Нашествие

31.

Оказа се, че група макроски работници са се събрали скришом в гората зад нас. Те бяха оборудвани по-различно — с двойка щипки като на омар. Първото ми впечатление, когато ги зърнах да ни атакуват в тил, бе, че са създадени, за да събират нещо. Вероятно обикаляха около куполите в търсене на метал или може би дори на дървета — макар че нямах представа за какво би им послужил на машините дървен материал. Във всеки случай нямаха никакви оръжия, затова се хвърлиха в близък бой.

Тази атака отвлече вниманието поне на половината от хората ми. Започнахме да стреляме веднага щом врагът се появи откъм дърветата. Много от „омарите“ не стигнаха до нас, но тези, които успяха, просто хващаха мъжете с щипките си, вдигаха ги от земята и започваха да късат крайниците им един по един. Накрая стисваха силно шлема на жертвата си, докато черепът ѝ не изпращи.

Откъснах очи от тази картина, за да гледам как хората ми щурмуват купола. По отсрещния ръб на кратера се появи друга група големи машини. Бяха се събрали извън полезрението ни. Вероятно бяха започнали да се стичат от близки патрули и куполи, откакто стигнахме до кратера. Бяха изчакали в другия му край, трупайки всичко, с което разполагат, докато ние се приближавахме към купола. Беше ясно, че нашата атака е предизвикала контраудара им. Не искаха да припарваме до техния купол.

Мъжете, които бях пратил напред, нямаха никакъв шанс. Заповядах им да бягат обратно, но беше твърде късно. Половината от хората ни по ръба на кратера стреляха назад, по „омарите“, които извираха от джунглата. Другата половина се опита да осигури прикриващ огън, но макросите бяха прекалено бързи. Изобщо не обърнаха внимание на стрелбата ни, която не оказваше сериозен ефект върху бронираните им тела. Преброих двайсет и шест от огромните сребристи копелета. Те прехвърлиха ръба на кратера, застигнаха хората ми и се заеха да ги избиват. Войниците ми бяха като пясъчни замъци, връхлетени от приливна вълна. Стотици коремни оръдия проблясваха едновременно и пехотинците ми се топяха. Щом видяха, че са обречени, останаха на място и се биха до последния човек. Големите машини подивяха, блъскаха се една в друга и удряха огромните си крака в жаждата си да убиват. Пехотинците ми успяха да унищожат само една от огромните машини, преди да бъдат изпепелени.

Работниците, нападащи ни в тил, бяха отблъснати и понесоха тежки загуби, но си бяха свършили работата. Със закъснение осъзнах, че те ни бяха отвлекли вниманието и ни бяха задържали на място, докато големите машини се приближат и унищожат двете ми предни роти. Видях как макросите се оттеглят пак зад далечния ръб на кратера.

— Зареждат наново капана! — извика майор Радович. — Ако сега всички тръгнем към купола, работниците пак ще ни нападнат в тил.

— Налага се да атакуваме — казах аз.

Той ме погледна. След като бе видял изтреблението на две роти там долу, куражът му се бе изпарил.

— Можем да задържим позицията си и да повикаме още една бойна група — каза той.

— Най-близката е на час-два оттук. Ако останем толкова дълго на едно място, макросите ще ни засипят с ракети. Може би ракетите вече летят насам.

— Нашите „птички“ не могат ли да видят…

— Не — срязах го аз. Не бях имал време да му кажа за загубата на сателитите. Направих го сега и лицето му помръкна.

— Значи не знаем дали…

— Не — рекох. — Нямаме представа какво идва насам.

Той помълча малко.

— Какви са заповедите ви, сър?

— Дойдохме да унищожим този купол. Ще го направим, или всички ще умрем. Мислех, че бихме могли да проникнем в него и да го разучим. Но грешах. Ще оставим на билото една рота и артилерийската бригада. Останалите ще слезем долу и или ще видим сметката на онези машини и на купола, или ще умрем.

— Мислех, че аз съм най-лудият тук, сър — каза той.

— Ще трябва да се наредиш на опашката — отвърнах.

— Не беше кой знае какво удоволствие да служа с вас, полковник.

— Взаимно е.

