Наондел

Орсеоло

Ние живеехме по дърветата. Покрай делтата. Не можехме да строим къщи върху меката, влажна земя, затова ги изграждахме високо по върховете на дърветата. В Каренокой дори не могат да сънуват за дърветата, които растат в Терасу.

Знам, понеже съм виждала сънищата им. Опитах се да втъка дърветата си в техните сънища — дървета с дънери, огромни колкото къщи, и с корони, обгръщащи небосвода. Но никога не се получаваше. Тукашните хора не могат да си представят нещо толкова голямо. Толкова могъщо и вечно, но все пак живо.

На тези дървета имаше място за няколко къщи. Между дърветата висяха мостчета. Бащите ни ги изплитаха от тръстика и слама. Дългите мостове бяха изплетени със сложни фигури. Тези фигури ти казват къде започва и свършва мостът и носят почерка на тъкача. Характерните фигури на баща ми бяха тъмнокафявите вълни.

Въжени стълби висяха между клоните на дърветата. По време на празненства децата ги украсяваха с цветя. Можехме да правим почти всичко от върховете на дърветата, дори риби. Но за да запалим огън и да събираме цветя, трябваше да докоснем земята. Ние, децата, се промъквахме до периферията на града и тогава се спускахме по водата. Гребяхме в камъшени лодки, докато не стигнехме до тревистите острови, където растяха цветята. Розови и бели цветя, като тези върху тукашните лимонови дръвчета. Големи колкото детско лице.

Обичахме тези цветя, обичахме да ги събираме и да правим венци. Майките ни бяха щастливи, когато се завръщахме в лодки, преливащи от цялата тази цветна прелест, и тогава обичахме и майките си.

С въжените стълби, окичени с цветя, самите дървета изглеждаха като разцъфнали.

Говели беше по-огромен град от Ареко и целият се простираше по върховете на дърветата. Имаше дърво, на което се разполагаше пазарът, и дърво с къщи за всички занаяти. Имаше дървета за богатите, с къщи, построени на много нива, и дървета за сиромасите, с много малки колибки, струпани между клоните. Имаше дървета за удоволствие и траурни дървета. На дърветата за удоволствие живееха осиротелите момичета и момчета, които предлагаха телата си в замяна на храна и облекло. На траурните дървета се закачаха венци от цветя за мъртвите и се полагаха плодове с имената им, гравирани върху корите. Те оставаха там, докато не изгниеха или не изчезнеха в стомасите на животните и насекомите. Траурните дървета разпръскваха нездрава миризма. Те се издигаха в източния край на Говели.

Дърветата домове бяха свещени. В никакъв случай не трябваше да се нараняват — нито нарочно, нито неволно. Най-свещеното от всички беше дървото на кралицата, което се извисяваше в сърцето на града, където кралицата живееше със свитата си. Това дърво беше най-старото в Говели — толкова старо, че никой не знаеше възрастта му.

В града имаше шутове и просяци, музиканти и вещери лекари, гадатели и пророци. Звездобройци и певци, ленивци и рибари, държавници и вехтошари, тъкачи и шивачи, дърводелци и резбари, корабостроители и моряци, лечители и бижутери, опитомители на птици и събирачи на насекоми.

Нямаше ковачи. Нямаше воини.

Дядо ми беше майстор на мрежи. Баща ми правеше лютни и арфи от лешниково дърво.

Майка ми беше тъкачка на сънища.

Спомням си…

Дърветата умираха само от старост и това се случваше внезапно. Един ден листата започваха да падат. Тогава разбирахме, че целият дънер е изгнил отвътре и не е безопасно да се остава. Обитателите на дървото трябваше да разглобят къщите си дъска по дъска и да ги отнесат по мостчетата. Държавниците им раздаваха нови дървета и след благодарствени церемонии и официалното им назовавано хората се сбираха отново в домовете си. Те не бяха абсолютно същите като преди, защото клоните на дърветата определяха формата на къщите. Налагаше се някои стаи да се стеснят, подът да се повдигне или да се изгради допълнителна веранда.

Когато умираше дърво, се обявяваха три дни на траур. Благодарствени слова се издълбаваха в кората на умрялото дърво. Това беше единственият случай, в който нож можеше да докосне дърво дом. Издълбаваха се имената на всички, които бяха обитавали клоните му, като се започнеше от най-първите. Държавниците записваха всичко това в дългите си свитъци. Носехме гердани от изсъхнали листа и не можехме да плуваме или да пеем, докато не минеха трите дни на траур. Герданите бяха груби и дращеха кожата ни. Парченца от увехнали листа се полепяха по дрехите ни. Мостчетата скърцаха под тежестта на носените части от къщите.

Щом се изнижеха дните на траур, новото дърво дом се ознаменуваше с поезия и танци. Баща ми беше добър поет. Спомням си блясъка на белите му зъби в тъмнината, докато рецитираше стиховете си. Той седеше най-отгоре на върха на дървото, люлеейки крака си и каната с медовина, а поемите му се рееха над града и морето.

Спомням си закуските ни. Квас от козе мляко с орехи, семена и мед. За купички ни служеха празни черупки на соарсе, които татко обрисуваше със специалните си вълни в червено и бяло. Вечерите, когато майка тъчеше сънища, тя се прибираше късно и спеше до обяд. Татко имаше работилница малко по-надолу по ствола на дървото, където дървесните стърготини, хвърчащи навсякъде от работата му, нямаше да пречат на никого, и се трудеше там от рано сутринта. Често ми се налагаше да приготвям закуската за по-малкото си братче и сестриче. Обикновено сядахме да ядем на верандата, докато градът се пробуждаше около нас. Можехме да чуем разговори по дърветата домове, бебешки плач или блеене на кози, които пасяха върху покривите. Птици с най-различни цветове прелитаха наоколо или кацаха върху парапета на верандата ни или по клоните на дърветата, чуруликайки сладко. През лятото бръмченето на насекомите беше почти оглушително. Ние, децата, се мажехме от глава до пети с глина, за да не ни изядат живи. Усещането на дъските под босите ми ходила, охладени от нощния вятър. Хрущенето на орехите между зъбите ми.

След закуска изплаквах купичките и ги нареждах на рафта в основната стая. Къщата ни се състоеше от три стаи. Една за храна и събиране. Една, където спяха майка и татко, и една за нас, децата. Имахме две веранди — една на запад и една на изток. Козата ни Кора пасеше на покрива и ни осигуряваше мляко, сирене и квас. Когато имаше време, татко свиреше за нас на лютнята и мандолината, а майка пееше песни за митове, веселие и сънища. Като най-голямата, аз отговарях за малките. Но веднага щом майка се събудеше, се промъквах навън, изкачвах се по покрива и нагоре по клоните. Имах приятели, с които си играехме на най-различни интересни места, които бяхме открили, припявахме си наши собствени истории и СИ правехме играчки от празни орехови черупки и шишарки. Щом дневната горещина станеше непоносима, отивахме да плуваме в морето или каналите, пъргави като змиорки, след което се катерехме на най-високите дървесни върхове, където полъхваше най-силно бризът.

Един от приятелите ми се казваше Аурело. Имаше широко, усмихнато лице и черна коса, която връзваше високо в центъра на темето си. Състезавахме се кой от двама ни може да обиколи града по-бързо. И кой можеше да открадне някакъв плод от дървото пазар посред бял ден и в разгара на търговията. И кой се осмеляваше да скочи във водата от най-високия клон. Съревновавахме се във всичко, но когато бяхме уморени и гладни, честно си споделяхме откраднатите плодове, а ако някой по-голям ни предизвикаше, винаги се биехме заедно, като един звяр с четири яростни лапи и две хапещи усти. Чичо ми и жена му ни наричаха хвъркатите страшилища на Говели, защото се хвърляхме стремително през дърветата, сякаш летяхме.

Разбира се, понякога падахме. Имахме рани, драскотини и ожулени ребра. Един път Аурело си счупи ръката и не можеше да се катери в продължение на няколко луни. А аз си играех с другите деца, защото такава е детската жестокост. Но когато се оправи, отново станахме хвъркатите страшилища на Говели и нищо не можеше да ни раздели.

Нищо освен сънищата му.

