Нашествие

7.

Мислех си за думите на Джак Кроу, че трябва да крада това, от което имам нужда. Може би щях да се оправя и без кражби. Заповядах на кораба да се върне над фермата ми.

Когато спряхме с потреперване, казах на „Аламо“ да прати ръката си долу и да изрови някакви дрехи от гардеробите. В кораба през повечето време бе топло — освен ако подът не бе отворен, — но смятах, че и двамата със Сандра имаме нужда от облекло. Не знаех как да обясня на кораба в кой гардероб да тършува, затова просто го пратих да открие каквото може. Ръката се върна след минута-две със сноп дрехи. Те още висяха на пластмасовите си закачалки — куките им се бяха счупили, когато ги беше изтръгнала.

Дрехите представляваха случайна смесица от ризи и джинси. Явно бяха от гардероба на Джейк. Усетих как нещо ме стисна за гърлото при гледката на дрехите на сина ми, но успях да се съсредоточа. Някои от тях бяха скъсани от не особено деликатната метална ръка при преноса. Обух едни джинси, които се оказаха твърде тесни. Опасах една риза около кръста на Сандра като набедрена препаска и надянах през главата ѝ футболна тениска. Тя ми благодари, но малките черни ръце не искаха да я пуснат. Всъщност, когато бях близо до нея, се стягаха толкова силно, че ѝ причиняваха болка. Едва успях да смъкна тениската над голите ѝ гърди.

— Това е абсурдно — оплаках се аз. — Аламо, какво трябва да направя, за да те накарам да пуснеш Сандра в мое присъствие?

— Командният персонал трябва да бъде пазен от туземните форми на живот.

— Да, чух го вече.

— Аламо е крайно параноичен, когато става дума за твоята безопасност, но не и за моята — отбеляза Сандра.

— Точно така — казах. — Трябва да мислиш като кораба, за да разбереш действията му. Ако бе играла играта по неговите правила, щеше да получиш контрол над него и той щеше да изхвърли мен, без да му мигне окото. Но явно, ако се озовеш тук по някакъв друг начин, те класифицира като опасно животно. Чакай да помисля малко. Кроу спомена нещо за подлагане на някакъв гаден процес за защита.

— Тогава защо не ме пусне, за да види дали мога да те набия или нещо такова?

Забелязах, че тя изобщо не ми даде поисканото време за размисъл. Втренчих се за миг в нея и казах:

— Може би защото вече се провали на един тест. От негова гледна точка трябва да бъдеш изхвърлена и да умреш.

— Прекрасен нрав има този метален копелдак.

Кимнах. Често ми се бе случвало да работя с вбесяващи компютърни интерфейси. Но този тук бе първият, проектиран от неизвестни извънземни.

— Аламо? Какви действия мога да предприема, за да подобря защитата си?

— Можем да прилагаме инжекции на командния персонал.

— Какви инжекции?

— Реконструиращи.

Присвих устни. Не ми харесваше как звучи това. Какво, по дяволите, би искал да ми инжектира един извънземен кораб? Нещо, от което ще ми порасне твърда черупка като на рак?

— Не му вярвай, Кайл — каза Сандра, впила поглед в мен. — Не знаеш какво ще ти направи.

— Има и друг вариант — рекох замислено.

— Какъв?

— Мога да му наредя да те свали долу. Това е моята ферма. Сигурно вече са разчистили труповете, ако е имало такива. Ако колата ми е още долу, можеш да отидеш с нея до града или да се обадиш на някого.

Тя се замисли върху това, бърчейки вежди.

— Бих могла да го направя… в краен случай. Но не ми се вижда правилно да те оставя тук сам. Нали ти се върна за мен.

— Не искаш ли да се махнеш от „Аламо“? Нямаме представа какво ще направи той след малко.

Тя се усмихна.

— А ти не искаш ли компания?

Поклатих глава.

— Не ти се ще да го пропуснеш, нали? Това е може би най-голямото събитие в човешката история и ти участваш в него. Нямаш никакво желание да те изритат от купона, прав ли съм?

— Отчасти — призна тя, като се опитваше да изглежда засегната.

— Добре, значи оставаш, докогато искаш.

— Само че опитай да ме свалиш от тази стена. Чувствам се нелепо.

