Наондел

Кларас

Преди работех долу на пристанището. Всяка вечер приемах по няколко мъже. Най-бедните от моряците, онези, които не можеха да си позволят хубава жена или поне някоя нормална. Само хубавото лице се продава на добра цена. Никой не искаше да обслужва тези мъже. Дори и аз. Никога не се знаеше дали могат да платят. Бяха стари и воняха, липсваха им пръсти и зъби. Когато пристигна богатият мъж, облечен в разкошни одежди и с благоуханни масла в косата си, и искаше да закупи една нощ с мен, никой не можеше да повярва на очите си. Най-малкото аз.

Но той не желаеше красота. Той беше привлечен от грозните, обезобразените неща. Като мен.

Една нощ не му беше достатъчна. Искаше да ме притежава.

Другите момичета в къщата на удоволствията ми завиждаха. Обличаха се в най-хубавите си дрехи и се опитваха да прелъстят мъжа, за да купи тях вместо мен. Но той избра мен. Мислех, че животът ми ще стане по-лесен. Повече нямаше да приемам мъж след мъж всяка вечер. Нямаше да се тревожа дали имам храна, дрехи и покрив над главата си. Изпратих парите, които плати за мен, на родителите си. След това го последвах само с дрехите на гърба си.

Той ме заведе в столицата Охадин. Никога не бях стъпвала там. Никога не се бях отдалечавала от морето. Дворецът и околностите му бяха големи колкото целия пристанищен град. Къщите бяха просторни, покривите — високи, градините — благоуханни. Дори не бих могла да си представя подобно място.

Разтегнах врата си, когато ме прекараха през портите на дайрахеси. Не можех да видя морето.

Златните врати се заключиха зад мен. Притичах към прозореца и погледнах навън. Пред очите ми се простираха покриви, дървета и зелени полета. Но не можех да усетя дори полъх от морето.

Бях една от последните, които влязоха в дайрахеси. Но бях първата, която реши да избяга.

Пристигнах в Охадин през една лятна вечер, скоро след войната, в която бяха загинали тримата по-големи синове на мъжа. Мисля, че затова беше привлечен от мен — искаше да притежава някого, когото да унижава. Дайрахеси преливаше от миризмата на тамян, който съпругата палеше в памет на синовете си. По онова време почти не я виждах. В малкото случаи, в които се разминавахме, тя вървеше бавно и неуверено, сякаш не знаеше къде се намира. Винаги подкрепяна от най-малкия си син Орано. Лицето й беше като пергамент. Стара, прекършена жена.

Жените в дайрахеси ме игнорираха. Те не искаха да гледат обезобразеното ми лице. Страхуваха се, че ако по време на бременност погледът им падне върху мен, децата им също ще бъдат уродливи като мен. Единствените, които разговаряха с мен и сякаш не се притесняваха от заешката ми устна, бяха слугинята Естеги и тъмнокожата жена, която наричаха Орсеола. Тя беше много по-възрастна от мен, но въпреки това между нас двете се зароди нещо, наподобяващо приятелство.

Времето в дайрахеси се нижеше бавно. Като сироп. В детството си работех за семейството си, за да можем да оцелеем. Ден след ден придружавах баща си и брат си в малката ни лодка. Поставях кордите и мрежите, изваждах рибите от мрежите, почиствах ги. Гмурках се за миди и стриди. Ловях големи риби с харпун. Бях полезна, част от нашата жизненоважна система за препитание. В работата нямаше значение как изглеждам. Нов дайрахеси нямаше какво да правя. Ръцете ми лежаха бездейни в скута ми. Малко по малко вехнех и чезнех.

Беше настъпила ранна есен, когато разбрах, че съм забременяла. Веднага реших, че това дете няма да се роди в плен. Че няма да бъде неговото дете, а само мое. И беше мой дълг да му предоставя живот, достоен за живеене.

Една вечер сънувах, че стоя в предната част на рибарско корабче и вятърът развява косите ми. Въздухът беше солен. Корабът под мен беше много малък, но гладък и силен, със сиво-зелени платна. Щом се събудих, веднага потърсих Орсеола.

Открих я до езерото в двора, където седеше и потапяше капаните си за сънища във водата. Тя го наричаше удавяне на сънища. Кой знае какво имаше предвид.

— Ти ли ми показа кораба?