Спомням си първия път, когато влязох в нечий чужд сън. Беше гореща лятна вечер. Всичко прилепваше към кожата ми; въздухът беше тежък и натрапчив. Лежах между горещи малки телца върху рогозката и се опитвах да заспя. Не се усещаше ни най-малък полъх, който да донесе поне някакво облекчение. Брат ми Обаре въздъхна в съня си. Внезапно почувствах, че мога да летя. Оттласнах се силно от пода и ето че се издигнах. Започнах да правя плуващи движения във въздуха и полетях. През прозореца. Реех се над къщата ни. Не след дълго се озовах над къщата на чичо, разположена малко по-нагоре по ствола на нашето дърво дом. Полетях още по-нависоко, докато под мен хората тичаха по дървесните клони и мостчетата — неразривно свързани със земята, с дърветата. Реех се във височините, сред върховете на дърветата, летях безпрепятствено между клоните, а около мен падаха листа; аз бях риба-птица. Погледнах към ръцете си, плуващи във въздуха, и видях, че не са моите ръце; бяха по-малки и с по-тъмна кожа. Беше лесно да се приземя там, където ми се искаше, и го направих сред малките деца, които бяха изпълнени с почуда и възхищение.

— Орсеола — каза майка, разтърсвайки ме леко. Погледнах към нея. Името, което изричаше, не беше моето. Цялата ми кожа пареше. Исках отново да полетя, Когато станах, имах чувството, че крайниците ми са тежки като олово. Исках да бъда свободна. Да оставя всичко зад себе си. Направих няколко крачки и скочих през прозореца.

Паднах.

Тогава се ударих тежко в земята. Лечителят трябваше да остане с нас, за да се погрижи за мен през най-лошия период. Лявата ми ръка така и не се възстанови напълно, все още не мога да я изправя докрай. Майка каза, че съм имала треска, бълнувала съм и съм имала видения, които са ме накарали да скоча през прозореца. Дълго време тя ми тъчеше успокояващи и утешителни сънища, лишени от болка, и аз спях добре. Най-вече защото знаех, че тя седи там, на стола до възглавницата ми, бдейки над мен. Никога не се бях чувствала толкова защитена. Никога майка не ми беше оказвала такова внимание. Често татко оставаше при мен, когато майка имаше някакви задължения или трябваше да приготви храна. Той ми разказваше истории, пееше и ми свиреше.

Понякога Аурело ме посещаваше. Прояви се като по-верен приятел в сравнение с мен, когато той беше на легло. Носеше ми откраднати плодове, които бяха по-вкусни от донесените от загрижените ми роднини, както и клюки и новини от града. Кожата му ухаеше на приключения, слънце и солена вода и когато беше до мен, стаята вече не ме задушаваше и можех да дишам по-леко. Един път ме попита защо съм скочила. Повторих му думите на майка си. Че съм имала треска и съм сънувала.

Но дълбоко в себе си знаех, че се дължи на нещо друго. Но не знаех на какво. Беше толкова ярко. Толкова реално. Като сън наяве.

Следващият път, когато ми се случи нещо подобно, беше по време на възстановяването ми. Една вечер седях отвън, на западната веранда. Най-голямата жега беше преминала и западните ветрове бяха студени. Бях сама — малките вече бяха заспали, майка приготвяше нова партида квас от козе мляко в основната стая, а татко беше отишъл при някого, който беше поръчал мандолина.

Повей на вятъра премина през листата и ги накара да зашумолят. Чух движенията му много преди да ме достигне. Щом се плъзна върху мен, се озовах на дървото пазар пред сергията с плодове и сладки и можех да опитам от всичко. Никой не ме спираше; всички просто се усмихваха и кимаха. Но същевременно все още седях на пейката на верандата ни и западният вятър развяваше косите ми. Устата ми беше препълнена с някакъв сладък вкус, докато не ми призля, но въпреки това продължавах да ям, като в същото време седях напълно неподвижно на пейката. Не можех да се помръдна, за малко да се задуша и в крайна сметка повърнах — направо в собствения си скут.

Майка се втурна към мен; не ми се скара. Отведе ме вътре в къщата ни, почисти ме и ми даде лютиви билки, които трябваше да втрия вътре в устата си. При все това нездравият вкус остана. Когато ме положи върху рогозката до малкото ми братче и сестриче, сестра ми Оера премлясна в съня си.

Страхувах се, че полудявам. Не разбирах какво се случва с мен. Не споделях тревогите си на никого. Не и до съня на Аурело.

Вече бях оздравяла и двамата с Аурело си играехме на едно от любимите ни дървета. Беше каора и се намираше до водата — мъничко дръвче с толкова гъста корона, че напълно можеше да те прикрие от чужди погледи. Цяла сутрин плувахме — наслаждавах се на факта, че отново имам контрол върху тялото си, — а след това ядохме миди и каорови плодове. Най-после и двамата се излегнахме върху един голям клон, сънливи и с препълнени стомаси, оставяйки вятъра да охлади горещите ни тела. Аурело ме погледна изпод гъстите си вежди.

— Докато си боледувала, си изгубила силата си. Ръцете ти вече не са силни като моите. — Той посочи. — Виж. Закръглили са се. Всички части на тялото ти са се закръглили.

Замерих го с каорова сърцевина и тя го уцели точно по средата на челото.

— Все още хвърлям по-добре от теб.

Обърнах се на другата страна и затворих очи. Звуците около мен ме успокояваха, беше топло, а на мен ми се спеше. Мислех си как скоро ще посетим баба. Нейният бял остров беше едно от любимите ми места. Сякаш усещах аромата на лулата й в ноздрите си.

В следващия момент можех да помириша уханието на затоплена от слънцето кожа. Пред мен лежеше тяло, изтегнато върху голям клон. Момичешко тяло с кръгли бедра и млади гърди. Протегнах ръка и погалих нежния й корем. Орсеола ми се усмихна. Хвана ръката ми и я притисна към гърдите си. Развълнувах се. Наведох се към едната й гърда, за да я поема в устата си.

В същия миг се принудих да се събудя, което ми костваше неимоверни усилия. Сърцето ми препускаше и аз се изправих, а около мен светът се завъртя с такава скорост, че трябваше да се хвана за ствола на дървото, за да не се сгромолясам долу. Аурело все още спеше и бях сигурна, че съм видяла неговия сън. Погледът и ръцете му бяха докоснали тялото ми. Беше изключително страшно да се видя в нечий чужд сън, през очите на някой друг. Не знаех кое е реално и кое не, всичко беше някак размазано, като мъглата, която се спускаше над Говели за няколко дни, понякога седмици, през зимата. Забих зъби в клона. Кората имаше вкус на прах. Зеленото дърво отвътре беше парливо и горчиво. Това беше действителността. Това беше истината.

Внимателно, за да не събудя Аурело, се покатерих на по-голямо дърво и оттам се върнах в града и се качих на нашето дърво дом. Майка беше вкъщи, седеше в основната стая и хранеше Оера с каша от манго. Обаре си играеше с лодката си от дървесна кора. Слънчевата светлина се процеждаше през прозореца. Стаята миришеше на кисело мляко и презрели плодове. Всичко ме караше да бъда нащрек. Всичко можеше да бъде илюзия, нечий чужд сън. Опитах се да се сетя за неща, които само Орсеола можеше да знае, като например: къде беше скрит първият й зъб, къде открадна първия си плод и кой беше последният човек, с когото се беше сбила. Но как можех да разбера дали тези спомени са истински?

— Мамо, кога започна да тъчеш сънища?

Майка облиза лъжицата, преди да я закачи на стената, и постави Оера на пода. Тя допълзя до Обаре и се опита да сграбчи лодката му.

— Тъкмо бях станала жена — отвърна майка отзивчиво и се протегна, докато гърбът й не изпука. По-голямата част от вечерта беше работила в двора на кралицата. — Бях малко по-голяма от теб. Майка ми ме изпита, както всички жени в семейството ни са били изпитвани. Накара ме да седна до леглото на спящ човек и ме попита какво виждам. — Погледна през прозореца и тогава осъзнах, че не гледа към клоните, а съзерцава някакъв отдавнашен спомен. — Видях огромен океан и малка лодка. Не можех да видя кой е в лодката. Поначало уменията ми бяха много слаби.

— Как се научи да тъчеш? — Главата ми бучеше. Не можех да се отърся от образа на онази ръка пред мен, онази чужда ръка, докосваща гърдата ми.

Майка изпухтя и се изправи.

