Наондел

Кларас

Естеги ме събуди. Бях заспала дълбоко и ми трябваше доста време, за да изплувам на повърхността. Тя се беше надвесила над мен с лампа в едната си ръка.

— Дворецът на тишината гори — каза тя. — Вратите са отключени.

Изправих се.

— Можем ли да избягаме? Сега, тази нощ?

Тя кимна.

— Ще доведа Сулани,

После излезе безшумно от стаята ми.

Докато бързах да се облека, си помислих за Орсеола. Знаех, че ще бъде бреме. Нещо, което трябваше да се тегли, което можеше да ни завлече на дъното и да ни потопи. Но понякога бремето е необходимо. Мрежите ще се понесат по водата без тежести. Освен това тя ми помогна да намеря Наондел.

Завързах вързопа с платната за гърба си с тънко въже. Сулани влезе в стаята ми, напълно облечена и с мрачно изражение. След нея се появи Естеги, която набързо събра някои вещи в една торба: лампи, масло, кутийки с прахан. Сулани беше намотала няколко въжета около кръста и раменете си. Добре. Бяха ме слушали внимателно. Видях и нещо друго в ръката й, нещо блестящо и остро.

Посочих го.

— Оръжие?

Тя извади дълъг нож.

— Естеги го вмъкна тайно за мен. Един воин не може да влезе в битка невъоръжен.

Изведнъж се зарадвах, че не бягам оттук сама.

— Можем да слезем по стълбите — каза Естеги тихо. — Първо ще минем през килера. А после?

Тя погледна към мен и Сулани.

Не знаех как ще ни изведе извън пределите на двореца. След плана ни да изненадаме пазачите, не бях измислила нищо друго. Сулани пъхна ножа в колана си.

— Ще се покатерим върху пагода покрива на извора. Оттам можем да стигнем до стената. Имаме въже. Можем да се спуснем надолу.

Покровителствено поставих ръце върху корема си.

— Ще ти помогна — каза тя. — Няма друг начин. Портите се охраняват от твърде много стражи. Обута ли си?

Не разбрах какво има предвид.

— Ще трябва да изминем бързо голямо разстояние под булото на мрака. Не можеш да тръгнеш боса, твърде рисковано е.

Показах сандалите на краката си. Естеги показа нейните. Сулани кимна одобрително. Тя беше заплела косата си в малки стегнати плитки и ги беше завързала назад, за не й се пречкат. Аз носех в косата си само медения си гребен. Естеги беше покрила нейната със син шал.

— Орсеола? — попита Сулани.

— Трябва да я вземем с нас.

Излязохме от стаята и отидохме в голямата зала. Още няколко наложници се бяха събрали там, някои с бебета на ръце. Те стояха пред прозорците. Отблясъкът на пожара се отразяваше в очите им. Дори не погледнаха към нас. Втурнах се в стаята на Орсеола. Тя седеше с кръстосани крака на леглото си.

— Далеч, далеч, далеч — мърмореше монотонно. Намерих сандалите й и изправих краката й. Тя беше напълно пасивна и ме остави да й ги сложа, като през цялото време мърмореше: — Далеч, далеч, далеч.

Облякох я в подплатен елек и завързах кутията с бижутата й за гърба й. Сулани промуши главата си през процепа на вратата.

— Можеш ли да се справиш с нея?

Кимнах и изведох Орсеола от стаята. Тя зърна пламъците през прозореца и се закова на място.

— Капани за сънища — изведнъж каза много ясно. Естеги се втурна в стаята й, след малко се върна и ни показа торбата си.

Сулани ни поведе. Аз я следвах, държейки Орсеола за ръка, а Естеги вървеше последна. Никой не ни заговори, докато прекосявахме голямата зала, за да излезем в коридора. Беше тъмно. Миризмата на пушек не можеше да се обърка.

— Пук-пук — каза Орсеола. — Сънищата се превърнаха в дим.

Сулани бутна главната врата. Тя се отвори. Надникна надолу по стълбите и ни направи знак да я последваме. Хвърлих последен поглед назад. Другите жени все още стояха пред прозорците. Фонтанът беше тих. Въздухът беше натежал от пушека. Последвах другите надолу по стъпалата. Задържах дъха си, докато вървяхме. Страхувах се, че Орсеола ще привлече вниманието към нас. Помислих си какво щяха да направят пазачите. Какво щеше да направи мъжът. От толкова дълго обмислях, сънувах и планирах това бягство. Беше ми трудно да повярвам, че наистина се случва.

Стигнахме до приземния етаж. Естеги ни поведе през коридори, в които никога не бях стъпвала. Те бяха тесни, извити и тъмни. Помещенията на прислугата. Не срещнахме никого. Вероятно всички бяха заети с потушаването на пожара.

Естеги отвори една врата и ни каза да почакаме. След малко се върна с два чувала. От единия изкара пълни мехове за вода. Завързахме ги за бедрата си. Аз завързах мяха на Орсеола за бедрото й. Сулани метна чувала върху гърба си, но тогава Орсеола се изкикоти.

— Бойният кон стана товарно муле.

Сулани я погледна.

— Така е. Не мога да се бия, докато нося тежък товар.

Без да продума, Естеги й подаде малката си торбичка и пое тежкия чувал.

След това продължихме да вървим, преминахме през малка врата и излязохме в градината. Сега миризмата на пушек беше още по-силна. Дворецът на тишината приличаше на пламтяща факла. Щеше да изгори до основи. Между дърветата тичаха фигури с ведра, напълнени от потока, езерата и фонтаните. Чуваха се викове — и мъжки, и женски.

Наведохме се ниско и се затичахме. Сенките на дърветата ни криеха. Храстите дращеха краката ни. Трябваше да дърпам Орсеола. Тя ме забавяше, но Сулани ни изчакваше. Тя тичаше най-отпред, постоянно нащрек, изведнъж вдигна ръка, накара ни да изчакаме, после отново се забърза. Следвах я, сякаш бях сляпа. Чувствах се също толкова беззащитна, доверявайки се на тази напълно непозната жена, както слепецът се доверява на водача си.

Стигнахме до сградата с пагода покрив в северната част на градината. Вратата й беше отворена. Чух гласове. Сулани ни направи знак да почакаме, докато се промъкваше напред. Придърпах Орсеола до стената на сградата. Естеги пусна тежкия чувал. Парченца сажди се разхвърчаха като снежинки.

— Кабира и Есико са — прошепна Сулани, когато се върна при нас. — Гарай също е с тях.

— Какво ще правим? — попитах аз. Погледнах към пагода покрива. Можех да достигна най-ниския му ръб, ако някой ме повдигнеше. Коремът ми тежеше. Вече бях останала без дъх. Ако започнехме да се катерим, те щяха да ни чуят. — Да почакаме ли?

— Няма да ни се удаде втора такава възможност. — Челото на Сулани се сбърчи. — Трябва да избягаме тази вечер.

— Аз ще вляза — каза Естеги. — Познавам ги. Ако поговорим с тях, няма да ни попречат. — Но не звучеше толкова убедено. Сулани я погледна, после кимна.

— Ние ще чакаме тук.

Естеги изчезна през отворената врата.