Нашествие

20.

Когато научих как Пиер е водил дипломацията си, едва не се разсмях на глас. Беше го правил по интернет, използвайки гласова система, която позволява двупосочна комуникация. Познавах добре този софтуер, защото студентите ми го ползваха за връзка с хора по целия свят — най-вече за онлайн игри.

Трябваше да призная, че методът си има някои предимства. Като използваш безжичен интернет и софтуер за предаване на глас, не се налага да звъниш на хората и да знаеш телефонните им номера. Също така бе малко по-трудно за проследяване. Но главната причина да го сметна за толкова забавно беше, че Пиер със сигурност бе използвал същата система, за да измъква парите на хората. Имейли, за да ги зариби, а после: безличен, непроследим безплатен глас по интернет, който да ги убеди да се включат в измамната схема. Естествено беше подходил по същия начин и в общуването с чуждите правителства. Неволно се зачудих дали не е направил още нещо, което не е трябвало да прави — нещо, което е вбесило грешните хора и го е погубило.

Размишлявах известно време, като държах в ръце мъничкия компютър на Пиер. Нещо ми подсказваше, че преди да се опитам да говоря с хората на правителството — същите, които бяха убили предишния ни посланик, — имам нужда от някакво предимство. Някаква разменна монета. Можех да се свържа с тях и да ги нарека убийци, фашисти и тем подобни. Само че бях голям човек. Знаех как стоят нещата. Колкото и да не им харесваше да общуват с нас, когато на карта бе заложено бъдещето на света, щяха да подходят сериозно. За щастие аз също.

Изчаках Сандра да ме остави сам и да тръгне да разглежда кораба. Често го правеше, тъй като бе едно от малкото неща, които „Аламо“ ѝ позволяваше. Аз също го бях правил, но не колкото нея през последната седмица. В кораба имаше няколко палуби и на всяка от тях — десетки стаи с различни размери. А на горните палуби открихме купища странно оборудване, чиято цел все още бе загадка за нас.

— Аламо, искам да говоря с теб.

Корабът не отговори. Нямаше нужда. Можех да му предавам мислите си, но това още ми се струваше неестествено.

— Аламо, какво ще стане, ако този кораб претърпи повреди? Може ли да се поправи сам?

— Да.

— Може ли да поправи главните системи на борда си?

— Да.

— Всички важни компоненти? Дори двигателите и оръжията?

— Да.

Изсумтях доволно и се облегнах в креслото. Точно на това се бях надявал. Щом корабът можеше да поправи лазерно оръжие, защо да не създаде и съвсем ново, ако разполага с нужните материали? Ако можеше да поправи двигател, защо да не построи още двигатели? Но най-важното бе кой компонент на борда се занимаваше с конструирането на двигатели и лазери. Ами ако можеше да създаде копие на самия себе си?

— Аламо, разполагаш ли с нещо като ремонтен цех?

— Има ремонтна машина за едрото оборудване.

— Ако тя бъде повредена, може ли да се поправи сама?

— Да.

— А може ли да създаде свое копие?

Колебание.

— Може би.

— Защо не със сигурност?

— Някои от суровините са изключително редки.

Кимнах, умът ми работеше усилено.

— Аламо, отведи ме до тази ремонтна машина.

В стената на мостика се отвори врата. Не бях сигурен, но ми се струваше, че това конкретно място не се е отваряло преди. Наложи се да се наведа, за да вляза. Таванът тук бе по-нисък. Освен това стаята имаше странна форма — приличаше на пирамида, полегнала на едната си страна.

