Нашествие

38.

През следващите няколко дни всичко бе тихо. Върнах се с кораба си на Андрос. Там прибрах Сандра и набързо подновихме своята близост. След това накарах „Аламо“ да ни откара на някое далечно местенце по западния бряг на острова. Седнахме на плажа и загледахме залеза. Той бе с цвят на кръв, а джунглата зад нас бе тъмна и влажна. Сега небето почервеняваше всяка нощ. Казаха ми, че било заради голямото количество прах в атмосферата. Досега гайгеровите ни броячи не се бяха разпищели, така че още можехме да крачим по плажовете на този див остров в леко тропическо облекло.

Реших, че на плажа Сандра изглежда най-добре. Беше прекрасна и по-загоряла, отколкото при първата ни среща. Подозирах, че това е един от рисковете на живота тук. Гледката ми харесваше.

— За какво си мислиш? — попита тя.

— За нищо — отвърнах.

— Лъжец — подразни ме Сандра. — Зяпаше ме.

— Мислех си колко прекрасна изглеждаш тук, на това самотно местенце.

— О — каза тя. Изглеждаше доволна и се облегна на мен. — Срещна ли някоя друга, докато беше там?

Изсумтях.

— Само около хиляда разярени робота.

— Никакви момичета?

— Сигурно се майтапиш. Нали осъзнаваш, че бяхме в пълно снаряжение? Носехме дори качулки. Нямаше как да разбера кои са жени.

— Извинявай — каза тя и погали лицето ми. — Но понякога другите момичета във флотата приказват. А и не ми харесва мисълта, че все отлиташ към някое адско място. Някой път може да не се върнеш.

— Ако не отивам, може да няма къде да се върна.

— Знам — каза тя с въздишка. — Предполагам, че ще трябва да те обичам два пъти повече, когато си тук.

— Вече не — казах. — Всичко почти свърши.

Тя ме погледна и присви устни с погнуса.

— Не се опитвай да ме лъжеш. Те ще се върнат. И то съвсем скоро.

Млъкнах. Нямаше смисъл от оптимистичните ми дрънканици. Бяхме спечелили една битка, но всички знаеха, че не сме спечелили войната. Така че започнах да я целувам. Това бе къде-къде по-приятно.

Прекарах следващия месец в пренастройване на фабриките. Сега имах нов проект: исках да произвеждат по-големи свои копия. Тази идея ми бе хрумнала, като видях фабриките на макросите под белите куполи. Щом можеха да правят умалени копия на лазерите, защо да не правят фабрики, които са по-големи от самите тях? Можехме да използваме тези по-големи фабрики за производство на по-големи кораби с по-големи оръжия, които да ни помогнат да унищожаваме макросите, преди да успеят да кацнат пак. Не знаехме със сигурност дали ще се върнат, но трябваше да предположим най-лошото.

Целият свят ми пращаше нови попълнения от елитните си сили. Ние ги заклевахме, пълнехме ги с нанити и ги обучавахме. Реших, че трябва да имаме трийсет хиляди души в постоянна готовност. Откъм кораби също се справяхме добре. Вече имахме около седемстотин. Даже успяхме да заловим няколко от кентаврите живи. Това стана случайно. Понякога корабите висяха ниско, само на няколко метра от земята. В тези случаи, когато някой кентавър загубеше битката, но бе само зашеметен, а не убит, можеше да оцелее след падането от кораба.

Адмирал Кроу ми каза, че хората от ООН ги събират. Имали цяла колония от кентаври — общо около трийсет, — скрити в някаква европейска лаборатория. Не задавах въпроси, но се надявах, че се отнасят добре с тях. Кроу твърдеше, че се опитвали да ги излекуват и да се научат да комуникират с тях. Те, изглежда, бяха свирепа раса, но същото важеше и за нас. Надявахме се да получим от тях информация за вселената.

