Нашествие

16.

На петия ден на борда на „Аламо“ вече сериозно се нуждаех от бръснене. Помислих си, че може би затова едновремешните пирати винаги са изобразявани с буйни рошави бради — защото не са имали лесен начин да се обръснат.

Пиер беше… интересен събеседник. Забавен. Беше душата на купона. Представяше всичко в най-добрата му светлина, дори и разрастващата се война в Южна Аржентина и Чили. Наричаше го „поучително преживяване“ и казваше, че е полезно за човечеството.

— Тази война ще сложи край на всички останали, казвам ти — рече той по частния канал между корабите ни. — Защо ли? Защото човек няма да се бие с човека, щом там някъде съществуват далеч по-страшни неща, които искат да изтребят всички ни.

Пиер често говореше така: първо задаваше въпрос, а после сам му отговаряше. Трябваше да призная, че този подход върши работа. Всички го смятаха за убедителен.

— Добре, Пиер, не ми излизай пак с тази теория.

— Теория ли? Ти му викаш теория? Не, това е очевиден факт, а не теория. Дори в този момент сили, които допреди седмица отказваха да се признаят взаимно, се съюзяват срещу тази извънземна заплаха. Отколешни врагове застават рамо до рамо и се сражават до смърт с тези машини.

— Убеди ме, човече. — Не ми се спореше повече. — Хайде да поговорим за голямата среща.

— Ще се състои днес, в шест часа. Аз ще се срещна насаме с представителя на американското правителство.

— Само един човек, нали?

— Точно както говорихме. Сенаторката — Ким Багър — се съгласи. Ще прати само един човек. Трябва да ни признаят за нова суверенна нация. Трябва да установим официални отношения със земните правителства.

— Не бива да се срещаш с него сам, Пиер — обади се Сандра.

— Не се тревожи за мен, прекрасна Сандра.

Хвърлих поглед към нея. Не бях сигурен как Пиер е разбрал, но днес тя изглеждаше още по-добре от обикновено. Чистите дрехи и къпането бяха свършили чудеса. Косата ѝ бе чиста и лъскава. Досега я бях виждал само мърлява. Бях успял да стъкмя онзи душ, който ѝ обещах. Няколкото нощи здрав сън също не ѝ се бяха отразили зле.

— Ако ти трябва подкрепление, Пиер — казах, — ние ще сме само на няколко километра от теб.

— Не ги плашете! Не знам колко високопоставен ще е въпросният човек, но трябва да има пълномощия да говори от името на правителството. Ще дойде сам и невъоръжен. И сигурно е смел, щом рискува да се подложи на тестовете на кораба.

— Колко смел? Бил е инструктиран какво да прави. Когато се провали, корабът просто ще го изхвърли на тревата на един парк в Александрия, а после ще можеш да го прибереш пак.

— Ние с теб го знаем, командире — рече Пиер. — Но нашият храбрец не го знае. От негова гледна точка той влиза в леговището на лъва. Не си ли спомняш колко те беше страх, когато корабът те вдигна в извънземната си хватка за първи път? Не може да си забравил този ужас.

— Ами всъщност през цялото време бях бесен.

Пиер се разсмя непринудено. Това бе още един от неговите навици. Когато разговорът поемеше в посока, която не му се нрави, той се разсмиваше, после сменяше темата.

— Командире, моля те да стоиш по-надалеч. Дай на дипломацията малко простор, за да може да диша.

— Това си е твоето шоу, Пиер. Аз съм само зрител.

Пиер се засмя нервно.

— Имаш чудат начин на изразяване. Е, сега трябва да се приготвя за госта си.

Прекъснахме връзката.

— Той разчита твърде много на бързия си език — рече Сандра. — Смята, че може да се измъкне от всяка ситуация с приказки.

— Може и да може — казах аз. — Все пак убеди Кроу да го направи посланик, нали?