— Аламо — казах аз, чешейки се по главата. — Сандра не е опасна. Тя е невъоръжена и практически гола. Би ли могъл да прибереш всичките си ръце, освен една — може би тази, която я държи за глезена, — така че да е в състояние да се движи свободно? Ще стоя далеч от нея и тя няма да може да ме нарани.

— Възразяваме срещу оставането на заплаха на мостика, освен ако е с цел разпит.

— Аха — рекох аз. Беше ми хрумнала една идея. Придадох на гласа си заповеден тон. — Аламо, трябва да разпитам тази пленничка. Налага се да намалиш ограниченията до минимум, за да мога да го направя.

Накрая, след още няколко минути препирни, успях да убедя кораба да остави само два черни кабела около глезените ѝ. Сандра облече някои от дрехите на Джейк. Стояха ѝ по-добре, отколкото на мен.

— Ами… — каза тя, след като вече бе облечена. — На този кораб имаме ли тоалетна?

— Аламо, нуждаем се от тоалетна. На кораба има ли някакви системи за отстраняване на отпадъците?

— Всички отпадъци се отстраняват чрез изхвърляне.

— Ясно — казах. Вече го бях виждал много пъти. Собствените ми деца бяха изхвърлени като боклук. Тръгнах да обикалям мостика. Условията за живот тук много скоро щяха да станат непоносими, ако не намерех решение на този проблем. Мина ми през ума да наредя на кораба да изтръгне една от тоалетните във фермата ми, но тя нямаше да ни е от особена полза без течаща вода.

Помислих си дали да не се обадя на Джак Кроу за помощ, но отхвърлих идеята. Той просто щеше да ми каже, че трябва да се присъединя към него, за да получа тази информация. По всичко личеше, че неговите хора са прекарали на корабите си по-дълго време от мен. Сигурно бяха решили проблема по някакъв начин. Щом те се бяха сетили какво да направят, и аз можех.

— Аламо, отвори врата от мостика към една от неизползваните малки стаички.

Част от стената вляво от мен се стопи. Приближих се и надзърнах вътре.

— Това ще свърши работа.

— Да не би да трябва просто да се изпикая на пода там вътре? Ще си намокря краката — оплака се Сандра.

Замислих се за способността на кораба да променя формата си. Докъде ли стигаха тези му възможности?

— Аламо, можеш ли да оформиш нещо от палубата на кораба? Направи от пода тоалетна чиния.

— Свързвам се с данните за моделиране от архива — каза корабът.

След десетина секунди от пода се надигна голяма метална пъпка, която стана по-светла и лъскава. Сякаш част от палубата се бе превърнала в течност. После металът израсна нагоре като буца глина върху грънчарско колело и придоби форма.

— Сандра, ела да видиш това — казах.

Тя се дотътри и надникна покрай мен. Кабелите, които излизаха от пода и се увиваха около глезените ѝ, се движеха заедно с нея. Нямаше да ѝ позволят да се приближи прекалено много до мен.

— Откачена работа — каза тя.

След няколко минути си имахме метална тоалетна чиния.

— Първо ти — казах.

— Дума да не става.

Въздъхнах и влязох в новосъздадената тоалетна, като затворих вратата след себе си. Работеше доста добре. Дадох на кораба постоянна заповед да пуска хората в тази стая винаги когато докоснат стената, деляща я от мостика. Също така заповядах да ги изчаква да излязат и когато стаята е празна, да изхвърля съдържанието. Хрумна ми, че всичко това прилича на програмирането. Ако си внимателен и подробен, корабът бе сговорчив. След моята препоръка Сандра се довери на тоалетната достатъчно, за да я изпробва.

След като се облякохме и облекчихме, се почувствахме по-добре. Накарах кораба да домъкне един диван от хола ми. Не можехме да седим вечно на металния под. Диванът бе с кожена тапицерия, но пристигна малко раздран — голямата черна ръка явно го бе измъкнала през прозореца. Все пак беше по-добре от нищо. Скоро към него се присъединиха няколко стола и маса, и мостикът започна да изглежда почти уютно. След това примъкнах горе различни неща от хладилника и шкафовете. Мерникът на кораба обаче не бе идеален. Всички бутилки пристигаха счупени, затова трябваше да се задоволя с кутии и консерви.

Скоро трапезата бе готова. Имаше бира, зърнени закуски и торба ябълки, оплескани с фъстъчено масло. Беше вкусно и се зачудих от колко ли време се намирам на странния кораб. Трябваше вече да се е съмнало.