С Кроу проведохме редица преговори за подялбата на властта. Както обикновено, мен ме интересуваха не толкова званията, колкото резултатите. Но след южноамериканската кампания по-голямата част от света ме смяташе за водач на Звездната армада. Кроу се мъчеше да популяризира името си и даде няколкостотин интервюта на живо, но въпреки всичко аз бях героят на новините. Мисля, че това го притесняваше по-силно, отколкото показваше.

Официално се разбрахме да разделим командването. Той щеше да поеме флотата, а също така да се води главнокомандващ на цялата Звездна армада. А аз щях да съм висш офицер от пехотата, което ме устройваше идеално.

После една нощ той ми се обади със стряскащи новини.

— Тази нощ ще има заседание на щаба, Ригс — каза Кроу. — Ще го проведем по мрежата, така че няма нужда да пътуваш, но си сложи парадната униформа, става ли?

— Каква парадна униформа?

— Имаш такава. Ако не знаеш къде е, питай помощниците си.

— Добре. Кой ще участва в заседанието?

— Генералният ми щаб. На който ти си член, разбира се.

„Генерален щаб ли?“ Намръщих се.

— А кой е в списъка на гостите?

Той изброи няколко капитани. Вече имаше такива във флотата, а после добави трима генерали.

— Генерал кой? — попитах, защото имената ми бяха непознати.

— Хора от пехотата. От истинската пехота. Предимно янки са, това би трябвало да те направи щастлив.

— Не съм съвсем сигурен… — започнах объркан.

— Виж какво, Ригс. Обичам те, човече. Ти си най-добрият. Не бих искал никой друг за полеви командир, но това е растяща организация. Трябват ми началници. Хора, които умеят да се оправят с хора. Ти си биткаджия. От онези, които се справят най-добре на фронтовата линия. Затова почнах да набирам щабни офицери и назначих трима от тях да ръководят пехотния ни корпус.

Мълчах може би около пет секунди, докато всичко това проникне в съзнанието ми.

— Трябва ли да им козирувам?

— Няма да те убие.

Първата ми реакция естествено бе ярост. Кроу пак бе започнал старите си номера. Открай време раздаваше звания. Сега се бе почувствал застрашен от мен и трябваше да изфабрикува някакви нови офицери, които да управляват създадената от мен организация. За миг дори ми мина мисълта да сваля Кроу. Смятах, че бих могъл да го сторя. Достатъчно бе да кажа на флотата и на пехотинците — моите пехотинци, — че между нас е настъпил разкол и трябва да изберат кого да подкрепят. Бях сигурен, че повечето ще дойдат при мен.

Поех си дълбоко дъх, два пъти. После дойде втората ми реакция — свих рамене. В известен смисъл не ми пукаше. Имах си Сандра. Имах базата на Андрос. Когато враговете дойдеха, щях да се бия с тях. Не участвах във всичко това, за да се дърля за власт с Кроу. Не бях толкова амбициозен. Целта ми бе да убивам извънземни машини и в това отношение имах успех.

— Аз искам само да убивам машини, Кроу — казах.

— Знам.

— Ако не искаш да си имаш проблеми с мен, не се опитвай да ме лишиш от това.

Той помълча няколко секунди. Вероятно осмисляше скритата заплаха в думите ми. Дори да се ядоса, не го показа. Когато заговори пак, гласът му бе спокоен.

— Ясно. Е… ами, хубаво. Разбирам те, друже. Много неща преживяхме заедно. Длъжник съм ти. По дяволите, целият свят ти е длъжник. Щом искаш да се биеш, ще се биеш.

— Добре тогава. Ще участвам в заседанието ти. И ще нося униформата.

— Благодаря ти, Кайл — каза той и прекъсна връзката.

Сандра дойде и попита за какво сме говорили. Когато чу, че Кроу е раздавал по-високи рангове от моя — и то без изобщо да се посъветва с мен, — побесня. Мисля, че беше по-разярена и от мен. Трябваше ми почти час, за да я успокоя. След като се укроти, тя се зае да ми намери парадна униформа от персонала долу на Андрос. Бях прав, изобщо нямах такава. Досега дори не знаех, че имаме парадни униформи.

