга извънземна глава, преди да ме убият. Не бях приключил с тях.

В третата стая гласът заговори отново:

— Обектът ще бъде подложен на разпит.

Какво искаха тези от мен — номера на кредитната ми карта? Какво бих могъл да знам, което да заинтересува такива създания? Хрумна ми, че всъщност не искат информация. Искаха да ме изпитат. Това беше просто следващият етап от техните тестове. Дали бяха тествали децата ми и ги бяха сметнали за негодни? Подозирах, че е точно така и затова подът се бе отворил под тях, за да ги изхвърли от кораба. Изглежда, такава бе общоприетата цена на провала тук.

Това пробуди у мен нова ярост. Вече не само жадувах за мъст, но и бях бесен заради начина, по който се отнасяха с мен. Аз бях тяхно опитно зайче и това не ми харесваше. Реших да им се противопоставя с всички сили. Може би щях да получа шанс за ответен удар. Или поне щях да впечатля тези страхливи копелета. Вече си представях същества с огромни черепи и развяващи се бели лабораторни престилки.

Това, което ми помагаше да мисля, бе липсата на страх. Предполагам, че повечето хора на този етап вече щяха да се тресат от ужас. Но след като бях минал през няколко битки на живот и смърт и бях видял как умират децата ми, се чувствах пуст отвътре. Изпразнен. Не бе останало място за страх. Бях станал хладнокръвен и пресметлив. Наречете го недостатък на характера, ако щете, но точно това изпитвах.

— Обектът ще бъде подложен на разпит — повтори гласът.

Зачудих се дали да изръмжа едно „не“, или да запазя мълчание. Изглеждаше очевидно, че те просто ще нагреят отново пода. Можех да си сваля дрехите и да увия краката си с тях или да стъпя върху пушката. Но в досегашните тестове не се търсеше това. Прехвърлих ги наново в ума си. Първо бяха изпитали бойните ми умения. После инициативността ми и предпазливостта ми. Значи това трябваше да е четвъртият тест. И представляваше загадка. Какъв бе отговорът?

Колкото повече мислех за това, толкова повече се чудех защо гласът ми съобщаваше естеството на тестовете, докато ги преминавах. Защо бе изрекъл „проявена е агресия“ на разбираем английски? Сигурно ми даваха някакви подсказки за целта. Нямаше никакъв смисъл да го правят, ако обектът трябваше да е в неведение и да минава теста на сляпо.

Подът се бе затоплил поне с десет градуса. Щяха да ме принудят да им съдействам.

— Ще се съглася, ако ми позволите да задавам по един въпрос за всеки зададен от вас — казах аз.

Настъпи пауза. Подозирах, че обмислят отговора ми, може би дори го оценяваха.

— Проявена е склонност към договаряне — каза гласът.

Отвори се нова врата.

Повдигнах вежди.

— Това ли е? — попитах на глас. Предположих, че съм минал още един тест. И то само като се опитах да преговарям. Не ми бяха зададени никакви въпроси. Нямаше размяна на информация. Всичко бе част от теста.

Протегнах предпазливо босия си крак в новата стая. Подът в моята вече бе изстинал, но реших, че е време да продължа. Всеки тест ме водеше в нова стая и предишната изчезваше. Наказанието за задържането ми на едно място изглеждаше ясно: щях да бъда изхвърлен от кораба, за да се разплескам на земята километър по-долу. Влязох в стаята и заоглеждах стените и тавана.

— Кой си ти? — попита женски глас зад мен.

Завъртях се и инстинктивно вдигнах пушката. Но така и не се прицелих добре, което бе хубаво. Жената бе насочила към мен пистолет и тъй като моят ремингтън беше празен, аз го пуснах.

Тя кимна, взирайки се напрегнато в мен.

— Добре направи. За малко да те гръмна.

Тя явно също бе минала през някакви тестове. Виждах го в очите ѝ. Те бяха хубави, но изпълнени със страх. Отворих уста да заговоря, но от нея не излезе нищо. Втренчих се в жената. Тя беше млада, вероятно в края на двайсетте. Десетина години по-млада от мен. Изглежда, имаше латино кръв, нещо често срещано в Калифорния. Фигурата ѝ беше хубава и всичко у нея бе привлекателно, дори разрошената, изцапана с кръв коса, която стигаше до средата на гърба ѝ.

Очите ми се плъзнаха надолу. Не можах да се сдържа. Под кръста беше също толкова добре оформена — при това гола. Имаше малка татуировка, на пеперуда струва ми се, в традиционния зелен цвят. Не носеше нищо друго освен разкъсана бяла памучна блузка. В Централната калифорнийска долина нощите често са горещи. Личеше, че е измъкната от леглото посред нощ, също като моето семейство.

— Знаеш ли нещо? — попитах аз, като се насилих да вдигна поглед и да срещна очите ѝ. Бързото задаване на въпрос беше стар номер, който бях усвоил по време на преподавателската си кариера. Много млади жени идваха да говорят с професора си и понякога очите ми почваха да шарят. Задаването на бърз въпрос обикновено ми спестяваше мига на смущение, когато ме засекат.

— За какво? — попита тя.

Забелязах, че дулото на оръжието ѝ, което приличаше на револвер 38-ми калибър, не бе помръднало и на сантиметър. Преглътнах. Надявах се, че тестът не е за нея — ами ако трябваше да ме гръмне, за да стигне до седмо ниво?

— За тестовете.

