Нашествие

5.

— Процесът по прибирането е завършен.

— А ти… готов ли си за нови заповеди? — попитах колебливо.

— Готов съм — каза корабът.

Огледах се неспокойно. Гласът не идваше от някое конкретно място. Не бях забелязал никакъв говорител. Той сякаш извираше от самите стени на кораба. Помислих си, че щом може да превръща стените във врати, когато му скимне, корабът вероятно може и да предизвиква вибрации в определена точка, да създава говорител и да произнася думи. Много странна технология.

Реших, че след като ми позволяват да дам на кораба нова заповед, значи или този тест е далеч по-дълъг и по-сложен от предишните, или изобщо не е тест. Може би наистина бях получил контрол над кораба. Но защо?

Реших най-после да задам някои въпроси. Интересуваше ме най-вече един от тях.

— Заповядвам ти да отговаряш на въпросите ми. Как върви съживяването? Децата ми ще оцелеят ли?

— Неизвестно. Приложени са инжекции.

Какви инжекции? Реших, че отговорът на кораба засега ме задоволява. Щях да разбера останалото, когато работата приключи. Безпокоеше ме обаче фактът, че каза „неизвестно“. Изходът бе под съмнение. Поклатих глава и разтрих слепоочията си.

— Корабе… как да те наричам?

— Как искаш да се обръщаш към нас?

Сетих се за дузина ругатни и за първи път, откакто се бях събудил, мрачна усмивка трепна на устните ми, но бързо угасна.

— Ще те нарека „Аламо“ — казах, — защото не смятам никога да те забравя1.

— Преименуването извършено.

Изсумтях.

— Добре, Аламо, хайде да опитаме нещо лесно. Включи някакъв екран или нещо такова, за да мога да видя какво става под нас.

По средата на пода се появи кръгъл отвор с диаметър около три метра. Още в секундата, когато започна да се отваря, въздухът в стаята заизтича със свистене през него. Лъхна ме неописуем студ. Възможно ли бе да сме в космоса? Дали току-що не се бях самоубил?

— Затвори го! Затвори го! — Задъхвах се. Бях паднал на пода и отворът ме засмукваше.

Дупката изчезна и налягането в стаята бързо се възстанови. На каква ли височина се намирахме? Не мислех, че сме в открития космос, иначе със сигурност нямаше да оцелея. Освен това не бях в безтегловност. Значи бяхме много високо, но все пак в атмосферата. Може би на километри над Земята.

Усетих, че съм се свил в треперещо кълбо на пода. Бях се отървал на косъм. Припомних си своите думи: „Включи някакъв екран или нещо такова…“. Бях уверен, че именно фразата „нещо такова“ ме бе вкарала в беля. Човек не биваше да е неясен, когато говори на този кораб. Още един урок, усвоен по трудния начин.

— Корабе? — казах.

Никакъв отговор. После си спомних за преименуването.

— Аламо, отговори.

— Отговарям.

— Защо отвори тази дупка в пода?

— Изпълнявах твоята заповед.

Премигнах и се облегнах на една стена. Значи наистина бях командир на кораба. Дали онези кентаври не са били предишните му командири?

— Аламо, върни се в Калифорния. Остани на височина от един километър.

Корабът спря с потреперване.

— Вторичната задача е прекратена.

— Каква вторична задача?

— Набирането на нов команден персонал.

— Да не би да си продължавал да прибираш хора с оная твоя ръка, докато аз седях тук?

— Да.

Намръщих се.

— Тестваше ли ги, както тестваше и мен?

— Поредицата от тестове не бе същата.

Замислих се върху това. Стори ми се, че знам отговора.

— Значи сега, когато аз седя тук, тестът за агресия или лидерски способности ще е последният, нали? Ще ги подложиш на него, щом стигнат до мостика? И тогава ще дадеш командването на онзи, който победи в битката до смърт в тази стая?

— Да.

