Нашествие

39.

Мирът продължи толкова дълго, че започнах да си мисля, че е постоянен. Всяка сутрин, докато закусвах, си мислех със свит стомах за макросите зад Венера. Дали още бяха там? Дали не строяха нещо, което да унищожи планетата ни завинаги?

Но човек не може да се тревожи вечно. И точно на първия ден, когато не мислех за тях на закуска, те се върнаха. Сякаш бяха чакали именно този момент на слабост.

Беше прекрасна седмица. Със Сандра бяхме започнали да говорим сериозно за бъдещето си. Можеше дори да се оженим. Това някак разсея облаците от униние, обгърнали живота и сърцето ми след смъртта на децата. Помислих си, че може би още има време да извлека нещо хубаво от този живот, преди да е свършил — по един или друг начин.

Тогава дойде вестта. Появи се под формата на дълга черна ръка. Разби обърнатия към залива прозорец на сглобяемата ни къща, която бях разположил на Мангроув Кей, на няколко километра южно от голямата база на Андрос. Наоколо живееха и други пехотни офицери. Това бе приятно, уединено местенце. Имахме си хубав хълм и още по-хубава гледка към Карибско море. В топлите слънчеви дни геконите излизаха на пълчища, за да се припичат, вкопчени в банановите дървета. В Карибския регион топлите и слънчеви дни са много.

Появата на ръката обаче бе необичайна. Скочих и първият ми инстинкт беше да избегна тези три дебели, подобни на кабели пръсти.

„Аламо? Ти ли си?“

„Аз съм Аламо.“

„Ти ли посягаш през прозореца за мен?“

„Да.“

Позволих на кораба да ме хване. Стъклото остави една резка на гърба ми, но знаех, че нанитите бързо ще излекуват раната.

„Защо ме вдигаш, Аламо?“

„Ти си команден персонал.“

„Да не би кораби да атакуват Земята?“

„Да.“

Това бе всичко, което ме интересуваше. Всъщност знаех го още от момента, в който се появи ръката. Корабът нямаше заповед да ме предупреждава с думи. Но програмирането му гласеше, че се нуждае от капитана си, преди да се втурне със самоубийствено нетърпение срещу врага.

Докато се носех към „Аламо“, мислех за Сандра. Не я бях целунал на прощаване. И без да питам, знаех, че корабът няма да ми позволи да се върна и да я целуна. Тази сутрин се бяхме любили и беше идеално. Помислих си, че може би това е най-добрият начин да се разделим. Ако никога не се върнех, последният ѝ спомен за мен щеше да е мирен и щастлив. Това не е ли по-добре от сълзливо сбогуване?

Бързо заех командното си кресло. В последно време нещата на борда на „Аламо“ бяха много по-добре организирани. Имах столове, които не се търкаляха насам-натам. Имаше обезопасителни колани, които не притежаваха пръсти. Имаше също голямо количество комуникационно и визуално оборудване. Бяхме комбинирали по възможно най-добрия начин своята технология с тази на наносите. На различни места по стените бяха прикрепени големи плоски екрани, които показваха света навън и всичко, което военните канали смятаха за нужно да ми пратят. Продължавахме да използваме и металните издутини, защото те не можеха да се счупят, а и сензорите на наносите имаха по-голям обхват. Все още не разбирахме съвсем как го правят, но с огромна охота се възползвахме от тази тяхна способност.

— Отвори канал към „Бодлоперка“.

„Каналът отворен.“

— Кроу?

— Кайл? Какво знаеш за тази работа?

— Надявах се, че вие знаете нещо, сър.

— Не. Военните не ни дадоха никакво предупреждение. Всичките ни кораби просто излетяха сами. Обаче се насочваме към Слънцето. Това поне го знам.

„Към Слънцето“, помислих си. Една от малкото посоки в космоса, която имаше някакъв смисъл.

— С други думи, към Венера? Значи макросите най-после са предприели нещо?

— Така изглежда.

— Брой на корабите ни?

— В момента имаме почти осемстотин кораба, включително новите, които построи на Андрос.

