Нашествие

24.

— Напред! Напред! Не спирай! НАПРЕД! — крещеше един сержант с изумително мощен глас. Костюмът сякаш изобщо не заглушаваше силата му. Групи мъже покорно тичаха в указаните от него посоки. Аз последвах един взвод, който трябваше да заеме позиция край речния бряг. Оставихме бункерите зад себе си. Всички ветерани бяха на мнение, че макросите ще взривят първо тях, когато пристигнат.

Плановете ни за атаката бяха простички, прями и донякъде самоубийствени. Трябваше да изпробваме оръжията, произведени от мен. Естествено армията бе провела множество тестове. В тези лазерни пушки имаше достатъчно мощност, за да усетиш лек откат, щом ги включиш. Можеха да прогорят дупка в ствола на някоя от заобикалящите ни палми за по-малко от секунда. Само че не това бе целта ни. Целта ни бе да прогорим плътен метал. Много метал, и то бързо.

Макросите идваха. Предварителните оценки гласяха, че разполагаме с по-малко от час да заемем позиции. След като атомните мини бяха избухнали без засечка и хеликоптерите бяха успели да подмамят макросите в нашата посока, трябваше само да се крием и да чакаме. Планът бе да устроим засада на чудовищните машини. Надявах се, че те наистина ще се почувстват в засада, когато стигнат дотук.

Разположихме се в плитки единични окопи далеч от всички постройки в базата и зачакахме. Всеки окоп бе покрит с платно, а върху него имаше слой пръст за камуфлаж. Макросите разполагаха с инфрачервени топлинни датчици в системите си за прицел, но според техниците няколко сантиметра пръст можеха да ни скрият от тях.

Имахме хора навсякъде, окопани в дупки в земята. Когато някой макрос се приближеше, мехурът на щитовете му щеше да мине над нас. Тогава ние щяхме да изскочим от вътрешната страна на електромагнитния щит и да открием огън с пълна мощ. Трябваше да унищожим малките автоматични лазерни оръдия на корема му, а после да извадим от строя краката му. Когато вече бе безпомощен, щяхме да концентрираме стрелбата си, докато не пробием корпуса му и не го унищожим.

Всъщност не се предполагаше аз да правя нищо от това. Моята задача бе да наблюдавам. Казаха ми, че съм твърде ценен, за да влизам в битка с макросите. Но честно казано, май смятаха, че само ще им се пречкам. С голямо нежелание ме въоръжиха с една от собствените ми лазерни системи. Предполагах, че просто не могат да ми откажат, все пак аз ги бях проектирал.

Първият макрос се появи рано. Почти без предупреждение. Нещо излая в шлема ми, но не разбрах какво каза офицерът на взвода, към който бях зачислен. Имаше прекалено много шум, грохот, бумтене, тътен…

Най-сетне загрях. Стените на окопа ми трепереха и се свличаха на малки пясъчни лавини. Или бяха взривили нова бомба, или първият макрос бе налапал стръвта и вече приближаваше.

Надникнах от окопа си, не можах да се сдържа. Какъв бе смисълът да се бориш толкова дълго и усърдно, а после да се превърнеш в мазно петно върху петата на някоя от тези чудовищни твари, без изобщо да усетиш? Макросът бе по-голям, отколкото си го представях. Приличаше на краб и от цялото му тяло стърчаха оръжия. Шестте му крака приличаха на метални колони. Мърдащите му коремни плочки, осеяни с вентилационни отвори, бяха поне на петнайсет метра над мен.

Имах чувството, че приближава скоростен влак. Спомних си как, когато Джейк беше малък, ходехме до железопътните релси. Слагахме на тях монети, а после се отдръпвахме и гледахме как влакът минава с грохот. Монетата се превръщаше в дълга извита форма, като език от сребрист метал. Понякога я чувахме как отлита със звън от релсата, вече премазана от първите десетина тона тежест. Помислих си, че сега ще разбера как са се чувствали онези монети.

