Нашествие

27.

След дразнещо дълъг разговор Кроу все пак започна да споделя моята гледна точка. Накрая се съгласих да се консултирам с него, преди да предлагам неща като нови армии и технологични подаръци. Докато приключим с приказките, със Сандра вече бяхме сухи, облечени и ни беше минало настроението. Или поне на нея. Надявах се, че не съм изритан завинаги от душ-кабината ѝ.

Обаче се правех на непукист. Изтощението ми помагаше в тази стратегия. Просто бях прекалено уморен и гладен, за да ми пука особено. Ометох голяма порция пилешко, извара, компот от праскови и студени броколи. Беше засищащо, но не особено вкусно. Реших да накарам хората в лагера да построят една свястна столова. Може би щях да оборудвам и истинска кухня на борда на „Аламо“.

След като се наядох, спах цели дванайсет часа. По някое време Сандра ме сепна, като се сгуши до гърдите ми. Реших, че това е добър знак, но се чувствах толкова капнал, все едно ме бяха упоили. Може наносите наистина да го бяха направили, като част от грижите си. Или това бе просто естествена реакция на изтощението и тежките наранявания. Както и да е, заспах отново, без изобщо да я докосна. Когато се събудих часове по-късно, нея я нямаше.

Умът ми тънеше в мътилка. Бях сънувал странни неща и ми бяха минавали още по-странни идеи. Сънувах родната планета на наносите. В сънищата ми те бяха създадени от сини хора с големи очи и още по-големи черепи с формата на обърнати круши. Затова се събудих с мисълта, че трябва да разбера кой е пратил тези машини на Земята. Кой и защо.

Вече бях опитвал да получа тази информация от „Аламо“. През последния месец повдигах темата многократно, но корабът бе програмиран да избягва такива въпроси. Във вътрешната, неизменна програма на наносите бе включено да пазят произхода си в тайна. Или пък корабът наистина не знаеше.

— Аламо? Подслушваш ли мислите ми?

— Когато умът ти оформя мислите в думи, те се предават към рецепторите ми.

— Да де, все тая. Какво мислиш за моите сънища? Видя ли сините хора с големите глави?

— Визуалната информация не се предава.

— Нека ти ги опиша тогава. Бяха някакви сини хора, високи около метър и шейсет. Хуманоидни, но със синя кожа. Имаха големи очи и големи глави. Много големи глави, сякаш едва побираха мозъците им. Съществата, които са те създали, така ли изглеждат?

— Не ми е позволено да описвам създателите си.

— Значи създателите ти не са синьокожи?

Колебание. Вече знаех, че това показва дълбоко замисляне в онова, което минаваше за централен процесор у „Аламо“.

— Не — каза накрая корабът.

Изправих се рязко. Поех си дълбоко дъх и едва не извиках от радост. „Аламо“ бе отговорил на въпрос по забранената тема. Бях напипал нещо.

— Аламо… създателите ти не са машини, нали?

— Не.

Ухилих се широко. Тъпа машина! Беше програмирана да не отговаря на никакви въпроси относно създателите си. Но не я бяха програмирали да не отговаря на въпроси с отрицание. С други думи, можеше да говори за това какви не са.

Закрачих насам-натам. Трябваше да се сетя за това по-рано. Беше като хакерството. Почти винаги имаше заобиколен път. Когато програмираш машина, е трудно да се сетиш за всички възможности. Може да създадеш наглед съвършен комплект от инструкции, но ако ѝ бъдат подадени входни данни, за които никога не си се сетил, програмата започва да се държи непредвидимо. Всеки, на когото му се е налагало да си изключва компютъра след особено лошо зависване, знае това.