— Прекрати тази задача. Аламо, повече няма да прибираш хора и да ги тестваш. Тази мисия приключи.

— Програмата е изменена.

Вече бях сигурен, че си имам работа с изкуствен интелект. Може би на борда нямаше никакви извънземни, на които да отмъщавам, просто корабът следваше заповеди, дадени му много отдавна. Все пак се надявах „набирането на команден персонал“ да не изскочи отново, като програма, която постоянно се преинсталира и опитва да се ъпдейтне, независимо колко пъти ѝ отказваш.

Тогава ми хрумна ужасяваща мисъл.

— Аламо, недей да изхвърляш никого от хората на борда. Остави ги на кораба. Искам да говоря с тях.

— Всички участници в подбора бяха освободени при прекратяване на мисията.

Ръцете ми се вдигнаха към лицето, потъркаха го и пропълзяха нагоре. Впиха се в косата ми и я заскубаха, докато не ме заболя и не нададох рев.

— Освободени — казах аз със задавен глас. — Искаш да кажеш, че си ги изхвърлил навън?

— Да.

Току-що бях убил неизвестен брой хора. Мина ми през ум да го попитам колко са били — кои са били. Но тази информация с нищо нямаше да помогне за подобряване на психическото ми състояние.

Когато корабът потрепери отново, се бях съвзел донякъде от смъртоносната си грешка. Тук командването явно вървеше в комплект с тежка отговорност. Понеже „Аламо“ бе спрял, реших, че трябва да сме над Калифорния. Зачудих се дали корабът е грабнал Дейв Митърс от патрулката му и го е подложил на някакви тестове, преди по моя заповед да го пусне от горните слоеве на атмосферата. Той бе престанал да стреля доста внезапно, а след това не бях чул викове. Може би корабът го бе изпепелил с онзи зелен лъч. Както и да е, бях сигурен, че го е убил.

Опитах се да изхвърля всичко това от ума си. Реших, че ако просто говоря с кораба и не му давам нови заповеди, вероятно няма да убия никого.

— Аламо — казах, като се опитвах да разсъждавам трезво и да избера правилния подход. — Къде е екипажът на кораба? Какво се опитва да постигне?

— Генерирани са твърде много отговори.

Явно трябваше да съм по-конкретен.

— Освен мен и децата ми, в момента има ли други хора на борда?

— Не.

— Освен четиримата човеци, има ли други живи същества на борда?

Гласът се поколеба за няколко секунди. Досега не бях забелязал да го прави.

— Отговорът е неясен.

По някаква причина тези думи предизвикаха хладна тръпка у мен. Какво го караше да е несигурен? В ума ми затанцуваха разни странни идеи. Дали на борда нямаше нещо като зомбита или замразени създания, или роботи, които биха могли да се сметнат за живи? Изведнъж ми просветна.

— Аламо, ти се намираш на борда на този съд. Смяташ ли се за жив?

— Неясно.

Кимнах на себе си. Можех и да се усмихна, но бях в мрачно настроение, затова устата ми просто се стегна в права линия. Бях научил нещо. Корабът действително притежаваше изкуствен интелект. Дали подобно създание бе живо? Не и според мен, но кой знае как самият той мислеше за себе си. Реших да не навлизам в безсмислен философски спор по този въпрос. Щях да пропусна прилагането на теста на Тюринг2, в действителност нямаше значение.

— Аламо, тази част от кораба мостикът ли е?

Отново колебание. Дали в мозъка на това същество се изпълняваха голям брой рекурсивни процедури и това предизвикваше забавянето?

— Това е стаята — цел при подбора на команден персонал. Притежава способности, които другите стаи нямат.

Кимнах. Това означаваше, че е мостикът.

— Мога ли да управлявам кораба от тази стая?

— Да.

— Мога ли… — Опитах да се сетя за още някое командно действие. — Мога ли да се свързвам с други кораби от тази стая?

— Да.