Няколко дървета наблизо изпращяха и се сцепиха, оголвайки светлата си вътрешност. Палмите сякаш се взривиха и дънери полетяха във въздуха, когато една метална кула ги помете встрани със зашеметяваща скорост. Друга кула прекърши още дървета и аз осъзнах, че това всъщност са краката на макроса. Шест великански крака се носеха към нас, бяха дебели по няколко метра и имаха триъгълна форма. Заостреното стъпало направи още две крачки и премина над мен и другите близки окопи. Там, където се заби, мъжете умряха, скрити в дупките си. Небето притъмня, щом чудовището спря над главата ми. Знаех, че шестнайсетте оръдия на корема му търсят мишени.

Макросът се прицели първо в бункерите и ги взриви, както и очаквахме. Главната тежка батарея и противовъздушните оръдия се намираха отгоре на всеки макрос, но от долната му страна имаше по-малки оръдия за стрелба по пехотата. Мощността им обаче бе ненужно голяма за тази задача — можеха да унищожат дори танк.

Осъзнах, че вече трябва да сме от вътрешната част на мехура, пазещ машината. От толкова близо не можехме да видим щитовете, но те отклоняваха куршумите. Окопите около мен зейнаха. Взводът бе отхвърлил маскировката и войниците започнаха да стрелят, насочвайки десетки лъчи към търбуха на макроса над нас. Петнайсет метра над главите ни, долните оръдия на макроса се въртяха със зловеща бързина и сипеха лазерен огън. Снопове ярки лъчи проблясваха от шестнайсетте черни тръби.

Войниците бързо бяха вземани на мушка и убивани, но други откриваха окопите си и започваха да стрелят. Виждах, че лъчите ни улучват оръдията, но не ги унищожават.

Включих комуникатора си.

— Всички да стрелят по едно оръдие! Съсредоточете огъня върху най-задното!

От мен не се очакваше да давам нареждания, но не можах да се сдържа. Отметнах засипания с пръст плат, който ме скриваше от чудовището, и се включих в битката.

Започнахме да съсредоточавахме стрелбата си върху едно или две оръдия и успявахме да ги унищожим. Но с всяка секунда все по-малко хора отвръщаха на огъня. Губехме.

Тогава ме удари лъч и една от ръцете ми престана да се движи. Паднах зашеметен в окопа си. След десетина дълги и странни секунди видях отново небето. Зачудих се дали не съм умрял.

Но просто макросът бе отминал нататък. Надигнах се, като се подпирах тежко на стената на окопа, който се бе превърнал в димящ кратер. Вдигнах лазера с една ръка. Мина ми през ум да стрелям подир машината, но лъчът щеше да спре в щитовете ѝ.

Странно, но тогава се замислих за щитовете. Ние отдавна знаехме как да ги правим, но просто не можехме да генерираме достатъчно енергия, за да ни бъдат полезни. Още през Втората световна война флотата бе експериментирала с електромагнитни щитове, които да отклоняват снарядите от корабите. Само че в онези дни би била нужна цялата енергия, произвеждана на Източния бряг, за да може такава система да работи. Едно от предимствата на огромните размери на макросите, бе, че това им позволяваше да носят мощни ядрени генератори.

Шокът ми отминаваше. Върнах се към настоящето. Огледах се за ефрейтора, прикрепен към мен. Нямаше го. Нямаше никого. Всеки окоп бе превърнат в черен кратер, а хората вътре бяха унищожени.

Погледнах след машината. Стори ми се, че виждам сериозни щети по долната част на корпуса ѝ. Бяхме ѝ нанесли поражения. Но не достатъчно. Нима тактическите ядрени бомби бяха единственото решение? Нима се налагаше да унищожаваме няколко квадратни километра от планетата си и да отравяме още стотици всеки път, когато убиваме едно от тези неща? А с тази скорост и бомбите, и дърветата щяха да свършат бързо.

