Нашествие

18.

Нощното небе беше топло и влажно като горещ дъх. Дори ветрецът бе топъл и влажен. Като човек, отраснал в сухата вътрешна област на Калифорния, не бях свикнал с летата на Източния бряг. Обаче се наслаждавах на това усещане за живот във всичко. Имах чувството, че току-що са ме пуснали от болницата или се връщам от продължително пътуване с подводница.

Отидох до ръба на покрива и погледнах надолу. Вестта вече се бе разнесла и всички бягаха от черния кораб, надвиснал над тях като ангел на смъртта. Някаква бабичка носеше по една котка под всяка мишница и още една, притисната към гърдите си. Майка теглеше пищящо дете след себе си, сякаш бе парцалена кукла. След това навън изтича мъж с по един пистолет във всяка ръка и блъсна старицата. Тя изтърва едната котка и продължи разплакана без нея. Жителите на сградата се изсипваха през всички изходи.

— Хей, ти, шантаво копеле! Бягай оттам!

Човекът, който ми крещеше отдолу, беше в униформа. Реших, че е полицай. Махнах му безгрижно.

— Този е биткаджия — рече мъжът с пистолетите. — Няма да отстъпи. Просто забрави за него.

И двамата не губиха повече време с мен, а се втурнаха да бягат. Тълпата по асфалтовото шосе се стопи, изчезвайки зад дървета и сгради. Скоро корабът нямаше да може да намери повече жертви тук и щеше да е принуден да продължи. От собствени наблюдения знаех, че тези кораби пътуват надалеч. Този щеше да поеме в случайна посока и да спре на стотици километри от това място, за да потърси нови жертви. Щеше да продължи да прилага суровите си тестове, докато не получи правилно формулирана заповед да престане. Явно убиецът още не бе дал такава. Може би не знаеше как или дори не знаеше, че е нужно.

Имах време да помисля за промените, които сигурно бяха връхлетели Земята в мое отсъствие. Значи сега имаше хора, наричани „биткаджии“? Вероятно полупобъркани, които позволяваха на корабите да ги хванат. Дали биткаджиите бяха хора като мен, които търсеха възможност да минат през смъртоносните тестове на корабите, като стояха на покривите? Това ми се видя интересно. Ако не друго, хората със сигурност бяха непредвидими. Замислих се и върху реакцията на полицая. Той не се бе притеснил за по-младия мъж с пистолетите. Не се бе опитал да спре кораба. Не бе прекъснал бягството си, за да помогне на някого. Осъзнах, че пристигането на тези кораби е променило силно обществените нрави, и то за нула време. Вече около половината от тях си бяха намерили „команден персонал“. Това ни даваше потенциална флота от стотици съдове, но означаваше също, че хиляди хора продължават да се провалят и умират всеки ден на борда на останалите кораби. Наносите бродеха свободно по света, събирайки опитни екземпляри, като човек, който жъне безкрайна нива с пшеница.

Стоях на покрива от няколко минути. Започнах да се надявам, че последната жертва някак си е успяла да победи. Може би бе стигнала до мостика.

А после едно тяло полетя от търбуха на кораба. Дългата му коса се развяваше като знаме. Беше млад мъж, без риза и с атлетична фигура. Тялото мина с трясък през клоните на един ясен и падна на тревата близо до главния вход на блока.

Вдигнах очи и си поех дълбоко дъх. Както и очаквах, скоро ръката се спусна. Не трепнах. Бях изпълнен с решимост. Този младеж вече бе мъртъв при падането си. Лесните тестове не те убиваха, преди да те изхвърлят — правеше го само тестът с двубой. Убиецът, завладял кораба на Пиер, продължаваше да убива.

Може пък да му харесваше. Може би умишлено не бе изключил автоматичните тестове на кораба. Може би се забавляваше.

Лицето ми бе застинало в безизразна физиономия, докато трипръстата ръка се уви около кръста ми и ме издигна в небето. Надявах се, че тъпканото ми с нанити тяло ще поднесе на онзи негодник изненада, каквато не е и сънувал.

Стигнах до кораба и бях оставен в първата безлична стая. Заех се да минавам методично през тестовете. Чудех се дали някой друг ги е преодолявал така спокойно и хладнокръвно. Корабът на Пиер бе пълно копие на моя. Чувствах се като у дома си.

Оставаха още няколко теста, когато вратата към мостика се отвори. Зачудих се на кой ли тест корабът мисли, че ме подлага в момента: този за лидерски способности или този за агресивност? Нямаше значение. Така или иначе щях да убия онзи, когото заваря вътре.

