Наондел

Сулани

Преди да успеят да ме заловят, вече бях убила стотици от вражеските войници. Първо със стрели, потопени в отрова от винена мида. След като запасите ми свършиха, със сопа и нож. Те ме завързаха и след като ме пребиха жестоко, ме откараха във военния си лагер. Там сигурно имаше поне петстотин шатри. В тях спяха командирите. Понякога по двама. Броят на пехотинците беше много по-голям. Имаха добре въоръжени воини; с извити, блестящи мечове, шлемове, надгръдна броня и предпазители за крака. Ръцете им често бяха незащитени. Нямаха много стрелци. Добри коне, които също имаха броня около главите и хълбоците. Всички идеално подредени и строго дисциплинирани. Войниците, които убих, представляваха само частица от военните им сили. Това нямаше да спре настъплението им. Но победата ми беше голяма. Достатъчно дълго задържах армията, за да дам време на речния народ да събере принадлежностите си и да избяга надолу по течението.

Благодарих на духа на Реката за победата, която ми дари.

Завлякоха ме през калта към шатрата на военачалника. В сенките гореше тамян. Мнозина запалват благоуханни вещества, за да замаскират миризмата на смърт и трупове, разнасяща се от бойното поле. Военачалникът стоеше до маса, покрита с листове хартия и карти, и си играеше с дръжката на кинжал. Мъж със среден ръст, немного млад, но с гладко, безизразно лице. С широки рамене и определена мускулна маса — от онази, която се дължи на много яздене и спортуване. А не на истинска борба за оцеляване.

До него, върху възглавница, седеше малко момче на около десетгодишна възраст.

— Ти ли си извършителят на нападенията срещу силите ми? — попита военачалникът, без да ме поглежда. — Ти ли си този, който унищожи мостовете по пътя ни, който заграби снаряжението ни през нощта, който уби пратениците и разузнавачите ни?

Той пристъпи към мен. Беше оставил кинжала върху масата. В шатрата нямаше пазачи. Можех да прекърша врата му с голи ръце. Момчето щеше да извика, но щеше да бъде твърде късно. Преместих тежестта си от единия крак върху другия. Приготвих се.

— Къде са другите? — Военачалникът направи още една крачка към мен. — През последните няколко дни уби стотици от мъжете ми. — Той се наклони напред и ме погледна право в очите. — Това, което не разбирам, е защо се съпротивляваше толкова неистово? Мислех, че тази част от Джафери е почти безлюдна.

Преместих цялата си тежест върху единия си крак. Ръцете ми бяха готови. Засъхнала кал и кръв паднаха на пода, когато размърдах пръстите си, приготвяйки се.

Той забеляза бързото ми движение и поклати глава.

— He. Няма да направиш това — каза и се усмихна. Това беше усмивката на човек, който вече бе убивал. Който изпитваше наслада, когато отнемаше човешки живот. След това ми направи нещо. С очите си. Те ме пронизаха. Болеше ужасно. Много повече от раните, които по-рано през деня ми нанесоха стоманените оръжия. Когато болката стана непоносима, се строполих на рогозките, които покриваха пода на шатрата.

Детето наклони глава на една страна и наблюдаваше, докато баща му не строши всяка кост в тялото ми.

Не изпищях. Детето също не извика. Военачалникът стоеше с ръце, вдигнати над мен, и вършеше работата си концентрирано и прецизно. Единственото, което се чуваше в шатрата, бяха моите стонове и шумът от лагера, долитащ отвън. Потропващи ботуши, цвилене на коне, дрънченето на оръжия и инструменти.

Чак когато лежах прекършена и полумъртва в краката му, военачалникът свали ръцете си. Той се обърна към детето.

— Орано, виж, така се отнасям с враговете си. А сега какво мислиш, че трябва да направим с тази измет? Да го оставим на брега на реката, за да могат да видят другите как постъпваме с онези, които се осмеляват да ни се противопоставят?

Детето се надвеси над мен. Погледът ми беше замъглен и можех да видя само нещо ярко и овално, което се приближаваше към мен.

— Жена е — каза детето.

Военачалникът се наклони. Умълча се за известно време.

— Сине, имаш остър поглед. Виждаш ли нещо друго?

— Да, татко, ти не можеш ли? Тя е изпълнена със силата.

— Реката. — Военачалникът звучеше изненадан. — Сигурно е по-особена, отколкото предполагах. Умно момче.

