Нашествие

28.

След като предадох на хората от Пентагона всичко, което бях узнал от „Аламо“, се замислих за секунда и пратих имейл и на генералния секретар на ООН. Може да съм параноичен, но според мен важната информация трябва да се споделя. Не бях съвсем сигурен, че американските военни ще го направят.

После дойде ред на главната ми задача. Бях обещал да създам отряд, който може да се опре на макросите. Това обсеби цялото ми време. Оказа се, че осигуряването на инжекциите е най-лесната част. Бе достатъчно просто нанитите да се самовъзпроизведат в големи количества. Те бяха майстори в това и можеха да го сторят бързо. Трудната част бе разработването на нови, по-мощни реактори и лазерни пушки. Размерите им щяха да са големи и бе нужно много повече време и специфични материали, за да бъдат изработени.

Слязох на остров Андрос, за да се заема с проектирането. Първо трябваше да установя с колко големи реактор и пушка може да се справи подсилен от нанитите човек като мен. Климатът тук бе достатъчно близък до този в амазонската джунгла. За цялата работа плащаха хората от Пентагона, затова бяха пратили много агенти, медицински персонал и униформени военни, за да ми „помагат“. Стреснах се, като видях, че има по цял взвод от всички тези помагачи. Имаше дори рота сапьори. Те не се усмихваха много, но бяха най-полезни. Вършеха работа. Но не можех да откажа и на останалите, защото имах нужда от ресурсите на правителството.

Използвахме тялото ми като модел за бъдещите супервойници. Каква тежест можех да нося и все още да тичам бързо? Оказа се изненадващо голяма. Първо сапьорите ме снаряжиха с огромна, двойно подплатена раница от най-грозния им камуфлажно зелен плат. Беше снабдена с кожени ремъци и подсилена с множество шевове. Бяха я напълнили догоре с мокър пясък и тежеше над триста килограма.

Можех да я повдигна, но открих, че нарушава равновесието ми. С такава тежест на гърба си трябваше да се движа приведен. Не можех да се изправя. Освен това ме заболяваха коленете. При всяка крачка нанитите се трудеха да поправят разкъсан мускул или разместена става. Усещах как се скупчват в ставите ми, предизвиквайки непрестанен сърбеж, сякаш ме хапеха ядосани мравки. Стана още по-зле, когато се затичах с клатушкане. Пробягах тромаво и със залитане стотина метра по брега със своя товар, после изпотен го върнах обратно. Времето ми беше над петнайсет секунди — три пъти по-бавно, отколкото бях минал същото разстояние ненатоварен.

— Много е — обявих.

Те кимнаха. Въпреки невъзмутимите им изражения личеше, че са впечатлени. После се заеха да изгребат половината пясък. Усмихнах се. Осъзнах, че не са очаквали изобщо да мога да помръдна. Бяха ме претоварили в началото само за да ме поставят на мястото ми. Аз обаче все пак успях да тичам с това снаряжение. Когато махнеха около сто и петдесет килограма мокър пясък от гърба ми, щях направо да припкам по брега в тропическата жега.

Докато изгребваха пясъка, аз се върнах да огледам следите си. На места бяха дълбоки към двайсетина сантиметра и пълни с вода. Всяка стъпка бе като малко лъскаво езерце.

После опитах със сто и петдесет килограма. Разликата бе драстична. Ставите ми скърцаха малко, но нямах чувството, че ще се прекършат. Най-голямото подобрение бе в разпределението на теглото. Не се чувствах така ужасно разбалансиран. Вярно, че за да тичам, трябваше да се приведа доста напред, но бе възможно. И все така можех да надбягам олимпийски спринтьор, без да се напрягам до скъсване. Доприпках обратно при тях.

— Така е добре. С толкова мога да се справя. Обзалагам се, че някой по-млад и по-едър мъж с по-добър мускулен тонус би могъл да носи и повече. Но това тук е около три пъти по-тежко от оригиналното снаряжение. Би трябвало да ни даде достатъчно огнева мощ, за да може един войник сам да унищожи долните оръдия на макрос.