Двамата се върнахме към гледането на новините. Хубаво беше да имаш сателитна телевизия на борда. Новините обаче не бяха толкова хубави. Всъщност, доколкото си спомням, никога не са били по-лоши. Бяха лоши на Земята, а не в космоса. Горе в небето всичко бе зловещо тихо. Не се бяха появили нови нападатели. Някои от нас започнаха да подхвърлят, че космическото нашествие сигурно е свършило, че макросите ще изчакат да видят дали сухопътните им войски могат да ни ликвидират сами, преди да рискуват други свои кораби в атака срещу Земята. Аз лично не се хващах на тези приказки. Десантните им кораби може да бяха свършили, може и да не бяха. Но бях сигурен, че докато има начин, тези роботи ще продължат да ни нападат. Компютрите са упорити. Давах на студентите си следния пример: пуснете нещо малко, например молив, между отворените врати на асансьор. Вратите ще се опитат да се затворят, но ще усетят молива и ще спрат. Ако се върнете след час и никой още не е махнал молива, те ще продължават да опитват да се затворят. Никога няма да се откажат. Точно така очаквах да се държат и макросите. Не биха отстъпили за нищо на света.

Наблюдавахме ги вече няколко дни. Благодарение на предавания по интернет от портативни компютри видяхме няколко битки. Макросите представляваха пълна противоположност на наносите. Бяха огромни. Най-едрите — създадени за битка — бяха високи над трийсет метра. Но като цяло макросите не си приличаха нито по размери, нито по форма или функция. Много от тях бяха по-дребни и извършваха други задачи, които все още не разбирахме съвсем. Повечето вървяха на шест крака като гигантски безглави насекоми, само че бяха от метал и високи колкото сграда. Имаха добра противовъздушна защита, за лош късмет на нашата Звездна армада. Можехме да ги унищожаваме, но ни излизаше прекалено скъпо. Когато прелитахме над тях, корабите ни автоматично откриваха огън с всички оръжия, но макросите носеха на гърбовете си ракети земя-въздух и след първите няколко схватки осъзнахме, че губим кораби със същата скорост, с която те губят своите великански ракоподобни роботи.

Отказахме се от идеята да водим директна битка с тях. С Кроу решихме, че работата на Звездната армада е да унищожава макросите, преди да кацнат. При неуспех, на земните войски, кораби и самолети се падаше да свършат останалото.

Засега макросите се справяха значително по-добре от нас в унищожаването. Аржентинската армия бе оформила голям отбранителен пръстен около южния крайбрежен град Трелю. Битката там бушуваше цял ден. Докато гледах видеоматериала, бях принуден да заключа, че нашата страна е напълно разбита. Хората долу просто не разполагаха с достатъчно тежко въоръжение. Имаха нужда от бронирани дивизии, и то модерни.

Аржентина никога не бе разполагала с кой знае каква флота, но въпреки това корабите им обстрелваха макросите със снаряди, докато не бяха потопени. Във въздуха се справяхме малко по-добре. Успяхме да взривим няколко макроса. Една група самолетоносачи, пратени от Съединените щати, бе стигнала до региона. Подкрепяха ги няколко британски кораба.

Международните отбранителни действия продължаваха. Земните военни нямаха никакво доверие в нас, както личеше от новинарските емисии. Наричаха ни „първата вълна на нашествието“ или „космическите разбойници“. Доверие бе възникнало обаче между някои от паникьосаните земни правителства. Пиер се оказа прав за това. Всички пращаха въздушна подкрепа според възможностите си. Китайците, НАТО и дори няколко руски самолета се бяха включили в битката. Ескадрили бомбардировачи и хеликоптери, водени предимно от американците, се сражаваха ожесточено. Но щяха да минат седмици, преди Земята да струпа достатъчно сухопътни сили на мястото. Дотогава врагът щеше да се е придвижил на север, към сринатите градове Сантяго и Буенос Айрес.

За мен обаче най-страшни бяха загадъчните куполи. Информацията за тях бе твърде оскъдна, но личеше, че са нещо специално. Макросите ги оставяха зад себе си, докато напредваха. Никой не знаеше защо. Те бяха огромни бели куполи с размер на футболен стадион. Формата им беше параболична и приличаха на бели купи, захлупени върху плоски и открити местности. Знаехме, че в тях става нещо, но нямахме представа какво.