Бях прекарал известно време в създаване на нови кораби. Те обаче не бяха точно онова, към което се стремях. Ако разполагахме с необходимото време, бихме могли да построим наистина огромни фабрики и съответно още по-големи оръжейни системи. Със сигурност нямахме нужда от още такива малки кораби. Трябваше ни кораб, предназначен за война. Въоръжен до зъби. Но това би отнело години.

— Ако нямаш нещо по-специално за мен — рече Кроу, — ще прекъсвам.

— Имам нещо.

— Казвай.

— Можем да се опитаме да заповядаме на корабите си да се държат на определена дистанция от врага. Вместо да се хвърлят стремглаво към него, имам предвид.

— За какъв дявол? — попита той.

— Този път вражеските кораби ще са много. Трябва да се съберем в общ рояк и да се бием заедно.

— Или да умрем заедно. Не, не ми обръщай внимание. Извинявай. Идеята е добра.

— Късмет, Джак.

— И на теб, Кайл.

Той прекъсна връзката. Корабите ни се издигнаха над атмосферата. Скоро към седалката ме притискаше само слабата сила на ускорението, а не земната гравитация. Огледах мостика. Липсваше ми Сандра. Може би трябваше да се опитам да я измъкна изпод душа. Усмихнах се, като си представих как корабът ми я донася гола и ядосана. Като в доброто старо време.

Заповядахме на корабите да се приближат до врага, но да останат на максималното разстояние, от което могат да го обстрелват. Корабите приеха тази заповед. Не биха ни позволили да бягаме от противника, но позволяваха да се строим във формация при подходящо дадени инструкции.

А после макросите се появиха на стените ми и аз загубих всяка надежда. Бяха стотици. Може би дори хиляда. Не си направих труда да питам „Аламо“ за точната бройка. Нямаше значение.

Поех дълбоко дъх и загледах приближаващата се вражеска формация. Какво можехме да направим? Да атакуваме по единия фланг? Да отнесем няколко от тях със себе си, ей така, напук?

Те се приближаваха бавно, в две редици. Първата се състоеше от кораби, каквито не бях виждал преди. Имаха триъгълна форма. Бяха по-малки от огромните макроски кораби, с които се бяхме сражавали, но все пак по-големи от нашите. Реших, че са някакъв вид кръстосвачи. Убийци на кораби. Като онези, които исках да построя аз, ако бях разполагал с нужното време. Втората редица се състоеше от двайсетина големи, тлъсти, бавни кораби като онзи, който бе спуснал нашествениците на нашата планета преди месеци.

Сега осъзнавах по-добре положението. При първата си атака макросите бяха пратили само десантни кораби. Когато унищожихме първия, пратиха още три. Ние успяхме да унищожим два от тях, а третият се промъкна, за да спусне на Земята смъртоносния си товар от самовъзпроизвеждащи се машини. Когато отблъснахме тази инвазия, врагът бе сменил тактиката.

Този път имахме срещу себе си истинска бойна флота. Сила, която макросите не ни бяха показали досега. Помислих си мрачно, че поне сме спечелили уважението им.

Въпросът сега бе да продадем живота си скъпо. Не можехме и да се надяваме на победа. Най-доброто, което можехме да сторим за човечеството, бе да се изплюем в лицето на врага. Щяхме да ритаме и да хапем, докато ни избиват. Надявах се само, че макросите са способни да чувстват болка от загубата на своите.

Кроу ме потърси отново.

— Някакви гениални идеи, друже?

— Дръж се на дистанция. Опитай да говориш с тях. Когато се приближат, да пренебрегнем бойните кораби в челото и да се опитаме да унищожим десантната флота. Ако успеем, човечеството може да преживее още една година.

— Планът не е по-лош от всеки друг — рече Кроу и прекъсна, за да предаде нарежданията си на флотата. Гласът му бе мрачен. Знаеше не по-зле от мен как стоят нещата. Вероятно всички знаеха.

Корабите ни се разгърнаха в неравна линия на няколко хиляди километра пред врага. Той продължи да се приближава. Знаех, че нашите свързочници му пращат сигнали, опитват се да разговарят с него.