Поех си дъх. За първи път ми бе хрумнало, че може да има и други кораби като този. Дали кръстосваха цялата Земя? Изпитах гадно чувство в стомаха си, сякаш бях скочил от висок трамплин.

— Колко кораба като този съществуват, Аламо?

— Неизвестно.

„Бъди прецизен“, казах си. Трябваше да задавам по-конкретни въпроси.

— Колко кораба като този се намират на разстояние… до петнайсет километра от земната повърхност?

— Седемстотин четирийсет и шест.

Вдигнах ръка към устата си. Това бе нашествие! Досега мислех, че съм по-особен, че съм като онези хора по телевизията, които твърдят, че са били отвлечени и изследвани от извънземни. Вече бях принуден да ги извадя от списъка на откачалките. Може би все пак казваха истината.

— И всичките ли търсят команден персонал като теб?

— Не.

— Колко от тях са намерили команден персонал и са прекратили мисията си?

— Четирийсет и един.

Значи повечето продължаваха лова. Колко ли хора бяха избити от тези кораби — и продължаваха да умират, докато аз разговарях спокойно с „Аламо“? Не можех да повярвам, че въоръжените сили в целия свят ще приемат невъзмутимо това нашествие. Дали в момента към мен не летяха изтребители, за да ме свалят?

— Аламо, има ли… самолети, които атакуват тези кораби?

— Неизвестно.

— Не комуникираш ли с другите кораби?

— Комуникират само корабите с команден персонал. Останалите кораби търсят команден персонал.

Умът ми работеше трескаво. Значи не бях сам.

— Мога ли да разговарям с… — започнах, но после просто заповядах: — Аламо, свържи ме с другите кораби. Искам да говоря с тях.

— Каналът е отворен.

Прочистих гърлото си.

— Ало! Вие там. Чува ли ме някой?

След няколко секунди тишина се разнесе груб глас. Говореше с британски или австралийски акцент.

— Кой е там? Разкарай се от общия канал, той е запазен.

Гласът сякаш идеше от стените, от всички посоки едновременно, също като гласа на кораба. Огледах се, като почти очаквах да видя как се появява нечие лице. Помислих си да наредя на кораба да ми покаже образ, но се отказах. Последното ми подобно искане едва не ме бе убило.

— Не разбирам какво имаш предвид под „общ канал“. Току-що стигнах до мостика на моя кораб и нямам никаква представа какво става. Това да не е работа на военните?

— Даде ли вече име на кораба си? Ако не си, направи го. После отвори частен канал към „Бодлоперка“. А сега млъквай и се разкарай от общия канал. „Бодлоперка“, край.

Поех си дълбоко дъх и заповядах на кораба да отвори канал между „Аламо“ и „Бодлоперка“.

Грубият глас с акцента се появи отново.

— Име на кораба?

— „Аламо“ — казах.

Разнесе се смях.

— Бива си го! Янки си, значи? Поздравявам те с оцеляването ти на борда на тази машина за убийства. Сега слушай внимателно, новак. Има някои неща, които трябва да свършиш веднага. Първо, кажи на кораба си да престане да хваща хора. Ако прибере някой победител, ще го доведе при теб и той ще те убие. Или пък ти ще трябва да го убиеш. И в двата случая няма да е приятно.

— Вече го направих.

— Вярно ли? Добре. Аз трябваше да убия двама нещастни индийски копелдаци, които стигнаха до мен, преди да се сетя за това. Опитваха се да минат теста за лидерски способности, а аз знаех, че един от нас трябва да изхвърчи. Наистина, не беше честно, защото аз вече бях минал този тест. Бедните мухльовци! Още виждам физиономиите им, докато политаха надолу над Бангалор.

Единственият ми контакт с човечеството се оказа австралиец, който наричаше себе си капитан Джак Кроу. Бил прекарал доста време в Щатите, но все още говореше с доловим акцент. Разказах му накратко своята история — за децата си и за смъртоносните тестове. Той издаваше съчувствени звуци. Предположих, че вече е слушал подобни истории. След необходимия минимум любезности минахме на темата за оцеляването.