— Знаеш каква е баба ти. Не можеше да ме научи на занаята, както майстор обучава чирака си, о, не. Трябваше да открия всичко сама. Да се науча по трудния начин. Пропилях години заради нейния метод. На теб няма да ти се наложи да минеш през същите мъки. Ако дойде твоето време, сама ще те обуча. Няма да ти се наложи да допуснеш същите грешки като мен. — За пръв път, откакто бях влязла в стаята, ме погледна внимателно. — Да не си видяла нещо?

Кимнах. Тя се вцепени и наклони глава на една страна.

— Толкова млада… Уплаши ли се?

Пак кимнах. Не смеех да срещна погледа й. Страхувах се, че би могла да прочете в очите ми какво съм видяла, онова срамно нещо. От малка ми се повтаряше, че най-лошото нещо, което би могла да извърши една тъкачка на сънища, е да влезе неканена в нечий чужд сън.

Тя се усмихна.

— Напълно разбираемо е. — Приближи се до мен и ме притисна към себе си.

Нямах време да те подготвя. И през ум не ми мина, че сънищата ще те връхлетят толкова рано. Но трябва да призная, че се радвам, че имаш дарбата. Винаги съм се надявала, че една от вас, моите момичета, ще я наследи. Сега мога да предам знанията. — Тя ме погали леко по бузата. — Ще започнем още тази вечер. Нямам работа, така че ме чакай на покрива, щом малките заспят.

Изпитах облекчение. Сега майка щеше да ме обучи. Тя щеше да ми покаже как да различавам сънищата от реалността. Не исках някой ден пак да скоча от прозореца. Или внезапно да се видя отвън, през чужди очи. Беше толкова ужасно преживяване.

Но майка и аз говорехме на различни езици, когато ставаше въпрос за сънищата. Аз не я разбирах, а тя не разбираше мен. Настани ме до възглавницата на татко, докато спеше, и ми показа как да навляза в съня му и да втъка нов елемент. Но ми беше много трудно да правя това, което ми показваше. Струваше ми се някак погрешно, неестествено. Когато го направих по своя си начин, тя побесня, удари пръстите ми и просъска:

— Проявявай уважение!

Каза го толкова силно, че татко се събуди. Тогава тя вдигна ръце.

— Ако не правиш това, което ти казвам, какъв е смисълът да те уча на каквото и да било? — сопна ми се и изхвърча през вратата.

Висящият мост изскърца под тежестта й, докато се отдалечаваше от нашето дърво дом. Но аз исках да ме обучава. Исках да ми покаже как да се вкопча в реалността и да държа надалеч чуждите сънища, но когато я попитах за това, тя изобщо не разбра въпроса ми. Винаги правех това, което ми казваше, следвах движенията й и наблюдавах с въздишка как сънищата бавно избледняват. Но майка беше доволна от мен, кимаше и поправяше някои дребни детайли. Сякаш не можеше да види това, което виждах аз. Сякаш цветовете и енергията на сънищата бяха скрити от нея. За мен сънят започва като завладяващо усещане, след това идват образите и виждам това, което човекът сънува, сякаш наистина съм там. Чувството често е толкова силно, че го нося у себе си в продължение на няколко дни. Ако е лош сън, изпълнен с ужасии, тогава обикалям безцелно, изпълнена с вледеняващ страх, и не мога да се отърся от него. Но дори и когато сънищата не са неприятни, това е тежко бреме. И беше най-тежко, когато бях дете, беззащитно срещу тревогата, копнежа и болката на сънуващите.

Карахме се все по-често. Тя искаше послушна ученичка и дъщеря. И аз исках да бъда послушна, но бях твърде отчаяна за знанията, които тя не можеше да ми даде. Обичах я с яростна страст и въпреки че правех това, което ми казваше, ставаше все по-трудно. Беше ми трудно да заспя, понеже се страхувах, че сънищата могат да ме връхлетят. Нощем започнах да се промъквам навън и да се катеря по самотни дървета в покрайнините на града, за да се отдалеча възможно най-много от сънуващите. Очите ми хлътнаха и отслабнах заради липсата на сън, не ми се ядеше. Вече не си играех с Аурело. Липсваше ми компанията му; след себе си остави такава празнота, сякаш някой беше загребал с лъжица сърцевината ми. Но не можех да се отърся от съня му. От това как ме виждаше. Въпреки че знаех, че никой не може да контролира сънищата си.

Една вечер майка ми и аз седяхме в тъмнината до възглавницата на баща ми, тя — на стола, на който тъчеше сънища, а аз — на малката си възглавничка, и тогава не успях да се справя с най-простата задача: да втъка една рибка в съня на баща ми. Или малко дъжд. Или катерене. Бях го правила преди, а освен това бях правила и по-сложни неща: бягство от буря; приготвяне на храна; случайна среща, завършваща в сълзи. Но този път бях толкова уморена и уплашена, че нищо не се получаваше. Ръцете ми трепереха и се мъчех да сдържа сълзите си.

В крайна сметка майка свали ръцете си и се облегна назад. Тя ме погледна и въздъхна. Оставих последните фрагменти от съня на баща ми да се изплъзнат от обсега ми, да избледнеят и да се разсеят.

— Време е да те заведа при майка ми — каза тя кратко и се изправи.

Отплавахме на следващия ден.

Майка приготви всичко за из път: дрехи, сушена риба и питейна вода. Повече от необходимото за еднодневно пътуване. Но в океана винаги трябва да си подготвен за бури. Подаръци за баба: капани за сънища, направени от моите лели от конски косми и човешка коса, перли и сушени плодове.

Рядко посещавахме баба, а малкото пъти, когато го правехме, отивахме цялото семейство. Майка и баба не се разбираха. Не знаех защо. Знаех само, че понякога мама решаваше, че трябва да посети майка си, и тогава вземаше всички нас, децата, със себе си. Дали за да парадира с нас, или като щит? Този път майка и аз отплавахме сами. Лодката ми се струваше празна. Майка почти не разговаряше с мен. Тя въздъхна, докато натоварваше лодката, и отново, когато развърза въжето й от дървото пристан и ни изведе от делтата.

След като излязохме в открити води, светлината се изостри. Очите ми бяха свикнали да виждат само слънчевата светлина, процеждаща се през листата и клоните. Седях отпред и премигвах. Дори въздухът беше различен. Лек. Солен. Извън пределите на Говели има няколко острова и когато ги зърнеш за пръв път в слънчевата мараня, ти изглеждат просто като сенки, като привидения в синевата. След това започват да придобиват все по-ясни очертания и се издигат насреща ти, високи и скалисти. Никак не приличат на нашата покрита с листа делта. На големите острови има малки села, на по-малките — само къщи, разпръснати тук-там като плавен по брега. Хората не живеят на дървета, а в къщи, построени от камък. Чудех се как могат да спят без приспивната песен на вятъра, носеща се сред върховете на дърветата. Жителите на острова бяха различни. Те виждаха света по по-различен начин в сравнение с нас.

Баба живееше сама на най-отдалечения остров. Малката й къща беше кацнала по средата на стръмен склон, извисяващ се над бряг, покрит с гладки камъчета. Стигнахме до острова вечерта, когато слънцето беше застанало в най-ниската си западна точка. Островът на баба се нарича Асприс. Това означава „белият остров“. Тук няма дървета, само ниски храсти и трева, където баба изкарва малкото си стадо кози на паша. Когато наближихме сушата, козите стояха на най-високото било на скалите и се бяха вторачили в нас. Бели и черни глави с кафяви рогца на фона на бледосиньо небе. Малко се уплаших от тях. Те изобщо не приличаха на нашата Кора. Те бяха диви, опасни и безименни.

Баба стоеше в горната част на стръмния бряг и чакаше да издърпаме лодката. Тя беше дори по-малка, отколкото си я спомнях, прегърбена, със сива коса, облечена в някакви безформени черни дрехи. Трудно ми беше да повярвам, че тази жена, не по-голяма от дете, беше родила четири дъщери и един син. Майка коленичи почтително, за да целуне босия й крак, без да показва каквото и да било изражение. Баба й подаде купа с вода от островния извор и майка отпи, преди да предаде купата на мен. Водата беше вкусна и напълно се различаваше от онази, която имахме у дома. После и двете получихме по едно парче твърдо козе сирене. Никой не продума. Баба едва погледна дъщеря си. Но мен ме огледа внимателно. Слънцето изчезна и заедно с него и сенките. Сиренето беше солено и вкусно, а погледът на баба сякаш се забиваше в кожата ми.