Влязох, плъзгайки се по събиращите се метални стени. Все едно се намирах върху наклонен стоманен покрив. Оказа се, че това не е самият ремонтен цех. Корабът ме поведе през поредица странно изкривени стаи. Качих се една палуба по-нагоре, а после още една. Помислих, че сигурно се намирам доста високо, близо до горното лазерно оръдие. През изминалата седмица бях придобил по-добра представа за структурата на кораба, поради многото грижливи проучвания, извършвани от хората. По телевизията и интернет не даваха почти нищо друго. Само документални филми и новини за наносите и макросите. Бяхме научили, че тези кораби имат две главни оръжейни системи с идентичен дизайн. Лазерите бяха разположени отгоре и отдолу и всяка установка можеше да се върти, осигурявайки голяма зона на обстрел.

Накрая стигнах до едно място с тръби, които водеха надолу към носа на кораба. Те стигаха до сфероид от матов метал. Диаметърът му бе около три метра. „Аламо“ посочи, че това е машината. Не ми изглеждаше кой знае какво.

— Какво има в тези тръби?

— Нищо.

Въздъхнах.

— Какво има в тези тръби, когато машината работи?

— Суровини.

— Аха. Значи тръбите излизат от външната страна на кораба?

— Когато работи, да.

— И голямата ръка ги захранва с подходящи материали?

— Да.

Започнах да почуквам по тръбите и запълзях из тясното пространство, като търсех изходен отвор, но такъв нямаше. Това не бе изненадващо. Наносите можеха да правят отвори в предметите, когато им потрябват.

— Аламо, това е много интересно. Искам да направиш нещо за мен в тази машина.

— Разрешението отказано.

— Аламо, аз съм команден персонал.

— Ти си команден персонал — съгласи се корабът.

— Трябва да спася тази планета. Това е задачата ми. Промени разрешенията, за да мога да си изпълня задачата.

Колебание.

— Разрешенията не са променени.

— Не мога ли да променя разрешенията на тази машина? — попитах, разсъждавайки усилено като хакер.

— Нямаш правомощия да променяш разрешенията на тази машина.

— Аламо — казах замислено, — твоята задача е да спреш макросите, нали?

— Да.

— Моята задача също е да спра макросите. Използването на тази ремонтна машина ще ми позволи да изпълня задачата си, а също и ти да изпълниш своята. Ти ще промениш разрешенията, използвайки собствените си правомощия. Промени ги, за да можем и двамата да изпълним задачите си.

Колебание.

— Разрешенията са променени.

Потрих ръце. Както при всяка сложна система, имаше околен път.

— Искам да конструираш нещо дребно за мен. Трябва ми преносима версия на лазерите от въоръжението на този кораб.

— Искането не е достатъчно конкретно.

— Добре — казах, разтривайки тила си. Беше започнал да ме боли от стоенето в тази теснотия. — Просто направи миниатюрна версия на лазерите на кораба. Нека са в мащаб едно към десет — не, едно към двайсет.

— Нужни са суровини.

— Заеми се със събирането на суровини. Но не убивай никого! — побързах да добавя.

— Програмата се изпълнява.

— Приблизително време за завършване?

— Неизвестно.

— Коя част от процеса е най-голямата променлива?

— Откриването и осигуряването на суровини с правилния размер и форма.

— Добре… ако разполагаш с тези суровини в момента, колко време щеше да ти е необходимо да произведеш оръжието?

— Приблизително шест минути. Предупреждение: това е насилена преценка и може да не е точна.

— Няма нищо, Аламо — казах аз, потупвайки по стените, сякаш успокоявах развълнувано животинче. — Знам колко мразиш да даваш приблизителни оценки. Справяш се добре.

Промъкнах се обратно до мостика, като оставих на „Аламо“ инструкции да ми достави лазера, когато свърши с изработката му.

Сандра ме подложи на жесток разпит. Обясних ѝ с какво съм се занимавал и тя каза, че никога не е виждала тази машина.

— Не мисля, че „Аламо“ иска да я виждаме. Аз самият разбрах за съществуването ѝ чрез дедукция. Едно време, когато корабите тръгвали на презокеанско пътуване, трябвало да носят със себе си всичко необходимо, за да може екипажът да построи наново кораба, ако се наложи.

— Защо?

