Наондел

Кабира

Една вечер Естеги ме събуди с вестта, която очаквах от толкова дълго време; майката на везира скоро щеше да издъхне. Като съпруга на Искан беше мой дълг да бдя до смъртното й ложе, затова двама пазачи съпроводиха мен и Естеги през златните порти на дайрахеси. За пръв път от издигането на новия дворец ми се позволяваше да прекрача прага на резиденцията, която Искан беше построил за майка си. Там, където тя беше отгледала синовете ми, държейки ги далеч от мен. Беше ги отгледала да приличат на баща си, особено най-големия ми син. И тримата бяха заспали, а аз заповядах да не ги събуждат. Още не.

Минахме през големи, но почти празни стаи. В една от тях, с под от розов и бял мрамор и много колони, лакирани в червено, нямаше нищо друго освен олтар, на който горяха тамян и свещи. Подът пред олтара беше обсипан с розови листенца. Сигурно беше в памет на бащата на Искан.

Старицата не знаеше, че мъжът й е бил убит от собствения им син.

Стъпките ни отекваха, докато забързано минавахме през стаите. Докато Естеги ме водеше, ми хрумна, че трябва да е била тук и преди. Тя, обикновена прислужница, се движеше по-свободно из двореца от мен, съпругата на везира. Гледах как дългата й, слаба сянка се плъзга по пода и за миг ме прониза остра завист. Като мимолетно проблясване на лунен лъч във водите на Анджи. После отново ме завладя пълна безчувственост.

Старицата лежеше в стая, изпълнена със сенки и трепкащи пламъци. До краката й седяха няколко оплаквачки. Лицата им вече бяха боядисани в бяло, в ръцете си държаха медни звънци, с които дрънчаха, и пееха оплаквачески песни, упътващи душата, след като напусне тялото. На нощната масичка бяха наредени съдове, напълнени с всичко, от което Изани ак Ошиме-чи щеше да се нуждае за последното си пътуване. Златни и сребърни монети. Тамян, тютюн и вино. Седем черупки за седемте рибари. Вторачих се в предметите и си спомних за родителите ми, които бяха починали без тези подаръци. И за двете ми сестри и брат ми, споминали се без оплаквачки, които да им помогнат за пътуването към отвъдното.

Изани лежеше върху планинка от копринени възглавници. Завесите около леглото й бяха разтворени, но въпреки това тя беше обгърната от мрак. Естеги коленичи до вратата. Бавно, с изпълнени с достойнство стъпки се приближих до свекърва си.

Отначало не ме забеляза. Тънките й устни потръпваха нервно, сякаш се опитваше да промълви някакви думи или да си поеме дъх. Хлътналите й очи се въртяха насам-натам. Ръцете й лежаха неподвижно върху завивката. Наведох се и я погледнах право в очите.

— Тук съм, мила майко. — Вложих в тези думи цялата отрова, която можех да събера, но говорех толкова тихо, че оплаквачките да не могат да ме чуят. — Тук съм, за да се уверя, че ще получиш прощаването, което заслужаваш.

Лутащият й се поглед се съсредоточи върху мен, а ръцете й продължиха да треперят.

— Искан. Искан,

— Той не е тук. В Ареко е. Проводих му вест, но се страхувам, че няма да може да дойде навреме. Посланието може да се забави. — И тогава й се усмихнах. Това беше усмивката, която бях научила от самия Искан. — Но ако искаш, мила майко, можем да поговорим за Искан.

— Да. Синът ми. Моят прекрасен син. — Дишането й стана накъсано и неравно. Беше разтревожена, но не и уплашена. Все още не.

— Мога да ти разкажа много неща за него. Искаш ли да чуеш? Нека да започна от началото. Нека да ти разкажа за всички животи, които любимият ти, безценен син е отнел.

Тя пое дълбоко дъх и се опита да проговори, но аз не й дадох възможност. Разкрих всичко. Всичката кръв по ръцете на Искан. Започнах от началото и не пропуснах нито една подробност. Приближих се до лицето на умиращата жена и безмилостно назовах всяка клета душа, за чиято смърт знаех. Можех да приведа доказателства за всеки един случай и обяснявах подробно връзките. Първоначално тя не ми повярва. Стисна устни и извърна поглед. Но не можеше да затвори ушите си. Не можеше да се отърве от мен. Когато започнах да разказвам как Искан беше убил собствения си баща и как след това ми беше описал това убийство, слънцето вече се издигаше на небето. От гърдите й се изтръгна ужасен писък, а аз стиснах ръката й и направих знак на оплаквачките да продължат да пеят, защото неизбежният край наближаваше.

— Лъжкиня — изхриптя тя. — Дай ми нещо за пиене.

— Жадна ли си? — прошепнах в ухото й. — Да не би да те изтощих с изброяването на злодеянията на сина ти? — Вдигнах една празна купичка от съседната маса и я притиснах към устните й. — Ето, отпий дълбока глътка от тази студена вода. Нека да те успокои така, както ти ме успокои, когато тъгувах по синовете си. Когато ридаех за дъщерите, които Искан ми отне. Надявам се да ти донесе същата утеха, която ти ми даде.