И двамата се засмяхме, споделяйки странните чувства на двама мъже, изправени пред неминуема смърт. После предадохме заповедите. Станахме и заедно с хората си се втурнахме надолу по склона. Почти мигновено големите машини, които се бяха оттеглили в далечния край на кратера, се устремиха отново напред да ни посрещнат.

— Слушайте, момчета — казах аз по общия канал. — Искам, ако можете, да се вмъкнете в онзи купол и да унищожите каквото има вътре. Тичайте с всички сили към купола. Ние можем да се движим по-бързо, отколкото очакват. Влизайте в схватка, ако се налага, но се опитвайте да се движите към купола.

Почти успяхме. Мисля, че бяха подценили бързината ни. В предишните битки нормалните войници винаги бяха тичали с определена скорост. Софтуерът на макросите още не бе успял да внесе корекциите. Намирахме се само на няколкостотин метра от купола, когато те ни връхлетяха като вълна и се завърза свирепа битка. Закрещях заповеди към хората си да се бият в движение. Трябваше да стреляме и да продължаваме към целта, да минаваме под тях и през тях.

Много от мъжете пренебрегнаха тези заповеди. Когато машините надвиснеха отгоре им, закривайки небето, те забавяха ход и насочваха огъня си към коремните оръдия, които ги косяха. Изругах, щом видях това, но пък, от друга страна, се намирах в разгара на битката и изпитвах същото желание. Бе почти невъзможно да продължиш да се движиш, щом се окажеш между краката на макросите. Гигантски колони от метал вършееха около нас, сякаш някаква осеметажна сграда бе оживяла и бе решила, че трябва да ни убие.

Шумът, който издаваха машините, бе ужасен. Изпускаха миризма, която ми напомняше за горящи гуми. Зърнах едно плюещо огън оръдие и насочих лазера си към него, докато не се пръсна като електрическа крушка. Това действие ми отне две секунди — твърде, твърде дълго. Само по чист късмет не бях стъпкан или улучен от някой изстрел, докато стоях на място. Когато се биеш с глутница разярени макроси, две секунди са цяла вечност.

— Напред! — изревах, надявайки се, че някои от хората ще ме чуят и ще се подчинят. След това се втурнах с всички сили към купола. Беше съвсем близо. Група пехотинци ме последва.

Нещо изрева и бях съборен на земята. Няколко секунди мигах, без да разбирам какво става. После загрях: това беше артилерийският удар на врага. Ракетите най-сетне бяха пристигнали.

Отне ми още няколко секунди да осъзная, че експлозиите са твърде малко. Това не беше канонада, а просто отделни ракети. Сега вече можех да видя какво се е случило. Горе на купола, над машините и вкопчените в битка хора, се бе надигнала ракетохвъргачка. Имаше много цеви и всяка от тях периодично проблясваше. Виещи се димни следи водеха надолу към нас. Те стреляха право в собствените си машини.

Двама войници ме вдигнаха и ме повлякоха напред. Тялото ми бе пълно с метални късове. Когато вдишвах, от гърдите ми с бълбукане излизаше течност, сякаш бях мокра спукана гума. Мъжете ме домъкнаха под последната машина, стояща между нас и купола. Коремните ѝ оръдия бяха извън строя и два от краката ѝ се влачеха зад нея.

— Артилерийска бригада! — изкрещях в комуникатора. — Унищожете тази ракетна установка веднага!

Не бях сигурен дали потвърдиха. Не бях сигурен дори дали са живи. Промъкнахме се между краката на умиращия макрос и се хвърлихме в купола. Всички звуци на битката секнаха изведнъж.

Беше все едно да влезеш в хладен, спокоен свят. Усетих преградата, докато минавахме през нея. Сякаш минаваш през ципа или си обвит в мехурчест найлон. Напирахме навътре, стената оказваше съпротива, но малко по малко поддаваше. Мисля, че бе направена така, че да пропуска бавно движещи се обекти. Как иначе работниците щяха да влизат толкова лесно? Предполагах, че биха могли да пращат някакви сигнали, но сигналите можеха да бъдат имитирани. Освен това подозирах, че щитът не пропуска сигналите. Те представляваха бързо движеща се енергия, също като лазерния лъч на пушката ми. А тези куполи, изглежда, спираха подобни излъчвания.