Замислих се върху информацията, която бях изкопчил от „Аламо“. Първо, съществата, създали наносите, не бяха машини. Това изглеждаше очевидно. Второ, корабът бе признал, че нямат синя кожа. Голяма работа! Но на какво приличаха тогава? Откъде бяха? Щом искаха да запазят самоличността си в тайна, вероятно се страхуваха, че някой може да тръгне да ги търси. Може би макросите не знаеха къде се намират. Може би те искаха да изтребят биологичните единици, имали дързостта да построят такива кораби и да ги пратят да помагат на други раси в борбата им срещу нашествието.

— Създателите ти не са в нашата слънчева система, нали?

— Не.

Важна новина. Това беше първият конкретен факт. Едно беше да го подозираш, а съвсем друго — да го знаеш със сигурност. Развълнувах се. Човек не може да се съревновава със същества, за които не знае нищо. Жадувах за още информация.

— Създателите ти не идват от планета като Земята, нали? Не е топла и влажна, нали?

— Не.

Премигнах при този отговор. Живот, но не от воден свят. Че какъв друг живот имаше? Можеше да се окаже трудно да разбера това. Ами ако представляваха нещо странно, например каменни създания на силиконова основа.

— Гравитацията на планетата, от която идват, по-висока ли е или по-ниска от земната?

— Не ми е позволено да описвам създателите си.

— Разбира се. Забрави този въпрос. Исках да кажа, че създателите ти не живеят на газов гигант като Юпитер, нали?

— Не ми е позволено да описвам създателите си.

Намръщих се. Да не бях допуснал грешка? Да не бях задействал някаква предупредителна система? Може би „Аламо“ беше разбрал от поредицата въпроси какво целя и бе променил настройките си така, че да ми попречи? Реших да повторя някой предишен въпрос, за да видя дали мога да се върна до момента, в който той отговаряше информативно.

— Твоите създатели не са машини, нали?

— Не.

Поех си дълбоко дъх. Не се бях издънил. Корабът не ме беше блокирал. Просто бях попитал нещо по грешния начин. Но какво беше то? Като помислих малко, реших, че знам какво е. Корабът не можеше да отговаря утвърдително за своите създатели. Можеше да отговаря само по отрицателен начин на въпроси с отрицание. Всичко друго щеше да бъде блокирано. Това заключение върна усмивката на лицето ми, защото означаваше, че когато той отказва да отговори на въпрос с отрицание, отговорът е „да“.

— Значи създателите на наносите са биологични същества. Идват от газов гигант като Юпитер в друга звездна система. Да, това вече е нещо.

Корабът запази мълчание. Започвах да го разбирам. Беше анализирал изявлението ми и бе решил, че не е нужно да предприема нищо. Не бях задал въпрос. Не бях дал заповед. От негова гледна точка нямаше какво да прави.

Написах имейл до хората от Пентагона. Исках, ако тръгнем на битка с макросите и „Аламо“ бъде унищожен, тази информация да стигне до хора, на които би могла да послужи.

— Добре, Аламо, можем да обсъждаме мисията ти, нали?

— Ти си команден персонал.

— Да. И каква е настоящата ти мисия?

— Да се подчинявам на командния персонал.

— Каква беше мисията ти преди това?

— Да търся и събирам команден персонал.

— Точно така. А каква беше мисията ти, преди да търсиш и събираш команден персонал?

— Да събирам информация за биологичните видове.

Аха, много интересно. Този кораб е бил изследователски съд, преди да го пратят да си намери екипаж. Но защо? Защо тези извънземни не бяха сложили свой екипаж на кораба? Замислих се върху това и ми хрумнаха няколко прости причини. Ако се намираха много далеч, бе възможно космическият полет да трае прекалено дълго. Може би междузвездният океан бе твърде огромен дори за съществата, създали наносите, и те не биха могли да го прекосят, преди да остареят и да умрат. Или може би не искаха да прекарат целия си живот във вътрешността на кораб. Сигурен бях, че когато Земята най-сетне прати изследователски кораби към други звездни системи, те ще бъдат роботизирани.