Оплаквачките дрънчаха със звънците си, навън се зазоряваше, а Изани все още беше жива. Започнах да се страхувам, че Искан ще успее да пристигне, преди душата й да напусне тялото й. Бях подкупила пратеника с един от накитите си, за да не бърза. С това си действие бях поела голям риск. Реших да не мисля какво щеше да ми причини Искан, ако разкриеше действията ми.

Изброих всички злодеяния, които Искан беше извършил, и може би преувеличих осведомеността си с някои догадки. Изани се гърчеше като червей, усещах вкисналото разложение на смъртта в дъха й, но въпреки това духът й не се предаваше. Искаше да види сина си. Не можех да позволя това да се случи. Тя не биваше да му разкрива казаното от мен, а и не възнамерявах да й дам нито миг покой преди смъртта й.

— Той никога не извършва приношения към духа на баща си — прошепнах, притиснала устни към ухото й. — Не почита паметта му. Нито ще си прави труда да почита твоята памет. — Усмихнах се, знаейки, че макар да не можеше да види усмивката ми, можеше да я чуе в гласа ми. — Но добрата съпруга почита паметта на починалата си свекърва. Тя прави приношения в правилните дни. Грижи се духът да не се лута с празни ръце и да не гладува сред мъртвите си събратя. Каква късметлийка си, че имаш толкова внимателна снаха. Снаха, която ще ти окаже същата обич и уважение, които ти й демонстрира приживе. Ще ти дам точно това, което заслужаваш; ти, която ми отне синовете; която напълни главите и сърцата им с лъжи за мен, собствената им майка.

Последният поглед, който отправи към мен, беше изпълнен с ужас. Забих дългите си нокти дълбоко в сухата й, беззащитна длан. За миг ми се стори, че можех да видя смъртта й, която беше много близо. Събрах всичките си сили, за да я придърпам още по-близо, и нещо забуча в ушите ми. Може би в крайна сметка вътре в мен все още имаше малко оаки.

— Ще се погрижа да бъдеш забравена, преди да е минала една луна.

Тя изхленчи и волята й се прекърши под моята. В същия миг пое последния си дъх.

Искан пристигна малко по-късно. Дълго седя от другата страна на леглото на майка си, притиснал глава в гърдите й. Аз все още държах ръката й, която постепенно изстиваше. Тя щеше да знае, че съм там. Духът й нямаше да забрави.

В този миг в душата ми проблесна искрица надежда. Възможност, макар и съвсем малка. Дълго време обмислях плана си. От смъртта на Мериба бяха минали няколко години. Новите наложници пълнеха дайрахеси с децата си — както момчета, така и момичета. Но въпреки това трябваше да бъда търпелива. Имах само един шанс. Ако се провалях, нямаше да имам втори. Вече бях стара — захвърлена в сенките, забравена. Това беше последната ми възможност да пристъпя напред и да се преборя за трохичка щастие, преди да избледнея, да изчезна и да се превърна в нищо.

През онзи ден, край смъртното ложе на Изани, направих първата крачка. Протегнах се над завивката и хванах ръката на Искан. Другата ми ръка все още държеше съсухрената длан на Изани.

— Искан ак Хонта-че. Велик везир на Каренокой и всичките му васални земи. Дясна ръка и опора на суверенния принц. Мой съпруг. Позволи ми да те утеша в този тежък момент — аз, която те познавам по-добре от всеки друг.

Той вдигна поглед и се вторачи в мен. Очите му бяха кръвясали и за един кратък миг се изненадах, че беше способен да скърби. Но това не беше скръбта на любещ син за починалата му майка. Това беше болката на мъж, който беше изгубил единствения човек, който споделяше представата му за самия него: непогрешим, съвършен, постоянно обезкуражаван, ограничаван и неразбран от околните.

— Благодаря ти, съпруго — беше единственото, което каза, стискайки ръката ми.

И в онзи момент, както винаги, той беше сляп за дълбочината на омразата ми. Беше толкова арогантен, че не бе способен да осъзнае до какви последствия водеха делата му и как се отразяваха върху другите хора. Аз бях негова съпруга. В продължение на много години бях тиха и покорна. Верността ми към него беше очевидна.

Разбира се, омразата не беше единственото, което изпитвах към него. Борих се жестоко да потуша всяко друго чувство и да оставя място само за отвращението. Но някога го бях обичала. От тази любов остана ехо, което някога не бих могла да заглуша. Винаги съм се презирала заради него, но сега си простих. Без това ехо нямаше да мога да сторя това, което трябваше да се направи.

Пуснах ръката на мъртвата жена и изведох съпруга си от стаята, докато оплаквачките издаваха последните си вопли и дрънчаха със звънците си, за да чуят всички в задгробния свят, че нова душа е поела натам.

Закарах Искан в покоите си. Бях заповядала на Естеги да ги направи възможно най-уютни и да донесе всички любими лакомства на Искан. Погрижих се да го настаня удобно на главното място и наредих на млада прислужница да му вее с ветрило, за да облекчи жегата, която не желаеше да се разсее, въпреки че слънцето слизаше все по-ниско на небето.

