Нашествие

19.

Сега, когато имах слой от нанити в себе си, можех дори да вървя през стените на кораба. Имах чувството, че тялото ми минава през сапунен мехур. Предполагам, че нанитите ме смятаха за един от своите — а може и да бяха прави.

Когато корабът на Пиер посегна да сграбчи нова жертва, аз се плъзнах по дългата черна ръка и прелетях оставащите шест-седем метра до земята. Ръката не ми обърна внимание. Човекът, който се издигаше нагоре, изглеждаше ужасѐн. Усмихнах се, щом го познах. Това бе ченгето, което ми бе извикало да бягам, докато стоях на покрива на блока. Лицето му изразяваше преди всичко ужас.

— Просто не спирай и следвай тестовете, за които говорят по телевизията — извиках нагоре, свил ръце край устата си. — Горе не остана с кого да се биеш. Ще се справиш.

Зачудих се какво ли ще направи корабът, след като на борда не остана никой, с когото кандидатът да се бие. Дали основните тестове щяха да са достатъчни, за да го приеме за командир? Или щеше да го сложи в клетка и да го използва, за да тества другите? Не знаех. Не знаех даже дали чу съвета ми.

Разходих се няколко минути из парка. Лятна нощ във Вирджиния! Наоколо нямаше жива душа, което не бе изненадващо. Няколко жълто-зелени светулки блещукаха призрачно в храстите.

Спомнях си за други такива дни в парка, разходки в летните вечери с децата… и с жена ми Дона. Сега всички те бяха мъртви. Това още ми тежеше. Понякога имах чувството, че са ме натоварили със задачата да спасявам света, който ми е отнел всичко скъпо.

Не повиках „Аламо“, знаех, че Сандра вероятно се побърква от тревога, но исках да се поразходя пак по земната твърд. Хубаво ми беше да я усещам под краката си. Сетих се за гласа на Пиер — никога не бях срещал надутия мошеник. Сетих се за лицето на Есмералда, истинското ѝ лице, което бе заменило суровата маска накрая. В последните си мигове тя бе много повече човек, отколкото се чувствах аз.

Тази умиротворителна разходка в парка продължи само няколко минути. Не ме бива много в самоанализите и самосъжалението. Имах да водя война. Независимо дали ми харесваше, аз бях командир от Звездната армада. Няма значение, че тази организация бе създадена преди броени дни от няколко световно неизвестни личности. За мен всичко това ставаше все по-реално. Спомних си нещо, което сержантът бе казал на уплашения редник в един стар военен филм. Когато онзи го попита: „Защо ние?“, сержантът отговори: „Защото ние сме тук и други няма.“ Това сякаш обобщаваше моята ситуация. Защо аз, от всички хора, се борех с убийци и извънземни? Защото „Аламо“ ме бе избрал. Все трябваше да е някой — и този път беше моят ред.

„Аламо, ела да ме вземеш“, помислих.

„Приблизително време на пристигане: деветдесет секунди.“

Не чух приближаването му. Нанокорабите бяха изумително тихи в нощното небе. Разнесе се пукот на два счупени клона, когато дебелата черна ръка се спусна през дърветата зад мен. Не се обърнах и дори не вдигнах поглед. Виещите се кабели-пръсти ме сграбчиха през кръста и ме издигнаха към търбуха на кораба.

Докато се носех нагоре към „Аламо“, вдишвах свежия въздух с пълни гърди. Слушах приглушените звуци на нощта и оглеждах всяко дърво, пейка и улична лампа. Миг по-късно, докато стоях в трюма, усетих нещо в косата си. Посегнах и напипах листо. Беше голямо, ако не се лъжа от чинар.

Отидох на мостика и Сандра нададе радостен вик, щом ме видя.

Забърза усмихната към мен, но лицето ѝ посърна. Видя настроението ми и разкъсванията по кожата — а вероятно и блестящия метал под нея.

Вдигнах ръка към лицето си, за да прикрия лявото си око. Това място май бе смутило най-много Есмералда, затова се опитах да го скрия от Сандра.