Наум вече съставях планове за вечеря, които включваха Сандра, само че агентите още не бяха свършили с мен. Тестовете им едва започваха. Освен това не приемаха на доверие думите ми за физическото ми състояние. Караха докторите да ми проверяват пулса, кръвното налягане и така нататък след всяка обиколка. Прикрепиха към гърдите ми уред за ЕКГ. Искаха да ми натикат и термометър отзад, но тук вече теглих чертата, заявявайки, че не съм опитно животинче. Те го залепиха с кисели изражения под мишницата ми.

Разместваха и преразпределяха товара ми. Добавиха около кръста ми колани с тежести за гмуркане. Дадоха ми друга, по-малка раница за носене отпред, която да подобри равновесието ми. В същото време намаляваха големия товар от пясък на гърба ми, така че да запазят общото тегло близо до желаното. Аз пъшках и обиколих брега още двайсетина пъти.

След като това изпитание свърши, те провериха зрението, кръвта, рефлексите ми и даже ми взеха натривка от гърлото. Нямах представа какво смятат, че ще разберат от всичко това, но не се дърпах, стига да не ме дразнят прекалено. Трябваше да направим този пехотен корпус. Трябваше да ги накарам да убедят висшестоящите, че ползите от проекта ще си заслужават всеки вложен ресурс. Правителствата не биваше да изпитват и най-малка неохота, когато им се наложи да се разделят със запасите от титан, плутоний и други необходими редки вещества. Ако не успеех, щеше да ни се наложи да превърнем макросите — а заедно с тях и цял континент — в първична слуз с помощта на атомни бомби. След това щяха да ни останат само шест континента. А дори не бяхме сигурни, че атомните бомби ще спрат напълно врага.

След почивка и вечеря с омари в офицерския стол със Сандра (и по две бири за всеки), аз се отправих към тайната база, която бях изградил в джунглата. Моите нанофабрики бръмчаха там денонощно. Корабите ни висяха около нея като големи черни сенки. Половината бяха на пост, а другата половина снабдяваха фабриките с нужните материали. Бях възложил на около десет процента от фабриките да правят нови фабрики. Така продукцията ни непрекъснато се увеличаваше.

Те вече бяха произвели достатъчно нанитни инжекции за хиляди войници. Зададох на една четвърт от тях да се заемат с изработката на по-тежки лазерни пушки. Останалите накарах да правят нови реактори, които щяха да тежат над сто и петдесет килограма, около три пъти повече от онези, които войниците ни бяха носили в Бразилия. Само хора, подложени на нанитните инжекции, биха могли да носят това ново снаряжение. Да възложа на фабриките да произвеждат оръжейните системи бе решаваща стъпка, но имах чувството, че трябва да я направя. Какъв бе смисълът да пращаме най-добрите си войници само за да бъдат разбити още веднъж? Този път щях да тръгна натам със сила, която би могла да има някакъв шанс. Освен това щях да взема повече хора.

Новите попълнения пристигнаха на следващата сутрин. Първата група се състоеше от около триста човека. Според съобщенията на другия ден щяха да дойдат още много. Хиляди.

Накарах новобранците да се строят в десет редици на плаца в средата на лагера. Всички бяха мъже и изглеждаха мрачна пасмина. Средната им възраст бе двайсет и осем години и до един бяха ветерани от различни битки. Бях настоявал за това. Не исках млади и зелени войничета. Не можех да им осигуря военно обучение — моите собствени познания в тази област бяха повърхностни. Можех обаче да ги науча как да се справят с телата си, след като бъдат подложени на инжекциите. Можех да ги науча — до известна степен — как да се бият с макрос. Можех да ги науча да използват лазерните пушки и раниците-реактори, тъй като сам ги бях проектирал.

Тук имаше доброволци от специалните части на всички големи армии — от руския Спецназ, от израелския Шайетет, от шведските „ягери“ и даже от китайските „снежни леопарди“. Но близо половината бяха американци: зелени барети, морски пехотинци, въздушни десантчици и няколко души от отряда „Делта“. Имаше и от организации, които не бях чувал. Чувствах се поласкан и даже малко уплашен да стоя в компанията на такива мъже, такива професионалисти — особено след като от мен се очакваше да ги водя. Повечето обаче никога не се бяха сражавали с макрос. И никой не бе изпитал удоволствието от нанитната инжекция.

Все пак мярнах едно приятелско лице в тълпата мрачни воини. Сержант Лайънъл Уилсън, човекът, когото бях върнал от първата си битка с макросите. Потупах го по гърба и той залитна. Изведох го от строя, за да застане пред другите.

