Наондел

Кабира

Синовете ми бяха мъртви.

След смъртта на суверенния принц, Искан екзекутира всичките му роднини от мъжки пол, убеден, че някои от тях ламтят за трона. Включително и децата. И онези, които все още сучеха от гърдите на майките си. Както и всяка жена, за която се подозираше, че носи дете от принца. Не се проведоха публични екзекуции. Но ние, обитателите на Охадин, чухме писъците през онзи ужасен ден, когато клането започна. Писъците на децата, посечени внезапно. Безкрайните писъци на майките. Не чувствах нищо, когато ги чух.

Синовете ми бяха мъртви.

На следващия ден дебел пушек обви Градината на вечното умиротворение, златния покрив на двореца, целия Охадин. Той запали телата на един от хълмовете, на север от града. Нямаше да бъдат погребани. Щяха да бъдат унищожени и нямаше да могат да се присъединят към предците си във вечен живот.

През онзи ден Охадин беше забулен от пушек и мъртвешко мълчание. Никой не говореше. Дебелият пушек накара дори птиците да млъкнат.

Синовете ми бяха мъртви.

През онзи ден Орсеола полудя. Винаги е била нестабилна, но сега изпадаше в неконтролируем бяс. Пазачите на дайрахеси я завързваха за леглото й, за да не може да се самонарани, а Гарай изливаше в гърлото й успокояващи отвари.

Подозирах, че знам причината за страданието й.

Синовете ми бяха мъртви.

Искан дойде при мен след Деня на запалените тела. Не ме беше навестявал от дълго време, не и откакто Есико му призна истината за пола си. Когато влезе в покоите ми без предупреждение, Есико беше с мен. Веднага паднах на колене и се поклоних до земя. След мигновено колебание Есико последва примера ми. Все още не беше свикнала да се държи като смирена жена. Носеше женски дрехи по нареждане на баща си, но косата й все още беше къса и не можех да привикна да я гледам облечена като момиче. Тя се промени. Беше плаха и не излизаше от покоите ни. А аз от своя страна се радвах да я държа близо до себе си. Колкото може по-близо. Бях готова на всичко, само и само да не загубя това последно дете. Есико седеше и чакаше баща й да я привика и да я приеме отново за свой довереник, за най-близкия си съветник.

Но откакто беше разбрал истината, той не я повика нито веднъж.

— Изправи се. — Хвърлих поглед към Искан. Беше се обърнал към Есико, не към мен. Тя беше приклекнала и беше впила очаквателен поглед в баща си. Той направи отвратена гримаса.

— Каква уродливост. Толкова къса коса. И защо не носиш верижки за коса? Десет, за да показват, че си от рода Че. Не се показвай пред хората, преди да ти порасне косата.

Есико имаше такова изражение, сякаш я беше заплюл в лицето. Той се обърна към мен. Да гледаш в напълно черните му очи беше като да надникнеш в царството на мъртвите. Помислих си, че може би ако гледам достатъчно дълго, ще започна да чувам риданията на жертвите му.

— Във всяко отношение ли е жена? Между краката си?

— Да — отвърнах аз. — Разбира се. — Това бяха първите думи, които изричах на Искан, след като беше убил синовете ми.

Той изсумтя.

— Кой знае колко й е навредило това, че е била отгледана като момче. Ще мине доста време, преди Йона да може да ме дари със синове. Анджи ми го показа. Въпреки това Йона притежава нещо с много по-голяма стойност за мен. Щом го завладея, никой няма да може да ме победи. Дотогава трябва да укрепя положението си. Трябва да изкореня всяка съпротива. Няма да оставя никого, който би могъл да ме постави под заплаха. Нещастия се случват. Осъзнах това, когато суверенният принц почина. След като е мъртъв, аз трябва да управлявам на негово място. — Той се усмихна. В усмивката му нямаше радост или топлина. — Заговорниците не са си направили добре сметките. Направо ми връчиха трона като подарък. Но се нуждая от подкрепа. Ще омъжа Есико веднага щом придобие достатъчно приличен вид. Полагам големи усилия, за да намеря добър кандидат-жених. Някой, който може да заеме мястото на Корин. Някой, който ми е напълно верен.

— Но аз съм ти вярна, татко! — избухна Есико. Поех си дълбоко дъх. Не трябваше да си навлича гнева му.

Той беше способен на абсолютно всичко. Тя вече не беше неговият син. Но Есико не го разбираше. — Служех ти добре, ти се вслушваше в съветите ми, знам всичко за държавните дела. Знам всичко за Анджи! Татко, умолявам те, позволи ми да отида отново при извора. Нека да докажа, че имам стойност.

Искан бавно се обърна към нея. Изучаваше я внимателно, без да показва никаква емоция.

— Ти излъга своя баща и господар. Не ми говори за вярност. Въобще не ми говори. Считай се за късметлийка, задето все още си сред живите. Това е само защото имаш предназначение. Ще се омъжиш. — Той я погледна безизразно. Спомних си как я носеше на раменете си. Когато беше малко момче.