Орсеола поклати глава. Ръцете й бяха потъмнели ОТ влагата. Тя не вдигна поглед, но ръцете й спряха да работят.

— Не. Но го видях. Беше най-хубавият сън, който съм виждала тук. — Гласът й беше тих и безизразен. После тя ме погледна и повдигна вежди. — Вкусът на свободата ще остане с мен през целия ден.

Такава си беше. Променяше настроенията си мигновено. Непредсказуема като лятна буря.

— Корабът ще бъде мой казах аз. — Ще го нарека Наондел.

— Къде ще отплаваш? У дома ли, малка бодливке?

— Да. — Изчаках, докато пак ме погледне. — У дома насред морската шир. Знаеш, че къщата, в която отраснах, вече не е моят дом.

Орсеола поклати глава.

— Не са ти дали зестра, малка бодливке. Каква трагична история. Ах, ах, колко тъжно. Принудена да продава тялото си. Единствената от нас, която дойде тук по собствена воля.

Горчиви думи се надигнаха в гърлото ми, но стиснах зъби.

— Където е морето, там е моят дом.

Тя ми обърна гръб и събра купчинката си от капани за сънища. Перлите и костите блещукаха мокри и изчистени.

— Ти можеш да ми намериш кораб — казах аз. — Потърси в сънищата, които идват при теб. Някой трябва да притежава сив рибарски кораб, малък и здрав, с тесен корпус и сиво-зелени платна. Знам го. Наондел ми се показа, защото трябва да ми принадлежи.

— Можеш ли да отплаваш надалеч с такъв кораб? — попита Орсела, без да ме поглежда.

— Толкова далеч, колкото ти се иска, стига да имаш храна и вода.

— Отвъд южното море се намира земя — отвърна тя. — Терасу. Може би там някои от близките ми все още са живи. И може би вече са ми простили.

Погледнах към нея. Тя беше непредсказуема. Но разполагаше с по-голяма свобода, отколкото останалите в дайрахеси. Понякога излизаше от Къщата на красотата и й беше позволено да се движи из двореца на суверенния принц. А и понеже вече я бях помолила да потърси кораба, тя знаеше плана ми. Исках да избягам. Нямаше смисъл да го отричам.

— Там можем ли да получим закрила?

Тя не отговори. Нещо се беше случило в родината й — за това можех да се досетя и сама. Но не знаех какво беше то, нито какво ни очаква там.

Погледнах към синьото небе над нас. Един самотен облак се рееше над главите ни. Той обещаваше спокойно и слънчево време. Обърнах се към Орсеола и обвързах съдбата си с нейната.

— Можем да отплаваме натам. Но трябва да ми помогнеш да намеря кораба. Тя съществува някъде. Можеш да се разровиш в сънищата от крайбрежието.

Орсеола махна ръцете от лицето си. Сви рамене. Сякаш цялата идея не представляваше интерес за нея.

— Но как да стигнем до крайбрежието? Как да се измъкнем навън?

— Нека се тревожим по-късно за това. Първо имаме нужда от кораб.

Дните се нижеха. Детето в утробата ми растеше. Мъжът знаеше. Той ми каза, че е дъщеря и че ще й позволи да живее. Думите му нямаха значение. Той нямаше да взема решения за живота на това дете — аз щях да го правя.

Орсеола дойде при мен малко по-късно. Тъкмо се бях върнала от леглото на мъжа.

— Намери ли кораба? — попитах я.

— Не. Но видях друг сън. Сулани и Естеги планират бягството си.

Тя ме погледна.

Поклатих глава.

— Не. Те са земни създания. Не знаят нищо за морето, бурите, водните дълбини и платната.

— Сулани познава водата — възрази Орсеола. — Реките. И е силна, на душата й е писано да засияе и няма да позволи на нищо да застане на пътя й.

— Нито пък аз.

— Естеги може да се придвижва по-свободно от нас. Тя е просто една слугиня, никой не я наблюдава. Може да събира припаси.

— Не им вярвам.

— Ти не вярваш и на мен — каза Орсеола. — Но се нуждаеш от мен. Освен това се нуждаем от воин и шпионин.

Обмислих това, което ми каза. Вслушах се във вътрешния си глас. И стигнах до заключението, че е права. Ако имахме на наша страна воин и шпионин, това би улеснило бягството ни.

