Нашествие

10.

Сандра се опита да ме успокои. Честно казано, и през ум не ми бе минало, че е способна на такава грижовност. Изглеждаше толкова отракано и независимо — дори лошо — момиче, когато бе насочила пистолет към слабините ми само преди няколко часа. Но сега бе приятелка и се опитваше да облекчи мъката ми. Не можех да чуя думите, но долавях чувствата и намерението — това проникваше през черното ми отчаяние, нищо друго.

Маймуната на надеждата ме бе спипала. Всъщност направо ме беше смазала от бой. Мисълта, че съм ѝ позволил да ме докопа, бе по-унизителна от всичко. Изглеждаше абсурдно. Децата ми бяха умрели миналата нощ, а не сега. Бях ги гледал как умират. Бях надзърнал в мъртвите им очи, също както и в мъртвите очи на жена си Дона преди десет години. Скръбта не ми бе чужда. Познавах я добре. Но бях позволил на надеждата да възкреси децата в ума ми. Това ми даде възможност да изкарам няколко трудни часа, без да страдам от загубата им. А сега преживявах болката наново. Като отворена стара рана. Като счупена кост, която трябва да бъде наместена.

Изведнъж закрещях от ярост. Сандра, която ми говореше нещо, трепна и се отдръпна.

От устата ми се изля порой сквернословия. Очите ми пареха и едва ги отварях. Дишах тежко, сякаш бях преплувал шест обиколки под вода.

— Аламо, ти си убиец, мразя те!

Корабът не отговори.

— Аламо, какво ще направиш, ако ти заповядам веднага да се врежеш в някоя планина? С пълна скорост.

Сандра изглеждаше разтревожена, но не каза нищо. Мисля, че правилно прецени настроението ми. В момента беше най-добре да ме остави на мира.

— Тази заповед ще бъде невалидна при дадените обстоятелства — каза корабът. Гласът му ми се струваше почти весел и ми играеше по нервите. Това им е проблемът на компютрите. Когато си им неописуемо бесен, те не могат да проумеят ситуацията и пет пари не дават.

Поведох борба с чувствата си. Трябваше да забравя за всичко, което се бе случило, трябваше отново да разсъждавам трезво. Оцеляването беше на първо място.

— Имам нужда от малко въздух — казах аз. — Над фермата ли сме?

— Да.

— Отвори прозорец или нещо такова. Отвори три. Искам поне да помириша собствените си ниви, щом не мога да сляза долу.

В стената се отвориха кръгли дупки. Не се изненадах, когато в кораба нахлу дневна светлина. Тя ни накара да присвием очи. Денят изглеждаше и миришеше прекрасно.

— Мога ли да сляза и да се разходя из къщата си, Аламо? — попитах. Внезапно ме бе завладял копнеж да вляза в стаите на децата и да разгледам вещите им.

— Командният персонал не може да бъде излаган на враждебни биологични единици.

Значи така. Продължавах да съм затворник и не бях никакъв командир.

— Защо не?

— Ти си команден персонал. Не можеш да бъдеш излаган на опасност, освен ако не си минал през предпазна обработка или си в процес на замяна.

— Предпазна обработка ли? Говориш за онези инжекции, нали?

— Да.

— Какво точно има в тях?

— Ние.

Млъкнах. Със Сандра огледахме стените. „Ние“ ли? Какво, по дяволите, означаваше това? Корабът през цялото време бе говорил за себе си с царственото „ние“, сякаш бе някакъв император от деветнайсети век. Бях решил, че може би, след като поддържа връзка с другите кораби, се смята за множествено съзнание. Но всъщност сред цялата бъркотия и вълнения не бях отделил кой знае колко време, за да разсъждавам върху това. Сега обаче ми стана ясно, че той мисли за себе си като за многосъставна форма на живот. И искаше да инжектира това „ние“ в тялото ми.

— Видях очите на Сандра — казах аз на кораба, размишлявайки на глас. — Те бяха златни, огледални. Напълнил си я с някакъв метал, нали?

— Металното съдържание на инжектираното в биологичната единица Сандра беше приблизително седемдесет и два процента. Точните пропорции варират в зависимост от вида на инжекцията и целта ѝ.