Пиер се свърза с мен още веднъж тази нощ. Обаждането дойде, докато наблюдавах как огромни, покрити с шипове крака събарят последните горящи сгради на Трелю. Все едно гледах филм за Годзила, само че срещу нас имаше сто метални Годзили — и никакви готини чудовища на наша страна, които да ги спрат.

Бях престанал да мисля за Пиер и неговата дипломация, докато той не ме потърси. „Аламо“ ме попита дали искам да приема частно повикване от „Версай“, и аз, разбира се, казах „да“. Само че не се обади никой. Чу се само някакъв странен трясък. Последваха още звуци. Нещо като дращене и тежко тупване.

— Пиер? Какво става?

Нямаше отговор.

Очите ми се стрелнаха към големия екран. Корабът на Пиер си беше още там — златна буболечка, съвсем близо до метално-кехлибарената точка, обозначаваща собствения ми кораб.

А после по канала се разнесе шепот. Гласът ми беше непознат.

— Компютър, изключи всички комуникации.

— Командата е неясна — каза корабът на Пиер.

Със Сандра се спогледахме. Който и да беше в другия край на линията, не знаеше как да се обръща към кораба.

— Чуваме те. Ти си убил нашия посланик, нали? — попита Сандра. Взираше се в стените наоколо, като че ли собственикът на гласа можеше да се крие зад тях.

— Мамка му — прошепна убиецът.

— Чувам те — казах аз. — Какво направи с Пиер?

— Кораб, преименувам те „Делта“. Отговори — каза непознатият. Едва различавахме думите. Убиецът говореше тихо. Не бях никак изненадан.

— Преименуването извършено — каза корабът, който вече не беше на Пиер.

— Който и да си — казах аз, — гарантирам ти, че няма да преживееш следващата битка.

— Делта, прекъсни всички комуникации — изсъска непознатият глас и това бе последното, което чухме от него.

През следващите десет минути Сандра крачеше гневно по мостика. Не я обвинявах. Аз самият бях потънал в мрачен размисъл. Проблемът беше, че не можехме да направим кой знае какво. Не бихме могли да спасим Пиер, дори и да искахме. Моят кораб не би ме пуснал навън да му помогна и не би стрелял по един от своите. Значи сега имахме предател в редиците си. Някой, на когото не му беше мястото тук. Узурпатор.

Убиец.

Казвах си, че е едно да бъдеш прибран от някой от тези кораби и да си принуден да минеш през тестовете на сляпо, а съвсем друго да се промъкнеш на борда под измислен предлог, като предварително знаеш как да излъжеш въпросните тестове. А накрая, като последно престъпление, този човек бе убил предишния собственик с пълното съзнание, че краде кораба.

— „Аламо“, приближи ни до „Версай“. Следвай го където и да отиде.

Двете точки се сляха на големия екран. Корабът, сега преименуван на „Делта“, не бе помръднал. Убиецът явно откриваше, че не е толкова лесно да разговаряш с тези машини. Разполагахме с малко време, но не кой знае колко.

— Кайл — рече Сандра, втренчена в мен, — трябва да съобщиш на Кроу.

— А какво ще направи той, освен да ми каже да зарежа тая работа.

— Не знам.

Бях в мрачно настроение. Напоследък често ми се случваше. Не приемах добре такива гадости — и никога не съм ги приемал. Какво си въобразяваше правителството? Ние им предлагахме помощ в междузвездна война. Те нямаха други съюзници. Вярно, бяхме обрали няколко мола и няколко души бяха загинали, стреляйки по корабите ни, но това бе нищо в сравнение с макросите. Тези машини се бяха заели да ни изтребват. Щяха да убият милиони, а може би и повече.

Зачудих се какво се случи? Ким Багър ли бе заповядала това? Съмнявах се. Да не би на някаква независима група агенти изведнъж да им бе щукнало нещо? Може би. Или може би един-единствен агент бе решил да открадне някой от корабите ни. Не знаех какво е станало, но колкото повече мислех, толкова повече нарастваше безпокойството ми. Това убийство означаваше, че вече не можем да вярваме на Земята. Нямаше да мога да се върна у дома, както и да свършеше всичко.

Тогава реших да открия какво, по дяволите, става.

— Аламо — казах високо. — Искам да се подложа на инжекциите.