Така че една вечер Орсеола ги доведе в стаята ми. Сулани седна върху една възглавница близо до вратата. Още от първия миг тя беше тази, която ни пазеше и защитаваше. Естеги донесе чай и плодове. Тя винаги се отнасяше с мен така, сякаш бях като всички останали. Затова я харесвах. Чудех се защо иска да избяга. Тук не я държаха в плен, поне не като нас.

Първо ги накарах да се закълнат, че няма да разкрият плана ни за бягство на никого. Те се заклеха, без да протестират. Сулани — в реката си. Орсеола — в паметта на майка си. Естеги — в тайната си. Погледнах към нея. Опитах се да отгатна какво криеше. Винаги беше толкова спокойна. Изглеждаше тъй уверена.

Аз се заклех в нероденото си дете.

Говорехме приглушено. Орсеола обясняваше. Сулани задаваше въпроси и оспорваше. Започна да нахвърля план и направи списък с необходимите неща. Аз добавих това, от което останалите очевидно не разбираха много: въжета, платна, навес срещу дъжда и морето. Сулани знаеше доста за сушенето и съхраняването на храната. Естеги знаеше дори повече. Съгласихме се да започнем да заделяме храната, която ни даваха и която можеше да се суши. Не можехме да я вземем направо от склада, понеже щяха да ни разкрият, но можехме да заделяме от собствените си порции. Естеги ни спомена за един неизползван и забравен килер, където можехме да я съхраняваме.

След като ме оставиха сама, седнах до прозореца и погледнах навън, към морето. Стаята ми имаше западно разположение, но ако притиснех лицето си до решетката, през ясни дни можех да зърна отблясък далеч на юг. През онази вечер вятърът духаше от юг и можех да усетя дъха на морето по кожата си.

„Скоро — прошепнах на морето и на детето в утробата си, — скоро.“

Чудех се коя от жените ще ни предаде. Тази мисъл не ме тревожеше. Такива са си хората: ненадеждни, нечестни. За разлика от животните. Животните не бяха нито добри, нито лоши — те просто бяха себе си.

Но имах план. Правех нещо за себе си и за детето. Само това имаше значение. Да имаш нещо, за което да работиш. Рибката в корема ми размаха опашка.

Ние, съзаклятничките, се бяхме събрали в залата за къпане на приземния етаж, за да говорим необезпокоявани. Там нямаше никого, топлите и студените бани бяха празни и блестяха на светлината, излъчвана от лампите, но въпреки това се страхувах, че някой може да ни чуе.

— Трябва да се преборим за свободата си — прошепнах. — С оръжия.

Сулани изсумтя.

— Никоя от вас не знае как да си служи с оръжия. Освен това не притежаваме такива. Твърде опасно е. Твърде рисковано.

— Ти не си ли воин? — попитах я.

— Бях. Някога бях воин. — Тя ме изгледа мрачно. — Вие трите не знаете как да си служите с оръжия. — Естеги постави длан върху ръката й и й заговори с успокояващ тон. Както се приказва на тюлен, който се е оплел в рибарска мрежа. Дланта на Естеги остана за дълго върху жилестата й ръка. Погледнах към тях.

После извърнах поглед.

— Няма много пазачи — прошепнах. — Нощем има само двама. Някак си ще ги примамим вътре и ще ги ударим толкова силно, че да загубят съзнание. Нямаме нужда от оръжия за това.

— Но ако не успеем, веднага ще вдигнат целия дворец на крака — възрази Сулани.

— Ако заспят, бих могла да дойда откъм слугинските помещения и да открадна ключовете — каза Естеги. — Да отворя вратите, да пусна всички ви навън и да заключа след вас, така че никой да не се досети, че сте се събудили.

— Орсеола може да им даде сънища — прошепнах.

— Но не мога да ги накарам да заспят — отвърна Орсеола.

— Не, но можеш да им дадеш сънища, когато спят. Ако задремят на поста си. Преди нощта на бягството. Сънища, които им дават… — Замислих се за нещо, което би могло да ни помогне. — Сънища, които са толкова красиви, че да искат да се върнат в тях и да продължат да спят. Щом заспят, им дай толкова сладки сънища, че да не искат да се събудят, когато им вземаме ключовете и побягваме.

— Няма да проработи. Как можем да сме сигурни, че ще спят достатъчно дълбоко? Че въобще ще задремят? Не можем да чакаме нощ след нощ с надеждата, че това ще се случи.

