Нашествие

11.

Кроу се свърза с мен по частния канал.

— Ригс? Командир Ригс, там ли си?

— Да, Джак, казвай.

— Моля те, наричай ме „комодор“. Поне когато говорим по общия канал и другите ни слушат, става ли, командире?

— Ами хубаво — отвърнах.

— Вече имам някои нови хора. Цяла партида. Хвърли един поглед на екрана, който изобрети.

Погледнах и видях около дузина нови златни „буболечки“ да пълзят по лика на Земята. Новите попълнения се разпознаваха по склонността си да се мотаят безцелно, тъй като още не бяха овладели добре корабите си.

— Виждам ги. Присъединяват ли се към нас?

— Да. Всичко върви много добре. Останаха само няколко независими. След битката хората започнаха да гледат на нещата по моя начин. Всички кораби с човешки командири тръгнаха срещу врага, независимо дали хората го искаха, или не. Битката ми спести доста усилия по убеждаването. Сега те вече знаят, че не могат да останат назад и да се скрият. Екранът, който ти измисли, също помага за привличането на членове. След като им кажа как да изобразят цялата тактическа система върху стените на хола си, те схващат картинката — буквално. Казвам им да оцветят нас в зелено, а себе си в бяло. Така изпъкват и изглеждат самотни. Това кара повечето мърльовци моментално да се присъединят към нас. — Кроу млъкна и избухна в смях.

По някаква причина обаче аз не го намирах за особено забавен.

— Комодоре? Имам нова идея за теб.

Казах му за наносите и макросите. Казах му, че макросите ще се върнат и че търсят суровини.

— Това не е хубаво. Аз се опитах да говоря с тях, имам предвид с онези в големия червен кораб. Възложих на няколко от помощниците си да се опитат да установят контакт. Онези изобщо не ни обърнаха внимание.

— Може би сега, като взривихме един от корабите им, ще ни изслушат.

— Да се надяваме.

— Хрумна ми още нещо, Джак… ъъъ, комодоре.

— Слушам те.

Описах му друг екран — тактически, — който можехме да разположим на тавана или на пода на мостика. Ако бяхме в състояние да покажем визуално някой план, като например как трябва да се разположи всеки кораб, на всички щеше да им е много по-лесно да следват заповедите и да действат съгласувано. Този екран нямаше да показва къде се намират корабите, а къде искаме да са.

— Това е фантастична идея. Хайде да го направим веднага и да го изпробваме.

След около час имахме работеща система. Таванът беше най-удобен. Опитахме и с пода, но Кроу се оплака, че мебелите му се пречкали. Явно беше задигнал доста неща. По негово собствено признание, целият му под бил покрит с килими и разпилени вещи. Накрая се настанихме в удобни кресла и се втренчихме в тактическия екран на тавана. Открихме, че работи добре и лесно можем да обсъждаме и планираме стратегии. Можехме дори да задаваме на корабите си в какви формации да водят битките.

— Отново съм впечатлен, командире. Страхотен екип сме. Ще предам това на останалите и следващия път ще летим в организирани ескадрили — каза Кроу, но после се поколеба. — Наистина ли мислиш, че ще има следващ път? Имам предвид, скоро? Твоят кораб е казал, че ще се върнат, но той може да не знае разликата между ден, година и век.

— Мисля, че корабът наистина има предвид скоро, сър. Трябва да бъдем бдителни. Логиката подсказва, че тази заплаха още съществува и е истинска. Ако наносите се опитват да защитят Земята — по някакъв свой особен начин, — излиза, че за момента се престарават. Нима само един вражески кораб е дошъл на купона? Ние водихме битката с невежи командири и малко над четирийсет кораба и победихме с лекота. Ако това е краят, защо наносите са пратили тук над седемстотин съда?

— Тази работа не ми харесва — каза Кроу. — Обаче си прав, трябва да предположим, че ще се върнат скоро, и то в големи количества. Също така трябва да предположим, че водим пълномащабна война.