Здравата ми ръка бе достатъчно силна да държи лазерната пушка. Все още бях боеспособен. Погледнах надолу към ранената си ръка. Не исках да го правя, но когато човек е улучен лошо, просто трябва да погледне.

Ръката ми представляваше димяща разтопена плът. Имаше и доста метал. Наносите се трудеха усърдно и почти никаква кръв не бе изтекла по остатъка от предмишницата ми към относително нормалната на вид китка и облечената в ръкавица длан. Надявах се, че учените в Пентагона са били прави за преобладаващите ветрове. Не исках по раните ми да полепне радиоактивна пепел. Бях особено радостен, че маската и филтриращата ми система още работят. Нямах желание да усещам миризмата на собствената си изпечена плът.

Огледах се, чудейки се какво да правя. Реших да напусна окопа. Макросите вече знаеха за тях, а и камуфлажната покривка така или иначе бе унищожена. Бях наясно как работят компютрите — те щяха да помнят мястото, на което е бил забелязан всеки войник. Предположих, че насочващата им система ме е обозначила като мъртъв. Нараняванията ми биха убили нормален човек.

Затичах се, вероятно по-бързо от всеки друг в историята, който е тичал с петдесеткилограмова раница на гърба. Насочих се към бункерите, за които бях сигурен, че са отбелязани в списъка от мишени на макроса като „унищожени“. Пропълзях в най-близкия от тях. Имаше много дим и бе горещо, но поне не беше претъпкан с трупове.

Няколко оцелели явно ме бяха забелязали и през следващите минути при мен се събраха десетина войници. Офицери нямаше. От слушалките се носеха крясъци. Машината вече бе близо до доковете и се бе заела с момчетата, окопани по бреговете на реката. Сигурно се забавляваше.

— Какво ще правим, сър? — попита един редник.

Първите няколко секунди не осъзнах, че говори на мен. На здравото ми рамо все още имаше златна звезда и някакви нашивки. Носех ранга командир и бях единственият офицер в тази групичка. Замислих се дали да не им дръпна една малка реч и да ги поставя под командването на най-близкия подофицер, но видях как ме гледат през автоматично затъмняващите се процепи. Искаха някой офицер да им каже какво да правят. Нуждаеха се от мен.

— Ще убиваме макроси — казах.

— Сър, вие сте ранен — обади се редникът.

Погледнах го.

— Добре съм. Мога да се бия.

Те зяпаха увисналата ми, обгорена ръка. Дори единственият сержант сред тях изглеждаше впечатлен.

— Добре — казах и приклекнах. — Ето какво ще направим, когато се върне.

Бях привлякъл вниманието им.

— Аз ще стрелям пръв. Всички трябва да съсредоточат огъня си върху едно оръдие. Когато то бъде унищожено, минаваме на следващото. Сега се разпръснете. Не му позволявайте да ни очисти наведнъж.

Мъжете се втурнаха във всички посоки, заемайки позиции за стрелба сред руините на бункера. Не се наложи да чакаме дълго. Макросът приключи с групата на плажа и се насочи отново в нашата посока. Но не мина точно над нас, а нагази в реката и се спря, за да стреля по нещо на отсрещния бряг.

— По дяволите! — изръмжах. Не можехме да напуснем разрушения бункер — щяхме да се озовем на открито и макросът щеше да ни покоси отдалеч. Прецених разстоянието. Беше по-малко от километър. Вероятно оттам той не можеше да наведе достатъчно горното си оръдие, за да го насочи към бункера. Бяхме изучавали тези машини и знаехме, че са проектирани с едно голямо оръдие отгоре за летателни апарати и по-едри цели. Оръдията на корема му бяха за дребни мишени като нас.

Пропълзях през задимения бункер и надникнах от другия му край.

— Скрийте се, всички!