— Знам, че този човек може да се бие с машините. Сражавали сме се рамо до рамо срещу тях. Той знае как действа подобрен човек като мен. Правя го свой старши сержант. Останалите ще трябва да заслужите нашивките си. Не ми пука, ако ще някой от вас до вчера да е бил полковник. Тук започвате на чисто.

Те изглеждаха сепнати, но никой не протестира. Кимнах и си придадох важен вид.

— След инжекциите ще откриете, че сте станали различни хора. Може да не ви е лесно да се върнете у дома. Моля всеки, който изпитва някакво колебание, да напусне сега, преди да сте предприели следващата стъпка и да сте променили телата си завинаги.

Те ме гледаха. Никой не се обади. Чудех се дали няма да съжаляват за решението си, когато нанитите започнат да си играят с клетъчната им структура.

Бях приготвил нови униформи за войниците си. Всичките имаха нашивки на редник втори клас. Бях решил да използвам ранговете на американските морски пехотинци и да започна от едно стъпало над дъното. Тези униформи се различаваха от стандартните. Бяха по-тежки. Всъщност бяха направо тромави. Имаха оловна подплата и можеха да се закопчават догоре. Беше доста вероятно да ги носим в радиоактивни зони и исках хората ми да свикнат с това задушно и сковаващо облекло.

Мнозина от мъжете бяха с цивилни дрехи. Раздадох новите униформи и ги пратих да се преобличат. Трябваше да изглеждат еднакво, за да започнат да мислят като екип. Всички говореха прилично английски, което бе още едно изискване за включване в отряда. Можеха да общуват помежду си, носеха една униформа и бяха ветерани. Надявах се, че тези общи черти ще ги накарат бързо да се сплотят в ефективна бойна единица. Веселбата с инжекциите щеше да е следващото, което ще направи всички ни братя.

Знаех, че трябва да ги впечатля. Иначе защо ще ми се подчиняват? Този въпрос сигурно измъчваше умовете им. Реших да им покажа защо. Първо нарамих един от новите обемисти реактори и стиснах свързаната с него лазерна пушка. Отведох ги на специално разчистено място в джунглата. Там, където само допреди часове бяха растели дървета, сега зееха тъмни дупки. Земята приличаше на венците на старец, на когото са извадили всичките зъби наведнъж. Големи тропически насекоми пълзяха във всяка прясно образувана яма.

— Това ще бъде теренът за начално обучение. Ще прекараме известно време тук и ще се учим да стреляме с новите оръжия. Спуснете визьорите. Сложете пълното снаряжение. Закопчайте се!

Наглед уж бяха отегчени, отпуснати и се подпираха на каквото им е подръка, но щом чуха излаяните команди, се задействаха светкавично. До последния човек. Имаха добра подготовка.

Всички костюми бяха чувствителни към светлината и когато открих огън с новия тежък лазер, процепите за очите автоматично се затъмниха. Избрах за цел едно махагоново дърво в края на гората. Дебелите лиани, увити около него, се сгърчиха като стръкове трева. Кората опада като изгоряла кожа и бялата дървесина отдолу мигновено почерня. Секунда по-късно целият ствол се пръсна и дървото клюмна настрани.

Знаех, че повечето от мъжете никога не са виждали мощта на лазерните ми пушки. И бях сигурен, че никой не е виждал на какво са способни новите тежки лазери. Все едно държиш толкова мощна горелка, че пред нея дънерите бяха като тънки и сухи тръстики.

Свалих екипировката и им махнах да дойдат напред.

— Както виждате, не можем да си позволим никакви злополуки с приятелски огън. Фаталният резултат ще е почти мигновен. Сега искам един доброволец да си сложи тази раница и да се опита да улучи онова дърво там — посочих една висока палма. Изглеждаше лесна мишена, беше много по-тънка от махагоновото дърво и се намираше много по-близо. — Кой ще е първи? — попитах.

Бързо се вдигнаха дузина ръце и аз посочих най-близкия. Забелязах, че единственият ми подофицер, сержант Уилсън, остана със скръстени ръце. На лицето му играеше тънка усмивка.

Първият, приел моето предизвикателство, беше руснак. Наведе се да вдигне раницата. Напрегна мускули, но тя не помръдна. Мъжът изглеждаше изненадан.

