Нашествие

14.

Както бе заповядал Кроу, заех позиция на около осемдесет хиляди километра над Северния полюс. Тогава се сблъскахме със съвсем нов проблем — безтегловността. Отначало ни беше забавно. Сандра ми се присмя, когато отлетях от креслото си. Аз накарах кораба да ме привърже с една от своите мигновено израстващи ръце. Тънкият кабел, който се уви около кръста ми, беше топъл. Усещането бе зловещо, защото знаех, че той се състои от милион мънички, пъплещи нанити. Само мисълта за това предизвикваше у мен сърбеж всеки път, когато ръцете ме докоснеха. Имах чувството, че са съставени от бълхи, които са сплели крачета, образувайки верига от телата си.

Не се засмях, но по устните ми плъзна лека усмивка. В безтегловност със Сандра бяхме равни — корабът ни държеше на каишки. После забелязах, че всички течности в чашите и кутиите наоколо плуват заедно с нас. Трябваше ни известно време да разчистим и подредим. Нанитите не се справяха много добре с течностите. Можеха да образуват твърди повърхности от своя течен метал или да отворят пори в пода и да ги изсмучат, но просто не умееха да ловят течности във въздуха.

След няколко часа висене в орбита започнахме да свикваме и нещата придобиха почти нормален вид. Виждах обаче, че ще имаме проблеми с течностите. Нямахме достатъчно шишета, които могат да се стискат, и нямаше начин да готвим като хората. Слава богу, че се очакваше да висим на пост тук само през половината денонощие. Още преди първата ни смяна да свърши, с нетърпение чаках да се върна към познатия ни гравитационен кладенец.

— Не трябва ли да се обадиш на този Пиер? — попита Сандра, докато плуваше над новия диван с руло хартиени кърпички. Бе забелязала едно последно мехурче оранжада, носещо се във въздуха, и бе твърдо решена да го хване, преди да е оцапало дивана.

— Трябва — казах аз, — но по някаква причина не изгарям от нетърпение да го направя. Честно казано, освен че бях зает с друго, съм и малко смутен.

— Защо?

— Ами, доколкото разбирам, той е някакъв интернет мошеник. Кой знае какви ги е надрънкал на сенатор Багър. Просто всичко ми изглежда толкова непрофесионално. Те сигурно ни мислят за шайка откачалки, а ние засега се държим като деца, които случайно са докопали ядрено оръжие.

— За първи път ли ще говориш със сенатор?

— Определено. Ама че начин да започна политическата си кариера!

— Просто го направи и да се свършва.

— Ще го направя — след като измисля какво ще обядваме.

Този ден обаче така и не опряхме до обяд. Аз успях да набутам една летяща порция замразен ориз в микровълновата и захлопнах вратичката, преди да е отплувала. В този момент „Аламо“ заговори отново, изричайки думите, от които се ужасявах.

— Засечени са вражески кораби. Получен е спешен сигнал. Започва събиране.

Знаех какво предстои, затова се опитах да сграбча ръката-кабел, която ме държеше, и да се издърпам към пода. Успях да го направя, но бях сбъркал в предположението си. Този път таванът беше под. Всичко започна да пада или да се плъзга към него.

— Аламо, закрепи всичко, което можеш!

От стените изникнаха ръце, но в повечето случаи беше прекалено късно. Бутилки се счупиха и съдържанието им се заизлива с бавно бълбукане. Хладилникът се плъзна по стената, на която бе опрян, и се тресна в тавана с такава сила, че покривът му се вдлъбна.

— Аламо, нова постоянна заповед: Когато се готвиш да ускориш поради някаква тревога, първо закрепвай всичко.

— Програмата отхвърлена. Противоречи на предишно програмиране. Не са зададени параметри.

Заскърцах със зъби.

— Аламо, когато получим сигнал за тревога, възможно най-бързо закрепи цялото оборудване и персонала.

— Програмата приета.

— Освен това обърни ни с правилната страна нагоре.

— Неясна формулировка. Заповедта е отхвърлена.

— Завърти кораба така, че ускорението да ни притиска към палубата, която беше под.

— Заповедта приета.

Отново се чуха звуци на плъзгане, последвани от няколко трясъка. Поех въздух през зъби и закрих главата си с ръце. Микровълновата се размина с мен, както и хладилникът, но купичката с ориз ме улучи по опакото на дланта. Все още беше замразен и доста ме заболя. Сандра извика нещо откъм мостика, но не чух какво.

— Добре ли си? — извиках в отговор.

— Стига си си играл с кораба! — извика тя.

Не изглеждаше да е наранена, затова насочих вниманието си обратно към „Аламо“.

— Аламо, къде се намират вражеските кораби? В нашия сектор ли са?

— Не.

— Колко са на брой? Покажи ги на предния екран.

— Корабите са три. Показвам ги.

Излязох с олюляване от кухнята на мостика. По средата на предната стена се виждаше тъмен кръг, изобразяващ Земята. Взирах се в продължение на няколко секунди, преди да забележа ръждивочервените точки. Едната беше на стената вляво, другата — на стената вдясно, а третата пълзеше по пода. За малко да я настъпя.

Корабът се ускоряваше все по-бързо. Стори ми се, че в началото бяхме подложени на половин гравитация — ускорение от половин g. Но сега беше цяло g, а може би и повече.

— Този път се приближават от различни посоки, Кайл — рече Сандра. — Това не ми харесва.

И на мен не ми харесваше. Взирах се в стените и се мъчех да осъзная ставащото. Благодарение на разположените постове от съгледвачи, този път бяхме предупредени по-отрано. Имахме и повече кораби. Но веднага видях, че нещата не вървят добре. Корабите, намиращи се около екватора, се бяха устремили право към най-близкия вражески съд. Щяха да стигнат до него и да бъдат унищожени, преди останалите да ги догонят. Още по-лошо, всичките ни кораби се насочваха на случайно разпределени рояци към най-близкия враг.