— Обучаваш ли я? — каза баба, обръщайки се към дъщеря си, без да откъсва поглед от мен.

Майка кимна.

— Тя е умна. Само техниката й е малко недодялана, но иначе вижда ясно.

— Вижда ясно — изсумтя баба. — Защо си я довела тук? — Думите й бяха кратки и сурови.

Майка пристъпи от крак на крак.

— Може ли да влезем и да поседнем? Донесох подаръци от Лаела и Имджанда. Ние…

Баба не й обърна внимание.

— Нахлуват ли в теб? Сънищата?

Отне ми миг, преди да разбера, че се обръща към мен.

— Да.

— Можеш ли да различиш съня от реалността?

Майка ме прониза с поглед. Не се бях осмелявала да й говоря за тези неща. Надявах се да се досети, да разбере сама какво преживявам. Бързо поклатих глава.

— Разбира се, че можеш, Орсеола — сопна се майка нетърпеливо, — Виждаш сънищата много ясно. Просто не правиш това, което ти казвам.

Баба въздъхна.

— Елате. Нека да хапнем.

Баба ми направи легло на пода. Майка се изтегна върху една рогозка, а баба взе одеяло и рогозка за себе си и се излегна на брега под звездите. Дълго лежах и се вслушвах в равномерното дишане на майка. Къщата на баба беше много малка. От тавана висяха стотици капани за сънища, направени от тръстика и конски косми, пера и перли, парченца от кости и орехи. Някои се въртяха бавно и дрънчаха. Не можех да заспя. Липсваше ми люшкането на дърветата. От тишината ме побиваха тръпки.

Внимателно се измъкнах изпод одеялото. Вратата не изскърца, когато я отворих. Отвън се простираше звездният нощен небосвод и беше новолуние. Можех да видя тъмните очертания на баба, излетната на брега. Приближих се до нея, стъпвайки по дрънчащите камъчета, и седнах на ръба на рогозката й.

— Какво правиш със сънищата, които улавяш?

Баба мълчеше. В мрака океанът шепнеше сам на себе си. Не бях сигурна дали е будна. След малко под одеялото се размърда едното й рамо.

— Досещаш ли се защо живея тук?

За миг се замислих. Досега никой не беше обсъждал този въпрос. Баба беше от делтата, също като нас. He знаех от колко време живее на острова. Какво би могло да накара някого да напусне дърветата, плодовете и града? Какво би ме накарало да избера самотата?

— Сънищата. Ти бягаш от сънищата.

Баба се надигна. Извади от гънките на робата си една лула и внимателно я напълни. Листата бяха свежи и благоуханни; майка беше донесла цяла торба. След като димът се понесе на талази, баба дълго и замислено всмука от лулата.

— Не ме оставяха на мира. Дори след като спрях да тъка сънища и предадох занаята на майка ти, сънищата продължаваха да ме връхлитат на рояци. Трябваше да се отдалеча колкото може повече от другите хора. — Разсеяно ми подаде лулата, но аз поклатих глава отрицателно. — Имам капани за сънища, за да хванат всички сънища, които са се отклонили от пътя си.

— Но тогава какво правиш с тях?

Баба ме погледна. Очите й блестяха на звездната светлина.

— Удавям ги — отвърна кратко.

— И собствените ти ли?

— Отдавна спрях да сънувам.

— Как го правиш?

— На това трябва да се научиш сама. Майка ти така и не разбра тази проста истина: знанието за сънищата не може да се научи. Всяка от нас ги вижда по свой собствен начин. Те ни влияят различно. Майка ти, тя е умна. Уважавана. Но пътят й е точен. Практичен. Ти и аз… — Махна едно листо от езика си. — Сънищата идват при нас, независимо дали ни харесва, или не. Не е ли така? — Кимнах и тя всмука дълбоко от лулата си. — Кажи ми. Какво се е случило?

Разказах й за съня, в който летях, както и за другите. Под булото на мрака не се страхувах. Знаех, че баба няма да ме съди. Че е преживяла нещо подобно или дори по-лошо. Споделих й страховете си и колко трудно ставаше да знам със сигурност кое е реалност и кое — сън. Тя кимна и лицето й не изразяваше нито изненада, нито безпокойство.

— Ти и аз, ние чувстваме сънищата вътре в нас. Трябва да внимаваш да не ги пускаш твърде навътре в себе си и твърде често. Могат да започнат да завладяват съществото ти. Да заличават задръжките ти. Не се притеснявай, има начини, по които да се защитиш. Но отнема време и усилия. Дарбата те е връхлетяла рано, много по-млада си, отколкото бях аз. Непростимо е да влезеш неканена в нечий чужд сън. Знаеш това, нали?

Кимнах. Това беше едно от първите неща, на които ме научи майка.

— Това, което ни се случва, не се различава много от това прегрешение. Неволно е, но въпреки това не е позволено. Не говори на никого за тези неща.

Тя се умълча. По брега на океана беше хладно и аз затреперих. Тя се изтръгна от мислите си и ме покри с одеялото си. Беше грубо и миришеше на коза.

— Спи, Орсеола. Легни тук до мен и сънувай, а аз ще ти изтъка обяснение. Повечето неща ще разбереш по-късно, когато пораснеш. Но това обяснение ще остане вътре в теб и ще се надигне, когато имаш нужда от него. — Тя се усмихна и усмивката промени дотолкова лицето й, че вече не изглеждаше като моята баба. — Никой не забравя съня, който аз съм изтъкала.

— Но, бабо, ти вече не тъчеш, бабо — казах аз, повтаряйки обръщението, за да я закотвя тук, с мен, и да накарам това диво и опасно лице да изчезне. Тя се изкикоти и отново се превърна в моята баба.

— За собствената си плът и кръв мога да наруша въздържанието си. Хайде, положи главата си в скута ми. Утре ще те науча да заплиташ капани за сънища. Те могат да ти донесат известно облекчение, докато се обучаваш.

Легнах с глава, положена върху кльощавото бедро на баба, и с одеялото върху мен. В ушите ми нахлуваше звукът на океанското вълнение, почти като шепота на вятъра между листата. Пушекът от бабината лула изпълни ноздрите ми. И аз започнах да сънувам.

Беше сън, изтъкан с изключителна изкусност. Нямаше нищо общо със сънищата, които майка тъчеше за мен. Беше много по-наситен и силен, по-ярък от всичко, което майка беше създавала. През тази вечер научих повече за сънищата и тъкането на сънища, отколкото от всички досегашни уроци на майка ми, взети заедно. Разговарях направо с онова място вътре в мен, където виждах и докосвах сънищата. Някои неща ги разбрах едва по-късно, когато научих повече за тъкането на сънища и уменията ми се бяха развили.

Някои неща не ги разбирам и до ден днешен.

Денят, в който напуснах Терасу, беше един от първите ясни дни след дъждовете. Въздухът в Говели беше изпълнен със звука на птиците, наслаждаващи се на топлото слънце, и съхнещите им пера. В продължение на няколко луни през повечето време бяхме затворени между четири стени, а дъждът ни беше постоянна компания, барабанейки по покрива и листата. Малките се спречкваха и се биеха. Татко често забягваше в работилницата си, където оставаше до късно през нощта, за да работи върху различни инструменти, някои от които дори не бяха изрично поръчани. Майка и аз вече не се карахме. Вместо това мълчахме. Мълчахме по време на ежедневните си задължения и по време на продължаващите уроци по тъкане на сънища. Не че имах какво да науча от нея. И двете го знаехме, но отказвахме да го признаем. Затова продължавахме да тъчем сънища за татко и за малцината клиенти, които се престрашаваха да излязат под дъжда и да тръгнат по хлъзгавите висящи мостове, за да дойдат и да поискат услугите на майка ми. И въпреки че правех това, което ми казваше, сякаш не влагах нито мисъл, нито живинка в действията си. Майка се надяваше, че тъкането на сънища ще ни сближи. Но вместо това ни отдалечаваше.