Сулани се облегна внимателно на стената и направи гримаса. Мъжът отново я беше наранил сериозно. Естеги веднага скочи на крака, за да донесе възглавница и да настани по-удобно Сулани. След това взе едно от шишетата, които стояха в ниши, разположени около басейните, и изсипа малко от маслото с остра миризма в ръцете си. После започна да масажира стъпалата на Сулани. Сулани измърмори нещо в знак на протест, но я остави да продължи. Тогава Естеги проговори. Нещо, което не се случваше често.

— Мисля, че трябва да ги накараме да заспят. С питие. Гарай несъмнено би могла да спретне някаква отвара за нас.

— Не! — повиших глас. — Колкото повече сме, толкова по-лоши са шансовете ни.

— Бихме могли да изкопаем тунел! — предложи Сулани. — Оттук, от баните. Вечер тук няма жива душа и никой няма да види какво правим.

— Това ще отнеме години! — Вдигнах ръце от отчаяние. — Трябва да се махна от това място, преди да се роди детето ми.

Раздразнена, ги оставих и се върнах в стаята си. Беше грешка да приобщавам нови хора към плана си. Дори не можехме да постигнем съгласие по отношение на плана за бягство.

Един ден ни изведоха вкупом от двореца. Никой не ни предупреди какво щеше да се случи. След есента, когато Каренокой претърпя огромно поражение, ни даваха все по-малко информация за това, което се случваше извън Охадин. Мисля, че съпругата и Гарай знаеха. Но те рядко говореха с нас. Те излязоха първи, облечени в подплатени елеци и купища шалове. Орано вървеше до Кабира. И майката, и синът носеха яркобели одежди, символизиращи скръбта им за починалите синове. Естеги и другите слуги носеха чадъри, възглавнички и кошници с храна. Останалите вървяхме отзад. Излязохме в градината. Въздухът беше студен, а небето — ясно. Беше ранна зима. Първата ми в двореца. От зоопарка, разположен на югоизток, се разнесе ревът на непознато животно и крясъкът на чуждоземни птици. Прииска ми се да навестя животните, държани там. Да им даря мъничко утеха в пленническия им живот. Може би дори да ги освободя.

В южната част на градината, по периферията на езерото, беше издигната сцена, но засега беше празна. Пазачите ни поведоха към платформата, която беше отделена от външния свят посредством крещящо изрисувани паравани. Ние се настанихме върху възглавниците, поставени от слугите. До съпругата имаше огнен съд, а върху краката й бяха постлани животински кожи. Някои от децата хленчеха и майките им се опитваха да ги накарат да замълчат. Аз шмугнах ръце в ръкавите си, за да ги скрия от студения вятър, който духаше от северозападните планини.

Заоглеждахме се в очакване.

Жените на суверенния принц дойдоха с децата си. Съпругата на принца, белокоса старица, прегърбена от годините, пристигна в паланкин. Дъщерите и внучетата й се струпаха около нея, всички загърнати в скъпи животински кожи. Тогава се чу приглушена глъчка от другата страна на изрисувания параван, докато останалата част от придворните заемаха местата си. Сцената все още беше празна. Зачудих се дали ще се появи пътуваща театрална трупа, или може би музиканти. Изглежда, никой не знаеше какво ни очаква. Слугите разнасяха блюда с храна и горещо вино с мед. Взех една чаша и на нея стоплих студените си пръсти. Не бях изпитвала студ, откакто забременях, с изключение на пръстите ми. Орано и Кабира седяха пред мен. Не можех да чуя какво си приказват, но съпругата попита нещо сина си и той сви рамене. Скоро щеше да стане млад мъж. Зачудих се колко дълго ще му позволяват да се разхожда свободно из дайрахеси. Като единствения оцелял син на мъжа, той беше възприел нова роля. Със сигурност скоро щяха да го оженят.

Не че това ме засягаше по някакъв начин. Скоро щях да бъда далеч оттук.

Изведнъж мърморещата тълпа утихна. На сцената бяха изведени няколко мъже. Те бяха голи и гърбовете и краката им бяха разкървавени от удари с камшик. Веднага разбрах какво ще се случи. Не исках да съм там. Но пазачите обкръжиха платформата ни — нямаше как да избягам.

