Наондел

Почитаема майко, нека очите ти бъдат все тъй остри, ръцете ти — непоклатими, а умът ти — бистър.

Докато пиша тези редове, седя на маса в Къщата на усамотението. Слънцето виси ниско и блести през големите прозорци, а прахът хвърчи като малки фенерчета в златистата светлина. До лакътя ми има чаша с вино и блюдо с пържена веджа. Мирисът им и тънката захарна заливка, блестяща на слънцето, ме карат да си спомням вечерите, които прекарвахме заедно в покоите ти. Това бяха тихи часове, изпълнени с нежни сенки, вкусни сладкиши и спокойствие. С баща ми всичко беше бързо, рязко, с остри като бръснач ръбове. Ти беше меката и нежната. Имахме нашата тайна и тя ни свързваше. Имах чувството, че ме държиш с тънки копринени паяжини, където и да отида. И все пак благодарение на дара, който ми поднесе, аз се радвах на повече свобода, отколкото ти и всички други жени в Охадин някога сте имали. Никога няма да го забравя. Именно заради този дар сега ти пиша, майко. Това ще бъде първото и последното ми писмо. Защото има много неща, които не мога да ти простя, и благодарността за тази свобода не заличава всички рани.

Най-ужасната от тях е загубата на Анджи.

Минаха три години, откакто уби Анджи. Всеки ден, още щом се събудя, чувствам загубата като изгаряща болка в сърцето си. Никога няма да разбереш как се чувствам. Мислиш, че знаеш, и мога много лесно да си представя реакцията ти, докато пиша тези думи — сумтиш и свиваш рамене, онази дразнеща бръчка се появява между веждите ти и както винаги си мислиш, че знаеш всичко за Анджи, защото си израснала като нейна закрилница и приятелка. Но Анджи беше моята близначка. Тя беше част от мен и аз бях част от нея. Тя беше с мен, откакто се помня. Не мога да проумея факта, че я няма. Частица от мен умря с нея и не знам как ще го понеса. Баща ми също не разбира. Анджи никога не е означавала за него това, което означаваше за мен. И каквото и да си мисли, никога не е говорила с него така, както говореше с мен. Разбирах без усилие всичко, което ми казваше. Шепнеше го право на сърцето ми, на кръвта ми. Тя беше част от мен още преди да се родя. Твоето преживяване не може да се сравнява с моето.

Но не само аз страдам, не само аз чувствам болката от загубата на това, което е било. Цялата област Ренка се срина. Посевите не растат. Няма никаква реколта. Вярвам, че земята ще се възстанови постепенно — поне това прочетох в свитъците на баща ми, в които се говори за други места, които са загубили сърцата си. Защото Анджи беше сърцето на Ренка, а татко я превърна в сърцето на цял Каренокой.

Първите, които си тръгнаха, бяха работниците, тъй като вече не получаваха храна и заплащане. Повечето от тях отидоха на изток, други намериха работа по търговските кораби. Мнозина станаха разбойници и пирати.

Земевладелците останаха най-дълго, понеже не искаха да изоставят наследствените си плантации и гробовете на прадедите си. Но сега и те започнаха да си тръгват. Загубите от унищожената реколта са толкова големи, че не могат да си купят храна дори с чисто злато. А златото не насища стомаха. Накъде са тръгнали и как ще оцелеят, е загадка. Може би онези, които са събрали достатъчно злато и накити, могат да изградят нов живот за себе си в други земи. Може би не. Възможно е да се завърнат, когато земята отново стане плодородна. Кой знае.

Полагам неимоверни усилия да помогна на нуждаещите си. През зимата заповядах да се раздава храна от хранилището на суверенния принц. Закупих още припаси с ресурсите, които имам. Но след войната не останаха много пари и още по-малко могат да се отделят за закупуване на храна. След насилствените разширения на баща ми никой не желае да заеме пари на Каренокой. Не мога да вдигна данъците в другите области, понеже хората вече едва свързват двата края. Не искам да предизвиквам омраза и страх като баща си. Моят народ ще ме обича и ще се страхува от мен.

Дворецът на суверенния принц е празен. Бих могла да се преместя там, но съм доволна от старите си покои. Доведох съпругата и дъщерята на Сонан тук и те живеят с мен. Мисля, че компанията им ми се отразява добре. Вечер си играя с детето. Тя проявява голяма интелигентност, а майка й е мъдра жена, която вече я учи да чете и да пише. Може би когато порасне, ще ми стане везир. Майко, правим приношения в памет на Сонан, Корин и Енон. Докато съм жива, духовете им ще бъдат почитани и помнени. Надявам се, че това ще ти донесе известно облекчение. Също така започнах да паля тамян и да принасям монети за душите на сестрите ми. Онези, чийто живот е бил откраднат. Въпреки че не знам колко са били на брой и макар да са безименни, знай, че ги почитам всичките и винаги ще ги помня.

Всеки ден слагам свежи цветя в тронната зала на Славната обител. Култът, който татко създаде около личността на суверенния принц, ми служи добре и благодарение на него сега мога да управлявам Каренокой. Продължаваме да почитаме духа на принца в деня на смъртта му и по време на прибирането на реколтата. Организираме грандиозни шествия и раздаваме милостиня на бедните. Давам на всички слуги, работници и служители на принца свободен ден, за да могат да почетат и да направят приношения на принца и на собствените си мъртви роднини. По този начин заех мястото на най-големия син на суверенния принц.