— Аз съм пълна с метал, така ли? — попита тревожно Сандра. — Това не ми харесва. Повечето метали не са ли отровни?

— Изглеждаш ми добре — успокоих я аз. — Сигурно са те прочистили някак от тях. Помниш ли как ти се пикаеше, когато се съвзе? Аз ти направих тоалетна.

Тя кимна замислено, но на лицето ѝ бе изписано отвращение. Никой не иска да чуе, че е изпикал загадъчна локва течен метал.

— Аламо, дай да видим дали съм разбрал правилно. Ако ти позволя да ми сложиш тези предпазни инжекции, ще позволиш на Сандра да се движи по-свободно?

— Да.

— Кайл — обади се Сандра, — не го прави. В момента няма нужда от това. Кроу каза, че инжекциите са гадни.

— На теб не ти стана нищо.

— В момента не бива да вземаш важни решения. Разстроен си. Не разсъждаваш трезво.

Погледнах я. Знаех, че е права. А после изведнъж осъзнах за какво става дума. Фактът, че не го бях схванал веднага, доказваше правотата на Сандра. Аз бях компютърджия. Трябваше веднага да разбера за какво намеква корабът с тези инжекции.

— Аламо, ти каза, че инжекциите съдържат „нас“. Част от колективната ти същност, нали?

— Да.

— Този кораб всъщност не е кораб, нали? Той е рояк от наночастици. Това представляваш ти, нали, Аламо?

— Описанието ти е неточно, но отчасти вярно.

— Отчасти ли? Значи си нещо повече от обикновен сбор наночастици?

— Много от системите на кораба са направени от плътни вещества.

Замислих се за миг и попитах:

— Като например двигателите?

— Да.

Кимнах на себе си. Звучеше логично. Как можеш да изградиш горивна камера на двигател от милиарди миниатюрни роботчета? Те сигурно бяха много дребни и образуваха корпуса на кораба. А може би самият корпус не се състоеше от тях. Може би те просто изграждаха и премахваха стените и корпуса много бързо. Това бе течното трептене, което виждах, когато се отваряха и затваряха „врати“ между стаите.

— Кайл? — обади се Сандра.

— Да?

— Какво означава това, по дяволите?

— Нанороботи или нанити. Концепцията е толкова нова — и експериментална, — че дори ние, компютърджиите, още не сме се споразумели как да ги наричаме. Разбира се, не можем да построим нищо подобно на този кораб. Поне засега. Но по същество идеята е, че произвеждаш не един голям робот, а милиарди малки, толкова дребнички, че не можеш да ги видиш с невъоръжено око. Работейки заедно, тези нанити могат да построят неща, които не са по силите на човешки ръце.

— Казваш, че са ми инжектирали куп миниатюрни роботчета и те са възстановили пръстите ми и са задвижили отново сърцето ми?

— Да.

— Мисля, че ще повърна.

Посегнах да я хвана за дланта и три тънки черни ръце се подадоха от стените и стиснаха здраво китката ѝ. Едва тогава можах да я потупам леко. Въпреки това бе ужасно, защото виждах болката на лицето ѝ. Ръцете я нараняваха и превръщаха успокоителния ми жест в подигравка. Тя опита да ми се усмихне, за да не накърни чувствата ми.

„Това ли е моето бъдеще?“, помислих си. За да докосна някого, той ще трябва да е вързан? За да ходя отново по Земята, трябва да стана наполовина машина? И единственият начин да се спася от тази участ е като умра?

Затворих очи. В този миг реших да се опитам да превъзмогна смъртта на децата си. Да спра да мисля за тях, поне засега. Случваха се твърде много съдбоносни събития. Заради тези кораби в момента на Земята умираха хиляди хора. Трябваше някак да спестя на другите болката, която изпитвах сега. Една благородна цел поне можеше да впрегне скръбта ми за нещо конструктивно и да я направи по-поносима. Психолозите ми бяха предложили това, когато жена ми Дона умря.

— Аламо, да поговорим за вражеския кораб, който унищожихме преди малко. Кой беше на борда му?

— Врагове.

— Да — казах търпеливо, все още със затворени очи. — Онзи кораб приличаше ли на този? От нанити ли беше изграден?

— Не.