— Кайл Ригс — рече Кроу. — Добре, записах си го.

— Откъде взе хартия и химикалка?

— Задигнах ги. И ти ще се научиш да го правиш.

— Какво имаш предвид?

— Почни да крадеш разни неща. Ще ти трябват. На тези кораби няма кой знае какво. Няма храна. Няма електроника, която да е разбираема за нас. Няма тоалетни. Няма дори легло. Но можеш да кажеш на кораба си да отлети до близките магазини и да свие каквото ти е необходимо. Ако му заповядаш, може да направи контакт, където да си включваш уредите. Ще ти е нужен.

— Кражбите няма ли да разтревожат местните хора?

Дрезгавият смях се разнесе отново. В него имаше някаква суровост, която ме караше да мисля, че не бих харесал този човек, ако го срещна лице в лице. Не ми изглеждаше особено мил или добродушен. Но изглеждаше способен. Зачудих се що за човек нормално би минал през такива смъртоносни тестове. Вероятно не най-свестният на света.

— Така е, хората се тревожат, но не могат да направят нищо по въпроса.

— Ами изтребителите? Никой ли не атакува тези кораби?

— Случва се от време на време. Но мисля, че корабите свалят всичко, което се приближи.

— Какво имаш предвид?

— Ами, сещаш се: изтребители, ракети, полицейски хеликоптери. Всичко, което дойде прекалено наблизо, автоматично бива свалено.

— Аз стрелях срещу кораба, когато отмъкна децата ми. Той не реагира.

— Значи си имал късмет. Изглежда, стават по-параноични, когато вече имат на борда „команден персонал“. Според мен знаят, че са неуязвими за куршум, юмрук или хвърлен камък. Когато обикалят и убиват хора, стрелят само по приближаващи се ракети и тем подобни. Но след като вече имат пилот, стават по-грижовни и реагират на всичко, което би могло да те нарани.

— Видях проблясък на светлина, докато бяхме над къщата ми, но това е всичко засега.

— Вероятно няма да го видиш да стреля по летателни апарати. През последните няколко часа властите поумняха и не припарват до корабите ни. Нашествието започна снощи от Източна Азия и оттам пое към Европа и Африка. Корабите обиколиха цялата планета, движейки се на запад под прикритието на нощта. Вие янките сте последните, дошли на купона. Досега военните вече разбраха това-онова.

— Как така не съм чул нищо за снощното нашествие?

— Гледа ли новините снощи?

— Не. — Помислих си за вечерта на филми и пуканки с децата. Споменът беше болезнен. Почудих се дали някога ще имам друг. Мина ми през ум да прекъсна набързо разговора и да отида в странната стая с множеството ръце да проверя какво става. Какво ли правеха с децата ми онези механични длани? Наистина ли исках да знам? Наистина ли исках да го видя? Реших, че трябва да им се доверя. Децата ми вече бяха мъртви. Тези ръце бяха последната ми крехка надежда.

— Новинарите цял ден говореха за видени НЛО — рече Кроу, — но с напредването на нощта към Щатите, броят им, изглежда, растеше. В началото, над Азия, имаше само няколко кораба. Сега вече са стотици.

— Седемстотин четирийсет и шест, според Аламо.

— Толкова много? Е, за повечето не можем да направим нищо. Можем да комуникираме само с хора, които са минали през тестовете.

— Защо тези кораби имат нужда от нас да им казваме какво да правят? Да не би предишните им командири да са измрели до крак или нещо такова?

— Никой не знае. Лично аз мисля, че хората-кози, които повечето от нас откриха на корабите, са били старият команден персонал. Може би са се провалили и ние сме заместниците им. Няма значение. Това, което трябва да направиш, е да оборудваш кораба си така, че да можеш да виждаш навън. Достатъчни са само няколко уебкамери и компютри. Картината не е най-добрата, но върши работа.