Искан отпи от виното, след което седна с объркано изражение на лицето, все едно беше малко момче. Косата му беше посивяла около слепоочията и въпреки че все още беше добре изглеждащ мъж, около очите му се бяха образували горчиви линии, които приемах като белезите, оставени от Анджи, и вече не можеше да бъде считан за красив.

— Огромна загуба е за един мъж да няма живи родители — каза той. Аз склоних глава, за да не може да види лицето ми.

— Така е, Искан-че. Вероятно в такъв мъчителен ден един мъж би могъл да намери утеха в синовете си?

Искан ми се усмихна.

— Кабира-чо, ти наистина ме познаваш добре. Повикай ги.

Не ги бях виждала от много луни. Направих това предложение заради самата себе си и бях предупредила слугите им, затова те бяха облечени и готови да утешат баща си.

При влизането им сърцето ми се сви. Корин беше млад мъж, широкоплещест и хубав, облечен в бели траурни одежди. Той ми се поклони почтително, допирайки ръка до челото си, след което прегърна сърдечно баща си и го целуна по двете бузи. Енон беше огледално копие на по-големия си брат, но с по-къса брада и по-тесни рамене. Той ми се усмихна сдържано и ме целуна по двете бузи. Вдишах дълбоко аромата му на розова вода и пот и алчно смуших този спомен в сърцето си.

Малкият Сонан вече не беше малък. Едва навършил четиринайсет години, вече беше получил собствен меч и кон. По повечето неща приличаше на двамата си по-големи братя, но най-много ми напомняше на моя брат Тихе. И двамата се разсмиваха лесно и носеха радост на заобикалящите ги. Всички обичаха Сонан: от слугите до почитаемите гости, от готвачите в кухнята на Искан до самия суверенен принц.

Той не знаеше дали трябва да последва примера на Корин или на Енон, затова, след като ми се поклони, застана неловко пред мен, колебаейки се как да постъпи. Направих му знак да прегърне баща си. Ръцете ми копнееха да обвият тънкия му врат и да притиснат кльощавите му рамене в тялото ми, но знаех, че Корин ще го нахока, ако допусне това да се случи. Енон можеше да прави каквото поиска. Той беше достатъчно голям.

По лицата на тримата млади мъже се виждаха следи от тъга и сълзи. Тяхната баба им беше като майка. Тя ги беше отгледала, понеже аз бях лишена от тази възможност. Тя беше надзиравала дойките и учителите им и ги беше научила да бъдат мъже. Мъже като баща си. Сега те разговаряха с него, спомняйки си за починалата и пиейки в нейна памет. Дори на Сонан му беше позволено да пие вино и скоро бузите му почервеняха. Когато двамата му по-големи братя се унесоха в разговор с Искан, той се приближи до мен.

— Чо?

— Да, сине?

Всеки път, щом ми се удаваше да изрека тази дума, сърцето ми завързваше ритъма си.

Той въртеше чашата в ръката си и избягваше погледа ми. Аз чаках мълчаливо, въпреки че не исках нищо друго, освен да го притисна в обятията си.

— Сега, когато Изани-чи я няма… — Замълча за един кратък миг. — Може ли да навестявам от време на време покоите ти? Ще ти причиня ли голямо неудобство?

Ако старата вещица не беше умряла, щях на мига да я удуша с голи ръце. Трябваше да изчакам малко, докато си възвърна гласа и се успокоя достатъчно, за да отговоря. Сонан ме погледна с големите си и неспокойни очи. Той беше най-чувствителният от синовете ми. Сигурно му е било много трудно под тиранията на Изани. Той не беше като братята си, нито като баща си.

— Сонан. Сине. Ти си и винаги си бил добре дошъл в покоите ми, когато и да пожелаеш да ги посетиш. — Хванах ръцете му и погледнах в очите му. — Никога не бих те отпратила. Никога не бих сметнала за неудобство да забавлявам многообичните си деца в резиденцията си.

Говорех тихо, така че Искан да не може да ни чуе. Сонан ме погледна и в очите му съзрях изненада и облекчение. Можех да видя, че си мисли за всички лъжи, с които Изани беше пълнила главата му, откакто се беше родил. Несъмнено му беше казвала, че майка му не го обича и не иска да има нищо общо с него. Той беше твърде възпитан, за да ги произнесе на глас. Изани беше единствената майка, която някога е имал. Нямаше как да изтрия изминалите четиринайсет години, които ни разделяха. Но може би все пак съществуваше някаква възможност да се преборя поне за един от синовете си. Той държеше неловко ръцете ми в своите, които вече бяха станали големи и широки.

Корин ни изгледа подозрително и аз веднага сведох глава. Трябваше да играя ролята на покорна съпруга. Той погледна към ръцете на Сонан, стиснали моите, и смръщи чело. Изправи се.