Мъжете бяха петима на брой. Единият от тях все още беше момче. Той не можеше да върви самостоятелно и трябваше да бъде завлечен на сцената от пазачите. Тези пазачи не приличаха на онези, които охраняваха дайрахеси. Те имаха шлемове и мечове. И не проявяваха никаква милост. Не след дълго на ръба на сцената бяха издигнати пет кола. Завързаха мъжете на тях. Момчето почти беше изгубило съзнание.

Мъжът се появи на сцената. Беше облечен в дълга синя подплатена пелерина и носеше високи черни ботуши, както и кожена шапка срещу студа. Той беше облечен безупречно и изглеждаше добре поддържан както винаги, но движенията му вече не бяха така овладени, както бях свикнала да ги виждам. Кръстосваше сцената, без да поглежда към мъжете, наредени зад него.

Говореше, но аз не се заслушвах в думите му. Не исках да чувам или да виждам. Въпреки това думите достигаха до мен. Предатели. Всички са срещу мен. Предадоха ни. Кръв по ръцете им. За мен няма тайни. Признаха.

Помислих си, че раните, които се виждат по телата на мъжете, могат да накарат абсолютно всеки да признае каквото и да било.

Наказание. Смърт. Хиляда малки смърти. Предупреждение за всички вас.

Орано изтръпна. Съпругата каза нещо, но той се изправи и тя се опита да го задържи. Той изглеждаше така, сякаш искаше да се втурне към сцената. Баща му погледна към него и направи гневен жест. Момчето бавно се отпусна до майка си.

Петима мъже с боядисани в бяло, гладко обръснати лица и глави се качиха на сцената. Мъжът се скри от погледите ни, вероятно се беше присъединил към останалите придворни. Боядисаните в бяло палачи носеха ножове с необичайно извити остриета. Преди да имам време да извърна поглед, те започнаха. По един палач за всеки затворник. С ножовете започнаха да изрязват месото от телата им. Парче по парче. Хиляда малки смърти.

Мъжете пищяха. Не силно. Тихи, объркани стенания. Един от тях проговори. Умоляваше за пощада и се кълнеше, че е невинен. Че не е направил нищо, абсолютно нищо.

Аз не гледах. Но не можех да заглуша писъците. Майките криеха най-малките си деца в шаловете си. По-големите бяха ококорили очи, пълни с ужас и удивление. Слугите разнасяха подноси със сладки и още подсладено вино. Аз бях забила поглед в чашата в ръцете си.

Цял ден стояхме там. Хиляда малки смърти отнемат доста време.

Понякога поглеждах към Кабира и Орано. Първоначално бяха тихи, но сетне съпругата започна да говори все по-настоятелно на сина си. Той само клатеше глава. Сред писъците на затворниците дочух няколко думи.

— Нима дори това не е достатъчно, за да проумееш истината?

— Татко никога няма да ме нарани. Никога! — Орано се беше изправил и се бе надвесил над майка си. Лицето му беше много бледо, а ръцете му трепереха. Той не гледаше към сцената.

— Ще го приеме като предателство — каза Кабира. Тя протегна ръце към Орано, но той се отдръпна.

— Грешиш! Аз съм единственият му наследник и не съм извършил престъпление. — Гласът му беше писклив. Звучеше така, сякаш се опитваше да убеди сам себе си.

След известно време той отново се отпусна върху възглавниците до майка си.

— Не мога да загубя и теб. Ти си единственото, което ми остана. — Кабира се обърна към сина си. Тя плачеше. Никога досега не я бях виждала да изразява радост или тъга. Костеливите й ръце се опитаха да сграбчат тези на сина й. Но той отдръпна ръцете си и се обърна настрани. След малко тя свали ръката си. Сълзите продължаваха да се стичат по страните й. После тя придърпа един от шаловете върху главата си и вече не можех да видя лицето й.

Когато затихнаха стенанията и на последния от затворниците, вече се беше стъмнило. С кранчето на окото си видях как свалят мъжете от коловете. Мъжът отново се качи на сцената. Стоеше с високо вдигната глава. Очите му пламтяха.

— Справедливостта възтържествува! — провикна се той. — Онези, които предадоха принца и кралството си, получиха своето заслужено наказание! Нека да празнуваме. Музика!