Хора-кози? Предположих, че говори за съществата, които бях нарекъл кентаври. Но все още не разбирах как функционират тези кораби.

— Ако корабите са роботизирани, защо нямат вградено видеооборудване? — попитах.

— Никой още не е успял да разбере. Слушай, ти военен ли си?

— Запасняк.

— Запасняк значи. Офицер? — попита той бързо.

— Да, старши лейтенант. Така си платих университета.

— Участвал ли си в бойни действия?

— Една мисия в Залива… но това беше много отдавна. Изкарах по-голямата част от службата сред жиците — бях им нужен заради техническите си умения, а не като още една пушка. Сега съм колежански преподавател.

— Преподавател ли? — изсумтя Кроу. — Виж ти! И какво преподаваш, бойни изкуства?

— Не, компютърни науки.

Той нададе одобрително грухтене.

— Необичайно, но съм сигурен, че ще ни бъдеш полезен. Повечето оцелели са военни или пък откачалки, които спят с пистолет под възглавницата. Ти си първият учител, за когото чувам, че е минал тестовете.

— Имам ферма — обясних. — И пушката ми беше подръка, когато пристигнаха.

— Аха, добре, разбирам — рече Кроу.

Почувствах, че фактът, че съм фермер, ме издигна малко в очите му. Замислих се що за хора е най-вероятно да оцелеят при тестовете, на които бях подложен. Логиката подсказваше, че трябва да са физически силни, с пъргав ум, решителни и може би малко параноични. Бях принуден да призная, че колегите ми в университета не отговарят на това описание.

— Слушай, Джак — рекох, — някой от нас свързал ли се е вече с правителствата ни? Защо да не откараме тези кораби до своите столици, да ги накараме да кацнат и да ги предадем на властите?

Кроу изпръхтя.

— Това би било невъзпитано, като се има предвид, че корабите са готови да застрелят всеки, който ни заплашва. Но така или иначе нещата не стават по тоя начин. Тези кораби ни избраха. Няма да ни позволят да правим каквото си искаме.

— Досега корабът е изпълнил всичко, което поисках от него.

— Ами опитай да кацнеш и да излезеш. Няма да ти позволи. Не и ако не си причиниш някои много гадни неща — а може би дори и тогава. Също така няма да допусне други хора в близост до теб, след като вече си установил пълен контрол.

— Случайно отворих пода и замалко не се убих.

— Може и да е изглеждало така, но корабът не би позволил да паднеш.

— Искаш да кажеш, че сме пленници?

— Можем да правим каквото си искаме, само че трябва да останем на корабите си. Ние сме независими агенти, но сме се заели да създадем своя собствена организация. Това води към следващия ми въпрос.

— Да?

— Кайл Ригс, ще се присъединиш ли към мен — към нас? Във флотата ми има над трийсет кораба. Аз съм бивш морски капитан и до известна степен знам какво правя. Нуждаем се от теб и като начало ще ти дам ранг мичман.

Бях зашеметен. За какво говореше този човек? Да не би да сформираше някаква политическа организация извън собственото си правителство?

— Кое ти дава властта да правиш такова нещо?

— Тези кораби ми я дават. Нищо на Земята не може да им се опре. Ние сме единствените, които могат да ги контролират. За да дадем контрола на някой друг, трябва да умрем. Нямам желание да се самоубивам заради което и да било правителство. Е, какъв е отговорът ти?

— Но защо? Защо тези кораби са тук и какво правят?

Кроу се забави за миг.

— Още ли не знаеш?

— Нямам представа.

Човекът, който бе единствената ми връзка със света, пак се разсмя грубо. Смехът му не ми харесваше; това бе смях на хулиган, който е препънал кльощавото хлапе.

— Имаш да научиш още много неща, Кайл. И никое от тях не е хубаво.