Нашествие

23.

Разговорите заглъхнаха до тихо мърморене, когато влязох в бункера. Всички се обърнаха към мен. Отметнах качулката и свалих очилата си, защото всички други бяха направили така. Не обърнах внимание на настойчивите погледи, а пристъпих към голямата маса-компютър по средата на стаята. Всички се бяха събрали около нея.

— Добре дошъл, командире — каза генерал Кер без усмивка или намек за топлота.

Козирувах му. Всички ме зяпнаха за момент, после генералът отвърна на поздрава ми. Знаех, че някои са на мнение, че не съм заслужил ранга си, нито правото да стоя сред тях. Преструвах се, че не забелязвам… или че не ми пука.

Върху плота-екран бе изобразена карта на региона. Заобикаляха ни притоци на огромната Амазонка. Между виещите се линии на реките имаше яркозелени области — милиони дървета. Ние бяхме синьото петно на север. Дузина други сини петна, изобразяващи струпвания на войски, се редяха по линията на фронта срещу стотици настъпващи червени точки. Пред очите ми червените точки се местеха с по пиксел-два на север всяка минута.

Между нас и макросите имаше гъста линия от жълти знаци за радиационна опасност. Нямаше нужда да питам какво представляват.

Видях как макросите дори в момента подминават някои от жълтите знаци. Очаквах да избухнат и ми се видя странно, че още не сме закопчали костюмите, но редицата продължаваше да напредва, а бомбите стояха бездействащи.

— Има ли въпроси? — попита генералът накрая. Нямаше. — Ами вие, командир Ригс?

Вдигнах поглед от бойния екран.

— Само един — казах. — Защо не изпарим макросите сега? Виждам трима, които вече са подминали мините.

Той ми се усмихна, без помен от дружелюбие или веселие.

— Искаме няколко от тях да са от нашата страна, преди да ги задействаме. Одобрявате ли?

Свих рамене.

— Това си е ваша работа, сър.

— Много добре. Е, както се изразихте, време е да ги „изпарим“. Не е за вярване, че се движат през тази гъста растителност с почти петдесет километра в час. Това само показва колко е хубаво да имаш огромни метални крака. Могат да вървят през джунглата като човек, крачещ през гъсто засята нива. Други въпроси?

Вдигнах пак ръка. Генералът ми кимна.

— Как ще ги настигнем, сър? — попитах.

Той ме дари с нова снизходителна усмивка.

— Не се тревожете. Ще дойдат право при нас. А започнат ли някоя битка, не оставят живи цели. Няма да мирясат, докато не ни избият… или ние тях.

— Да разбирам ли, че сте се били с тях и преди, сър?

— Да, последната част под мое командване бе включена в състава на сили за бързо разгръщане в Аржентина. Ние бяхме сред първите, влезли в битка с врага.

— Радвам се, че сте оцелели, генерале.

— Малцина от нас оцеляха.

— Аз обаче съм виждал макросите да отстъпват, генерале. Възможно е. Бил съм се с тях и унищожих четири техни кораба в орбита. Накрая те се опитаха да отстъпят.

Сега вече всички ме гледаха.

— Ще го имам предвид. Трябва да призная, че тук долу никога не сме ги уязвявали толкова силно, че да минат в отстъпление.

Кимнах доволен. В този миг зави предупредителна сирена, всички отидоха до стените и се подготвиха. Сложихме си качулките и зачакахме.

Ярката светлина дойде преди всичко останало. Макар че се намирахме в плътно затворен бункер, тя някак проникваше вътре. Екраните, предаващи образи отвън, също побеляха, което усили ефекта. На повърхността пламтеше светлината на милиони слънца. Зачудих се колко ли време е минало, откакто за последно сме правили това — да взривим бомба на земната повърхност.

Не след дълго ни озари нов проблясък, след това трети и четвърти. После първата звукова вълна заля лагера. Бяхме прекалено далеч, за да усетим сеизмичната вълна, прекалено далеч, за да почувстваме самия взрив, но достатъчно близо за ураганния вятър.

Последваха още проблясъци. Още тътнежи. Стените се тресяха. Всяка песъчинка до ботушите ми трепереше на милиметър над пода. В бункера се стелеше прах — торбите с пясък се бяха разместили и освободили част от съдържанието си.

Накрая прозвуча сигналът за отбой. Генералът размаха ръце.

— Всички горе! Да видим какво сме свършили днес.

Излязохме на песъчливата почва и зяпнахме небето. На юг се простираше редица от около десетина гъбовидни облака. Не, трябваше да са близо двайсет. Залових се да ги броя и ги изкарах деветнайсет, макар че вече бяха почнали да се сливат.

— Ами радиацията, сър? — попита един полковник. За първи път някой от другите офицери дръзваше да зададе въпрос. Бях останал с впечатлението, че генерал Кер не обича много въпросите.

Генералът изсумтя.

— След три-четири дни горещите зони ще са годни за живот, стига да носим костюмите си. Мисля, че го споменах при предишните брифинги.

— Да, сър, но дали радиацията няма да дойде насам?

— Не, освен ако метеоролозите не са пълни кретени. В този район на всяко атмосферно ниво преобладават северните ветрове. Днешният ден, за щастие, не прави изключение.

— А какво ще привлече оцелелите макроси към нас, сър? — попитах.

Генералът се обърна към мен. През процепите на костюма се виждаше едното му око. Гласът му излизаше приглушен, сякаш говореше през възглавница.

— Нашите примамки. Те вече са потеглили към тях. Ще се върнат насам веднага, щом привлекат вниманието им. Ако се съди по предишното поведение на макросите, те ще решат, че всичко, което бръмчи наоколо, трябва да умре.

— Примамки ли, сър?

— Хеликоптери. Няколкостотин.

— Но радиацията, пилотите… — започнах аз, но млъкнах. Бях предположил, че има предвид апарати с дистанционно управление, но сега като се замислих, съобразих, че вероятно не разполагаме с безпилотни самолети, проектирани да дразнят макросите и да ги накарат да ги последват.

— Доброволци, командире — рече генералът остро. — Всички до един бяха доброволци. Също както всеки тук е доброволец, включително и вие.

Не пропуснах да забележа, че използва минало време за пилотите. Може би просто му се бе изплъзнало от езика.

Кимнах и замълчах. Аз лично не се смятах за доброволец. Помнех как един безшумен черен космически кораб ме бе отмъкнал посред нощ.