— Ранен си — каза тя.

— Да. Сигурен съм, че нанитите ще го оправят. Дори в момента ги усещам как работят и съшиват клетките.

— Наритаха ти задника, а? — попита тя.

Опитах се да пусна една усмивка.

— Нещо такова. Виж, донесох ти подарък.

Подадох ѝ зеленото листо от чинар. Тя го взе и се усмихна. Пристъпи към мен и ме прегърна. Останахме така известно време. Сандра бе опряла глава на дясното ми рамо, за да не гледа нараненото ми лице и особено лявото ми око.

Докосвах я съвсем нежно, сякаш държах крилца на пеперуда между върховете на пръстите си. Бях нащрек за някакви признаци на болка, но тя не показа такива. Това ме накара да се поотпусна малко. Бях искал да я освободя от оковите на кораба и ето че той вече не я държеше на каишка. Но ако пак нямаше да мога да я докосвам от страх да не я нараня…

Е, това щеше да е още по-зле.

Хрумна ми, че може да имаме проблеми в бъдеще, ако искаме да сме… интимни. В моменти на страст всеки мъж понякога губи контрол. Жените можеха да издържат нормален мъж, но какво да кажем за подобрен мъж като мен? Това бе ужасна мисъл и ме караше да се движа крайно предпазливо в близост до нея. Мисля, че тя знаеше, че се сдържам, и това я възбуждаше.

Преди да стигнем по-далеч обаче, тя ми развали настроението.

— О, за малко да забравя. Кроу те търси. Не можах да отговоря — „Аламо“ не иска да ме слуша, дори когато теб те няма. Този компютър е голям инат — или пък милиард мънички инати, предполагам. Както и да е, Кроу не знае какво ти се е случило. Знае само, че Пиер е изчезнал, а после е загубил връзка и с теб. Трябва да му се обадиш.

Казах на кораба да установи връзка и Кроу отговори незабавно.

— Ригс? Наистина ли си ти?

— Да, сър — казах аз на стените. Със Сандра бяхме седнали на новия диван. Това положение ми харесваше повече. Можех да релаксирам, а тя да седи близо до мен или да човърка раните ми, ако иска. В момента правеше и двете, изглежда бе превъзмогнала странната гледка на проблясващ метал между почти безкръвните разкъсвания по кожата ми. Извади аптечката, която бяхме докопали при „пазаруването“, и сложи лепенки на най-лошите рани.

Описах на Кроу последните събития. Той знаеше, че Пиер е мъртъв, но не бе разбрал, че съм отишъл да уредя нещата лично.

— Значи наистина го направи, друже? — попита той и подсвирна. — Прие инжекциите? И как са?

Описах накратко усещанията си.

— Мислех, че вече сте го направили, сър — казах накрая.

— Не — отвърна той. — Казах, че е гадно, защото го бях чул от друг член на флотата, но аз така и не се осмелих да се подложа на това.

— Кой беше другият?

— Няма значение. Загубихме го в космоса при първата атака на макросите. Бедният момък. Сигурно е мъртъв. Искрено се надявам нанитите да не го съживяват там в ледената пустош отново и отново. — Той се изсмя.

Не оцених шегата му. Понякога чувството за хумор на Кроу граничеше със зловещото.

— А кой друг го е направил? — попитах.

— Никой, доколкото знам. Ние сме хора, които умеят да оцеляват, не сме герои или експериментатори. Доколкото ми е известно, ти си единственият жив човек, пълен с нанити.

Поговорихме още малко, но Кроу беше зает. Каза ми да се свържа със сенаторката и да поискам обяснение. Решихме, че вече ще допускаме на корабите си само познати личности — хора, които сме виждали по новините. Това трябваше да сложи край на опитите за покушение.

— Защо изобщо да се опитваме пак? — попита Сандра. — Те показаха, че са подли и не заслужават доверие.