Вражеските кораби идваха все по-близо. Вече бяха пресекли орбитата на Луната. После се озоваха на около сто и петдесет хиляди километра от Земята — съвсем близо. Скоро щеше да ни се наложи да влезем в битка. Нашите кораби нямаше да ни позволят да избягаме от това сражение.

Точно когато се канехме да се втурнем през предната им линия към десантните кораби, вражеската формация спря. Премигнах срещу стената, не бях сигурен, че виждам правилно.

— Аламо? Врагът спря ли?

— Скоростта на вражеските кораби е намаляла. Относителното им разстояние се запазва.

— Намират ли се в обсега на оръжията ни?

— Не.

Заех се да хапя палеца си.

— Какво правят?

— Предават съобщение — рече корабът.

— Така ли? Пусни го по аудиоканала!

От стените се разнесоха протяжни пискливи звуци. Вслушвах се внимателно, но не приличаше на никой език, който познавах.

— Аламо, преведи съобщението.

— Смисълът е неизвестен. Липсва отправна база.

Не се и съмнявах, че Кроу и свързочният му екип си блъскат главите над смисъла на съобщението и предават отговори по всеки начин, за който се сетят. Но дали някой от тях разбираше какво прави?

— Аламо, можеш ли да анализираш езика? Можеш ли да разбереш смисъла на съобщението?

— Смисълът е неизвестен. Липсва отправна база.

— Опитай аски код. Или уникод?

— Няма съвпадение.

— Опитай всички известни човешки компютърни езици.

— Няма съвпадение.

Отново се заех да си хапя палеца. След около час той започна да се разранява. Свързах се на няколко пъти с Кроу и той каза, че негов екип работи по въпроса и поддържа връзка с други екипи на Земята. През цялото това време макроската флота стоеше на място и търпеливо повтаряше съобщението. Неволно се зачудих колко ли още ще чакат, преди да им писне и да започнат да стрелят?

— Аламо, запиши част от това съобщение. Не, чакай. Запиши една секунда от съобщението, което ни предават, и им го прати обратно.

— Изпълнено.

Няколко секунди по-късно вражеският сигнал секна. Бе продължил толкова дълго, че внезапната тишина бе стряскаща.

— Аламо — рекох, мъчейки се да не се паникьосвам, — продължи аудиопредаването на вражеския сигнал.

— Врагът прекрати излъчването.

— Мамка му.

— Адмирал Кроу иска частен канал.

— Отвори го.

— Кайл? Те млъкнаха. Как го тълкуваш?

Поколебах се.

— Не съм сигурен… но аз им пратих в отговор част от онова, което предаваха.

— Какво си направил? Кога?

— Точно преди да прекъснат.

Изля се порой ругатни. Акцентът на Кроу се бе усилил дотолкова, че не можах да разбера много от думите, но бях сигурен, че са оскърбителни.

— Защо трябваше да си пъхаш гагата? Цял екип техници работи по това, Ригс.

„Приближава се вражески кораб.“

— Ъъъ… Кроу, нещо става — казах аз. Видях как една самотна точка се отдели от вражеската флота и бавно тръгна към рояка ни.

— Аламо, не стреляй по този кораб — наредих. — Кроу, предай това на всички. Не стреляйте! Не искаме ние да сложим началото на патакламата.

— Ами ако е някаква супербомба?

— Ако се стигне до битка, така или иначе лошо ни се пише. Това може да е опит за дипломация от тяхна страна. Мисля, че се опитват да комуникират. Хайде да не започваме нещо, което не можем да завършим.

Кроу изсумтя.

— Сигурно искат да се предадем.

Трябваше да призная, че е доста вероятно. Но какви условия можеха да ни предложат? Нямаше да си правят труда да искат капитулация, ако възнамеряваха просто да ни изтребят.

— Просто задръжте огъня. Нека видим какво правят.

Кроу предаде заповеди на всички кораби от флотата да останат на място и да не стрелят. Няколко тръгнаха напред, докато пилотите им несъмнено се мъчеха да намерят правилната словесна команда. Но никой не стреля.