— Повикване от „Бодлоперка“.

— Отвори канала — казах.

— Командир Ригс? — извика Кроу. Звучеше, сякаш е получил сърдечен удар.

— Нещата са зле, комодоре.

— И сам виждам. Какво мислиш, че трябва да направим?

Започнах да работя по тактическия екран на тавана, сочейки местата, където исках групи от кораби. „Аламо“ вече бе обучен да реагира на такива неща и покорно разположи групите златни буболечки в указаните точки.

— Нека просто се разделим на три групи по двайсет кораба, да ги подредим в сфера и да атакуваме едновременно.

— Не, прекалено е рисковано — каза Кроу.

— Как така „не“? Ти какво искаш да направим?

— Да се струпаме около единия кораб, да го взривим, а после да направим същото и с останалите.

— Ако направим това, два от корабите ще стигнат до Земята.

— Да, ще стигнат, преди да им видим сметката. Но не искам да деля силите си, след като не съм сигурен колко кораба са нужни, за да унищожат един от вражеските.

— Слушай, Джак — казах разтревожено. — Не можем да вземем такова решение сами.

— Тук няма никой друг, Кайл.

Поех си дълбоко дъх и погледнах към Сандра. Тя отвърна на погледа ми, очите ѝ бяха ококорени и пълни със страх. Не мисля, че до този момент бях виждал страх в тях. Подозрение, тревога, гняв — да. Но не и открит страх. Тя знаеше какви са залозите.

— Ригс, ще се опитам да отзова съгледваческите кораби, които се канят да се самоубият срещу врага. Обади ми се, като ти хрумне по-добра идея. Край.

Обърнах се пак към големия екран, търсейки тази магическа „по-добра идея“. Нашите постове ни бяха спечелили малко време. Намираха се далеч от планетата и този път бяха забелязали врага отрано, така че разполагахме може би с половин час, преди да стигне до Земята. Проблемът беше да убедим някой от корабите, че отстъплението не е бягство от врага, а по-скоро престрояване, за да можем да спечелим битката. Докато мислех върху това, ми хрумна първата идея.

Свързах се с Кроу.

— Какво? — изрева той.

По движението върху екрана виждах, че не е успял да спре корабите. Най-близките бяха забавили малко главоломния си устрем, но не бяха обърнали назад, не бяха се изтеглили, за да се прегрупират. Сега макросът се приближаваше към тях. Радвах се, че този път враговете не дойдоха откъм Северния полюс. Тогава „Аламо“ без съмнение щеше да се втурне нетърпеливо към най-близкия от тях.

— Джак, кажи на съгледвачите да заповядат на корабите си да атакуват врага от другата страна на планетата. Така пак ще атакуват, но ще могат да избегнат този, който…

— Разбрах! Край.

Знаех защо прекъсна толкова бързо. Корабът, патрулирал над Африка, вече почти бе стигнал до големия червен копелдак, носещ се към него. Приближих се към тази част на битката. Намираше се на дясната стена, точно над креслото ми. Да, ето го. Видях как малко сребърно петънце излетя от нападателя и се превърна в червена точка.

— Мамка му, стреляха — промълви Сандра.

— По дяволите! — извиках аз и заблъсках по стената. Усещах малките, твърди издутини на метала под юмрука си. Както можеше да се очаква, ударите ми не дадоха никакъв резултат. След трийсет секунди загубихме първия си кораб в тази битка.

Отидох до срещуположната стена. Кроу бе успял да се свърже навреме с тези съгледвачи. Те бяха обърнали назад и се отдалечаваха. Явно нашите кораби бяха по-бързи от врага.

Обадих се пак на Кроу.

— Спаси двама от тях.

— Да — каза той. — Всичко ще е наред, друже. Не се притеснявай. Какво друго си измислил, освен да погубиш цялата ми флота, разделяйки я на три?

— Това ще прати по двайсет наши кораба срещу всеки от техните — казах аз. — Може да спечелим и трите битки.

— А може да загубим и трите битки, както и войната.

— Разполагаме с шейсет кораба. Колко от тях си склонен да загубиш, за да узнаеш нещо важно?

Кроу обмисля това няколко секунди.

— Зависи. Продължавай да говориш.

— Знаем, че около четирийсет кораба могат да победят един от техните, правили сме го вече. Всъщност при по-добра организация би трябвало да не загубим никого при четирийсет кораба. А останалите можем да си позволим да пратим срещу втория кораб.

— Ами третият?

— Ще оставим врага, идващ откъм Южния полюс, да се приближи. В Антарктида няма кой знае какво за унищожаване. Докато стигне до Аржентина или Южна Африка, или Австралия, ако такива са намеренията му, главните ни сили ще са приключили битката и ще можем да го нападнем вкупом.

— А какво искаш да разбереш, като пращаш двайсет кораба срещу един?

— Дали могат да победят. Помисли, Джак: те загубиха последната битка, нали, затова утроиха броя си. Ако загубят и тази, следващия път ще пратят девет кораба.

— Откъде си толкова сигурен?

— Не съм. Но те са машини. Склонни са към повторения и следване на еднакви схеми.

Той помълча за секунда.

— Ще пратя десет. Десет кораба в гъста формация. Ако ги унищожат, ще знаем нещо.

— Защо десет?

— Защото горе-долу по толкова ще имаме срещу всеки от техните, ако следващия път пратят девет.

Потрих врата си и се отпуснах в креслото. Ускорението си казваше думата. Съгласих се с плана му. Можехме да загубим десет кораба, но ако десет от нашите не бяха в състояние да свалят един техен, вероятно така или иначе бяхме мъртви.