Закачих капани за сънища над леглото си. Майка ги пронизваше с поглед и стискаше устни, но не казваше нищо. Капаните държаха някои сънища надалеч, но не можеха да отблъснат най-силните. Затова се упражнявах. Много вечери лежах будна в леглото си и се мъчех да се съпротивлявам. Да се държа здраво за истинската си същност, за границите, които ме очертаваха, и да ги подсилвам срещу безпощадния наплив на сънища, опитващи се да нахлуят вътре в мен. Ставах все по-силна. Баба ми даде талисман, гердан от зрънца, който носех около шията си ден и нощ. Когато не знаех какво е реално и какво е нечий чужд сън, пръстите ми опипваха гердана. Разпознавах формата на всяко зрънце. Ако герданът не беше на мястото си или зрънцата имаха погрешна форма или размер, осъзнавах, че се намирам в нечий сън. Научих се и как да се измъквам от сънищата. Най-добре ми се получаваше с простите и по-малките сънища. С кошмарите беше по-трудно.

Онази вечер бях будна и се вслушвах във вятъра между клоните на дърветата и липсата на дъжд. Най-после дъждовете бяха спрели. Най-после можех да изляза от тази къща и да се катеря отново по дърветата.

Събрах принадлежностите си във вързоп. Завързах стола си за гърба си. — Погледнах към спящото си семейство. Съпруга ми. Децата ми. Промъкнах се навън, без да ги будя. Затичах се боса по мостовете. Сърцето препускаше в гърдите ми — дали щяха да разкрият бягството ми? Звукът на стъпки зад гърба ми. Обърнах се. Там стоеше най-голямата ми дъщеря с очи, пламтящи от гняв. Не можех да й позволя да заподозре нещо.

— Имам клиент — казах аз. — Прибери се вкъщи и си лягай.

Тя не ми се подчини. Никога не ми се подчиняваше. Отвори уста, за да изкрещи, за да ме разобличи. Аз побеснях. Нахвърлих се върху нея, преди да може да издаде какъвто и да било звук. Вдигнах я над перилата на моста. Тя беше тежка и се съпротивляваше в ръцете ми, усещах горещия й дъх във врата си. Гърчеше се беззвучно, а нечестивият гердан, който носеше, дращеше бузите ми. Отскубнах я от себе си и я захвърлих надолу. Водата я обгърна. От нея не остана нито следа.

Опипах врата си — там нямаше нищо, никакви зрънца. Трябваше да се измъкна, да изляза, това не беше реално. Трябваше да продължа бягството си, преди някой друг да се събуди. Дърветата ме сграбчваха с клоните си, подобни на пръсти. Спънах се и паднах във водата, краката ми докоснаха дъното, с всички сили, повече от всякога, затърсих някаква опора, най-после се вкопчих в нещо и се откъснах от съня, преди водата да ме погълне.

Изправих се и се заклатушках навън. Повърнах над парапета на верандата. Постоях малко така и се опитах да успокоя дишането си. Утринните птици вече се бяха събудили. Скоро и другите щяха да се събудят.

Промъкнах се в стаята на родителите си. Майка спеше — беше напълно неподвижна, но между веждите й се беше образувала бръчка. Гърдите й се вдигаха и спускаха равномерно. Едната й ръка потръпваше леко в съня й.

Тя ме беше хвърлила във водата. Искаше да избяга от всички нас. Все още можех да усетя смута, който бушуваше вътре в нея.

Опитах се да си напомня, че сънят не е същото като желанието. Хората не могат да контролират сънищата си.

Все още можех да усетя отвращението, което тя беше изпитала, когато видях себе си през очите й, стоейки на онзи мост. Сигурно наистина ме презираше. За нея аз бях едно голямо разочарование. Не можех да се справя дори с най-простата задача.

Пресегнах се и овладях съня й. Беше ми по-лесно от всякога. Току-що бях излязла от него и всичките му ухания и усещания все още живееха вътре в мен. Оставих тъгата да нахлуе в съня на майка ми, прокарах цялата тъга, която чувствах, вътре в нея като гигантска приливна вълна. Тя потрепери и изстена леко. Татко въздъхна тежко в съня си. Тя трябваше да изпитва скръб, задето ме уби — мен, собствената си дъщеря. Втъках в съня й образа си — с тяло, покрито от глава до пети с глина от делтата, и с мокра коса. Очите ми пламтяха обвинително. Разтворих ръцете си към нея.

Можеш да предадеш на сънуващия чувства, видения и преживявания. Но не можеш да контролираш как ще реагира.

Майка не отвърна на обятията ми.

В гнева си аз обвих ръце около майка и ни запратих и двете долу във водата, оставяйки носът и устата й да се напълнят с вода. Щом не можеше да ме обича, щеше да се научи да се страхува от мен!

Тялото на майка се тресеше и се гърчеше на леглото.

Нейното „аз“ в съня се бореше да се освободи. Но внезапно спря да се съпротивлява.

Майка лежеше неподвижно на леглото.

Скочих и разтърсих тялото й. Беше безжизнено, студено. Извиках името й и татко се изправи, полузаспал и неразбиращ какво се случва. Разплаках се. Ударих я няколко пъти през лицето.

Едно почти недоловимо вдишване. После още едно. След това се изправи рязко в леглото с широко отворени очи. Вторачи се в мен. Дори не бих могла да си представя ужаса, който видях в онзи миг в очите й и който изпълни сърцето ми.

— Тя нахлу в съня ми — прошепна майка на татко, който беше стиснал ръцете й загрижено. — Неканена.

Татко замръзна. И двамата впиха погледи в мен. Бързо се изправих и исках да избягам. Далеч от ужасното, немислимо деяние, което бях извършила. Но майка вече се беше освестила и беше по-бърза от мен. Подскочи и ме сграбчи за китката. Здраво. Бях висока почти колкото нея, но тя беше по-силна. Не можех да се отскубна от хватката й.

Без да продумва, майка ме повлече навън. Татко ни последва, носейки малките в ръцете си. Спрях да се съпротивлявам и се оставих да бъда водена. По мостовете, един след друг, право в сърцето на града. Листата шумоляха, поклащани от лек бриз. Дървото на мостовете все още беше влажно след сякаш безкрайните дъждовни дни. Наоколо миришеше на мокро дърво и гниене, както винаги след дъждовете. Много от семействата вече се бяха събудили и проследяваха движенията ни с любопитни очи. Чувах как мостовете скърцат зад нас — там, където хората ни следваха, за да видят какво се случва.

Майка ме закара директно до дървото на кралицата. Тя се спря на голямата платформа пред дървото.

— Водя със себе си престъпник и искам кралицата да произнесе присъдата си — каза тя на висок глас.

— Какво престъпление е било извършено? — попита един от двамата пазачи, застанали пред стъпалата, които водеха към резиденцията на кралицата.

— Оскверняване на сънища — провикна се майка. Единият от пазачите веднага се завъртя и се изкачи по стъпалата.

— Помисли какво правиш — прошепна татко.

— Тя трябва да се научи — каза майка непреклонно. — Тя е растение, което се нуждае от подрязване. Дарбата й е голяма, но носи със себе си огромна отговорност. Не мога да позволя на един престъпник да ми бъде чирак.

За нея нямаше никакво значение, че съм й дъщеря. Гледаше на мен само като на непослушна ученичка, която се беше провалила.

— Прости ми, майко — прошепнах. — Не знаех, че можеш… че е възможно да нараниш някого в съня му.

Тя все още ме държеше в желязната си хватка, но не ме поглеждаше.

— Може и да не си знаела. Но ти е пределно ясно, че не трябва да влизаш неканена в нечий чужд сън. Че не трябва да тъчеш без знанието на сънуващия. Това беше първото нещо, на което те научих. Това е най-важният стълб на занаята ни. Ако нахлуваме в сънищата против волята на хората, не след дълго ще ни подозират, ще се страхуват от нас и ще ни преследват.

Омразата, която беше изпитвала към мен в съня си, все още не ме изпускаше от ноктите си. Аз бях разочарование. В душата ми пламтеше презрение към нея и към самата мен. Сякаш цялото ми тяло беше обхванато от непоносима горещина, от треска без отдушник. Започнах да се треса.

Кралицата слезе по стълбите, придружена от двама пазачи и две прислужници. Никога не я бях виждала толкова отблизо. Тя беше по-възрастна от майка, с побеляла коса и бръчки около очите. Вероятно я бяхме събудили. Тя се обърна към майка. Едната прислужница й подаде нож, направен от обсидиан — ножа, който носеше винаги когато раздаваше правосъдие, за да изреже истината от лъжата и правилното от грешното.