Докато музикантите се качваха на сцената, все още хлъзгава от кръвта, жените и децата бяхме заведени обратно в златната си клетка.

Акулата яде, когато е гладна. Понякога убива повече, отколкото й е необходимо, но такъв й е инстинктът. Тя не измъчва ненужно плячката си. Казват, че природата е жестока, но никога не съм виждала в природата жестокост като тази, която зърнах през онзи ден в Охадин.

След екзекуциите много рядко ни позволяваха да излизаме в градината. Болезнената подозрителност на мъжа се засили и той увеличи броя на стражите около двореца. Бях планирала да избягаме, като прескочим стената, но скоро си дадох сметка, че това би било невъзможно. Мъжът искаше да знае къде се намираме във всеки един момент. Той подозираше, че заговори и опасности го дебнат зад всеки ъгъл. Зловонието на смърт и разруха все по-силно се усещаше около него. Очите му бяха станали почти изцяло черни, само с малко бяло около ирисите. Той все още ме посещаваше, въпреки че коремът ми беше започнал да расте. Сякаш отвратителните неща, които правеше с мен — които ми причиняваше, — му доставяха по-голямо удоволствие сега, когато бях бременна.

През един слънчев зимен ден отидох до малкото езерце в двора. Исках малко да съзерцавам небето и да подишам чист въздух.

Може би да помириша аромата на морето. Бях се затъжила за градината повече, отколкото предполагах.

Над мен кепенците на прозореца на спалнята на съпругата бяха отворени. Седнах на малката пейка до езерото и присвих очи срещу слънчевата светлина.

— Казала си му?

Гласът на жената се разнесе през отворените кепенци. Пронизителен и изплашен.

Орано й отговори:

— Да, майко. И ти сгреши. Той не ме отхвърли. — Гласът на момчето се извиси писклив от негодувание.

— Той ще ме накаже! В неговите очи все едно съм извършила държавна измяна! Ох, нима не разбираш нищо?

— Грешиш, майко — опита се да я успокои Орано. Но гласът му не беше спокоен, а пърхаше нагоре-надолу като лястовица. — Обясних му, че толкова си искала да го дариш с още един син, че не си разбирала последствията от действията си.

Съпругата не отговори.

— Той не ти е ядосан… поне не истински.

— Кълна се в душата на Лехан! Той ще ми отмъсти, но знае как да издебне подходящия момент за това. Толкова си заслепена от Анджи, че не можеш да видиш истинската същност на баща си, Есико.

Защо Кабира се обърна към сина си с момичешко име?

— Грешиш, майко! Аз не съм като него. И не обвинявай Анджи!

— Не, вината е моя, защото аз му показах извора. Аз му разкрих тайните й. А сега и ти като него обезумяваш от силата й!

— Не обезумявам — просъска Орано, или Есико. — И татко не ме е отхвърлил, така че осъзнай, че ти си тази, която греши!

— Можеш ли да продължиш да му бъдеш син? — В гласа на съпругата се чувстваше предизвикателство.

И двете трябваше да изчакаме за отговора.

— Поне за пред хората. За известно време. Но няма да излизам от покоите ни. Той беше… разстроен. Повече не мога да ходя при Анджи без него. — Орано изрече последната част колебливо. Полугласно.

— Поне едно добро нещо да излезе от всичко това.

— Анджи е част от мен! Нито ти, нито баща ми можете да ни разделите!

Затръшна се врата.

Чу се хълцане. Само едно.

Нищо друго не се чуваше. Изчаках малко. След това влязох вътре.

Орсеола намери Наондел една вечер по средата на зимата, когато студът и сухите северни ветрове фучаха из Охадин. Тя ме събуди посред нощ. Очите й блестяха.

— Намерих я!

— Къде? — Изправих се, готова веднага да се втурна натам.

— Собственост е на рибар в Шукурин. Мисля, че е готов да я продаде, ако цената го удовлетворява.

Корабът! Намерихме кораба! Спрях да мисля за това как щяхме да избягаме от дайрахеси. Вместо това ден и нощ ме измъчваха мисли за цената на кораба. Оценявах всичко в дайрахеси с очите си. Можеше ли да се открадне? Щеше ли да забележи някой? Можеше ли да се продаде? Кабира имаше зорки очи като морски орел. Орсеола ми разказа, че няколко години преди да дойда, едно момиче откраднало от дайрахеси — и следователно от мъжа. Естествено, тя била екзекутирана, а оттогава съпругата била много внимателна с описването на покъщнината. Парите за закупуването на Наондел бяха навсякъде около нас, даже надвишаваха цената многократно, но нямаше как да сложим ръка върху тях. Съпругата и Гарай притежаваха много накити, които им бяха подарени от мъжа, но аз и Сулани не разполагахме с почти нищо.