После обаче си помислих, че може да има и още нещо. Това беше война. Самите макроси пристигаха на вълни. Те трябваше да идват отнякъде. Тогава защо създателите на наносите бяха пратили стотици от своите лековъоръжени изследователски кораби на Земята, без да ги снабдят с екипаж от собствената си раса?

Замислих се що за живот може да съществува на свят като Юпитер. Силна гравитация. Радиация. Атмосфера от опасни газове, хиляди пъти по-плътна от нашата.

— Аламо — казах и помълчах малко, за да формулирам по-добре въпроса си, — твоите създатели не могат да напуснат гравитационния кладенец на своята планета, нали?

— Не ми е позволено да описвам създателите си.

— Аха — казах на глас. Това беше изненада. Значи можеха да напускат гравитационния кладенец. Не това ги беше спряло. Беше ми минало през ума, че притеглянето на техния свят може да е толкова голямо, че да нямат друг избор, освен да пращат миниатюрни роботчета с незначителна маса да извършват космическите им изследвания.

Замислих се за газовите гиганти. Кое създание на Земята живееше в подобна среда? Може би някоя дълбоководна твар? Нещо от студените, тъмни дълбини? Какви животни имаше там? Тогава ми се стори, че съм разбрал.

— Твоите създатели не могат да оцелеят извън гравитационния кладенец на своята планета, нали, Аламо?

— Не ми е позволено да описвам създателите си.

Изсмях се на глас. Ето го, ясно „да“ в отговор на въпрос с отрицание. Те приличаха на дълбоководните риби. Ако ги издигнеш в космоса, се пръсват. Не можеха да понасят безтегловността. Бяха свикнали да живеят при смазваща сила на гравитацията. Може би вътрешните им органи не бяха в състояние да работят без нея. Декомпресията би могла да се контролира, но рязката промяна при изстрелването на космическия кораб можеше да се окаже смъртоносна за тях. Вероятно щяха да експлодират. Ето защо бяха пратили наносите да извършват проучвания вместо тях. Защото не можеха да дойдат сами.

Колко ли голямо беше любопитството им! Представих си безсилието на една интелигентна високотехнологична раса, прикована към газов гигант с непроницаема атмосфера. Вероятно нямаха представа какво има там горе, отвъд забулените в облаци небеса. Нямаше как да знаят за звездите и другите светове. Вероятно едва разбираха, че кръжат около слънце. Атмосферата на тези планети бе толкова гъста, че никоя от известните ми технологии не можеше да проникне през нея.

Всъщност колкото повече мислех за това, толкова по-логични ми се струваха отговорите на „Аламо“. Нищо на борда му не бе построено за зрящи създания. От каква полза би бил един прозорец на повърхността на газов гигант? На Юпитер сигурно имаше съвсем слаба светлина и видимост. Все едно да живееш в постоянна гъста мъгла или на дъното на океанска падина. На Земята тварите, които откривахме на подобни места, бяха практически слепи. Ето защо съществата, построили кораба, не бяха сложили илюминатори или екрани. И през ум не би им минало такова нещо. Все пак трябваше да усещат по някакъв начин триизмерното си обкръжение. Нанокорабът със сигурност го усещаше. Може би използваха сонар, като прилепите или делфините. Или пък сензор за лъчения, като чувствителните към топлина органи на змиите.

Сандра се появи по някое време, докато аз обмислях странните същества, създали наносите. Седях, забил поглед в компютъра, като от време на време се зазяпвах в стените наоколо. Някак си малкото, което знаех за извънземните, построили кораба, го правеше още по-впечатляващ в моите очи. Виждах го в нова светлина. И дори вече не ги мразех толкова много. Може би бяха пратили тези кораби с най-добри намерения, но нанитите изпълняваха програмата си с характерната за роботи безмилостност. Известно време се взирах в нищото, размишлявайки върху това.

— Буден си значи — каза Сандра и ме целуна леко.

