Наондел

Кларас

Всички го почувствахме. Независимо дали бяхме пили от водата на извора, или не. Вълна от сила ни връхлетя, заля ни, проникна вътре в нас. Орсеола отхвръкна назад. Хванах я, преди да падне. Беше като буря, като гигантска вълна, която се стовари върху главите ни, удави ни в силата си и ни остави пляскащи и задъхващи се като риба, изхвърлена на сушата.

Никоя от нас не беше същата след това. Можех да я почувствам вътре в себе си — силата, която ме беше обладала. Сякаш виждах всичко през нови очи. Видях каква сила се съдържа във водата на извора, видях я така ясно, както виждах, че кръвта е червена. Щом погледнах към другите жени, осъзнах, че същата сила беше влязла във всяка една от тях, но по различен начин.

Гарай се изправи. В моите очи тя сякаш беше озарена отвътре. Пъхна ножа в колана си и погледна право към мен.

— Ще дойда с вас. Тук вече няма нищо за мен.

— Нямаме достатъчно хранителни припаси за повече хора — казах аз.

— Мога да постя. Къде ще отидете? — Тя тръгна към мен. Стъпките й отекваха с ехото на вълната от сила, която бяхме почувствали. С новите си очи можех да видя енергията, която сияеше вътре в нея като второ сърце. Наистина беше придобила цялата сила на могъща жрица. Зад нея Кабира и Есико продължиха да си приказват полугласно. Сулани погледна скептично към Гарай.

— Ти си стара. А пътуването ще бъде дълго.

Гарай се разсмя. Мисля, че за пръв път, откакто бях дошла в Охадин, чувах смях, лишен от горчивина.

— Мога да оцелея без храна и вода много по-дълго от теб, воине. Знам повече за силите на водата и земята от теб, Кларас. И знам повече за лечението И раждането от Естеги. — Посочи към корема ми. — Мога да ти помогна.

— Вярно е — каза Естеги. Когато я погледнах, видях, че ръцете й блестят. Ръце, умеещи да създават и да творят. — Никой не знае колкото нея за лечението. Може да ни помогне, ако се разболеем. Пътят е дълъг.

Склоних.

— Тъй да бъде. Можеш да носиш бремето ми, жрице. Имаме кораб в Амека, на запад — би трябвало да стигнем там за една вечер.

— А пътуването… накъде ще поемете?

— Към родната ми страна — отвърна Орсеола. Сега беше напълно спокойна. Можех да видя блестящата сила, която беше обвила като одеяло всичко, което я раздираше и измъчваше отвътре. — Към Терасу, гигантските дървета и мангровите блата.

Гарай изглеждаше възхитена.

— Източници на сила, които все още не съм опознала, на които не съм правила приношения! Трябва да тръгнем незабавно.

— Ти не раздаваш заповедите, старице — каза Сулани. Видях новата енергия, този дар от извора, да блести като нова сила в ръцете и краката й. — Аз съм тази, която…

Не успя да довърши изречението си. На прага на отворената врата стоеше слаба девойка, чиято коса се беше обвила около нея като пелерина.

Йона.

— Чух чудовището ми да ме зове — каза бавно.

Всички замръзнахме.

Тя беше. Тя щеше да ни предаде. Новата съпруга на мъжа. Булката дете.

Щом зърна Гарай, бързо вдигна ръка, сякаш за да заслони очите си от ярка светлина. После се поклони ниско пред нея.

— Жрице.

— Жертвоприношение — отвърна Гарай и се поклони на свой ред.

— Трябва да тръгнем веднага — просъска Сулани. — Кой знае какво е чула? Кой знае какво ще му каже? Всеки би могъл да се появи тук. — Тя посочи към покрития с решетка отвор на тавана. — Това е най-добрият път за бягство. Но как да махнем решетката?

— Чух всичко — каза Йона с момичешкия си глас. — Чух всичко.

Сулани се обърна. Ножът блестеше в ръката й. Успя да направи само няколко крачки към Йона, преди да бъде отблъсната назад. С новото си зрение можех да видя силата в Йона. Но тя беше различна от нашата. Тя пулсираше, тъмна и опасна, и се излъчваше от предмет, който момичето държеше загърнат до бедрото си.