Реших, че е време да получа нов доклад за състоянието на децата ми. Още ли не бе свършил с тях?

Но не бях успял дори да разчистя масата, когато се разрази истински ад.

— Засечен е враг. Получен е спешен сигнал. Започва събиране.

Двамата със Сандра се спогледахме ококорени. В следващия миг корабът се наклони и се стрелна нагоре. Стената на мостика срещу тоалетната сега бе в горната част на стаята, но не точно таван. Бих казал, че се намирахме под ъгъл от четирийсет и пет градуса.

Бях сложил едно кресло там, където сега беше носът на кораба. То се плъзна към нас и заби масата в кожения диван.

Посегнах към Сандра, за да я издърпам, но на кораба това не му хареса. Около дузина ръце се подадоха от тавана и пода, увиха се около нея и я изтръгнаха от хватката ми. Повлякоха я нагоре и я приковаха към тавана. Тя ръмжеше и проклинаше. Всичко това щеше да е много смешно, ако знаехме дали ще преживеем следващите няколко секунди.

— Аламо, закрепи мебелите! — заповядах аз. — Може да ме наранят!

Подадоха се ръце и хванаха здраво всичко. Избутах потрошената маса и седнах на кожения диван, който сега се намираше до задната стена на мостика. Беше оцапан с фъстъчено масло. Усетих, че някаква сила ме притиска към възглавниците. От ускорението ли беше? Възможно ли бе да е толкова голямо? Не бях почувствал нищо, докато се носехме над Земята, така че колко ли бързо летяхме сега?

Не разполагах с отговори. Усетих силна миризма на бира. Беше се разляла навсякъде и почувствах как попива в панталоните ми.

— Аламо? Какво става, по дяволите? — попитах.

— Командният персонал трябва да се приготви за битка. Какви са заповедите ти?

Битка ли?

— Аламо, включи ме към общия канал между корабите. Искам да чуя какво предават другите.

Мостикът моментално се изпълни с хор от объркани гласове. Всички бърбореха, някои дори пищяха.

— Какво става, по дяволите? — попита Сандра, все още прикована към тавана.

— Аламо, сложи Сандра в онова кресло.

Тя се понесе във въздуха и видях зачервените белези и синините по крайниците ѝ, докато корабът я поставяше в креслото, в съответствие с моята заповед.

— Разбираш ли какво, по дяволите, става, Кайл? — попита Сандра.

— Не съвсем, но мисля, че отлитаме в космоса. Заедно с всички членове на онази „флота“.

Чух Джак Кроу да призовава гръмогласно към спокойствие. Искаше хората да млъкнат и да се назоват ясно, започвайки от неговите. Трябваше да призная, че наличието на този властен глас помогна за овладяване на всеобщата паника. Писъците замлъкнаха и хората се заловиха да изпълнят нарежданията.

След като около двайсетина души се бяха назовали, Кроу поиска да му докладват и независимите. Само двайсет? Значи той бе попреувеличил, когато ми каза, че в групата му има трийсет човека. След това се назоваха само още двайсетина, включително и аз. Това правеше общо около четирийсет кораба. Стори ми се твърде малко, като се има предвид, че цялата флота трябваше да наброява над седемстотин кораба. Какво правеха всички останали? Дали още търсеха „команден персонал“? Това на практика означаваше, че още са на Земята, обикалят, измъкват хора от леглата им и ги убиват. Потреперих, като си спомних за собствените си деца. Мина ми през ума да попитам кораба как са, но се спрях. Ами ако новините бяха лоши? Ами ако едното от тях не бе издържало? Щях да се разстроя, а сега имах нужда от бистър ум. Опитах да се затворя в някое студено кътче от съзнанието си, където емоциите не смееха да пристъпят. Трябваше да се концентрирам върху тази „битка“ — каквато и да бе тя, — ако исках някой от нас да я преживее.

— По моите сметки някои от вас пазят мълчание, не могат да комуникират… или са мъртви — рече Кроу. — Ще предположим, че е последното. — След това ни каза да заповядаме на корабите си да закрепят всичко на борда, което аз вече бях сторил.

Никак не ми харесваше да летя на сляпо. Къде се намирахме? Къде бяха тези врагове, които не можехме дори да видим? Осъзнах, че проблемът без съмнение се дължи на различната психология на извънземните. Вече бях убеден, че създателите на този кораб не са имали очи. Или поне зрението е било второстепенно сетиво за тях.