През следващите минути макроският кораб намали скоростта си и се приближи бавно към нас. Тогава забелязах нещо. Макросът бе близо до моя кораб, който бях задал да се показва на стената като зелена точка. Сърцето ми подскочи. Бяха дошли да говорят с мен. Може би, тъй като бях предавал на техния език, мислеха, че мога да ги разбера. Изведнъж устата ми пресъхна.

Макросът бе един от новите кораби, които бях нарекъл кръстосвачи. Едно беше сигурно — не беше десантен кораб. Плаваше в пустотата на няколко хиляди километра от мен. Знаех, че сигурно е насочил оръжията си към моя мъничък кораб. Чувството бе обезпокоително. Една бездушна машина ме оглеждаше и решаваше дали има основание да ме унищожи.

Когато ситуацията изглеждаше стабилна, Кроу се свърза пак с мен.

— Ригс, може ли, мътните го взели, тоя път да стоиш настрани?

— Не, сър, не мисля. Корабът е спрял точно пред мен. Явно иска да говорим.

— Защото му прати сигнал без разрешение!

— Точно така, сър. Ако измислите нещо интелигентно за казване, предайте го на „Аламо“.

Кроу прекъсна връзката с ругатня.

Около час корабът предава към мен късо съобщение на периодични импулси. Накарах „Аламо“ да го разбие на двоични числа и ги въведох във файл на компютъра си. Втренчих се в него. Моделът определено бе двоичен. Те вероятно не използваха същия брой цифри като нас, а символите ни със сигурност не биха имали никакво значение за тях. Дори да успеех да преобразувам съобщението в човешки букви, как щях да разбера какво означават думите? При условие, че изобщо бяха думи.

— Аламо, успя ли да доловиш нещо разбираемо в информацията, която пращат? Дай ми предположения, които имат поне десет процента вероятност да са верни. Не е нужно да си съвсем сигурен.

— Това е кратко, повтарящо се съобщение. Има голяма вероятност да е в заповедна форма.

— Дали може да е заповед да се предадем? — попитах аз.

— Смисълът е неизвестен. Липсва отправна база.

— Можем ли да отговорим поне с „да“ или „не“?

Колебание.

— Можем да се опитаме да пратим положителен или отрицателен отговор. Съществува обаче възможност за грешка.

Замислих се върху това. Вече се потях. Искаше ми се да взема една бира от хладилника, но вместо това извадих висококофеинова напитка. Трябваше да помисля. Дълго време изучавах двоичния сигнал.

— Енергийните излъчвания на врага се променят — обади се Аламо след около три часа.

— Да не би оръжейните им системи да се включват? — попитах.

— Да.

— Прати и двата сигнала, за „да“ и „не“. Веднага.

Корабът се умълча за няколко секунди. Току-що им бях казал „да-не“. Надявах се, че ще го изтълкуват като „може би“. Дано това ни спечелеше още време, докато измислим начин да разговаряме с тях.

— Енергийните излъчвания на врага отслабват.

Въздъхнах облекчено.

— Аламо, вече имаше на разположение часове процесорно време. Знаеш, че врагът вероятно предава искане за капитулация. Знаеш как да кажеш „да“ и „не“ на неговия език. Можеш ли да преведеш съобщението? Предай ми го, не ме интересуват грешките. Използвай най-добрите си догадки.

— Съществува голяма вероятност от грешка.

— Просто го направи.

— Превод на съобщението: „Предлага се незабавно прекратяване на защитните действия. Не се налагат повече загуби.“

Въведох го, гледайки двоичния код. Откъде бяха измъкнали наносите това? Започвах да подозирам, че знаят повече, отколкото показват. Съобщението бе объркано, но трябваше да са работили на някаква основа.

— Кой език използва за база на превода? — попитах на глас.

— Древни сигнали от изгубени цивилизации. Използваният език бе най-близкото подобие, но съществува голяма вероятност за грешка.

Извъртях очи. Беше ми писнало от този страх на кораба от грешки и вероятности. Това бе по-добре от нищо. Много по-добре.