— Мизра няма да ви позволи да ме нараните — каза Йона. — Никой не може да ме нарани. Не и преди необходимото жертвоприношение да бъде извършено.

Естеги вдигна ръце.

— Няма да нараняваме никого. Сулани. — Гласът й съдържаше предупреждение.

— йона — каза Гарай,

ще дойдеш ли с нас?

— О, не. — Йона поклати глава. — Съдбата ми е тук с чудовището ми. — Мигновено колебание. — Но… аз мислех, че е тук. Че ме вика. Мислех, че моментът е дошъл.

— Моментът наистина настъпи, малка жено.

Той беше застанал на прага. Бяхме чакали твърде дълго. Вътрешно ги проклех всичките. Те ме бяха забавили. Ако бях сама, вече щях да съм извън пределите на двореца.

Ако бях сама, никога нямаше да намеря Навидел.

— Виж ти, какво имаме тук — каза бавно и влезе вътре. Щом се приближи до нас, лунен лъч падна върху него. Беше ми трудно да го гледам с новото си зрение. Цялото му тяло беше изпълнено с тъмна сила, която излъчваше червено-черен блясък. В него не беше останало почти нищо човешко.

Трябваше да закрия очите си, за да не виждам тази ужасна светлина. Белите му панталони бяха станали черни от саждите. Ръцете и лицето му също. Зад него бушуваше ревът на адския огън, но вече малко по-тихо. Започваха да го овладяват.

— Малко събиране. Среднощно събиране. — Гласът му беше провлачен и самодоволен.

Никой не проговори.

— Сега какво сте намислили? Винаги има някой, който заговорничи и предава доверието ми. — Той поклати глава. — Представете си, ако всички изгорите в големия пожар. — Огледа ни замислено. — Всички заедно. Втурнали сте се да помогнете и горящият покрив се е стоварил върху вас. Да, така се е случило. — Въздъхна. — Ще бъде голямо неудобство да ви заменя всичките наведнъж. А и скъпо. Но такива неща се случват.

Есико се изправи. Приближи се до него.

— Татко. — Тя държеше ръцете си разтворени с обърнати нагоре длани. — Бях тук през цялото време. Приютиха се тук, понеже се страхуваха от огъня. — Разпери ръце, за да ни обхване всичките. — Татко, тези жени дори не са приятелки. Почти не разговарят една с друга.

— Есико. — Той произнесе несигурно името й. Все още не беше свикнал с него. — Дъще.

Есико смирено наведе глава.

— Кога съм се доверявал на думите на една жена? Ако всички заедно не кроят някакъв пъклен план, то поне някои от тях замислят нещо сами по себе си. А ако сега не го правят, то много скоро ще започнат. — Той сви рамене. — И бездруго се изморих от тях. Може да е добре да влеем малко свежа кръв в дайрахеси.

— Първо ми позволи да отведа майка на безопасно място — каза Есико бързо, без да поглежда към нас.

— Кабира. — Той се обърна към първата си съпруга, старата жена. — Ако някой крои пъклени планове срещу мен, то това е тя. Анджи знае. — След това премина в приглушен шепот: — Анджи ми показа всичко.

Кабира се изправи и погледна дъщеря си. Нещо премина между тях. Не знам какво. Кабира се обърна и извърна поглед. Ръцете й увиснаха от двете й страни. Тя се беше предала преди много време.

Мъжът се обърна към Йона. Бърз като гладна акула.

— Ти. Участваш ли в този заговор? Ще ме убиеш ли, докато спя в обятията ти?

— Ти притежаваш смъртта ми. — Йона го погледна без капчица страх.

— Аз притежавам теб. Моментът настъпи.

Йона се поколеба.

— Чудовището ме призова — промърмори, сякаш за да убеди себе си. Дръпна плата на бедрото си, разгърна вързопа и извади някакъв предмет. Черепа. Онзи, който бях видяла, когато посетих стаята й. Това беше източникът на тъмната сила, която струеше от нея. Тя го вдигна, за да го видят всички.

— Моята предшественица. Моята закрилница. Името й е Мизра.