Бях решил да отхвърлям новото име на кораба, както отхвърлях и новия му собственик. Това беше „Версай“, а не „Делта“. Стъпих на мостика на „Версай“ и почти се усмихнах. Пиер не си бе губил времето. Стаята беше пълна с плячка. Имаше даже три различни орнаментирани златни кресла. Реших, че и трите по някое време са изпълнявали ролята на трон. Имаше купища персийски килими, нахвърляни един върху друг на пода. Диваните бяха тапицирани с червено кадифе и изглеждаха безумно скъпи. По стените се редяха картини, които ми се сториха стари и безценни. Това Ван Гог ли беше? Май го бях виждал в една книга за живопис, която ме караха да чета в колежа. Дори ниската масичка за кафе бе от тик и инкрустирана със златни дублони.

Насред стаята стоеше друга изненада. Жена. Беше млада и хубава по един суров начин. Взираше се безизразно в мен, а в ръката ѝ имаше пистолет. Не се бе прицелила, но имах чувството, че умее да го използва. Изгледах замислено оръжието. Приличаше ми на 9-милиметров глок. Знаех, че съм пълен с нанити, но предполагах, че куршумите все пак ще ми причинят болка, ако не и нещо повече. Засега нанитите не показваха никаква грижа за моето удобство, а само за оцеляването ми.

— Значи мина през тестовете? — попита жената със спокоен глас.

— Познавам ги добре.

Тя впи очи в мен.

— Кой си ти?

— Командир Кайл Ригс.

— Какъв командир?

— От Звездната армада.

Тя се изсмя.

— Вие пиратите така ли се наричате?

— Не сме пирати.

Тя изсумтя презрително и махна с ръка към заобикалящите я доказателства. Вдигна нещо, което подозрително приличаше на яйце на Фаберже, и присви устни с отвращение.

— Добре де — казах, — не всички сме пирати. И правим нещо повече от това да крадем разни работи. През изминалата седмица на два пъти спасихме човешката раса.

— Само не го казвай на аржентинците.

— Ако всички онези големи кораби се бяха промъкнали покрай нас, човечеството нямаше да има никакъв шанс.

— Вие не сте професионалисти — рече тя. — Нямате право на такава власт. Никой не ви е назначил. Никой не е гласувал за вас.

— Корабите ни избраха.

— А сега този избра мен.

Замислих се върху това за секунда. Беше права. Нима всички ние не бяхме убивали, за да получим контрол над корабите си?

— Коя си ти? — попитах. — Кой те прати тук?

— Никоя — каза тя.

— Ти си убийца. Правителствен агент. Цялото правителство ли участва в това, или само една паникьосана групичка? Или си решила да опиташ на своя глава? Да не си от онези, на които им викат „биткаджии“?

Тя се усмихна сковано.

— Има ли някакво значение какво ще ти кажа? Избери което ти харесва.

Кимнах и скръстих ръце. Това движение, колкото и бавно и безобидно да беше, я накара да се напрегне.

— Някой те е пратил — казах аз. — Не ми изглеждаш като човек, който действа сам. Освен това не е било цялото правителство. Там навън не се виждат никакви подкрепления. Няма хеликоптери. Няма агенти. Ти почти не познаваш тестовете и още не можеш да управляваш добре кораба. Бих казал, че те е пратила някаква паникьосана групичка.

Тя сви рамене.

— За нещастие разговорът вече ми омръзна. Ако ми кажеш как да накарам кораба да престане да ми води опитни екземпляри, които да убивам, ще спасиш няколко живота.

— А моя?

Тя поклати глава.

— Невъзможно. Поне дотолкова знам правилата. Само един от нас може да напусне тази стая жив.

Кимнах. Следващата изненада дойде, когато тя остави пистолета на инкрустираната с дублони масичка за кафе. Празен ли беше?

— Днес не сме в настроение за стрелба, а? — попитах.

— Ако тези тестове продължат, ще трябва да си пестя куршумите. А за теб няма да са ми необходими. Прочетох досието ти. Колежански зубър. Невъоръжен и с много слабо бойно обучение.

Тя направи крачка към мен.

Усмихнах се и по лицето ѝ пробяга лека несигурност. Може би очакваше да реагирам по-уплашено.

Първият ѝ ритник бе насочен ниско, към коленете. Можеше да ме осакати, ако нямах нова твърда повърхност под кожата си. Мисля, че я заболя кракът.