— Аламо, когато предаваш съобщението ми на макросите, искам да използваш точния език на тази изгубена цивилизация. Не се опитвай да промениш сигнала, така че да съответства на сегашната им версия. Ще използваш стария език.

— Готов съм.

Поколебах се. Не бях сигурен дали инстинктът ми е верен. А и как можех да съм сигурен? Но се надявах езикът на макросите да е по-нова версия на стария език, който „Аламо“ знаеше. Ако предадях съобщение на стария език, имаше нелоша вероятност да го разберат. Ако при тях съществуваше някаква обратна съвместимост — като онази, която ние често влагаме в човешките си компютърни системи, — трябваше да разбират старата версия. В този низ от предположения имаше твърде много „ако“, но бе най-доброто, с което разполагах.

А и с какво можеше да навреди, ако изпробвам теориите си? В най-лошия случай щях да забавя смъртта си с няколко минути.

— Предай следното съобщение: „Разбирате ли това съобщение? Моля, отговорете с три пъти «да» на този език, ако го разбирате.“

— Не съществува превод на понятието „моля“.

Не се изненадах.

— Добре тогава. Пропусни тази дума.

Отговорът дойде след секунди.

— Пристигащо съобщение: „Да, да, да“ — каза корабът. Усмихнах се. Бях разбил шифъра.

Какъв трябваше да е следващият ми ход? Дали да продължа да говоря, или да предам всичко в ръцете на Кроу и онзи, който му дърпаше конците днес?

Поех си дъх и замръзнах неподвижно, вперил поглед в екрана. Ситуацията ставаше все по-напечена. Кроу би искал да участва в това. Хората на планетата — също. Всички биха искали да участват, по цялата командна верига чак до президента, а и дузина други президенти. Но нямаше време за всичко това. Тук не ставаше въпрос за широки преговори. Врагът бе непобедим и нетърпелив. Вярвах, че само преди минути бе готов да стреля по мен, защото прекалено се бавя. Ако бъдем честни, земните правителства имаха пълното право да участват в тази дискусия. Но те не бяха тук горе и не седяха лице в лице с макроски кораб, който няма търпение да ги пръсне на парчета.

— Пристига съобщение — обади се корабът.

Въздъхнах. Без съмнение пак беше Кроу.

— Да го чуем.

От стените заехтя бибипкане и пищене. Беше макросът.

— Аламо, това старият макроски език ли е? Същият, който ти използва за съобщението?

— Вариациите в честотата го правят неидентичен. Границите на сигнала съвпадат. Идеите са структурирани разбираемо.

— Тогава го преведи, изхождайки от предположението, че е старият език.

— Пристигащо съобщение: „Идентифицирайте се.“

Усмихнах се. Бях успял. Макар че имах най-лошия интерфейс на света, отново бях накарал този нанокораб да направи каквото искам.

— Свържи се с Кроу. Предавай му разговора. После кажи на макроса следното: „Аз съм полковник Кайл Ригс от Звездната армада.“

— Пристигащо съобщение: „Вие сте водачът на местните съпротивителни сили.“

— Това въпрос ли беше, или твърдение, Аламо?

— Твърдение.

— Как успя да го измислиш, Кайл? — намеси се Кроу. В гласа му звучеше изумление.

— Няма значение. Завързах приказка с тях. Какво ще правим сега, по дяволите?

— Какво искат?

— Ще ги попитам, но не трябва ли да включим и Земята в това?

— Не. Принципът ми е, че щом нещо става над повърхността на планетата, то е работа на Звездната армада.

— А аз мислех себе си за голям куражлия!

— Такъв си, Кайл, наистина.

— Искаш ли да говориш директно с тях? — попитах.

Той помълча.

— Не, продължавай да говориш ти. Много те бива с компютрите, друже. Явно те харесват. Накарай ги да си тръгнат мирно и тихо, ако можеш… само не им давай Австралия.

— И през ум не ми е минало.

— Пристигащо съобщение: „Вие сте водачът на местните съпротивителни сили.“

— Отговори им с „да“. Да, аз говоря от името на тази планета — казах.

Тези думи ми прозвучаха напълно откачено. Как се бе стигнало дотук?

Как се бях поставил в това положение?