Тя премигна и сведе дулото, но само едва-едва. Извърших малко аматьорска триангулация наум и не ми хареса накъде сочеше в момента. Мислех си да ѝ кажа да махне това нещо, но при дадените обстоятелства тя имаше пълното право да насочи пистолета си към интимните ми части. Намирахме се на място, където доверието трябваше да бъде спечелено.

— Тестове ли? Имаш предвид тези глупости с правенето на онова, което корабът иска от теб, за да стигнеш жив до следващата стая?

Кимнах.

— Точно така.

Оръжието се сведе още мъничко, но все още можеше да ми отнесе капачката на коляното. Надявах се, че скоро револверът ще натежи в ръцете ѝ, но жената изглеждаше тренирана. Освен това го държеше правилно, хванала дясната си китка с лявата длан.

Тя поклати глава.

— Знам само, че ако не спях с този пистолет на нощното си шкафче, сега щях да съм мъртва като съквартирантката си.

— Съквартирантка ли? Да не си студентка?

— Да.

Кимнах.

— Аз преподавам в Калифорнийския университет в Мърсед.

Очите ѝ се присвиха. Пистолетът отново се вдигна и сега сочеше право към гърдите ми.

— Това се проточи твърде дълго. Досега вече трябваше да се отвори врата или нещо такова. Ти не си истински, нали? Тук си, за да ме забавиш, да ми отвлечеш вниманието. Ако те убия, ще стигна до следващата стая, нали?

Вдигнах лекичко ръце с разтворени длани.

— Чакай. Аз самият преживях доста гадости тази нощ. Този кораб уби и двете ми деца. Пушката ми остана без муниции, иначе можехме да се застреляме един друг. Може би корабът иска точно това, но днес нямам намерение да убивам хора. Само извънземни.

Тя се втренчи в мен, после въздъхна и вдигна дулото на пистолета си към тавана. Все още го стискаше с две ръце, но и двамата се поотпуснахме.

— Как се казваш, професоре? — попита тя.

В този миг, сякаш по команда, се отвориха две врати. И двамата се напрегнахме и се завъртяхме, но стаите бяха празни. В далечния край на стаята вляво имаше точка светлина — ярко петънце, сякаш някой бе пробил дупка в корпуса на кораба, а навън бе светъл ден. Но освен ако не бяхме обиколили планетата, не можеше да се е съмнало вече, затова бях подозрителен.

— Нов тест — казах.

— Мислиш ли?

Хвърлих поглед към нея.

— Казвам се Кайл Ригс, щом попита.

— Професор Кайл Ригс?

Кимнах.

— Аз съм Алесандра. Наричай ме просто Сандра. Какво преподаваш? — попита тя. Изглеждаше искрено заинтересувана.

— Компютърни науки.

Сандра отметна глава назад и се изсмя. Смехът ѝ прозвуча странно тук, някак не на място.

— Защо се смееш? — попитах.

— Мисля, че се записах за курса ти през следващата есен.

— Ами, да се надяваме, че и двамата ще можем да ходим на училище догодина, Сандра.

Тя кимна.

— Накъде ще вървим, професоре?

— Бих предложил да избегнем онази светлина. Прилича ми на номер. Навън не може да се е съмнало. Не разбирам този тест, но трябва да вървим нанякъде.

— Да — каза тя. — Вече нагряват пода.

Сега като го спомена, и аз го усетих. Подът бе поне с пет градуса по-топъл, отколкото когато влязох. Трябваше да изберем стая.

Направих крачка към стаята вдясно, тъмната. Сандра ме последва, но не достатъчно бързо.

Подът на стаята, където се бяхме срещнали, изчезна под краката ѝ. Протегнах ръка и я улових, но я хванах само за пръстите. Тя изпусна пистолета си и той полетя надолу в нощта.

Осъзнах, че сме над океана. Беше и по-студено. Лъхна ме мирисът на море, силен и внезапен. На север ли бяхме пътували? Морето бе тъмно, но не беше много далеч долу. Може би на стотина метра, трудно беше да се прецени. Все пак достатъчно далеч, че падането да убие всеки. Ако паднеш от достатъчно високо, водата ще ти се стори твърда като бетон.

Лицето на Сандра бе обърнато към мен. Устата ѝ бе отворена, но тя не каза нищо. Дори не изпищя. Мъчеше се да се захване с другата си ръка и с краката за гладкия метал на кораба.

Хладен солен вятър духаше в лицата ни. Помислих, че ще се справим. Бях на колене и напрягах сили да се задържа. Нямаше да е от полза за никой от нас, ако я оставех да ме повлече надолу и паднем заедно в морето. Проблемът беше, че нямаше никакъв ръб, за който да се хвана, нито врата, нито дори килим, който да осигури известно триене. Само гладък метал, който можеше да променя формата си, подобно на течност.

— Дръж се, Сандра — извиках. — Ще успеем.

Имах план. Наистина имах. Щях да легна по корем, да я хвана за ръцете и да я оставя да се покатери по мен. Изглеждаше ми достатъчно силна, за да се справи, с малко помощ от моя страна. Нагласих се в съответствие с плана си и…

Отворът изчезна. Металът се сля много бързо, както го бе правил толкова пъти преди. В една секунда отворът беше там, а в следващата го нямаше.

Това обаче не бе най-лошото. Лошото дойде, когато погледнах ръката си, в която още стисках четири от пръстите на Сандра. На единия имаше пръстен с изумруд. Бяха гладко срязани от затварящия се метал и от тях течеше кръв.

Погалих леко пръстите, преди да ги оставя на малка купчинка на пода. Почти не можех да виждам. Очите ми пареха. Нададох странен вой.

— Проявени са лидерски способности — обади се студеният глас.