— Необходимо е да уведомим земните правителства за ситуацията — казах. — Те сигурно ни следят и са видели битката. Трябва да направят каквото им е по силите, за да мобилизират армиите си и да се защитят.

— С примитивната човешка техника едва ли могат да сторят кой знае какво.

— Някоя нация опитала ли се е да използва атомна бомба срещу тези кораби? Това вероятно би свършило работа.

— Доколкото знам, не. Но си прав. Трябва да говорим с тях, преди да прибегнат до крайности. Ще накарам един от офицерите си да се заеме с това. Разполагам с точния човек. Казва се Пиер и може да убеди всекиго да му даде портфейла си. Бивш измамник е. Има меден език.

— Бивш измамник ли? — попитах със съмнение. Наистина ли искахме един престъпник да ни представлява пред земните правителства? Предполагах, че повечето дипломати отговарят на това описание, но все пак…

— Е, може и да не е толкова бивш — продължи Кроу. — Доколкото разбирам, с години се е прехранвал с интернет измами. Винаги държал у себе си зареден пистолет, очаквайки някоя от жертвите му да го потърси за разплата. Това го спасило, когато корабът го грабнал.

— Разбирам. Е, щом за момента не разполагаме с нещо по-добро…

— От теб вероятно би излязъл добър посредник — рече Кроу, — ако за това си мислиш. Знам. Но не можеш да правиш всичко. Искам да си съсредоточен върху разгадаването на тези кораби — как работят и какво можем да правим с тях.

— Съгласен съм.

— Значи ти си прочутият комодор Кроу? — обади се внезапно Сандра. После ми се ухили. Бях изненадан, че успя да запази мълчание толкова дълго.

— Кой говори?

— Казвам се Алесандра, но ме наричат Сандра.

— Нима? На колко години си, Сандра?

— На двайсет и четири.

— Мнението ми за теб расте все повече, Ригс. Ах ти, негоднико! Трябва да ми кажеш как си успял да вмъкнеш една от студентките си на кораба. Всички, които аз качвах, моментално бяха подлагани на смъртоносни тестове.

Обясних му, че Сандра се провали на тестовете, но после е върната на борда. Не се бях замислял върху това, но предположих, че корабът я игнорира и я търпи, защото тя беше неуспяла кандидатка за командирския пост. Попадаше в някаква сива област. Не можеше да бъде подлагана на тестове, защото вече бе скъсана. Не беше враждебна, така че не трябваше да бъде убита. Вече беше изритана веднъж, затова не съществуваше неотложна нужда да я изритва отново. Бях сигурен, че нанокорабът би предпочел да я изхвърли някъде като биологичен отпадък, но моите заповеди го възпираха.

— Добра работа — рече Кроу. Замълча за малко и останах с впечатлението, че през ума му прелитат разни идеи. — Значи — продължи той замислено, — за да прибереш някого на борда, трябва да е минал през поне един от тестовете. Може би… ако аз… ние се приближим до Земята, грабнем някого, оставим го да се провали на някой тест, а когато го изхвърлим, падне в басейн или нещо такова? Тогава аз… ние бихме могли да го приберем отново и корабът няма да му обръща внимание…

— Самотен ли си, комодоре? — попита Сандра язвително. Хвърлих поглед към нея и забелязах, че е скръстила ръце. — Умишленото отвличане все още е престъпление, нали знаеш?

— Разбира се, миличка. Зная го отлично! Всички го знаем! Всички бяхме жертви на тези безсърдечни кораби. Ригс, трябва да измислиш някаква видеосистема. Много ми се иска да виждам с кого говоря.

Със Сандра се спогледахме. Комодорът не беше най-големият джентълмен. И по-рано ми бе минавало през ум, че в тази флота май са се събрали хора от кол и от въже. Сега осъзнах, че предположенията ми са били по същество верни.

— Ще видя какво мога да направя, комодоре — казах на глас.