— Често се случвало корабът да претърпи повреда. Екипажът оставал заседнал на някакъв остров или бряг, зад който се простирала само джунгла. Нямало кой да им помогне. По онова време не разполагали дори със свестни средства за комуникация като радиото, за да повикат помощ. Екипажът трябвало да е в състояние да поправи всичко, иначе можело да умрат.

— Затова реши, че този кораб трябва да разполага със същата възможност?

— Да, стори ми се доста вероятно. Щом могат да възстановяват телата ни, построяването на един двигател не би трябвало да ги затрудни особено.

Тя кимна бавно.

— И какво можем да направим с това нещо?

— Ако съм прав, то ще бъде отговорът на всичко.

Едва на следващата сутрин „Аламо“ най-после протегна ръка през стените, за да ни подаде предмета, който бе изработил. Оставих купата със зърнена закуска — която все още ми бе любимата, въпреки че можех да избирам от всички храни на света, — и огледах какво ми бе доставил корабът. Бе отнело повече време, отколкото очаквах, но резултатът ме впечатли. Приличаше на луксозна химикалка, но с размерите на фенерче. Имаше кристален връх, който вероятно не бе пълен с мастило.

Не можех да открия обаче никакъв начин да стрелям с него. Нямаше спусък.

— Аламо, как стреля това нещо?

— Въпросът е твърде неясен.

— Искам да стрелям с това нещо. Дай ми инструкции как да го направя.

— Свържи устройството с източник на енергия. Насочи върха към мишената. Включи енергията.

Най-сетне разбрах. Бях помолил кораба да направи миниатюрна версия на собствените си оръжия. Неговите лазери нямаха спусъци или батерии. Те бяха свързани със самия кораб и стреляха, когато енергията бе включена. Все едно да държа електрическа крушка и да питам защо не свети.

Все пак мислех, че ще ми послужи. Това бе разменната ми монета. Сложих го в скута си и реших, че е време да се обадя на сенатор Ким Багър.

С помощта на малкия портативен компютър на Пиер се свързах към един сървър. Някой долу на Земята сигурно бе получил радостната задача да следи сървъра денонощно, защото моментално ме повикаха. Поколебах се, но влязох в частна чат-стая, за да говоря с тях. Радвах се, че Пиер е задал на системата си да помни всички пароли.

— Ало? — казах.

— Пиер? — обади се един глас.

Кимнах на себе си. Възможно ли беше дори да не знаят, че е мъртъв? Или нарочно се правеха на ударени?

— Знаете, че не е Пиер — казах аз.

— С кого говоря?

— Командир Ригс.

— Вие сте командир на извънземните кораби?

— На Звездната армада, да. Свържете ме със сенатор Ким Багър, моля.

Това го смути за секунда.

— Ще ви свържа с началниците си, сър.

Трябваше да мина през още няколко души, но след половин час стигнах до сенатора. Първият ми директен разговор с Багър бе, меко казано, неловък. Реших да не я щадя.

— Сенаторе — казах сурово, — съжалявам, че посланик Пиер Гаспар няма да може да се среща повече с вас.

— О, неприятно ми е да чуя…

— За нещастие той беше убит от вашите правителствени агенти. Сигурен съм, че са ви уведомили за това, тъй като вие самата уредихте срещата.

— А… какво? Бил е убит?

— Да, сенаторе. Убиецът ви успя. Наложи се лично да се справя с нея.

— С нея?

— Беше убийца, сенаторе — казах.

Хвърлих поглед към Сандра, тя изглежда се наслаждаваше на смущението на сенатора.

— Командир Ригс, нека ви уверя, че не знаех нищо за това…

— Ама разбира се, госпожо сенатор — прекъснах я аз саркастично.

Гласът ѝ се промени и усетих голяма нервност в него. Все пак тя говореше решително.

— Трябва да разберете, командире, че правителството ни е поставено под огромно напрежение. Не всички мислят по един и същи начин. Не можем да защитим гражданите си. Вашите кораби убиват хиляди всеки ден.