— Права си — рече Кроу, — но въпреки това трябва да си сътрудничим с тях. Коя нация е възникнала, без да ѝ се налага да се защитава? Напълно естествено е да ни смятат за бунтовници и терористи. За да е достойна за дипломатически отношения, всяка група трябва да докаже, че има достатъчно сили да бъде независима. Мисля, че току-що направихме една крачка в тази посока. Разбира се, ще им вдигнем скандал. Може да поискаме извинение или нещо такова, но след известно време ще трябва да се погодим. Нито те, нито ние имаме истински избор, освен ако не сме способни да победим другата страна.

Накрая Кроу ме назначи да отговарям за дипломатическите връзки. Мен най-трудно можеха да ме убият, а и бях единственият от флотата, който е в състояние да напуска кораба си. Преди отговарях за тактиката, но в момента макросите кротуваха и не бяха предприели нови космически атаки срещу Земята.

След като прекъснахме връзката, Сандра ме целуна няколко пъти.

— Искам да ти се извиня — каза тя. — Съжалявам, че се отдръпнах от теб, когато се върна… у дома.

— Няма нищо. Убийцата също си изкара акъла от вида ми.

— Едно ме тревожи — рече Сандра, приключвайки с нежностите. — Ами онези кентаври, с които си се бил, когато за първи път се качи на кораба? Защо не са били пълни с нанити и непобедими?

Замислих се, но не ми хрумна никакъв отговор. Знаех обаче кой може да ми даде такъв. Докоснах лицето си, покрито с лепенки и обилно намазано с антибиотици.

— Аламо, тези… хм… биологични единици, които се намираха на борда на кораба, когато пристигнах за първи път, бяха ли подлагани на инжекциите?

— Да.

— Тогава как успях да ги победя? Не ми изглеждаха особено бързи или силни, или с метален слой под кожата.

— Не, не бяха такива, каквито описваш.

— Значи нанитите са ги напуснали? Обърнал си процеса от инжекциите?

— Да.

— Защо?

— Защото се провалиха в мисията си.

Усетих хлад. Със Сандра се спогледахме. Може би някой ден щяха да решат да изключат и моите нанити и да ме отрежат.

— Как се провалиха, Аламо? — попитах, без да съм сигурен, че искам да чуя отговора.

— Расата им се провали. Тяхната планета бе завладяна от макросите. Сега са изтребени.

— Не са ли останали няколко живи в корабите, които още обикалят да търсят команден персонал?

— Да.

Сандра ме побутна.

— Трябва да накараме наносите да спрат да използват тези същества за тестовете си. Не можем да избием последните представители на една разумна раса! Те се борят за собственото си оцеляване.

Кимнах, но не се сещах как да постигнем това. Какво можех да сторя?

— Вероятно бихме могли да ги пленим — рече Сандра.

— Мога да се опитам да се кача на някой кораб и да ги пребия до безсъзнание или нещо такова — казах замислено. — Ако успеем да измъкнем от корабите поне няколко двойки за чифтосване, може да не измрат до крак.

Сандра се намръщи. Изведнъж идеята бе престанала да ѝ харесва.

— Не искам ти да го правиш. Имаш други задачи. Защитата на Земята е на първо място.

Погледнах я.

— Преди минутка искаше да спасим кентаврите.

Лицето ѝ стана сурово.

— Да, ако можем. Но не искам да го правиш лично. Вече свърши достатъчно. Аз… предполагам, че се привързвам към теб.

Взрях се в нея. Очите ѝ бяха с бадемовидна форма. От онези, които дори нямат нужда от грим. Беше прекрасна. Помислих си за легендарния професор и неговата формула за дълготрайността на подобни връзки. Дори не се опитах да се разубеждавам. Беше ми ясно, че каквото и да има между нас, накрая неизбежно ще свърши, но това нямаше значение. Когато необвързан мъж на трийсет и няколко срещне секси мацка на двайсет и няколко и тя проявява силен интерес към него… ами, той е обречен.

Въздъхнах вътрешно. Поне щяха да са много хубави две години.