— Какво е престъплението?

— Дъщеря ми, обучаваща се тъкачка на сънища, влезе неканена в съня ми. Ваше Величество — отвърна майка. — В нашия занаят това се счита за най-голямото прегрешение. Трябва да получи подобаваща присъда.

— Като нейна майка е твое право да наложиш наказание — каза кралицата замислено. Един от пазачите й донесе богато украсен стол, на който да седне.

— Така е — кимна майка. — Но това е сериозно престъпление, което може да нанесе непоправима вреда на репутацията на занаята ни. Искам наказанието да е публично.

Срамът. Трябваше да се измъкна. Не можех да понеса погледите на събралото се множество. Опитах се да се отскубна от хватката на майка, но тя ме държеше здраво.

— Много добре. Тогава аз ще я накажа на твое място, както майката назидава своето немирно дете. — Кралицата се обърна към мен. Аз не смеех да я погледна. Не можех да откъсна очите си от ножа, от тъмното, блестящо острие.

— За престъплението ти, не срещу занаята ти, а срещу родителите ти, те наказвам цяла луна да заемаш най-ниското сред ниските положения. Трябва да изпълняваш всички задачи, независимо кой ти ги възлага. Да изпразваш отходните места. Да почистваш рибите. Да колиш козите. Ти ще бъдеш дете на всички, за да се научиш да уважаваш собствените си родители.

Майка издиша тежко и пусна ръката ми. Много по-късно се досетих, че тя се е страхувала кралицата да не ми наложи наказание като за осквернител на занаят, а не като за непослушно дете. Това, което бях извършила, можеше да доведе до много по-тежко наказание.

Но срамът бушуваше из тялото ми. Такава безпомощност. Единственото, което можех да видя, беше, че майка ме презира. Че цялата любов, която чувствах към нея, се беше сблъскала със студено отхвърляне. А сега всички щяха да видят срама ми, всички щяха да узнаят какво съм направила. Същевременно бях бясна. Как можеше майка да е толкова студена? Как можеше да ме посрами по този начин? Исках да видя, че чувства нещо, каквото и да било!

Ножът в ръката на кралицата ме зовеше. Примамваше ме.

Преди някой да успее да реагира, се хвърлих напред и сграбчих черното острие. Изплъзнах се от ръцете, които се опитваха да ме хванат. Забих ножа дълбоко, чак до дръжката, в нежния ствол на дървото на кралицата.

Около мен се възцари пълна тишина. Зърнах зяпнали усти, черни очи. Хората крещяха, но не можех да различа думите. Всичко се случи толкова бавно. Треската в тялото ми беше пусната на свобода. Аз бях празна, напълно празна. Около мен се развихри някаква лудница от движения — ръце, които се опитваха да измъкнат ножа; ръце, които защитаваха кралицата; ръце, които ме сграбчиха. И насред тази лудница имаше един човек, който беше спокоен като мен.

Майка ми.

Ръцете й висяха свободно от двете й страни. Тя ме погледна в очите — само веднъж. Единственото, което успях да прочета в погледа й, беше отчаяние.

Без да чувам какво се изрича, знаех какво ще се случи. Да нараниш дърво, и то нарочно, беше най-лошото нещо, което някой можеше да извърши. А аз забих ножа не в кое да е дърво, а в дървото на кралицата. Следователно наказанието щеше да бъде изгнание или смърт.

Кралицата проговори. Майка падна на колене. Тя целуна краката на кралицата, която говореше ли, говореше — можех да видя, че устните й продължават да се движат. Вече не ме беше грижа за нищо. Каквото беше писано, щеше да се случи.

Сигурно майка се беше молила за живота ми. Някой метна туника върху главата ми. Поведоха ме надолу по въжените стълби. Към дървото пристан. Бутнаха ме в една лодка. След мен хвърлиха и няколко торби. Бутилка с вода. Отрязаха въжето. Избутаха лодката във водата.

Вече не можех да видя майка или татко. Само зяпнали усти горе сред клоните. Внезапно полетя един камък. Погледнах в посоката, откъдето беше дошъл, и ми се стори, че виждам чипия нос на стария ми приятел Аурело.

Легнах по гръб в лодката и оставих течението да ме отнесе в открити води.

Ho най-лошото е, че се предадох доброволно. Това е най-горчивият ми спомен. Всичко можеше да бъде толкова различно. Вината е само моя.

Оставих лодката да подмине всички познати ми острови. Можех да загреба към Асприс. Пътят натам беше лесен. Баба щеше да ме приюти, докато мине срокът на изгнанието ми. Или можех да живея на острова с нея, да споделям простия й живот и да остарея там.

Но не исках да я измъчвам със сънищата си. Знаех какви ще бъдат. Какво ще съдържат. Как бих могла да й кажа, че съм нахлула в нечий чужд сън? Че съм се опитала да убия собствената си майка?

Знаех, че са оставили храна и вода за мен. Но не ме беше грижа. Лежах на дъното на лодката и оставих слънцето да ме изгаря, докато кожата ми не започна да се бели и устните ми не се напукаха. Вълните ме полюшваха, както правеха клоните на дърветата. Помислих си, че това е същият вятър. Същият вятър като у дома.

Вече нямах дом. Семейството ми не искаше да има нищо общо с мен. Животът ми беше безсмислен.

Дълго време лежах по този начин. Но тялото ми беше слабо и отказваше да умре. То пропълзя нагоре, за да потърси водата. Пих, ядох, огледах се наоколо.

Не се виждаше нищо друго освен океана, който блестеше под слънцето. Никакви острови. Никакви пясъчни брегове.

Никога не се бях отдалечавала толкова от дома си. Нямаше други хора. Никакви гласове или звуци, с изключение на водата, плискаща се в лодката. И нещо друго беше различно. Осъзнах, че докато дремех в лодката, можех да спя необезпокоявано.

Наоколо нямаше жива душа, затова до мен не достигаха сънища, които да ми влияят.

Отпих още вода. Реших да не умирам, поне засега. Откъснах се от срамните си спомени и се разтършувах в търсене на някоя въдица. В лодките на Терасу винаги се намираха такива неща. Въдици, кукички и ножове.

Ножът не беше направен от черен обсидиан, а имаше просто кремъчно острие.

На втория ден успях да уловя риба.

Понякога си мисля, че онези дни в океана бяха най-простото време в живота ми. Не най-доброто., Понеже така и не успях да се освободя от срама и вината. Бях оставила зад себе си сънищата на другите, но моите също не бяха приятни. Но въпреки това всичко беше толкова просто в открити води. Оцеляването. Това беше всичко, за което мислех. Разцепих една от торбите, за да си направя заслон от слънцето. Хранех се със сурова риба. Понякога морски костенурки се блъскаха отстрани на лодката. Успявах да хвана с ръка по-малките и ги издърпвах в лодката. Изцеждах кръвта им, когато водата ми свърши. Един ден валя дъжд и можех да пия от водата, която се събра на дъното на лодката. Орехите и сушените плодове, които ми бяха дали, стигнаха за доста време.

Не се носех дълго из океана. Само няколко дни. Когато зърнах кораба, все още бях силна. Не бях отчаяна. По-скоро любопитна да узная чий беше този плавателен съд. Корабът беше огромен. В Терасу нямахме такива. Никога не бях виждала нещо толкова голямо, построено от човешки ръце. Помислих си, че в него сигурно се побират много хора.

Можех да ги оставя да ме подминат. Ако беше нощно време, щях да го направя. Понеже щях да видя сънищата им. И щях да разбера…

Вдигнах ръка и помахах. Някой на борда ми помаха в отговор. Движения. Няколко глави се показаха над перилата.

Чу се вик. На език, който не разбирах. Аз също се провикнах:

— Може ли да се кача на борда?

Гласове, викове. Всичко беше неразбираемо. Но тогава пуснаха стълба. С греблото придвижих лодката по-близо. Сграбчих стълбата и се покатерих.

Помислих си, че избирам живота, и оставих зад себе си малката лодка, която се отдалечи, носейки се по вълните, пълна с рибешки люспи и трупове на костенурки.

Силни ръце ме издърпаха от другата страна на перилата. Много мъже. Сурови очи, груби ръце, лъскава стомана. Бях виждала стоманени ножове само на церемониите на кралицата. В Терасу не познавахме тайните на стоманата. Внезапно се изплаших.