За първи път се поколебах. Смятах да продължа да я въртя на шиш, да я обвиня, че самата тя е виновна за всичко, само дето не е дръпнала спусъка. Но думите ѝ ме спряха. Корабите, които убиваха, не бяха нашите, но от тяхна гледна точка сигурно изглеждаше, че са. Всички кораби бяха еднакви. Откъде да знаят кои контролираме ние и кои още нямат екипаж? Някои от нас крадяха разни неща, може би дори хора. Половината кораби обикаляха Земята, тестваха и отхвърляха негодни екземпляри. Имаше достатъчно смърт и омраза за всички.

— Корабите, които продължават да тестват хора, не са под наш контрол. Те не са наши кораби. Ние не сме извънземни, а просто граждани на света, въвлечени в това против волята си. Също като всички останали.

— Не точно като всички останали. Не разбирате ли колко объркани могат да са хората тук долу? Как могат да възникнат… определени фракции и да им щукнат разни идеи?

— Добре, сенатор Багър — казах. — Да речем, че е възможно Есмералда да е била просто самотна убийца. Биткаджийка, ако употребим новия разговорен термин.

— Есмералда ли? — попита тя.

— Името на убийцата, сенаторе.

— Знаете името ѝ?

— Да, тя ми го каза в последните си мигове.

Последва продължителна тишина. Сенаторката трябваше да натисне бутон, за да предава, а в момента не го натискаше. Зачудих се каква ли суматоха цари в другия край. Бях сигурен, че Багър не е сама. Вероятно бе обградена от множество хора, които си водеха бележки и ѝ подаваха предложения. Фактът, че бях говорил с тяхната убийца, бях научил истинското ѝ име и я бях убил собственоръчно, явно не се приемаше добре. Сигурно вече бяха прибрали тялото ѝ и можеха да се убедят поне в част от думите ми.

Замислих се за онова, което Кроу бе казал за спечелването на независимост. Никоя политическа групировка не би получила такава, освен ако не е достатъчно силна да се бие за свободата си. Този урок се срещаше навсякъде в историята и изглежда сега го повтаряхме. Справянето с тяхната убийца и извличането на информация от нея трябваше да ги впечатли.

— Командир Ригс — рече сенаторката предпазливо. — Трябва да си сътрудничим за доброто на човечеството. Как да започнем на чисто?

— Като начало ще се съгласим да разпространите публична версия, която спестява неудобства и на двете страни. Предлагам да извъртим нещата така: Правителствена агентка се е опитала на своя глава да завземе един от корабите ни. Чула е, че корабът на Пиер ще бъде лесна мишена, и е пристъпила към действие без знанието на началниците си.

— Точно такава е позицията на моето правителство — рече сенаторката, — защото това е истината.

— Естествено — казах аз. — Въпреки тази тежка провокация ние няма да прекъснем дипломатическите си отношения с вас. Но сигурно разбирате, че трябва отново да спечелите доверието ни и че отсега нататък мерките ни за сигурност ще бъдат максимално затегнати. В бъдеще ще приемаме на корабите си само известни обществени фигури на изборна длъжност. Никакви асистенти, бодигардове или предмети, по-големи от химикалка, няма да бъдат допускани заедно с вас.

— С мен ли?

— Да. Естествено, сенаторе, надявах се да се изявите като доброволка. Имам нещо, което много бих искал да ви покажа. Произведение на извънземната технология, което може да спечели сухопътната война с макросите.

Тя се поколеба.

— Налага ли се да съм аз?

— Не съм убиец, Ким — казах меко. — Есмералда ме нападна и аз се защитавах.

Отново колебание.

— Ще дойда на борда. Чела съм профила ви шест пъти. Не ми приличате на типичен убиец, командир Ригс. Надявам се, че не сте се променили.

Уговорихме час. Щяхме да обядваме заедно. Аз щях да осигуря храната.