— Сега ще те оставим, татко. И имаш право. Ще обмисля възможността да си взема съпруга. — В гласа му се усещаше известна студенина и аз погледнах учудено към Искан, чиято уста беше стисната в неодобрителна линия.

Корин ми се поклони леко.

— Сонан.

Най-малкият ми син се изправи неохотно и пусна ръцете ми. Не смеех да кажа каквото и да било, нито да му напомня да ме посети, понеже се страхувах, че Корин или Искан ще му забранят. Тогава Корин и Сонан излязоха от стаята. Енон сви извинително рамене, целуна баща си по двете бузи, след което набързо целуна и мен и последва братята си. След него остана едва доловим аромат на розова вода.

Искан все още седеше с намръщено чело и беше забил поглед в стената. Добре обмисленият ми план нямаше да проработи, ако настроението му не се оправеше. Седнах пред него, внимателно свалих обувките му и започнах да масажирам краката му. Допирът до него ме отвращаваше. Усещането на кожата му до моята. Фактът, че можеше да стои пред мен, жив и здрав, след като беше отговорен за смъртта на толкова много хора, беше истинско извращение.

— Искан-че, какво те тревожи?

— Корин. Той се противи на желанията на баща си. — Искан въздъхна и се облегна назад, протягайки крака си, за да ми даде по-добър достъп. — Искам да се ожени за дъщерята на Ерабан ак Усти-чу.

— Принцът на Амдураби?

Искан изсумтя.

— Така се наричаше той, да, но в действителност не беше нищо повече от губернатор, подчинен на истинския суверенен принц на Каренокой. Във всеки случай той почина миналата луна.

— Миналата луна не дойде ли на посещение тук? — Положих внимателно крака на Искан в скута си. Той ми се усмихна широко.

— Естествено. Сигурно е изял нещо, което не му се е отразило добре, понеже отпътува за дома си в доста лошо състояние и скоро след това почина. Не бяха намерени следи от отрова.

По никакъв начин не показах, че съм разбрала какво е извършил Искан.

— И сега искаш Корин да се ожени за дъщеря му?

— Най-голямата му дъщеря, да. Той няма синове, а най-голямата му дъщеря е на възрастта на Енон и е единствената наследница на Амдураби. Ако Корин се ожени за нея, ще бъде провъзгласен за губернатор и Амдураби ще стане област на Каренокой, подобно на Баклат и Нернай. Откакто поех властта, територията на Каренокой се утрои, както и богатствата му. Сега Амдураби е уязвим. Само е един наследник от женски пол всеки би могъл да заграби властта със сила. Но би било изгодно за Каренокой, ако положението на Амдураби се стабилизира. Войските в негово съседство биха могли да се превърнат в заплаха и за нашата сигурност. Освен това сме зависими от техния ориз и жито, понеже сега Каренокой произвежда най-вече подправки. Водейки се от моите съвети, икономиката ни процъфтява благодарение на търговията с подправки. — Той въздъхна, вдигна единия си крак и протегна другия, за да масажирам и него. — Но това ни прави уязвими, що се отнася до хранителните запаси. Работниците започнаха да се оплакват, тъй като накарах суверенния принц да издаде указ, според който са задължени да засеят собствените си ниви с етсе. В момента нямам време за бунтове, затова трябва да се погрижа да има достатъчно храна за тях, та да не надигат гласове.

— Но Корин не иска да се ожени за дъщерята на Ерабан, така ли? Да не би да е грозничка или обезобразена по някакъв начин?

Искан отново смръщи чело.

— Няма нищо подобно. Не е най-красивата жена, но не е обезобразена и честта й не е опетнена. Съвсем спокойно бих могъл да я избера за негова съпруга и без цялата област като зестра. Но той си е втълпил, че иска да се ожени за жена, която сам си е избрал. И единствените неща, които му се въртят в главата, са меки, кръгли гърди и хубаво личице! — Искан отпи голяма глътка от виното. Вече беше изпил доста, което ме радваше. Бързо донесох още вино и напълних чашата му, преди да продължа да го масажирам.

— Ти сам си избра съпругата.

Искан се разсмя.

— Да, и със сигурност не заради хубостта ти. Точно като дъщерята на Ерабан, ти дойде със зестра. Корин трябва да разбере, че би могъл да се наслаждава и на сочна плът, но настрана. Браковете се уреждат по други причини.

Думите му ме жегнаха. Дори и след цялото това време все още ме болеше. Вярвах, че ме е обичал… някога. Вярвах, че някога ме е смятал за хубава.

— Ти си мъдър мъж. Корин трябва да се вслушва в думите на баща си.

Искан въздъхна.

— Винаги е бил инатлив и изпълнен със собствени идеи. Енон е по-лесен за направляване.

— Вероятно би могъл да подсладиш предложението? — Свалих крака му от скута си и седнах на една възглавница. — Потърси петте най-красиви жени в кралството и позволи на Корин да си избере сам наложници. Като сватбен подарък.

Не ми е лесно да призная, че изрекох тези думи. Че заложих толкова безметежно живота на тези момичета, както и живота на Корин. В онзи момент животът ми означаваше толкова малко за мен, че не ценях особено високо и живота на другите.