За едно нещо Кроу беше прав: заседанието беше скучно. Не се говореше много за бойни стратегии. Говореха за продоволствия и разделяне на сметките от различните ни източници на финансиране. Обсъждаха графиците за доставки и хиляди други логистични подробности. Вече имахме поддръжка от целия свят. Повечето земни нации бяха заделили за нас милиарди и ги бяха вписали като процент от бюджетите си за отбрана. Стотици нации даряваха каквото могат. Но огромното болшинство от сметките се покриваха от няколкото най-изтъкнати.

Една от интересните точки бе дискусията какво трябва да гласи клетвата ни за вярност. Досега бяхме искали от хората си само да се закълнат, че ще изпълняват заповедите и ще дадат живота си за защита на Земята. Щабните офицери изглежда подкрепяха идеята новите попълнения да се отказват от поданството си. Така те щяха да станат по същество наши поданици. Отделна нация. На мен тези приказки не ми харесваха. Не ми се искаше да казвам на хората, че никога няма да могат да се върнат у дома.

— Имам друго предложение — казах аз, намесвайки се за първи път в разговора.

Всички се умълчаха, щом осъзнаха кой съм. На големия ми компютърен екран те изглеждаха сякаш в стаята е влязъл озъбен питбул, макар че тонът ми бе съвсем спокоен. Тогава се зачудих колко ли от тези нови генерали са се подложили на инжекциите. Подозирах, че николко. Това ми изглеждаше неправилно, но реших да го подмина… засега.

— Не искам да казвам на хората, че ако се бият за нас, никога повече няма да могат да се върнат у дома. Нека се закълнат във вярност към Звездната армада за срока на службата си. Но не искайте от тях да се отказват от нищо. Оставете на моите офицери да ги превърнат в единна, сплотена сила.

Кроу си прочисти гърлото. Изгледах го с присвити очи. Той беше белокос мъж с пронизителни сини очи и множество спукани капиляри по орловия си нос. Днес червендалестото му лице изглеждаше по-червено от обикновено.

— Вижте, полковник, обсъдили сме това надълго и нашироко. Стигнахме до заключението, че…

— Аз за първи път чувам за него — казах.

— Да, ами… ти беше във вихъра на битката, Кайл. Не винаги имаше време да обсъждаме всеки план с теб.

— Добре. Това мога да го приема. Но ви казвам, че не искам вашата съсипваща морала идея. Нека се бият за Боливия или Япония, или откъдето са там.

Един от щабните офицери — генерал Соколов — се приведе напред да каже нещо. Беше набит мъж с гъсти черни вежди, които се нуждаеха от подстригване. Черните му очи бяха мънички, тесни… и ядосани.

— Полковник Ригс. С цялото ми уважение, вие нямате опит в управлението на армия. Хора, които са се заклели във вярност към тази организация — и само към нея, — ще бъдат по-лоялни и надеждни.

— Разбирам логиката ви, генерале, но тя е грешна. Ние не сме обикновена армия. Ние бяхме променени. Ние, пехотинците, се превърнахме в изроди, подлагайки се на инжекциите. Това ни кара да се чувстваме като братя — ефект, който малко армии са постигали. Войната, която водим, също не прилича на другите войни. Имайте предвид, сър, че ние не се бием срещу хора. Изправени сме срещу армии от извънземни роботи, които искат да унищожат нашия свят.

— С цялото ми уважение… — издудна пак черноокият генерал. Личеше, че не е чул и дума от това, което казах, и изобщо не му пука за моето мнение.

— Момент — каза Кроу. — Ще направим както казвате вие, полковник Ригс. Вие познавате войниците ни по-добре от всички. Клетвата остава каквато е.

— Благодаря ви, сър.

Щабните офицери изглеждаха подразнени, но се отказаха да спорят. Заседанието продължи и стана убийствено скучно, преди най-сетне да дойде блаженият край.