Наондел

Кларас

Тя привикна веднага към реката. Блясъкът на водата заслепяваше очите ми. Щурвалът беше гладък в ръката ми. Фалът скърцаше, докато вятърът изпълваше платната. Ние плавахме надолу по течението с добра скорост, подпомагани от вятъра и течението. Беше като старите дни. Точно както си го представях. Все още не бяхме в безопасност — даже никак, — но сърцето ми пееше, изпълнено с радост, както бяха пълни и платната на Наондел. Дори и сега да ни откриеха, дори и да ме пронижеха с меч, със стрела, щях да умра свободна. И се заклех на себе си, че няма да ме заловят жива. Детето в корема ми не се въртеше и не риташе, но и не спеше. Можех да го усетя вътре в себе си — как се люлее в ритъм с поклащането на кораба и се удивлява на всички тези нови преживявания. Всички тези чудеса.

Естеги седеше в предната част и не откъсваше поглед от източния бряг. Очите й претърсваха всяка горичка. Аз гледах само напред. На юг. Към океана. Вече беше толкова близо. Можех да го усетя на езика си. Кожата ми беше настръхнала от очакване. Скоро. Скоро щяхме да бъдем там.

— Ето ги! — провикна се Естеги нетърпеливо. — Виждам ги! Спри!

Неохотно завъртях щурвала. Наондел реагираше бързо на всяко мое нареждане. Свалих платното. Тя се плъзна почти безшумно към брега. Хвърлих котвата, a през това време Сулани нагази във водата, за да посрещне корабчето. Задържа Наондел, докато останалите бързо се качиха на борда, без да продумат. Естеги се надвеси, постави ръка върху рамото на Сулани и погледите им се срещнаха. За миг лицето на Сулани се освети, стана хубаво, като изгрева над морето. После също толкова внезапно си възвърна обичайния вид.

Гарай задържа корабчето, докато Сулани се върна на брега и донесе Йона на ръце. После нежно я качи на палубата. Лицето й беше бледо. Очите й бяха затворени.

— Мъртва ли е? — Естеги се надвеси над момичето и пъхна един празен чувал под главата й,

— Не. — Гарай се качи последна на борда и седна до Йона. Погали челото й. — Но не й остава много.

Посегнах към фала, за да вдигна отново платното. Гарай вдигна ръка, за да ме спре.

— Почакай. Ела.

Вдигнах малката торба с припаси на Естеги и се спънах под тежестта й. После приклекнах на палубата с останалите.

Виждах всичко ясно. Силата на черепа я беше държала жива толкова дълго. Държеше смъртта й настрана. Но тази сила се беше смалила и от нея беше останало само едно малко пулсиращо петно дълбоко зад челото й. Още малко и щеше да изчезне. Силата на извора живееше вътре във всички нас по различен начин; в дланите, ръцете, очите, сърцето и устата. Но в Йона беше изчезнала почти напълно.

Когато угаснеше окончателно, тя също щеше да издъхне.

Внезапно тя отвори очи.

— Сестри — каза със слаб, но ясен глас.

После затвори очи. Вътре в нея затрепка слаб син блясък.

Гарай извади ножа си. Вдигна го над гърдите на Йона, над сърцето й, с върха надолу.

Естеги вдигна ръце.

— Не! Не бива!

— Само така мога да я спася. Трябва да ми повярваш — каза на Естеги, която бавно свали ръцете си.

Гарай погледна всяка от нас в очите, една по една.

— Вярвате ли ми?

Ние кимнахме. Нямахме друг избор. Трябваше да се доверим една на друга, или да се предадем.

Гарай бавно приближи върха на ножа към гърдите на Йона. Едва докосна нежната й кожа.

— Жертвам те — каза високо. После подаде ножа на Естеги.

— Жертвам те — каза Естеги и с треперещи ръце допря ножа до сърцето на момичето, сякаш щеше да я прониже. След нея Орсеола пое ножа.

— Жертвам те.

Всички ние взехме ножа, притиснахме го към гърдите й и произнесохме думите. Аз бях последна. Дръжката беше топла от ръцете на другите жени.

— Жертвам те.

Пламъкът на жизнената й сила трепна за последен път. Нещо премина от Йона във всички нас. Малка част от силата й. Спомен за това, което е била. Дар от извора или дар от самата нея.

Гърдите на Йона вече не се повдигаха.

Никой не продума.

Водата се плискаше нежно в корпуса на Наондел. Естеги ридаеше тихо. Сулани сложи ръка върху рамото й. Кабира прочисти гърлото си.

— Тя не е изгубена — казах аз. Другите се обърнаха към мен. Погледнах към ножа в ръката си. — Нещо от нея сега е във всяка една от нас. Всяка от нас, която държеше ножа.

Гарай кимна бавно.

— Кларас е права. Всяка от нас носи частица от другите вътре в себе си. Това имаше предвид Йона. Сега сме свързани завинаги, като сестри. Каквото и да се случи с една от нас, се случва на всички ни. — Тя сведе поглед към мъртвото момиче. — Сега си свободна. Вече не си жертвоприношение.

Тя прокара ръка по лицето на Йона — от челото до брадичката.

Когато махна ръката си, лицето й беше различно. Същата коса, същата светла кожа, същата форма на носа и устата. Но въпреки това беше напълно променена. Бузите й бяха порозовели. Устните й бяха станали по-пълни. Момичето отвори очи. Те бяха кафяви.

Тя се изправи и ни погледна.

— Моите чудовища — каза тя. Усмихна се и на бузите й се появиха трапчинки.

Зарея поглед във водата. Затвори очи и вдиша дълбоко.