Мъжът отново потегли на поредната си експедиция. Той търсеше нещо. Естеги спомена, че го чула да казва, че се нуждае само от две неща: власт върху смъртта и наследник. Мен не ме беше грижа. Всичко беше по-спокойно, когато него го нямаше. Най-после намирах утеха и усамотение. Бях по-гладна от преди. Детето вътре в мен искаше своята порция. Но въпреки това продължавах да заделям толкова, колкото можехме да изсушим и да съхраним. Естеги отмъкваше някои дреболии от складовете. Припасите ни растяха бавно, но сигурно.

Това, което ни липсваше, бяха парите. И времето.

Все още не беше настъпила пролетта, но трябваше да избягаме по време на попътните ветрове в началото на лятото. Това бях решила. Тогава все още щях да нося детето в утробата си. Не ни оставаше много време.

— Не можем ли просто да вземем кораба? — прошепна Сулани една вечер в стаята на Орсеола, където бяхме започнали да се събираме. И бездруго Орсеола рядко спеше нощем.

— Сега се намира в Шукурин — отвърнах аз. — Дотам е двудневно пътуване, ако вървим пеша. Нямаме толкова много време. Само една нощ. Щом се развидели, пазачите и войниците му ще ни открият, преди да сме преполовили пътя. Но ако успеем да откараме Наондел надолу по реката в Амека, града на запад от Охадин, тогава ще можем да стигнем дотам преди зазоряване. А и не мисля, че ще ни търсят по реката.

— Не искам да крада — каза Естеги. — Братовчед ми може да занесе парите в Шукурин и да откара кораба в Амека.

— Да откраднеш кораб е рисковано занятие. Може да е там, може и да не е. Може да е заключен с верига. Някой може да ни разкрие и да тръгне да ни преследва. — Сулани въздъхна. — Ох, добре. Значи трябва да го купим. Но няма как да съберем толкова много пари.

— Мога да продам накитите си. — Орсеола лежеше по гръб на леглото си и се беше вторачила в капаните за сънища, които се въртяха бавно на конците си.

— Какви накити? — Никога не я бях виждала да носи нещо друго освен капани за сънища.

— Онези, които принцът ми даде в знак на благодарност. За сънищата, които изтъках. — Тя се търкулна по корем и извади кутия за бижута изпод леглото си. Естеги, Сулани и аз се наклонихме напред. Когато Орсеола вдигна капака, и трите ахнахме. Кутията беше пълна със сребърни и златни верижки за коса, гривни за ръце, пръстени, верижки за глезени и много други украшения. Всичко беше от сребро или от злато и обсипано с много скъпоценни камъни.

— Не можа ли да го споменеш по-рано? — Гласът на Сулани беше тих и заплашителен.

— Мъртви метални неща. — Орсеола сви рамене. — Бях забравила, че ги притежавам.

Отсъствието на мъжа улесни Естеги в продаването на накитите. Тя не беше продавачка, не знаеше как да се пазари. Никога досега не беше посещавала пазарите извън стените на двореца. Беше измамена. Но все пак изкарахме достатъчно пари за Наондел. Не посмяхме да продадем всичко, понеже толкова скъпи бижута привличаха зорки погледи и много въпроси. Но една гривна за глезен и няколко верижки за коса бяха напълно достатъчно, за да се закупи старо рибарско корабче. След това изпратихме Естеги да помоли братовчед си да купи кораба от рибаря и да го откара в Амека. Вечерта, когато Естеги ми прошепна, че е изпълнила успешно задачата си, беше най-щастливата в живота ми, откакто бях напуснала малката хоросанова къщичка на родителите ми, разположена до морето.

Бях започнала да натежавам и ми беше все по-трудно да се придвижвам. Знаех, че нямаме време за губене. Детето не биваше да се роди в Охадин. Наондел беше нашето спасение. Свободата беше близо. Но тогава Йона дойде в дайрахеси. Пристигането й промени всичко.