Тя отскочи назад, изпухтя и нанесе удар с юмрук. Почувствах слаба болка в носа и замахнах в отговор. Беше много бърза. Блокира удара ми и само благодарение на това не пое пълната му сила. Въпреки това залитна назад с изражение на болка и изненада. Юмруците ми бяха по-твърди и по-бързи от преди.

Тя се хвърли отново към мен. Беше мускулеста и по-силна, отколкото изглеждаше. Обсипа лицето ми с удари. Кожата ми се сцепи на няколко места и дори ме заболя.

Опитах се да я сграбча. Не съм сигурен какво исках да направя. Вече не ми се щеше просто да я убия. Дали защото беше жена, или защото Пиер толкова очевидно бе крал всичко, което не е заковано към добрата ни майчица Земя. Тя с право ни мислеше за пирати. Нанокорабите бяха избили много хора. Може би някой от тях бе погубил семейството ѝ и тя бе дошла да си отмъсти.

Увих ръце около нея. Бях прекалено силен. Тя ми нанесе десетина удара с лакти и колене, но със същия успех можеше да налага и тиковата масичка за кафе.

По-рано, когато притежавах силата на недодялан джентълмен-фермер, тя би се освободила с лекота. Но нанитите определено ми бяха направили нещо. Жената ме удряше и се извиваше, но не можеше да се откопчи от мен.

Тогава тя ме изненада. Този път с внезапна, страстна целувка. Това ми подейства. Отпуснах се за няколко секунди и замигах изненадано насреща ѝ. Да не би да се канеше да ми отхапе устните? Тези тревоги ми попречиха да се насладя на целувката.

Тя измъкна едната си ръка и успя да се извърти настрани. Отпуснах хватката си, колкото да ѝ позволя да се изплъзне донякъде. Посегнах да я хвана пак, но тя вече посягаше към масичката за кафе. Не разбрах какво прави, докато не стана прекалено късно.

Тя докопа 9-милиметровия пистолет, завъртя го бързо и го насочи в лицето ми. Стреля три пъти.

Политнах назад, вдигнал ръце към лицето си. От него течеше кръв и висяха парчета кожа. Помислих, че съм мъртъв — но не бях.

Погледнах я, дишахме тежко. Не съм сигурен кой от двама ни беше по-потресен. Сигурно не съм изглеждал особено добре.

— Ти не си човек — каза тя.

— И ти си доста впечатляваща.

Тя се взря в лицето ми. Сега в очите ѝ имаше отвращение.

— Под разкъсаната кожа се показва метал. Да не си робот?

— Не, но бях модифициран. Не можеш да ме победиш.

— Улучих те в окото. Сега то изглежда сребристо, с пурпурно отдолу. Това не е човешко око. Свали ме от този кораб. Не искам да стана като… като теб. Искам да се махна.

Поклатих глава.

— Първо трябва да ми дадеш някои отговори.

Скочих срещу нея. За първи път използвах цялата скорост, на която съм способен. Блъснах се в жената, сграбчих я и притиснах ръцете ѝ към тялото. Тя стреля още няколко пъти надолу. Усетих пареща болка, когато оловото се заби в стъпалото ми. Разтърсих я, докато изпусна пистолета.

Тя престана да се бори, когато ѝ стана ясно, че е безпомощна. Бяхме близо един до друг. Лице в лице. Както бе потна и изплашена, ми изглеждаше по-млада и по-хубава.

— От мен няма да излезе добра пленничка, извънземно.

— Аз съм човек, не извънземно.

— Никой човек не може да се движи толкова бързо. Ти си изчадие — каза тя. — Няма да стана като теб.

Чу се хрущене. Погледнах лицето ѝ и разбрах какво е направила. Беше счупила нещо със зъби.

— Защо не ми кажеш поне името си? — попитах.

— Есмералда — прошепна тя и изгуби съзнание. Задържах дъх и отскочих назад. Не ми бе приятно да я оставя да се свлече върху персийските килими и да умре на пода, но не исках да вдишам от онова вещество. Не бях сигурен дали нанитите знаят как да оправят бели дробове, пълни с цианид.

Втренчих се със съжаление в трупа ѝ. Някак си ликвидирането на убиеца на Пиер не се оказа толкова приятно, колкото се бях надявал.

Малки черни ръце повлякоха Есмералда към едно място на металната палуба, където нямаше персийски килими. Тя се хлъзна през пода като през вода и изчезна. Корабът я бе „освободил“. За него тя вече бе просто биологичен отпадък.

— По дяволите — прошепнах на празната стая.