— Какво правите, сър? — попита някой. Мисля, че беше сержантът.

Прострелях машината в задника. Само един бърз изстрел. Разбира се, нямаше начин да ѝ навредя през щитовете, но резултатът бе светкавичен. Видях как няколко оръдия се завъртяха към мен. Машината не се обърна, просто тръгна в нашата посока. Тя всъщност нямаше лице или глава, нито пък предна и задна част. Бе направена така, че да може да се движи във всички посоки, като гигантски краб с множество крака.

Прикрихме се, а макросът откри огън, разравяйки земята. Проблясваха енергийни мълнии и очилата ми потъмняха, за да ме предпазят от мигновено ослепяване. Не си направих труда да му пратя още един насърчителен изстрел. Нямаше нужда.

Както се бях надявал, той се приближи. Този бункер бе отбелязан като унищожен, но сега проявяваше признаци на живот. Изкуственият му мозък бе решил, че този път трябва да е сигурен, трябваше да приближи и да ни довърши.

За малко да успее. Когато яркото тропическо небе над нас отново притъмня, разбрахме, че са му останали само седем действащи оръдия. Аз разполагах с единайсет човека. Бяха добри войници и следваха указанията ми. Никой не стреля преди мен. Бяха нужни по около две секунди да съсредоточим огъня върху всяко оръдие и да го унищожим. За нещастие в същото време хората ми измираха един по един. Когато и последното оръдие избухна, бяхме останали само трима.

Видях с ужас как последното оръдие падна от корема на гигантската машина и се стовари на земята, премазвайки още един от хората ми.

Последният оцелял и аз започнахме да стреляме по краката. Откъснахме единия при най-долната става. Макросът се опита да ни стъпче, но мисля, че от долната си страна беше почти сляп. Предположих, че камерите му, или каквото там използваше, са били прикрепени към оръдията.

Когато унищожихме ставата му, той най-сетне реши, че му стига, и започна да отстъпва с олюляване. Влачеше се, скърцайки с металните си чаркове, и потъна в джунглата със скорост, много по-малка от обикновената. Аз тичах след него и бълвах ругатни. Унищожих ставата на още един крак, но не успях да го поваля.

Накрая се отказах и рухнах до едно дърво, като се мъчех да си поема дъх. Задушавах се в защитния си костюм. Сержантът, последният от моите хора, дойде и се свлече край същото дърво. И двамата лъхтяхме тежко, неспособни да говорим.

Беше започнало да се здрачава. В джунглата на запад се оформяше прекрасен залез. Малко по-късно, след като дишането ни се поуспокои, чухме нов грохот. Ново кършене на дървета. Още една машина идваше на купона.

— Ще умрем тук, нали, сър? — попита сержантът.

— Вероятно — рекох аз. — Как се казваш, сержант?

— Лайънъл Уилсън, сър.

— Е, Уилсън, ти си добър боец.

— Вие също, сър.

Небето притъмня. Изненадах се, защото не мислех, че макросът е толкова близо. Над нас запроблясваха лъчи. Той стреляше по нещо, но не виждах по какво. Прицелих се, но нямаше оръдия, по които да стрелям. Да не би това да беше някакъв нов тип машина?

След малко към мен се спусна голяма черна ръка. Познавах я добре.

Сержантът се прицели в нея с явното намерение да я гръмне.

— Стой! — извиках аз. — Задръж огъня, Уилсън! Когато тази ръка се върне за теб, позволи ѝ да те хване и да те измъкне от тази дупка. Това е заповед.

Той не отговори, но бавно свали пушката. Ръката ме издигна като ръка на ангел и ме притегли в търбуха на нанокораба.

Дори не бях изненадан, когато Сандра ме посрещна вътре. Тя обаче беше.

„А сега вдигни мъжа, който беше с мен, Аламо“, заповядах наум на кораба си.

„Извършвам прибирането.“