Искан се усмихна и вдигна чашата си към мен.

— Кабира, малко от мъдростта ми се е предала и на теб. Честна дума! Тъй да бъде. И силата и мощта на Каренокой ще нараснат, а с тях и моята власт.

Той отново беше в добро настроение. Това го накара да погледне на мен по по-различен начин през онази вечер, а и се бях погрижила главата и преценката му да бъдат силно замъглени от виното. Аз също пих. Имах нужда да съм леко опиянена, за да мога да осъществя плана си. Страхувах се. Но изпитвах и друго чувство: самота. От толкова дълго време никой не ме беше докосвал. Някога бях обичала този мъж. Някога го бях желала.

Задачата не се оказа толкова трудна, колкото очаквах.

Познавах Искан от дълго време. Знаех какво му харесва. Предложих му подходящата смесица от смиреност и покорност, от момичешко възхищение и свенливост. Единствената слабост на Искан беше ласкателството. Той никога не се уморяваше да слуша за собственото си превъзходство. И така се озова точно там, където го исках.

Озова се между краката ми. А семето му — в корема ми.

Знаех, че е момиче. Всичко в тази бременност приличаше на онези, които Искан абортираше, когато Анджи му показваше, че плодът е от женски пол. Ужасно се страхувах, че той ще разбере, че съм бременна. Трябваше да успея да задържа дъщеря си. Трябваше да имам нещо свое. Някого, когото да обичам. Който беше само мой. Мисълта за дъщеря се породи у мен, когато Мериба се бореше за живота си. Оттогава дебнех подходящия момент. Чаках Изани да умре. Докато беше жива, не можех да осъществя плана си.

Беше по-лесно да крия бременността си, отколкото бях предполагала. Искан вероятно беше засрамен, че ми бе позволил да го прелъстя. На мен, една грозна стара жена, при положение че имаше толкова много красиви наложници, които можеше да привика в леглото си. Мислех, че може би той… не знам. Бях достатъчно глупава и наивна да повярвам, че може би нещо се е променило. Но той продължаваше да ме избягва. Никога не е имал навика да посещава покоите ми, затова се бях затворила там и си кротувах. Изани вече я нямаше и не можеше да ме шпионира и да ме издава на сина си. Денят вече се беше удължил, когато най-после се осмелих да излизам в градината в дните, когато знаех със сигурност, че Искан не е в двореца. Никога не прекрачвах прага на голямата зала на дайрахеси. Шиех дрехи за малкото си момиченце и внимателно ги криех. Четях и преписвах поезия. Рисувах. Но след известно време това не беше достатъчно. Понякога, когато повечето от обитателите на дайрахеси ги нямаше, се престрашавах да ходя в малката библиотека и започнах да чета свитъците, които се съхраняваха там. Това бяха най-вече класически произведения, които вече бях чела много пъти, но все пак успяваха да запълнят времето ми. След като изчетох всичко, което можех да намеря в тази библиотека, у мен се събуди желание за повече. Сякаш момичето в утробата ми, което сега риташе в корема ми, жадуваше да й дам нещо повече от физическа храна. Тя искаше познание.

Знаех, че Искан има голяма лична библиотека. Там съхраняваше свитъците, които събираше от всички краища на земята, включително и ръкописи, които не можеше да разчете, само и само да лиши другите от възможността да получат достъп до знанията, които съдържаха. Изведнъж усетих у себе си нетърпим глад за свещени книги.

Единственият човек, който ме навестяваше в доброволния ми затвор, беше Сонан. Верен на думата си, той ме посещаваше от време на време. Не толкова често, колкото би ми се искало, дори не толкова често, колкото той би желал, но винаги когато успееше да се измъкне от зорките погледи на Искан и Корин. Корин щеше да се ожени за дъщерята на губернатора на Амдураби. Той си избра четири наложници, всяка по-хубава от предходната. И той, и Искан бяха заети с приготовленията и от време на време Сонан успяваше да се промъкне незабелязано в покоите ми. С изключение на Искан, синовете ми бяха единствените мъже, на които им беше позволено да влизат в дайрахеси.

Сонан не подозираше нищо за състоянието ми, понеже беше твърде млад и наивен. Обличах се в широки елеци, а той нямаше опит с бременни жени. Често седяхме на най-хубавата ми маса, която винаги беше отрупана с любимите му ястия. Жалко, че не можех да ги приготвя сама, но при все това давах на слугите подробни наставления как трябва да направят всичко. Толкова се радвах, че мога да седя срещу най-малкия си син, без някой да ме наблюдава, без да трябва да търпя острите забележки и неодобрението на Изани. Никой не се опиваше да застане между нас и можех да съзерцавам до насита хубавите му очи, нежната му брадичка, бързата му усмивка. Ако исках, можех да хвана ръката му, да я задържа, да усетя топлата му кожа до своята.