Премигнах и продължих да се взирам в нищото. Във въображението си виждах създания на тъмни, облачни светове. Дали бяха реещи се балони с газ, или плоски червеи, пълзящи по повърхността.

— Хм — каза намусено Сандра.

— Извинявай — рекох.

— Къде си се отплеснал толкова?

— Мислех си за теб.

— Лъжец.

Казах ѝ за разговора си с „Аламо“. Описах какъв метод бях използвал, за да измъкна информация от кораба, задавайки въпроси, които той не бе програмиран да отхвърля. Тя се разтревожи, че обсъждам хитрината си така открито, докато корабът слуша.

— Уверявам те, това няма значение. Корабът не е човек, а изкуствен интелект. И то не чак толкова умен. Способен е на много неща, но не се учи бързо.

— Ще го приема на доверие. Но дано не обмисля да ни изхвърли заради шпионаж или нещо такова.

Описах ѝ създанията, построили „Аламо“, и тя бе също толкова заинтригувана като мен.

— Значи живеят при смазваща гравитация? — попита. — Как успяват да оцелеят? Какво ядат?

— Нямам представа. Не мислех, че нещо може да живее на такива светове. Но пък от друга страна, на Земята сме откривали живот в кътчета, където никой не очаква да намери нещо.

— Те се страхуват от макросите — каза тя с внезапна убеденост.

— Защо смяташ така?

— Защото са положили големи усилия да скрият родния си свят от всички. И са пратили тези кораби да намерят хора, които да им помогнат да се бият. Сигурно са проучили много светове и когато са попаднали на макросите, са променили мисията си и са се заели да събират армии с изследователските си кораби. Може би в този момент на своята планета тайно строят бойни флотилии.

Замислих се върху това.

— Май си права. Ако бяха знаели за макросите, преди да изстрелят тези кораби, щяха да ги направят бойни. А ние седим в преоборудван изследователски съд. Ето защо са нужни двайсет от тях, за да се справят с един-единствен макроски кораб.

— Как да ги наречем?

— Кого?

— Съществата, които са построили наносите. Ти откри, че съществуват. Значи трябва да ги кръстиш.

Засмях се.

— Ами… — Мислех за название, което да описва слепи, подобни на червеи твари. Никое от тези, които ми хрумнаха, не беше привлекателно или благозвучно. — Ще ги нарека Сините.

— Те сини ли са?

— Не.

— Тогава защо?

Казах ѝ за сините хора в съня си и как те ме бяха подтикнали да хакна защитите на кораба и да го подлъжа да говори по темата.

— Добре — каза тя, сговорчива както никога. — Отсега нататък ще бъдат Сините. Освен това ми хрумна още нещо. Обзалагам се, че Сините изучават Земята от години.

— Откъде знаеш?

— Не си ли гледал онези долнопробни предавания за отвличания от извънземни и тем подобни? Как би нарекъл случилото се с нас, ако не отвличане от извънземни?

— Това не доказва, че Сините са тук отдавна, но все пак мисля, че си права.

Сандра се усмихна и дойде на дивана при мен. Харесваше ѝ да ѝ казват, че е права.

— Продължавай — рече тя.

Аз също ѝ се усмихнах.

— Права си, защото Сините нямаше да знаят толкова много за нас, ако това бе първото им посещение. „Аламо“ знае английски. Предполагам, че говори на още много езици. И познава достатъчно добре нашата анатомия, за да закърпва телата ни и да ни инжектира нанити, които ни поправят, а не ни убиват. Това знание не може да дойде изведнъж. Сигурно са тук от години, точно както казваш ти.

— Обичам, когато говориш умни работи — промълви тя. Беше още по-близо.

— Ти също си умна. Това ми харесва в теб.

— Ласкаеш ме.

— Действа ли?

— Да — призна тя.

Започнахме да се целуваме. Донякъде очаквах Кроу да се обади и да обяви, че се е самоповишил във велик маршал или може би дори в премиер-министър. Но той не го стори.