Сега Кроу зовеше многократно други имена. Някои от хората не отговаряха. Какво ли им се бе случило? Дали вече бяха мъртви? Дали са били смазани от мебелите си, или враговете са ги свалили? Какво точно трябваше да правим, когато открием тези врагове? Нямах представа по какъв друг начин мога да управлявам кораба, освен да му заповядвам да издърпва разни неща през прозореца на собствената ми къща.

Понякога, като се паникьосаш, нещата се развиват много зле. Понякога умът ти е объркан и парализиран. Паниката може да предизвика хаотично поведение, което не ти носи никаква полза. Но аз никога не съм бил такъв човек. Когато се озова в критична ситуация, винаги действам адекватно и умът ми сякаш работи по-бързо и по-точно. Едно време, преди да се заема с преподаване, бях специалист по промишлена автоматика. И веднъж това мое занимание ме вкара в истинска беля. Платиха ми да създам компютърна система, която да контролира химически реактор за производство на вещества за автомобилната промишленост, но аз обърках нещо. Пресякох две точки в базата данни на реактора. Спомням си ясно този момент, защото се задейства аварийното спиране на фабриката и умът ми превключи на висока скорост. За миг осъзнах, че съм допуснал грешка и каква е тя. Хиляди редове код и една критична грешка. Умът ми щракаше бясно. Заработих бързо с контролните уреди, опасявах се от екзотермична реакция и пожар. Накрая се наложи голямо разчистване, даже мърмореха нещо за съдебен иск, но нямаше загинали. Не бях се паникьосал.

Силите, притискащи ме към мокрия кожен диван, нараснаха. Ускорявахме. Бяхме се насочили нагоре, към неизвестно какво. Също като при автомобилна катастрофа, събитията сякаш се забавяха и придобиваха оттенък на нереалност. Тогава ми хрумна нещо.

— Аламо, искам да манипулираш предната стена на мостика. Искам да оформиш върху нея обектите, намиращи се извън кораба. Искам да виждам… издутини върху стената за всеки приятелски и вражески кораб.

Стори ми се, че му отне доста време, но всъщност бяха минали не повече от трийсет секунди, когато стената отсреща, която преди малко едва не се бе превърнала в таван, се промени. Придоби вид на сребристо одеяло, под което бавно пълзяха десетки буболечки. Пред очите ни роякът се сгъсти.

— Къде отиваме, по дяволите? — попита Сандра, взирайки се в стената, която сега представляваше метална релефна карта, подобна на радарен екран. — И кои сме ние?

— Аламо, можеш ли да оцветиш приятелските единици в зелено или… златно? — добавих, щом си спомних за месинговия цвят на очите на Сандра. Възможно ли беше корабът да е вкарал метал в нея? Течен метал? Пропъдих тази мисъл от главата си. Можехме да изясним това по-късно.

Пъпките върху стената смениха цвета си. Станаха лъскави и светлозлатисти, като разтопен калай. Напомняха ми за капки метален припой, нашарени с кехлибар. Всички обаче изглеждаха еднакво.

— Направи враговете в по-тъмен цвят, а физическите обекти като Земята и Луната показвай в неутрално сиво.

Стената затрептя и голяма част от лявата ѝ страна се превърна в извита повърхност.

— Това трябва да е Земята. Оставяме я зад себе си — каза Сандра отчаяно. — Защо не сме в безтегловност?

— Ускоряваме толкова бързо, че силата ни притиска назад — казах. — Ако забавим и минем на дрейф, би трябвало да заплуваме във въздуха.

— Хей, какво е това? — попита Сандра и посочи. — Нещо се движи към нас там на далечната стена.

Втренчихме се в стените. Вдясно от нас имаше нещо ръждивочервено с големина на юмрук. Малките златни пъпки на предната стена бавно се отдалечаваха от полумесеца на Земята и се плъзгаха към ръждивото нещо. Всички бяха поели курс на пресрещане.

— Това трябва да е врагът, за който говореше корабът — рекох. — Погледни го само. Каквото и да представлява, е много по-голям от нас.

— Кайл? — обади се Сандра след миг тишина.

— Да?

— Има ли някакъв шанс да ме върнеш обратно и да ме оставиш във фермата ти?