След четиринайсетте години, през които бяхме разделени, у него се усещаше известна резервираност, Той беше учтив и почтителен, но между нас не се появи незабавна близост. Изани беше напълнила главата му с толкова лъжи за мен, а баща му и най-големият му брат го бяха накарали да се съмнява в собствените си качества и инстинкти. Той искаше да повярва, че съм любяща майка, но не можеше да се престраши. Поне не в началото. И въпреки че ми беше много тежко, оставих нещата да се развиват от само себе си. Простичко и приятно говорехме за всичко, за което можехме да се сетим, докато луните се изнизваха и коремът ми растеше. Говорехме за любовта му към язденето и лова и как не обичаше бойните тренировки. За това колко трудно му се удаваше да научава текстове наизуст, както изискваше учителят му, но че беше добър в писането и копирането на рисунки. Обичаше да плува и да гребе в езерото и имаше неколцина добри приятели измежду придворните на суверенния принц.

— Много обичам да чета — казах му един ден, когато най-голямата лятна жега вече беше преминала. Седяхме в сенчестата ми стая, където току-що беше преял с пържена веджа. Отвън птичките припяваха и две изгубили се пеперудки пърхаха из стаята. Сонан следеше движението им с очарован поглед. — Вече изчетох всичко в нашата библиотека.

— Татко има огромна библиотека в Къщата на усамотението — отвърна Сонан, избърсвайки малко захар, полепнала по долната му устна. Наклоних се и леко докосвайки устата му, махнах последните остатъци от захарта. Той ме погледна изненадано, но в очите му зърнах топлина, която накара сърцето ми да пее от радост. — Мога да ти донеса няколко свитъка.

— Сине, това би ми доставило голямо удоволствие, но не искам заради мен да си навлечеш гнева на баща си.

Сонан махна с ръка.

— Двамата с Корин отпътуваха за Амдураби. Сватбата ще се състои там, понеже татко твърди, че е важно хората да видят Корин и Ханай заедно и така да узнаят кой е новият им владетел.

— Ханай, значи така се казва?

Сонан кимна. Досега не бях чувала името й. За всички тя беше просто дъщерята на губернатора, а не личност със собствено име.

— А това означава, че никой няма да забележи, ако ти донеса няколко свитъка. Майко, какво би искала най-много да прочетеш?

Внезапно пред мен се разтвори цял един непознат свят. Сонан ми носеше толкова свитъци, колкото пожелаех. Аз четях ли, четях. Той ми описваше рафтовете и постепенно придобих представа за вида на библиотеката на Искан. Научих как подреждаше свитъците си. Къде държеше историческите творби, местоположението на медицинските текстове, както и къде криеше най-тайните произведения — онези, в които се говореше за източници на сила из целия свят, подобни на Анджи. Тези свитъци бяха твърде малко и някои от тях бяха написани на езици, които не знаех, и описанията в тях често бяха неясни и объркващи. Те целяха да заблудят непосветените. Но с търпение успях да дешифрирам и разбера голяма част от тях. Сякаш детето вътре в мен понякога ми помагаше. Тя се обръщаше и веднага проумявах нещо, което дотогава ми се струваше неразбираемо. Риташе с краче в ребрата ми и пред очите ми се появяваха схеми и модели. Тя беше създадена от семето на Искан, а той беше препълнен със силата на Анджи. Може би част от тази сила живееше и в детето, което носех в утробата си.

Рядко излизах от покоите си, но въпреки това странствах из целия свят. В някои текстове проследявах пътувания през необятни океани към далечния север, изток и юг. След това изучавах вещи описания на функциите на тялото и плавах по човешките кръвоносни пътища. Летях сред звездите високо в небето, плувах с рибите в морето, наблюдавах смяната на сезоните заедно със земеделците. Седях с владетелите на техните тронове и с престъпниците в килиите им. Борех се с чужди богове, съзерцавах сътворението на света, размишлявах върху това кое е добро и правилно, каква е природата на истината, и спорех с най-старите велики учители по въпросите на етиката.

Това щеше да бъде най-прекрасният период от живота ми, ако не беше постоянният страх, че ще ме разкрият.

Една сутрин, когато жегата беше напуснала Охадин и около двореца духаха студени ветрове, седях край първия есенен огнен съд и четях. Бях се съсредоточила върху един свитък, който Сонан ми беше донесъл предния ден и който беше от тайния раздел на библиотеката на Искан. За пръв път попадах на текст, в който се говореше за Анджи. Беше древен и написан на някакъв код, с тайнствени символи. Искан беше добавил собствените си бележки към текста в опит да го разтълкува с помощта на Анджи, но не беше стигнал далеч. Очевидно Анджи не искаше да му съдейства във всичко. Знаех, че само ако получех достъп до водата и под нарастващата луна, щях да успея да разчета съдържанието на този текст тъй лесно, все едно беше писан на собствения ми език. Сега едва успявах да различа някои взаимовръзки. Когато момиченцето в утробата ми риташе, между символите се прокрадваше смислова нишка. Видях змия, ябълка, петолистна роза.

— Трябва да внимаваш.