След като преодоляхме преградата, се озовахме в сумрачен свят. Пред нас се издигаше огромна машина, смътно озарена от вътрешна светлина. Включих прожекторите на костюма си и се закрепих на собствените си крака. Закашлях се и това бе по-болезнено от всичко.

— Полковник? — рече загрижено мъжът до мен. Погледнах го изненадано. Беше Уилсън, а не Радович. За миг се зачудих дали Радович е мъртъв.

— Да стреляме ли по това нещо, сър? — попита той.

Опитах да си събера мислите. Не беше лесно. Бях преживял твърде много шокове за твърде кратко време и мисля, че взривилата се наблизо ракета — която избухна кажи-речи в лицето ми — ми беше размътила мозъка. Осъзнах, че съм късметлия, че изобщо чувам нещо.

— С колко души разполагаме? — попитах и видях как по лицето на лейтенант Уилсън се разля облекчение. Не му се искаше да командва този последен етап от щурма. Не го обвинявах.

— Двайсет, сър, но пристигат още.

„Двайсет?“, помислих смаяно. Само толкова ли бяха успели да проникнат вътре?

— Да вървим тогава — рекох — и да видим какво е това нещо.

Заклатушках се напред. Единият ми крак като че ли не ми служеше добре. Уилсън ми предложи рамото си за опора и аз приех. Тръгнахме към нещото, седящо в центъра на купола.

Трябваше да се приближа доста, преди да го разпозная. Приличаше на една от собствените ми фабрики, които бях построил на остров Андрос, но бе далеч по-голяма. Сто пъти по-голяма. Вече можех да я чуя. Бучеше тихо — дълбок, постоянен, зловещ звук.

— Мъже — казах аз, мъчейки се да не се закашлям. Дробовете ми горяха и ме сърбяха адски, така че трябваше да положа големи усилия да говоря ясно. — Това нещо е фабрика. Тя произвежда нови макроси и всичко, от което имат нужда, точно както аз произведох оръжията, които носим. Никога не съм мислил как може да бъде унищожена, но май е време да разберем.

В купола продължаваха да пристигат пехотинци, вече се бяха събрали около сто и петдесет души. По-малко от две роти, при десет в началото. Новите групи докладваха, че повечето големи машини отвън са унищожени, но и повечето от пехотинците ни също бяха мъртви.

— Е, директният подход винаги е за предпочитане. Всички да закопчаят костюмите си възможно най-добре. Като ви дам знак, започвате да стреляте по това нещо. Целете се в центъра му, на около три метра над основата. Готови… огън!

Открихме стрелба с лазерите. Светлина като от хиляди слънца грейна и изпълни купола. Беше заслепяваща и болезнена въпреки потъмнелите стъкла на очилата.

Задържах лъча около пет секунди. Другите последваха примера ми и с всяка изминала секунда лъчите се сближаваха, съсредоточени върху една и съща площ.

— Продължавайте да стреляте. Още пет секунди. — Опитвах се да звуча спокойно.

Очите ми бяха присвити до тесни процепи. Ретините ми сякаш експлодираха. Горещината, излъчваща се от оръжието, обгори ръцете ми през ръкавиците. Стреляхме още пет секунди, после още две или три, но усетих, че светлината помръква. Или си бях изгорил ретините, или хората около мен преставаха да стрелят. Вероятно беше второто. Жегата бе непоносима.

— Прекратете огъня! — извиках. Лъчите угаснаха. Зрението ми бавно започна да се възвръща, но множество дразнещи пурпурнокафяви петна плуваха и припламваха пред погледа ми. — Не искаме да стопим лазерите си, а още по-малко ръцете и очите си.

Проверихме пораженията, когато бяхме нанесли. Резултатът от всичките ни усилия не бе кой знае какъв. На стената на машината имаше почерняло и обгорено петно с радиус около три метра.