Мъж, облечен в скъпи одежди, се приближи до мен. Огледа ме внимателно. Усмихна се. Постави ръка на раменете ми и изрече някакви думи, които не разбирах. Гласът му беше топъл и ласкав. Другите стояха на разстояние. Това беше мъжът, който вземаше решенията. Леко прокара пръст по сухите ми устни. Говореше тихо в ухото ми. Прекара ме през една врата, оставяйки въоръжените мъже зад гърба ни. Вътре цареше полумрак и очите ми не виждаха нищо, понеже и без това бяха изгорели от слънцето. Ръцете му нежно ме дръпнаха по-навътре. Легло. Успокоих се. Той можеше да види, че съм уморена, че се нуждая от отдих. Отпуснах се на леглото. Стори ми се толкова меко след всички онези нощи, прекарани на дъното на лодката.

— Вода — казах на мъжа. — Толкова съм жадна.

Направих жест, имитиращ пиене. Той кимна. Разбра ме.

Надвеси се над мен, бутна ме на леглото и с едно-единствено движение проникна в мен.

Даде ми вода чак на следващия ден.

Невероятно е колко е силно желанието да живееш. Дори и когато мечтаеш за смъртта, тялото ти се бори да продължи да диша, да яде, да спи. Да обича. Не че познавам любовта, понеже никога не съм обичала истински някого. Но тялото ми често ме е предавало, когато ми се е искало да умра.

Първата нощ на борда осъзнах къде съм се озовала; в ноктите на бога на подземното царство. Усмихнатият мъж сънуваше ужасни неща. Никога досега не бях преживявала нещо подобно. А и нямах капани за сънища, които да ме защитят.

В продължение на седмици ме държеше в малката каюта. Не виждах никаква дневна светлина. Сънищата и реалността се размиваха. Знаех на какво е способен. Видях страховете му, стремежите му, желанията и делата му. Видях плановете му. Всичко това се просмукваше вътре в мен и ден и нощ се борех срещу виденията, докато потъвах в съзнанието му, подгизнало от кръв. Когато ме обладаваше, което се случваше често, нямах сили да се съпротивлявам. Дори не знаех дали това, което се случваше, беше реално, или просто едно от извратените му желания. Невинаги знаех дали беше той, или някой от другите мъже.

Плавахме в продължение на много дни и нощи.

Чрез сънищата му разбрах кой беше той. Научих думи от езика му.

Той никога не разговаряше с мен. Нямаше име. Беше ме погълнал до такава степен, че загубих себе си.

От време на време, докато лежах обкръжена от вонята на неизпразненото нощно гърне и миризмите на океан, смола, риба и телесни течности, знаех, че искам да умра. Но целият ми разум ме напускаше, докато не останеха само неговите желания. Неговите заповеди.

Разнесе се звук, който беше различен от останалите. Не беше плискането на водата в кораба. Не беше плющенето на вятъра в платната или скрибуцането на мокро въже. Това бяха звуците на много различни птици.

Подпрях се на лактите си. Сигурно наближавахме сушата.

Малко по-късно вратата на каютата се отвори. Вътре нахлу ярка светлина и аз се обърнах да погледна. Влезе мъж. Не беше той. Мъжът ми каза нещо и аз го разбрах.

— Ставай.

Исках да се подчиня, но тялото ми беше отвикнало да се движи — да се подчинява на заповедите на собствения ми ум, а не на неговия. Мъжът пристъпи към леглото с отвратено изражение и ме издърпа на крака. Завлече ме през вратата и ме изкара на палубата.

Първоначално не можех да видя нищо. Светлината беше остра и пронизваше безпощадно очите ми, привикнали към тъмнината. Тропането на ботуши, бързащи към палубата. Чуваха се викове и този път можех да разбера някои от думите. Въздухът беше изпълнен с крясъците на птици и с уханието на мед и иглолистни дървета. Когато очите ми привикнаха, можех да видя, че плаваме покрай острови, чиято растителност никак не приличаше на онази, която вирееше у дома. Слънцето изглеждаше същото, но горещината му беше различна. По-суха. По-лека.

Някой приклекна до мен. За миг се обърках и реших, че иска да ме подкрепи. Тогава усетих нещо около китките си. Въже. Ръцете ми бяха извити зад гърба ми и завързани стегнато. Сякаш бяха заплаха, която се нуждаеше от обуздаване. Сърцето ми препускаше.

Тогава го видях. Той прекоси палубата, облечен в морскосиньо и сребристо. Спря се за малко и каза нещо на мъжа, който беше застанал до него. Разбрах една от думите.

Океан.

След това продължи да върви. Аз не заслужавах да ми отделя повече от времето си. Имаше работа за вършене. Вече разговаряше с един от другите мъже, нещо за някакво въже.

Мъжът до мен ме бутна към перилата. Сграбчи ме, за да ме вдигне.

Смъртта ме очакваше долу в океана. Тялото ми се съпротивляваше. Не искаше да умре. Макар и да беше прекършено и осквернено. Съсках и се гърчех. Мъжът изруга.

Устата ми се спря на една дума. Провикнах се;

— Анджи!

Бях чула тази дума в сънищата му. Знаех, че е дума, изпълнена със сила. Тя въплъщаваше всичките му желания и страхове.

Той спря да говори. Направи няколко крачки и застана пред нас. Отскубна ме от хватката на другия мъж, сграбчи брадичката ми и обърна лицето ми към своето.

— Говори.

Усмивката му беше изчезнала.

Затършувах отчаяно измежду няколкото думи, които знаех. Трябваше да го накарам да разбере какво можех да правя. Какво можех да му предложа.

— Сънища. Аз давам.

Поток от думи, които не разбирах напълно. Хватката на брадичката ми се усили.

— Спи. Аз давам. Сънища.

Той утихна. Погледна ме в очите. Това беше първият път, в който гледах право в очите на мъжа, който ми причиняваше всичко това. Можех само да се надявам. Да се моля. Нещо проблесна в очите му. Може би любопитство, може би алчност.

Той хвърли бърз поглед настрани, размишлявайки. Измърмори нещо на мъжа, който ме беше завързал, но не разбрах нито думичка от казаното. Той се отдалечи и изчезна сред мъжете. Избутаха ме в един ъгъл и аз седях там, напълно забравена, докато корабът продължаваше да плава, а мъжете работеха трескаво. Усещах, че преливат от облекчение и очакване. Наближавахме края на пътуването и те скоро щяха да стигнат у дома. Мислеха за жените си, които ги очакваха. Не мислеха за мен.

Слънцето се показа на небето. Аз стоях неподвижно. Наблюдавах всичко. И чаках.

Привечер можех да усетя, че доста сме наближили сушата. Корабът хвърли котва в малък залив. Вероятно искаха да акостират в пристанището през деня. Имах на разположение една вечер, за да докажа стойността си. Иначе щяха да ме удавят, преди да се съмне. Никой не искаше доказателството за това, което се беше случило на борда, да ги последва у дома.

Когато всички въжета бяха прикрепени и завързани, един мъж дойде и разхлаби възела на ръцете ми. Поведе ме през една друга врата към голяма каюта, осветена от много свещи и лампи. Усмихнатият мъж беше седнал на масата и привършваше вечерята си. Мирисът на сготвената риба припомни на стомаха ми, че през целия ден не ми бяха дали нищо за ядене. Той вдигна поглед, когато влязох. Усмихна се. Направи ми знак да се приближа.

— Ела.

Аз пристъпих несигурно, клатушкайки се. Настаних се от другата страна на масата.

Той махна с ръка, за да ми покаже, че мога да изям остатъците. Засмя се и каза нещо на пазача ми; разбрах думите „силна“ и „сита“. Може би си мислеше, че трябва да възвърна силите си. Натъпках устата си с коричките от хляба, вътрешностите на рибата и чаша вино, докато крадешком следвах движенията му из стаята. Той излезе, за да се изпикае, пак се върна и изми ръцете си в съд с вода. Пазачът му помогна да събуе ботушите си. Той се съблече, без да се срамува от голотата си. Само ми се усмихна закачливо. Като дете. Сякаш не ме обладаваше по най-унизителния начин нощ след нощ. Избърсах мазните си пръсти в покривката. Той си беше сложил нощната риза и ме погледна, сякаш ме питаше: „А сега какво?“.