Сепнах се и изпуснах свитъка, който държах в ръка. Гарай седеше с кръстосани крака върху копринена възглавничка от другата страна на огнения съд. Толкова бях погълната от текста, че не я бях чула да влиза. Опитах се да придърпам елека върху издутия си корем, но нямаше смисъл. Острият поглед на Гарай не беше изпуснал нищичко.

Вдигнах свитъка, за да се уверя, че не се е повредил. След това се облегнах назад, демонстративно скръстих ръце върху корема си и срещнах погледа й с нескрито предизвикателство. Тези бледи очи — винаги малко ме плашеха. Не можех да привикна към тях.

— В коя луна си? — попита Гарай.

Не отговорих и верижките върху гребена й издрънчаха леко, щом наклони глава на една страна. Бледата й кожа се беше зачервила от горещината на въглищата. Беше толкова слаба, че ключицата й изпъкваше рязко от деколтето на елека й на фона на танцуващите отблясъци на жаравата. Спомням си ясно как беше облечена, с гълъбовосин елек без бродерия или украса, с широки панталони, падащи свободно, в по-светъл оттенък на сивото. Не носеше други украшения в косата си освен гребена. Около устата й имаше бръчки, които дотогава не бях забелязвала, а кожата около очите й беше набраздена с много линии, тънки като крачетата на паяк. Времето не беше простило и на нея. Но за разлика от другите жени, Гарай като че ли не се съпротивляваше — тя го приветстваше.

Тя въздъхна и впи поглед в корема ми.

— Мисля, че не ти остават много луни. Може би две? И никой не знае за това?

Стиснах устни.

— За каква ме вземаш… обикновена наложница? Бях изключително предпазлива.

— A в последно време Искан непрекъснато е в Амдураби. Добре. Но ако сега узнае за бременността ти и реши да се отърве от момичето, това ще бъде много опасно за теб. Няма значение колко привикнала си към оаки водата. Бременността ти е в твърде напреднал стадий. А и ти си твърде стара.

— Затова и никога няма да научи.

— Какво ще правиш, когато тя се роди?

Поколебах се. Забих поглед в ръцете си, където започваха да се разпространяват първите тъмни петна — знак, че вече не бях млада. Планът ми беше моята тайна. Толкова дълго го обмислях и усъвършенствах. Но Гарай можеше да го разкрие на Искан още сега, ако такова беше желанието й. Нямаше значение дали й бях казала.

— Как се досети? — попитах я, за да спечеля малко време.

— Не излизаш от покоите си. Срещаш се само със сина си. Знам, че прекара нощта с Искан след смъртта на майка му. Не беше трудно да се досетя какво се е случило.

— Някой друг знае ли за това?

— Орсеола. Но не защото съм й казала нещо. Видяла го е в сънищата ти.

Орсеола. Тя беше непредвидима. Опасна. Не я разбирах и никой не можеше да отгатне какво ще каже или ще направи.

— А другите?

Сега беше ред на Гарай да изсумти.

— Въобще не ги е грижа за теб. За тях ти си също толкова невидима и незначителна, колкото някое изрисувано пано, стига да не се радваш на благоволението на господаря им. Интересуват се само от ранга си и мястото, което заемат в йерархията на предпочитаните наложници, както и коя е настоящата любимка на Искан. — Изражението й се помрачи. — Вината не е тяхна. Нямат нищо друго в живота си. Три от тях дори не могат да четат. Тогава как да запълнят празните си дни?

— Сега, когато Изани вече не е тук, за да ме наблюдава, смятам да представя момичето за син.

Гарай повдигна вежди. Тя потъна в продължително мълчание и заби поглед в мен. После се вторачи в жаравата. Аз стиснах здраво ръцете си. Опитах се да запълня съзнанието си с пращенето на въглищата, тракането на кепенците от вятъра, самотния крясък на птица, долитащ отвън. Детето в корема ми се беше свило и не помръдваше. Изчакваше.

— Трябва да бъдем много внимателни. Мога да й бъда дойка, за да не дойде някой външен човек. Ти ли ще я кърмиш?

Кимнах. Пръстите се забиха в дланта ми. За миг спрях да дишам.

— Добре. Това ще намали риска. Просто никога не трябва да му даваме повод за съмнение. Ще говоря с Орсеола. Тя е слабото ни звено, но има шанс да ни сътрудничи. — Гарай се усмихна горчиво и се изправи.

Протегнах ръка. Опитах се да си възвърна контрола върху ситуацията.

— Защо ми помагаш?

Смущаващо бледите очи на Гарай премигнаха.

— Не помагам на теб. Помагам на нея. — Тя посочи към корема ми. — Ти си направила своя избор. Но тя не е.

Когато излезе от стаята, трябваше да полегна малко. Момиченцето риташе в долната част на корема ми, срещу най-нежните ми вътрешности. Тогава започнах да се питам какво бях сторила.

Присъни ми се Лехан. Тя не каза нищо. Само ме погледна, после ме бутна с двете си ръце и аз започнах да падам, падам.