Има хора, които се противопоставят на това. Със сигурност можеш да се досетиш кои, въпреки че няма значение. Някои мъже в двора. Казват, че не съм мъж. Приказките им не ме притесняват. Познавам Каренокой много по-добре от тях. Нямам нужда от оаки водата на Анджи, за да ги държа на разстояние и да предизвиквам у тях страх. Войниците ме обичат. Сражавах се рамо до рамо с тях, доказах, че съм достойна за уважението им. Те са ми верни — дори когато придворните галени кученца не спират да хленчат. Ще обсипя войниците с щедри награди и голямо уважение и за да напомня на придворните галени кученца за силата си, по време на шествия ще яздя начело на войската си, а не с придворната свита.

Възнамерявам да управлявам това кралство и да укрепя границите, които баща ми очерта за Каренокой. Всички историци ще разказват за Есико, първата жена владетел на Каренокой. Това ми показа Анджи, преди да я убиеш. Реших да остана Есико, въпреки че можех да се нарека Орано. Но макар да съм Есико, се държа като Орано. Ще взема съпруг, някой мъж с голямо богатство или с важна позиция в някоя от васалните държави. Губернаторът на Нернай има син и бих могла да го убедя каква чест би било за сина му да се ожени за везира. Защото сега съм везир, използвам печата, радвам се на везирските привилегии и всички слуги и придворни следват заповедите ми. Но не убих баща си, за да заема този пост, както е направил той с родителя си, мир на праха му.

Майко, татко побесня, когато уби Анджи, и се разяри още повече, когато разбра, че си откраднала толкова много от най-тайните му свитъци. Раната, която Йона му причини, го прикова на леглото за много дълго време. Щом се изправи на крака и си даде сметка, че Анджи наистина е мъртва и че библиотеката му е била ограбена, той обезумя. Мисля, че скоро след това изпрати кораб, който да ви намери. Майко, не знаех нищо за това, кълна се. Мислех, че всички са ми верни, но очевидно бяха останали малцина, които татко е могъл да подкупи. Разбрах за експедицията едва когато получихме вестта за провала й. Без оцелели — как го направи, майко? Понякога се чудя за това. Но тогава ви виждам всичките, събрани около Анджи през онази ужасна нощ, и си мисля за всичко, което се случи там и което последва, и вече не се чудя. Заедно сте способни на всичко. Ти сама по себе си си способна на всичко. Мислиш, че приличам на татко, но не е така. През целия си живот татко е бил воден от несигурност и страх. Затова и се е нуждаел от Анджи. Но ти успя да се освободиш само благодарение на собствените си сили. Това е силата, която нося вътре в себе си. Затова знам, че мога да оцелея без извора, макар и да скърбя за Анджи.

Но баща ми не може. Когато разбра, че мъжете не са успели да върнат откраднатите текстове, умът му се прекърши окончателно. Загуби всяка надежда за пробуждането на Анджи, защото вярваше, че това познание е скрито в откраднатите свитъци. Все още не ги беше прочел всичките, не беше разгадал всички мистерии, както и аз самата, така че не знам дали това, което казва, е истина. Сега седи по цял ден до безжизнената вода и си мърмори нещо. Даже спи там. Но Анджи е заглъхнала и не му отговаря. Умът му е прекършен, той е като бърборещо малко дете и изведнъж годините го застигнаха. Косата му е бяла, кожата му е увиснала по прегърбеното му тяло, ръцете му треперят и всичката сила е напуснала крайниците му. Спрях да го навестявам, защото, щом ме види, обикновено ме бърка с Изани, майка си. Понякога ме нарича Лехан и посяга към мен с похотливи ръце. Не искам да го виждам в подобно състояние.

Майко, той вече не може да навреди на никого. Нито със силата на извора, нито със собствените си човешки ръце. Вече никой не се страхува от него. Заповядах на слугите да му носят храна и му осигурявам подслон от природните стихии, но това е всичко. Не мисля, че ще доживее до следващата зима.

Реших, че трябва да знаеш. Няма нужда да се страхуваш от него или от отмъщението му. Можеш да прекараш остатъка от живота си в безопасност и спокойствие.

Майко, знам, че вярваше, че трябва да убиеш Анджи. Разбирам решението ти. Може би на твое място щях да направя същото — какво ли разбирам аз от майчинство? Всичко, което знам, е, че Анджи ми беше по-близка от теб и татко. Разбирам, но не мога да простя.

Понякога си мисля, че част от жизнената й сила все още живее вътре в мен и благодарение на това могъщи мъже се подчиняват на заповедите ми. Може би верността, която пробуждам у войниците си, е остатък от нещо, което Анджи е разпръснала, докато е умирала. Понякога имаш ли чувството, че си получила някакъв дар от Анджи?

Не, не ми отговаряй. Не искам да ми пишеш. Майко, не искам да знам дали си жива, или мъртва. Искам да запазя представата си за теб на острова, където ти и другите жени сте изградили новия си дом, с развети от океана коси, бели и силни като самата планина. Знам, че си оцеляла. А сега и ти знаеш, че аз също оцелях.

Блясъкът на огнения съд угасна и нощният студ се промъкна през прозорците. Отвън пее кос. Клепачите ми натежават и леглото ме зове. Утре ще е пореден дълъг работен ден за везира на Каренокой. Толкова много неща трябва да се направят. Но тази заетост ми харесва.

И те обичам.

Сбогом, майко.

Есико