Притокът на хора бе отслабнал. От хиляда човека бяха оцелели около две роти. Смятах, че войниците по ръба на кратера също може да са живи, а не бе изключено отвън да има и ранени, ако бяхме успели да унищожим всички големи машини. Вероятно беше така, защото никоя от тях не направи опит да влезе вътре с нас. Или пък бяха прекалено едри? Честно казано, нямах представа, но бях сигурен, че искам да унищожа тази фабрика, преди да е произвела нов макрос.

Поведох мъжете към задния край на машината, като Уилсън ме подкрепяше. И там открих каквото търсех. Точно на същото място като при машината в моя собствен кораб имаше входящ отвор. Беше доста високо, може би на шест метра от земята. Бях сигурен, че работниците вдигат товарите си и ги пъхат през този отвор в нещо подобно на нанитните мелачки на собствените ми фабрики.

Пехотинците се събраха около мен.

— Какво ще правим сега, сър? — попита Уилсън.

— Как какво, лейтенант? Ще се вмъкнем някак в този отвор и ще унищожим проклетата машина.

— След вас, сър — каза той.

Втренчих се в него.

— Не се засягайте, сър, но сериозно ли говорите? Ами ако това нещо се включи?

— Имам нужда от помощта ти, Уилсън. Трябва ми командният ти код за моя костюм.

— Какво, сър?

— Блокировката. Нужни са двама офицери, за да я премахнат. Имам нужда от тайния ти код за самоунищожение. После ще изведеш хората оттук, след като построят стълба, с която да достигна до ръба на онзи входящ отвор.

— Какво? Аз не говорех сериозно, като предложих да тръгнете пръв.

Кимнах.

— Знам, Уилсън, но не разполагаме с никакви други мощни експлозиви.

Уилсън се втренчи в мен.

— Имам по-добра идея, сър. Ще вземем един реактор и ще приспособим спусъка му да се включва с команден сигнал. После ще го пуснем вътре. Всички могат да се евакуират, а последният човек ще го задейства.

— Ще му се наложи да остане в купола — казах аз. — Никакъв сигнал не може да мине през този щит. Не разполагаме с нужното оборудване, за да настроим реактора да се саморазруши или да му сложим таймер.

— Да, сър. Искам да предложа себе си за тази задача, сър.

Поклатих глава. Той сложи ръка на рамото ми.

— Сър — рече. — Кайл Ригс… казах ти, че ще те следвам, и го направих, сър. Все още държа на думата си. Аз ще го сторя.

— Вярвам ти, лейтенант, но… — започнах, обаче той ме прекъсна.

— Не можем да заповядаме на никой друг да го извърши. Не можем да искаме това от тях. Но залогът е голям. Трудните ситуации изискват трудни избори. Готов съм да поема този риск.

— Аз командвам тук — казах.

— Да, сър, така е.

Поколебах се. В този миг машината забоботи. Не знам на какво да оприлича този звук — може би на локомотив, който потегля. Усещах вибрацията в костите си. Всички мъже инстинктивно отстъпиха назад.

— То строи нова машина, сър — каза Уилсън, вперил очи в мен. — Знаете го.

Въздъхнах и се изкашлях.

— Добре. Направи го.

Хвърлихме реактора на Уилсън в зейналата паст на машината и оттам лумна светлина, която го погълна. Надявах се, че все още е в работно състояние. Заповядах на всички да напуснат купола. Аз бях един от последните, които махнаха на Уилсън, а той ми отвърна с настойчив жест да вървя. И наистина, машината вече раждаше нещо… нещо огромно. Сигурно бе една от гигантските бойни гадини. Зачудих се колко ли време е нужно за създаването на такова чудовище, ако разполагаш с всички необходими материали.

Не бях успял дори да мина изцяло през ципата на мехура, когато той се пукна и изчезна завинаги. Не чух самата експлозия. Щитът я заглуши напълно и я задържа във вътрешността си. А после силовото поле се стопи, разкривайки димящи развалини.

Отвън ни посрещнаха момчетата от артилерията и ротата, която ги прикриваше. Бяха се спасили. Двете роти, проникнали заедно с мен в купола, бяха единствените други оцелели. Но куполът и фабриката вътре бяха унищожени. От нея бе останала само голяма черна буца изкривен метал.

Накарах хората си да търсят Уилсън, но не можахме да го намерим. От него нямаше и следа. Нищичко.