Момиченцето се роди след една луна. Искан се беше завърнал от Амдураби, но така и не стъпи в покоите ми. Аз се спотайвах, подобно на мишка, която се страхува да не я открие котката. Не виках слугите, вместо това Естеги и Гарай се грижеха за мен. Естеги знаеше за детето. Тя масажираше подпухналите ми крака всяка вечер, мажеше издутия ми корем с бадемово масло и ми правеше компания в безсънните нощи, когато ритниците на бебето не ми позволяваха да заспя. Когато родилните мъки започнаха и контракциите ме накараха да се задъхвам и да стена от болка, исках да я чуя да чете на глас от последния свитък, който Сонан ми донесе от библиотеката. Знаех, че мога да се доверя на Естеги и че тя няма да каже на никого за забранените текстове, както и че има приятен, дълбок и нежен глас. Но не можеше да чете.

— Доведи Гарай — просъсках между болезнените спазми.

Естеги се поклони и забързано излезе от стаята. Времето до завръщането й ми се стори безкрайно дълго и аз лежах безпомощно, борейки се да възпра писъка, който отчаяно настояващо да излезе навън. През онази нощ никой не трябваше да чуе, че в спалнята ми се ражда дете.

Те се промъкнаха толкова тихо, че дори не забелязах, че са влезли в стаята, докато не застанаха до килима, на който бях приклекнала. Очите на Гарай блестяха на светлината на лампата.

— За малко да ни разкрият — прошепна тя. — Една от наложниците се събуди. Надявам се никой да не забележи, че леглото ми е празно.

Сред цялата тази болка нямаше място за страх.

— Чети — изпъшках и посочих към свитъка.

Гарай се приближи до масата и го огледа любопитно.

— Откъде го взе?

Махнах ядосано с ръце. Още един нож прониза корема ми и ми отне способността да говоря. Естеги отговори вместо мен.

— Тези свитъци са от библиотеката на везира. Синът й ги носи.

Гарай кимна бавно. Тя разгърна свитъка и започна да чете с тих глас. Този разказваше за свещените растения на Елиан и тяхната употреба. Естеги приклекна до мен.

— Хайде. Нека да направим няколко крачки.

Подпирайки се на ръката й, започнах да кръстосвам стаята. Не чувах почти нищо от рецитираното на Гарай, но гласът й придаваше ритъм на вървенето ми и краката ми следваха имената на растенията, плъзгайки се по пода. Черно листо, воден корен, черепно калпаче, триъгълен блясък, еребери, вълча лапа, зимна ивица, име за всяка болка. Стиснах костеливата ръка на Естеги и тя пое цялата ми тежест върху твърдото си бедро, когато имах нужда да почина.

Минаваше полунощ, когато застанах на четири крака и родих. След като вече бях раждала трима синове, дъщеря ми се плъзна навън бързо и почти без никакво усилие от моя страна, в струя от вода, кръв и слуз. Гарай я изроди, Естеги я подсуши, а аз се обърнах по гръб. Пъпната връв все още ни свързваше, когато я притиснах към гърдите си. Тъмни очи, сбръчкана червена кожа. Тя беше жива, дишаше и беше напълно тиха. Единственото, което се чуваше в стаята, беше дишането на три жени. Естеги и Гарай бяха застанали от двете ми страни и наблюдаваха как момиченцето посегна с малките си ръчички към гръдта ми. Дъщеря ми започна да суче, а през това време нощният мрак ни обгърна и необратимостта на това, което току-що бях сторила, прониза сърцето ми с пълна сила. Погледнах към Гарай. За пръв път виждах на лицето й толкова сияйна усмивка.

— Тя е съвършена, Кабира. Просто съвършена. — Тя забеляза безпокойството ми, но това не помрачи радостта й. — Тя е силна. Чувствам, че има причина да се появи на бял свят. А ти чувстваш ли го? Чуй я как говори със земята, с жизнената сила!

Заслушах се и чух нежното сучене от детската уста, пъхтенето, когато се напрягаше. Тя вече беше извън мен, не вътре. Тялото й беше топло и солидно срещу моето. Имаше аромат като на всички бебета и същевременно специфично неин. Беше богат и тъмен, като пръст, листа и вода. Като Анджи.

Не можех да чуя това, което Гарай долавяше, но разбирах какво иска да каже. Това момиче беше неразривно свързано със света. С това място. Може би в тялото ми беше останало малко от водата на Анджи, когато създаваше нейното. Може би семето на Искан беше пренесло водата на извора — и добрата, и лошата. Тя беше частица от нас двамата, както и от Анджи и Охадин.

— Казва се Есико — прошепнах. — Искан може да я нарече както иска, но името й е Есико. В памет на майка ми.

— Тя син ли ще му бъде? — попита Естеги с тон, изпълнен със странен копнеж.

— Тя ще бъде неговият най-малък и най-многообичан син — отвърна Гарай вместо мен и думите й прозвучаха така, сякаш бяха пророчество.

Целунах малката мъхеста главичка на Есико. През онази вечер тя беше изцяло и единствено моя. Тя спря да суче, затвори очи и веднага потъна в дълбок сън — нещо, което никой от братята й не беше правил. Още тогава дъщеря ми беше напълно независима.