— Беше ли населен с… биологични единици, както ги наричаш — органични форми на живот, подобни на Сандра и мен?

— Не.

— Чудесно. — „Какво друго да те питам?“

— Значи те не са живи? — попита разтревожено Сандра. — Не са дори роботи? Че какво друго могат да бъдат? Да не са призраци?

Замислих се за миг.

— Аламо, враговете изобщо живи ли са?

Колебание.

— Неизвестно.

Сандра изсумтя недоволно. Разбирах я. Човек, без да иска, започваше да си мисли за космически зомбита.

— Да не би да са големи роботи? — попитах интуитивно.

Колебание.

— Да.

Кимнах, но не се усмихнах. Подозирах, че ще мине известно време, докато съм в състояние пак да се усмихвам. Но решаването на проблеми ми помагаше. Пречеше на ума ми да потъне в черно отчаяние или ярост. Имах нещо, върху което да работя, нещо, което не позволяваше на болката да ме погълне. Скръбта ми бе като пожар и засега бе овладяна.

— Разполагаш ли с някакво име за тези врагове, Аламо?

— Не.

— Как да ги наречем, Сандра? — попитах.

— Ами… Имаме наноси… какво ще кажеш за „макроси“?

Кимнах.

— Звучи добре. Аламо, кръсти тези врагове „макроси“ и ги наричай така отсега нататък.

— Преименуването извършено.

— Какво искат макросите от Земята?

— Суровини.

Това не звучеше добре. Със Сандра се спогледахме разтревожени.

— Ще се върнат ли скоро? — попитах.

— Да.

— Колко скоро?

— Неизвестно.

— Аламо, какво иска твоят вид? — попита Сандра. — Какво искат наносите от нас?

Нямаше отговор.

— Аламо — казах строго. — Искам да отговаряш на Сандра.

— Единицата Сандра не е команден персонал.

— Знам. Не е нужно да приемаш заповеди от нея. Само отговаряй на въпросите ѝ.

Колебание.

— Разрешенията въведени.

— Добре, сега отговори на последния ѝ въпрос.

— Първостепенна цел в момента: набор на команден персонал.

— В момента ли? — попита Сандра. — А каква беше предишната ви цел?

— Предишна цел: научно изследване.

Сандра кимна и се усмихна, явно горда от себе си.

— Виждаш ли? Тези копеленца са същите онези извънземни, дето правят клизми на хората и плашат всички ни от години.

Изсумтях, но трябваше да призная, че може да е права. Сетих се пак за децата си и ми стана трудно да се концентрирам върху нещо друго.

— Сега вече знаем какво е станало с всички отвлечени — рекох. — Мисля, че сме се забъркали в нещо, което не ни е по силите, и вероятно сме прецакани здравата. Не знам дали след час ще сме още живи.

— Слушай, Кайл — каза тя сериозно. — Трябва да поговорим. Виждам, че си съкрушен, но все още разсъждаваш сравнително ясно. Точно това е причината корабът да те направи командир. И затова предвождаш тази групичка оцелели.

— Нямам нужда от мотивационни речи.

— Напротив, имаш — настоя тя. — Ти си ни необходим. Необходим си на Земята. Вярно, страдаш. Много хора страдат. Аз даже умрях, за бога! Но това е по-важно от нас. Трябва да впрегнем всичките си сили, защото други освен нас няма. Ние сме цялата защита, с която разполага планетата ни. Ако не се справим, може всички да умрат.

Въздъхнах.

— Ако искаш да ме накараш да се почувствам по-добре, никак не ти се удава.

Тя се засмя. Знаех, че е права, но въпреки това имах други цели. Всъщност не го правех, за да спася Земята. Исках да разбера какво става, кой дърпа конците. Защото копнеех да го разкъсам. Можеше да ми отнеме години. Може би щях да умра, докато се опитвам. Но ако получех шанс да си отмъстя на някого, щях да го сторя, пък макар и да е някаква машина, която не чувства нищо и не ѝ пука дали я унищожавам. „Майната им на всички“, ето какво си мислех.

Вече не бях ядосан на „Аламо“. Той бе просто оръдие. Все едно да се сърдя на металния прът, който прободе жена ми. Исках да открия създанията, построили този кораб.

И именно жаждата за мъст щеше да ме тласка напред.