— Какви силни дробове имам! — каза тя и отново отвори очи, смеейки се. Вдигна ръце към лицето си. — Какви хубави ръце! — Прокара ръце по цялото си тяло, изучавайки всяка негова гънка. — Колко съм хубава! — Усмихна се и усмивката й беше неустоима. — Сама ще си дам име! Това ще бъде първото ми дело в това ново тяло. — Тя се умисли за известно време. — Името ми е Даера!

Докато Наондел плаваше на юг по Сакануй, Даера седеше в предната част и вятърът развяваше косите й. Не се забелязваше веднага, но постепенно сестринските ни връзки се засилваха. Жена с жена. Със силата и името на Йона в сърцата ни. Всяка от нас с частица от нейната тъмнина и кураж.

Имах брат, но не и сестри. Сега изведнъж се сдобих с шест сестри. Погледнах ги внимателно с ръка, почиваща върху щурвала на Наондел. Всичко, което можех да видя от Даера, беше гърбът й и развяващата се коса. Смехът й се носеше от вятъра. Сулани седеше с изправен гръб и високо вдигната глава, изучавайки източния бряг. Брадичката й беше остра, ръцете й — силни под бродирания елек. Естеги седеше в краката й, с глава, сведена над чували и припаси, които сортираше и подреждаше. Тя ни имаше доверие: на мен — да държа правилния курс; на Сулани — да ни защитава. Орсеола лежеше на дъното на кораба, облегнала глава на един чувал и затворила очи. Не мисля, че спеше. Мисля, че виждаше сънища, но не нейните собствени.

Гарай и Кабира седяха една до друга, две стари жени с дълбоки бръчки по лицата. Едната глава, покрита с блестяща бяла коса, другата — тъмна и прошарена със сребърни кичури. Докато ги гледах, ми заприличаха на морски костенурки, древни и мъдри. Сега видях, че Кабира носи товар, нещо голямо и тежко. Как не го бях забелязала по-рано?

— Какво държиш там, сестро? — попитах.

Кабира се обърна и ме погледна. Не използвах фамилното й име Чо. И се осмелих да я заговоря първа.

— Сестра. — Тя ме погледна замислено. — Някога имах сестри, Кларас. — Тя показа вързопа в скута си. — Това са най-тайните писания от библиотеката му. Някои от тях дори той самият не е успял да дешифрира.

— Може би Искан не се интересува от нашата съдба, но със сигурност ще иска да си върне тези текстове. — Гарай говореше без гняв или недоволство.

Кабира я погледна.

— С тяхна помощ би могъл да възкреси Анджи. Или да намери нови начини да поробва хората.

Гарай кимна, но не каза нищо.

Кабира се умисли.

— Сестри мои. Откраднах от Искан. Познание… опасно познание, с което би могъл да си възвърне силата. Да нарани други хора. Това са свитъци, които на всяка цена ще иска да си върне. — Тя вдигна вързопа от скута си. — Може да не изглеждат като нещо особено отвън, но вътре в себе си съдържат много неща, които все още са скрити дори от мен, но които смятам да разуча. Може би това познание би могло да помогне както на нас, така и на други. Но би могло да бъде много опасно, ако попадне в грешните ръце. Какво мислите, че аз… ние трябва да направим с него?

— Унищожи го — каза Сулани веднага. — За да не може никой друг да се докосне до него. Някои неща не бива да се записват и трябва да се изучават само от онези, които нямат нужда от писмено слово, за да ги разберат.

Гарай кимна.

— Съгласна съм, сестро Сулани. Отчасти. Аз също вярвам, че някои неща трябва да се съхраняват само в човешките сърца. Но Искан открадна тази мъдрост от други. Нима имаме право да унищожим техните учения?

— Той вече ги търси. — Орсеола се изправи. — Не нас, а тях. Виждам го в сънищата му.

— Можеш да видиш сънищата му? Оттук? — Гарай се наведе към нея.

— Да. — Орсеола се намръщи. — В продължение на много години не можех да видя сънищата му. Той се предпазваше със силата на извора. Но сега е гол. Вече мога да видя надалеч. Мога да тъка сънища от голямо разстояние. По-голямо, отколкото смятах за възможно.

— Можеш ли да му изпратиш сън? Сън, който да го заблуди? Да изпрати войници в грешната посока? Може би сън, който показва, че сме се отправили на север?

Орсеола се усмихна.

— Да.

Тя затвори очи и ръцете й започнаха да танцуват пред лицето й. Аз хвърлях едно око на платното и водните дълбини. Слънцето беше високо над главите ни. По източния бряг на реката се простираха новозасети полета и виковете на работниците долитаха над водата. Никой не ни обръщаше внимание. Лек бриз поклащаше тръстиките по бреговете на реката. Все повече се доближавахме до океана.

Орсеола отвори очи.

— Той ще търси на север — каза тя.

— Как можеш да си сигурна? — каза Сулани намръщено, преди да добави: — Сестро. — Щом думата излезе от устата й, тя изглеждаше също толкова изненадана, колкото беше и Кабира.

— Как можеш да си сигурна, че умееш да въртиш меч? Да убиеш воин? — Орсеола отново легна и затвори очи, доволна като котка под слънчевите лъчи. — Няма нужда да унищожаваме текстовете. Имаш думата ми, сестро.

И така беше решено. Никой не възрази. Дори не знам дали Даера чу разговора ни. Тя лежеше по корем в предната част и прокарваше едната си ръка по мътната речна вода. Следеше с поглед пърхащите водни кончета и водомерките. Гледаше всичко така, сякаш беше ново и създадено само за нея. Почувствах смътна завист, която скоро изчезна. Обърнах лице към слънцето, завъртях леко щурвала и усетих как Наондел реагира под ръката ми.