— Какво? — извика Сандра. — Какви ги вършиш, Кайл?

Моментално пет черни змиевидни ръце се стрелнаха към мен. Три изскочиха от тавана, а другите две — от пода. Омотаха се около крайниците ми, а последната се уви около врата ми, но не толкова стегнато, че да ме задуши.

— Това е единственият начин, Сандра — казах тихо.

— Не го прави!

— Виж, аз не мога дори да те докосна. Не мога да изляза от този кораб. Не искам да живея така. Ще приема инжекциите и ако са наистина ужасни, може би ще се удавя или нещо такова.

Тя ме изгледа странно.

— Не го правиш заради мен, нали?

— Не ти ли омръзна да носиш каишка? — попитах я с лека усмивка.

Петте ръце се стегнаха и втвърдиха. Извих силно шия, за да видя какво правят. По някаква причина бях очаквал от тавана на кораба да се спусне спринцовка с капеща от нея течност. Но не стана така. Вместо това по ръцете-кабели, които ме държаха, изникнаха сребристи върхове. Осъзнах, че те са спринцовките. Че защо не? Ръцете бяха изградени от нанити, а целта бе нанитите да бъдат инжектирани в тялото ми. Така че защо просто да не образуват връх, да втечнят определено количество от себе си и да пробият кожата ми?

Надявах се, че няма да боли много. Надеждите ми бяха слабички. Пет инжекции? Иглите ми изглеждаха дебели като отвертка. Искаше ми се да се затърча, но не можех.

— Този процес временно ще изключи командния персонал на кораба. Нужно е потвърждение.

Поколебах се.

— Нямам вяра на наносите, Кайл — каза Сандра. Беше се приближила и корабът я държеше. Беше ми дошло до гуша от това.

— Ще намерим начин, Кайл — каза тя, доближавайки лицето си до моето, колкото корабът ѝ позволяваше. — Някой ден ще правим любов, ако това е, което искаш.

Поех си дъх и я погледнах. Наистина я желаех, но това не бе единствената причина да приема инжекциите.

— Един правителствен убиец завладя кораба на Пиер. Земята ще се опита да избие всички ни и да ни замести със свои верни хора. Ако този път им се размине без последствия, ще го сторят. Не можем да им се дадем толкова лесно. Трябва да действаме, и то веднага!

Очите ѝ се разшириха. Видях, че започва да схваща размерите на плана ми.

— Ти… ще се качиш на кораба на Пиер? Ще се опиташ да се справиш с убиеца? Та ти дори нямаш пистолет!

— Пожелай ми късмет — казах и откъснах очи от лицето ѝ. Ужасеният ѝ поглед никак не засилваше увереността ми. — Аламо, потвърждавам заповедта. Продължи с инжекциите.

Почувствах силна пареща болка. Светът се размъти.

Можех да виждам и да пищя, преди ръката, увита около шията ми, да обгърне брадичката и черепа ми. Мисля, че инжекцията в шията бе най-гадна. Иглата се впи в плътта ми и продължи да потъва навътре, гърчейки се като червей. Най-болезнено бе не парещото вещество, което навлизаше в мен, а петте гърчещи се игли. Усещах как всяка от тях се извива в тялото ми в пет различни точки. Като комплект от стоманени пипала, те търсеха широка артерия, в която да се забият.

Усещах как по цялата ми кожа се стича кръв и пот. „Аламо“ бе машина, не разбираше от нежност и от деликатност. Нито пък от милост.

Вече не можех да отворя уста, за да крещя, но устните ми трепереха от тежкото ми дишане. Пухтях през ноздри, издавайки дълги свирещи звуци. Усещах вкуса на метал в устата си и аромата му в синусите си. Болката продължаваше, разпростирайки се из тялото ми на тъмна пареща вълна.

Усетих, когато стигнаха до гръбнака ми. Бяха като хиляди мравки с електрически шипове вместо крака. Усетих, когато стигнаха и до стомаха ми. Изпълниха ме литри кипяща кръв.

Най-накрая усетих как стигнаха и до черепа ми. Пред очите ми заплуваха блестящи петънца, зрението ми помръкна и аз загубих съзнание.