— Хайде, напъни се малко, войнико — казах аз.

Той преглътна, после клекна и се опаса с ремъците. Напрегна сили и краката му затрепериха. Почти успя да я вдигне. Малко му оставаше. Ръмжеше и пъшкаше, но не можа да се справи. Възхитих се на упоритостта му.

— Не мога — каза той накрая, признавайки поражението си.

— Какво?

— Не мога, сър.

— Как се казваш, редник?

— Сергей Радович, сър.

Кимнах.

— Ти слабак ли си, Радович?

— Не, сър.

— Сигурен ли си?

— И още как, сър.

Кимнах пак.

— Кой друг иска да опита да сложи тази раница, да се изправи и да изгори онова дърво?

Много от първоначалните доброволци не вдигнаха ръка втори път. Усещаха кога им залагат капан.

Все пак имаше няколко желаещи. Посочих един човек с азиатски черти. Това бе най-едрият азиатец, когото съм виждал. Приличаше на буре с крака. Беше като сумист, само че без тлъстините, и имаше изумително дебели бедра.

Той пристъпи напред и хвана ремъците. Приготви се да вдигне раницата, но по различен начин. Наведе се напред, поемайки я върху гърба си. После се изправи с рев под тежестта на двеста кила метал, стъкло и пластмаса.

Прицели се в палмата с разтреперани крака и стреля. Дънерът се пръсна и дървото рухна.

— Много добре. Как се казваш, войнико?

— Куон, сър — каза той, докато оставяше раницата.

— Чудесна работа. Сега ще тичаме обратно до плаца. Искам всички да следвате моето темпо. Ще бъде крос през джунглата. С пълна скорост.

Докато говорех, вдигнах раницата и я наместих на гърба си. Те гледаха с ококорени очи колко уверено боравя с тази тежест. Престорих се, че не забелязвам как ме зяпат.

После се затичах. Тичах по-бързо от всеки нормален човек в историята на Земята, поне доколкото ми е известно. Никой не успя да ме следва. Стоях на плаца с отегчено изражение, когато най-бързият изскочи от джунглата и се втурна под слънчевата светлина.

Когато всички се събраха отново пред мен, попитах има ли въпроси. Вдигнаха се няколко ръце. Посочих Радович.

— Защо, по дяволите, тичаме за тоя дето духа, сър? — попита той, напълно основателно. Забелязах, че акцентът му се е усилил. Сигурно беше заради физическото натоварване.

— Целта ми беше да разберете някои неща — отвърнах аз. — Ще поискам от вас да направите фантастични жертви. Трябва да разбирате защо го правя.

След това им казах за инжекциите. Не разкрасих нещата. Казах им, че ще крещят през първия час, докато не припаднат. Казах им, че не можем да им дадем упойка. Агентите на Пентагона бяха изпробвали процеса върху шимпанзета, но нанитите неутрализираха всички външни химикали, инжектирани в организма на обекта. После им казах за невероятната сила и бързина, която ще придобият, и как ще се страхуват за живота на гаджетата си. Накрая посочих раницата, която бях свалил и оставил пред себе си.

— Само че без нанитите — тоест, без да се подложите на инжекциите, — никой от нас не е достатъчно добър да изпълни мисията. Не можем да бъдем ефикасни войници. Не и без да се превърнем в… нещо ново.

Те се замислиха върху това и бавно осъзнаха, че ще трябва да се превърнат в комбинация от човек и машина. За някои тази идея бе отблъскваща. Но не възразиха. Не отказаха. Хората, отговарящи за подбора, се бяха справили добре.

Накрая всички до един се подложиха на инжекциите. Никой не отстъпи и не се отказа, дори и в последния момент, когато бяха вързани към стола и се появиха петте блестящи гърчещи се игли.

Когато тежкото изпитание мина, те се измиха с един маркуч от кръвта и повърнята. Един войник си бе извадил лявото око. Уверих го, че ще му порасне ново. Надявах се, че не лъжа.

След края на това мъчение ги оставих да се наспят в казармите. На следващия ден произведох Радович в ефрейтор, а Куон — в младши сержант. В предишния си живот и двамата бяха имали по-висок чин, но това не ме интересуваше.

Те бяха започнали отначало като пехотинци на Звездната армада. Сега бяха моите пехотинци.