Сандра извъртя очи.

— И, Ригс, вземи да си набавиш разни неща. Всичко, което мислиш, че ще ти е нужно. Просто увисни над някой мол и накарай голямата ръка да се спусне и да вземе каквото искаш. Храна, мебели, електроника и тъй нататък.

— Това не е ли пиратство, сър? — попитах.

— Много груба дума. Но сме принудени да правим каквото е необходимо, докато не установим съответните отношения със земните правителства. После вече ще можем да купуваме каквото ни трябва. Ще отнема повечко време, но пък всички ще се чувстват по-добре.

— Отношения ли? Да не би да искаш те да ни плащат?

— Помощи, нали така го наричате вие, янките, Ригс? Помощи в размер на милиарди, от това имаме нужда.

— На мен ми звучи като данък — рече недоволно Сандра. — Или откуп.

— Много си права, Сандра. Не е ли винаги така? Ние оказваме огромна услуга на Земята. Правим повече за тяхна защита от всичките им въоръжени сили, взети заедно. Трябва да разпуснат флотите си и да дадат финансирането на нас. С какво би помогнала, да речем, група самолетоносачи срещу онзи макроски кораб?

— Прав си — призна Сандра.

— Радвам се, че споделяш мнението ми. Е, достатъчно си бъбрихме. Имам много работа за вършене. Край.

— Не съм сигурна какво да мисля за него — каза Сандра, след като връзката прекъсна.

— Разбирам те, но може би светът в момента се нуждае от точно такъв безскрупулен, практичен човек като него.

— Може би, но не ми харесва как говори за Земята — за цялото човечество, — сякаш са някаква чужда сила. Не се чувствам толкова откъсната от тях.

— Разбирам какво имаш предвид, но за всеки от командирите на тези кораби откъсването е сурова реалност.

— Мислиш ли, че наистина ще се спусне и ще отвлече някое младо момиче за… ами, за спътничка?

Въздъхнах. Искаше ми се да кажа „не“, но не изключвах тази възможност. Какво всъщност знаех за този човек, с когото се бях съюзил? Свих рамене.

Сандра ме наблюдаваше внимателно.

— Ние също ли ще се спуснем долу да крадем?

Замислих се върху това. Имахме нужда от храна. Не можех вечно да вися над фермата си и да карам ръката да скубе неузрялото жито и да тършува слепешком през прозорците за разни неща. Неволно се зачудих какво ли си мислят от военновъздушните сили за моя кораб и манията му към тази конкретна точка от картата. Представих си как цял екип хора си блъскат главите над мистерията. Не можах да реша дали е смешно, или жалко. В каква ли паника бяха сега всички военни на Земята, след като не можеха да спрат тези странни кораби, обикалящи света. Те нямаха представа какво можем да направим в следващия момент. Дали в градовете имаше безредици, евакуация? Дали имаше паника и ако е така, колко бяха загинали?

Прекарахме известно време в разчистване на бъркотията, причинена от битката. Беше изключително удобно просто да кажеш на кораба да изхвърли всичко, което не желаеш — като например разлята бира, засъхнал боклук и тем подобни. Прахосмукачката бе останала в миналото. Накарах кораба да създаде още един килер, а също и лична стая за Сандра, свързана с тоалетната. Когато бе вътре, нямаше да ѝ се налага да търпи кабели около глезените си — нещо, което тя оценяваше.

След няколко часа огледахме критично свършеното от нас. Старите ми мебели контрастираха нелепо с гладките стени от блестящ метал. В очи се набиваше най-вече един предмет — стара лампа, която бяхме използвали в спалните на децата, докато бяха още бебета. Корабът сигурно я бе намерил на тавана. Лампата имаше формата на мече. Изглеждаше странно и жалко, поставена до лекьосания кожен диван. Всъщност цялата мебелировка беше, меко казано, опърпана. Знаех, че трябва да изхвърля лампата-мече и да накарам кораба да намери нещо друго, но след като вече бе тук, открих, че нямам сила да се разделя с нея. Само като я погледнех, и очите ми почваха да парят.