Посочих леглото.

— Спи. — Той се засмя и легна. — Сън. Какво?

Първоначално не ме разбра. После повдигна вежди.

— Мога ли да избера?

Кимнах.

— Летене! — Много бързо ми обясни нещо и аз му направих знак да говори по-бавно. Той разпери ръце и обясни по-ясно. Разбрах, че любимите му сънища са тези, в които лети. Високо над всички останали. Толкова се страхувах, че ще поиска нещо, което ми е непознато или не мога да изтъка. Но летящият сън беше първото, което видях, когато силите ми се пробудиха. А и вече бях влизала в един от летящите му сънища по време на престоя ми на кораба. Знаех какво представляват. Веднага се успокоих. Можех да се справя.

Пазачът седна на столче до вратата. Той се беше вторачил в мен. Очевидно бях толкова голяма заплаха, че не можех да остана сама с мъжа. Загасих всички свещи и лампи, но пазачът ми попречи да загася последната. Трябваше да може да вижда какво върши опасното малко момиченце. Усмихнах се на себе си и коленичих до възглавницата.

Зачаках. Пазачът също чакаше. Корабът около нас скърцаше и тракаше. Чувах далечни гласове и викове. Пламъкът на свещта трептеше. Все още усещах вкуса на виното в устата си.

Мъжът в леглото беше заспал.

Отдавна не бях изтъкавала сън. Но нямаше значение. Наведох се и започнах да тъка.

Накарах го да полети от покрива на двореца, където живееше. Често го бях виждала в сънищата му. Мъже и жени, чиито лица се научих да разпознавам, тичаха насам-натам под него. Накарах ги да протегнат ръце към него, махайки във въздуха и викайки. Молейки го да слезе долу. Но той се рееше победоносно все по-високо и по-високо, над двореца, над всички тях. Той беше свободен. Плъзна се над някаква градина, после се спусна върху един хълм. В подножието на хълма кипеше строеж и навсякъде щъкаха мъже с дървени материали, инструменти и каменни блокове. По средата на недовършеното здание проблясваше извор, тъмен и изкусителен. Беше заобиколен от висока стена. Оставих го да се спусне към извора, за да види, че всичко е както трябва. След това отново полетя все по-нависоко, докато всичко и всички останаха под него и той властваше сам-самичък над всичко, което можеше да се види.

Сънят не беше труден. Служех си само с образи, които вече бях видяла от него. Но знаех, че се е получило добре. Сънят беше пълен точно с усещанията, за които жадуваше този мъж. Щом привърших, се облегнах назад и го оставих да си спи. Когато се събудеше, щеше да си го спомня. Щеше да пощади живота ми.

Точно в онзи момент можех да го убия. Можех да го оставя да се строполи на земята и да си счупи врата. Но все още не си давах сметка за истинските измерения на порочността му. Не знаех всичко, на което беше способен — или какъв щеше да бъде животът ми в неговите ръце.

Страхувах се. Но не заради правилните причини.

Ако го бях наранила, веднага щяха да ме убият. А аз исках да живея — по онова време.

Сега ми се иска да бях избрала смъртта. Неговата и моята.

Пазачът хъркаше в ъгъла си. А аз чаках.

Съмна се.

Дадоха ми вода и масла, за да се измия. Странна дреха от шафрановожълта коприна беше приготвена за мен, както и обувки от мека кожа. Несъмнено бяха купени или откраднати по време на пътуванията им. Може би за да ги дадат на жените, които ги чакаха у дома, или за да ги продадат. В родния си дом никога не бях носила нещо друго освен превръзки от дървесна кора върху кожата си. Той постави със собствените си ръце три реда блестящи перли около шията ми.

Скрих гердана от зрънца под дрехите си. Това беше единственото нещо, което ми беше останало от Терасу. Това беше последното нещо, което можеше да ми помогне да различа лудостта от реалността.

Сега вече имах някаква стойност. Бях нещо, което той можеше да използва. Да използва за нещо повече от мимолетно задоволяване на първичните си апетити. Още щом се събуди, отношението му към мен се промени напълно. Можех да видя, че ме оценява, претегля. Мъчеше се да реши как би могъл да ме използва възможно най-добре, да оползотвори максимално способностите ми. Опита се да ме разпита, но не знаех достатъчно думи и не можех да разбера въпросите му. Изглеждаше нетърпелив, но после кимна на себе си. Изглежда, беше решил нещо. Нагласи косата ми, направи крачка назад. Изглеждаше недоволен. Разтършува се в ковчеже в подножието на леглото, намери блестящ златен гребен и го забоде в косата ми. Усмихна се. Сега видът ми го удовлетворяваше. Сега изглеждах достатъчно скъпа.

Дадоха ми чаша вино и най-добрата храна, която можеше да се намери на кораб, който скоро щеше да завърши дългото си пътуване. След това ме оставиха сама в каютата му, докато корабът подминаваше последните острови. През кръглия прозорец можех да видя, че наближаваме пристанище. Много кораби, малки и големи, бяха струпани на доковете и кейовете. Пристанищният град се състоеше от безброй плоски къщи, които малко приличаха на онези по островите извън Говели. Отвъд града се простираха полета, които на север преминаваха в хълмове. Тук-там полетата бяха прорязвани от малки горички. Никое от дърветата не приличаше на онези у дома.

Бях се озовала много далеч. Не чувствах страх, нито каквото и да било друго. Вътрешността ми беше празна, не изпитвах никакви чувства или поне не мои собствени. Всички чувства, образи и кошмари на сънуващите прехвърчаха покрай мен като вихрушка от впечатления. В пристанищния град също имаше хора, които спяха, и сънищата им ме връхлетяха, както комарите нападат беззащитната кожа. Ръката ми веднага потърси гердана от зрънца и едно по едно ги погалих с палеца си. Отново и отново. В Говели само случайни сънища нахлуваха вътре в мен. Не знам защо беше толкова различно в тази непозната земя, може би защото пейзажът на сънищата ми беше толкова чужд. Може би защото всичките ми защитни стени бяха разбити на пух и прах след това, което той ми причини. Може би защото вече не бях сигурна коя съм аз и в какво се бях превърнала в неговите ръце.

Вече не се страхувах от смъртта или от каквото и да било, което можеше да сполети тялото ми. Всичко, което усещах, беше приближаващата лудост. Но дори и това не ме плашеше. Сякаш нямах чувства, но въпреки това се борех да запазя последните си сили. Най-вече от любопитство да видя колко дълго мога да издържа.

Акостирахме близо до доковете и малки лодки започнаха да пренасят мъжете и товарите на сушата. Палецът ми проследяваше острите ръбове на зрънцата. Нежното дращене, болката ме задържаше в настоящето и в собственото ми тяло, докато чувства на вълнение, глад, страх и безсилие се плъзгаха покрай мен. Видях жена на тържество, където гостите нямаха лица. Видях мъж, преследващ смееща се млада жена през тъмни, блещукащи улички. Мъж, борещ се с риба, по-голяма от самия него, с лъскави мъхестозелени и червени като хибискус люспи. Големите и студени очи на рибата се бяха вторачили в моите.

Палецът ми проследяваше очертанията на зрънцата.

Вратата на каютата се отвори и той влезе. Бързо се поклони и ми направи знак да го последвам. Грабнах шафрановожълтата дреха и бавно излязох навън под слънчевата светлина. Той ми помогна мълчаливо да сляза по въжена стълба в малка лодка, където ме поеха няколко моряци. Без да продумват, те започнаха да гребат и ме откараха на сушата. Аз седях върху един сандък, а в краката ми бяха струпани торби и вързопи. Бях просто още една вещ сред много други.

На кея ме поеха други силни ръце. Стоях там, докато лодката се разтоварваше. Няколко мъже надзираваха разопаковането на товара, докато лодката се върна при кораба, за да донесе още. В края на кея се беше насъбрала любопитна тълпа; те сочеха към нещо, изпълнени с удивление. Цветът на кожата им се различаваше от моя, а косите им бяха тъмни и прави. Всички те бяха поне с една глава по-ниски от мен.

— Дворецът — чух ги да шепнат. — Охадин.

Избягвах погледите им. Изправих се и се вгледах в океана. Там, някъде отвъд вълните, беше моят дом. Но те ме бяха изгонили. Вече не бях добре дошла.

Палецът ми проследяваше очертанията на зрънцата.