Наондел

Кабира

Втурнах се към дъщеря ми, която беше паднала на земята.

Въпреки болката си тя се отдръпна от мен.

— Не ме докосвай! — изпъшка тя. — Не ме докосвай! Махай се! Не искам да те виждам никога повече! Ти я уби, ти… — От болка изви тялото си като тетива. — Ти ми отне това, което обичах най-много! Махай се!

Пристъпих назад. Знаех, че това ще се случи. Въпреки това чувството на загуба ме прониза толкова силно, че едва можех да дишам.

Всички, които някога съм обичала. Щях да загубя всички. И вината отново беше само моя.

— Глупачке — каза мъжът, — погрижих се да защитя собствената си смърт. Не можеш да я достигнеш с обикновен нож. — Но той се потеше. Стенеше. Може би Йона не беше успяла да стигне до смъртта му, но му беше причинила огромна болка. Той се вторачи в Йона с бездънните си черни очи. Тя се сви, замаха безпомощно с ръце и внезапно падна назад, пишейки.

— Той придърпва смъртта й по-близо — изведнъж прошепна Гарай в ухото ми. — Сега е моментът.

Първоначално не разбрах какво има предвид. Но тогава детето в утробата ми зарита. Бягай. Бягай.

Мъжът стенеше и ръмжеше полугласно. Още малко и щеше да загуби съзнание.

Нямаше време за приказки. Нито за планове. Трябваше да се измъкнем, да избягаме далеч от този мъж, от контрола му. Преди да придърпа смъртта на всяка една от нас. Сулани и Естеги държаха чувалите и въжетата, Орсеола и Гарай повлякоха Йона. Аз хванах Кабира за ръката и я дръпнах със себе си.

Зад гърба си оставихме мъжа и дъщерята, проснати до мъртвия извор.