Сандра се престори, че не забелязва това.

— Сандра, кой ден сме? — попитах я, без да откъсвам поглед от лампата. Имаше лъскави черни очички, като мраморни топчета.

— Понеделник, струва ми се.

— Мисля, че ще се разходим до мола. В понеделник сутрин там няма много хора.

Тя присви неодобрително устни.

— Трябват ни завивки, мебели, дрехи, храна и електроника — настоях аз. — Да се надяваме, че няма да докараме сърдечен удар на някого.

— Ти си командирът — каза тя.

Извърна се и се зае с полуизядените кутии крекери и зърнени закуски. Отдавна не се бях намирал в домашна обстановка с жена, но разпознах поведенческите признаци. Не бяха добри.

— Какво има?

Тя се завъртя бързо към мен и сложи ръце на кръста си. Черните кабели, увити около глезените ѝ, трябваше да положат усилия, за да последват това нейно движение. Прекрасните ѝ тъмни очи пламтяха.

— Това ли ще правим, Кайл? Ще станем пирати?

Погледнах я.

— Не си ли уморена?

— Направо съм капнала.

— Е, този диван е мой. Няма да се откажа от него. Следователно можеш да спиш вързана за стената или върху металния под в онази стая, която създадох за теб… или да ми позволиш да открадна легло.

— Или можеш да ме оставиш долу.

Лицето ми посърна. Усетих, че ме жилва болка. Това първата ни кавга ли беше?

— Това ли искаш?

Тя се замисли. Поклати отрицателно глава и се ухили. Тази усмивка ме изненада. Сандра като че ли много бързо минаваше от усмивки към мръщене и обратно. Предположих, че се дължи на характера ѝ, с който още свиквах.

— Това е прекалено вълнуващо, нали? — попитах.

— Отчасти — призна тя. — Но и не ми харесва мисълта да те оставя тук горе да се сражаваш за мен — за нас, — без да има с кого да си говориш освен с онзи ужасен австралиец. След всичко, което преживяхме заедно, ще имам чувството, че съм те зарязала и не съм дала своя принос за спасяването на света.

— Какъв идеализъм! Радвам се да видя, че го използваш по предназначение.

Тя направи физиономия.

— Да, признавам. Преди обичах да се боря за разни каузи. Сега, когато се борим срещу възможното изтребление на човечеството, те ми се струват толкова далечни и глупави. Вече се запознахме с две могъщи, ужасяващи раси от роботи, които имат по-добра технология от нас. В сравнение с това всяка заплаха за Земята, за която съм се притеснявала по-рано, ми изглежда абсурдна. Но все още не съм особено въодушевена от мисълта да крадем разни неща заради собствения си уют.

— Бихме могли да си направим душ — казах изкусително. Очите ѝ се вдигнаха рязко да срещнат моите и се разшириха. Бях привлякъл вниманието ѝ.

— Как?

— Трябва да започнем с воден резервоар. Мога да накарам кораба да затопли водата в него. Не искаш ли да си измиеш ръцете? Мога да добавя мивка и душ-кабина в малката ни баня. Колко дълго смяташ да изкараш тук без съвременни удобства? Та ние нямаме дори тоалетна хартия!

Тя присви устни. Стори ми се, че идеята за душ я изкушаваше по-силно от всичко друго, което бях споменал.

— Е, може би е допустимо да задигнем някои неща — рече тя.

Бих се усмихнал, но още не бях съвсем готов за това. Знаех, че я манипулирам. Сандра беше полезна за мен. Караше ме да продължавам напред. Трябваше да продължавам, да мисля и да работя, ако исках някога да стигна до дъното на всичко. Не исках други хора на Земята да преживеят онова, което бях преживял аз.

И все още исках своето отмъщение.