Той се обърна и излезе. Есико остана неподвижна, очите й се напълниха със сълзи. Не я бях виждала да плаче, откакто беше на четири години.

— Не можем да очакваме нищо повече — казах аз. — Бракът е съдбата на всяка жена. Може би ще намери някого, който не живее твърде далеч. Тогава ще можем да се виждаме често. — Самата мисъл, че няма да мога да виждам Есико всеки ден, ме изпълваше с ужас.

Есико се обърна към мен.

— Аз очаквам повече! — изкрещя. — Ти си виновна. През всичките си четиринайсет години се научих да очаквам повече. Аз съм синът на везира! А сега искаш да бъда като теб. Жена. Която не иска нищо, не знае нищо, не прави нищо!

После се изплю на пода пред мен и се втурна в собствената си стая.

Анджи беше предоставила силата си на Искан. Анджи му беше съдействала във всички ужасни престъпления, които беше извършил. Анджи беше откраднала дъщеря ми от самото начало — още докато Есико беше вътре в мен, силата на извора течеше във вените й. Дъщеря ми винаги се вслушваше повече в извора, отколкото в думите ми. Анджи можеше да контролира безкрайно Искан. Той щеше да ми отнеме дъщерята или да я убие. Не можех да позволя това да се случи.

Трябваше да има начин да отнема силата на Искан.

Без нея той щеше да бъде обикновен мъж. Стар мъж. Хватката му върху Есико щеше да отслабне. Най-после тя щеше да види истинската му същност и щеше да стане изцяло моя. Както си мислех, че ще бъде, когато през онази вечер приех за последен път Искан в леглото си.

През нощта се събудих от миризмата на пушек.

Първоначално помислих, че все още ме измъчва вонята на запалените тела. Но после отворих очи и видях пламтящия червен отблясък да танцува по стените на спалнята ми. Скочих и се втурнах към прозореца.

Дворецът на тишината беше обвит в пламъци. Сградата, която обитаваха всички наложници и дъщери на суверенния принц, които бяха оцелели след клането.

Есико притича покрай мен и изхвърча през вратата. Наметнах един елек и бързо я последвах. Дайрахеси преливаше от гласове, движения, страх.

Есико тичаше към решетъчните врати преди стълбището. Там стоеше един-единствен пазач, един от новите, вербувани от войската. Тя се обърна към него по име.

— Барадо. Братко по оръжие. Отвори тази врата.

Той поклати глава.

— Съжалявам, малка сестричке. Заповедите на везира не бива да се нарушават.

— Къде е везирът?

— Никой не знае. — Той не можеше да прикрие тревогата си.

— Кой ръководи потушаването на пожара, Барадо?

Есико продължи да използва името му. За да му припомни за връзката, която ги свързваше.

— Не знам. Ора… малка сестричке. Повечето от пазачите в момента се опитват да се преборят с пламъците.

Външно тя все още беше Орано, синът на Искан, но пазачите на дайрахеси я бяха виждали като Есико, в женски дрехи, и знаеха истината. Не знам какво им беше казал Искан. Може би нищо. Той не беше длъжен да се обяснява на когото и да било.

— Някой трябва да води действията, Барадо. Знаеш това. Необходим е командир. Немного отдавна се сражавахме рамо до рамо на бойното поле — каза Есико искрено. Тя не се молеше. Беше решителна, овладяна. Истински водач. — Стреляхме с лъкове един до друг. Всеки, който е способен, трябва да помогне за потушаването на пожара. Ти също. Аз ще водя действията, ако всички ме последвате. А ако се случи най-лошото, ако огънят се разпространи, със сигурност не искаш да носиш отговорността за това, че всички жени на везира са изгорели живи, нали?

Точно както жените и децата на суверенния принц изгаряха живи в този момент, помислих си. Погледнах към дъщеря си. Тя стоеше с високо вдигната глава пред пазача, а той я гледаше. Без да каже нищо повече, той извади ключа и отключи вратата. Чак тогава видях как е облечена Есико — в старите си дрехи на Орано. Син елек, бели панталони, високи ботуши.

Тя се обърна към мен.

— Майко, ако пожарът се разпространи дотук, искам да изведеш всички жени и деца на безопасно място.

Кимнах.

Тя изчезна надолу по стъпалата, без да продума.

Огледах се наоколо. Голямата зала беше празна.

Промуших се през решетъчните врати без капчица колебание. За пръв път, откакто този дворец беше построен, излизах без придружител. Докато бягах надолу по стълбите и навън в градината, си спомних за видението след смъртта на Лехан. Видението за тази къща, за жените, които сега живееха в нея. Тогава не знаех нищо за тях. Сега те бяха единствената ми компания през всички тези години на пленнически живот. Есико ми беше поверила живота им.

Но мен не ме беше грижа дали ще живеят, или ще умрат.