Силуетите, сведени над мен, изчезнаха. След малко мъжът се появи зад мен, приседна на едното си бедро и притисна нещо към устните ми.

— Пий.

Челюстта ми беше разбита, така че, дори и да исках, не бих могла да отпия. Той изсипа малко вода в устата ми и зачака, без да се помръдва. След малко ми даде още вода. Този път можех да преглътна. Болката постепенно се уталожи.

— Виждаш ли? — каза мъжът, но не на мен, а на детето. — Водата на Анджи никога не е лекувала някого толкова бързо.

— Причината за това е, че силата вече тече из тялото й — отвърна детето. — Реката и Анджи си приличат.

— Приличат си, но не са еднакви. — Почти бях загубила съзнание и едва долових последните му думи. — Много бих искал да науча повече за тази сила, но тя е твърде голяма и трудна за контролиране. Може да има и други като нея: речни воини, изпълнени със силата на водата. Реката трябва да бъде унищожена.

Когато се събудих, не знаех дали е сутрин, или вечер. В шатрата продължаваше да цари полумрак — както когато пристигнах тук. Лежах на една страна с буза, допряна до меката рогозка. Устата ми беше суха. Тялото ми вече не ме болеше. Протегнах едната си ръка, после другата. Щом се изправих, усетих, че около шията ми има нещо тежко. Опипах ключицата си и осъзнах, че около гърлото ми беше поставен масивен метален нашийник. От него се спускаше тънка метална верига, която беше прикрепена здраво за желязна халка на земята.

Нещо се раздвижи в шатрата. Не бях сама. Веднага се отдръпнах, докато не се притиснах до брезентовата стена на шатрата.

— Защо си облечена като мъж? — попита писклив глас.

Беше момчето. Той седеше върху купчинка от червени и сини възглавници. До него имаше лампа и маса, покрита със свитъци. Той ме гледаше без страх, без никакво изражение на малкото си личице. Косата му беше къса и тъмна, очите му — почти черни в мъждивата светлина. Баща му и пазачите не се виждаха никъде.

— Защо си облечена като мъж?

Аз посочих към дрехите си и поклатих глава. Ако успеех да примамя детето по-близо, можех да заплаша военачалника и да го накарам да ме пусне. Или да си отмъстя, убивайки детето му. Да си отмъстя, задето беше принудил хората ми да избягат. Задето беше унищожил дома им. Моя дом. Аз бях речният воин. Мой дълг беше да отмъстя.

Детето ме оглеждаше внимателно.

— Имаш право. Дрехите ти не са нито мъжки, нито женски. Не си подстригала косата си. Когато те видях за пръв път, помислих, че всички диваци имат дълги коси. — Той се наклони напред. — И ги украсяват с миди и охлюви черупки.

Срещнах погледа му. Опитах се да го примамя по-близо. Но той не се помръдна.

— Ти си единствената, нали? Само ти изглеждаш по този начин.

Кимнах. Черупките в косата ми издрънчаха.

Между къдриците ми имаше и кости на блатни птици. И зъби на видра. Вдигнах ръка и го повиках с жест, но той поклати глава, все тъй сериозен.

— Не. Ти си опасна. Мога да го видя. Много опасна. — Той наклони глава на една страна. — Почти толкова опасна, колкото баща ми. — Детето кимна. — И ти си го видяла. Защото вътре в теб бушува същата сила. Като моята и на баща ми. Той може да избира дали да я използва, или не. Но не и аз.

Той сведе поглед към рогозката, умълча се за миг, след което пак се обърна към мен.

— Но при все това се сражаваш в битки като мъж. Защо? Няма нужда да го правиш. Можеш да си стоиш у дома, да бродираш и да свириш на цина, ако искаш.

— Тогава кой ще защитава хората ми? Моята Река? — Думите дращеха гърлото ми. Не можех да си спомня кога за последно бях говорила с някого.

— Мъжете, разбира се.

— Защо те, а не аз?

Момчето потъна в продължително мълчание и за пръв път видях изражението му да се променя. Замислено дъвчеше долната си устна и изглеждаше загрижен. Дори разтревожен.

— Те са по-силни?

— Убих стотици от силните мъже на баща ти.

— Но ти си различна. Ти си… — Не можеше да намери правилната дума.

— Аз съм речният воин. Посветих живота си на Реката. А тя ме дари с жизнената си сила. Нея не я е грижа какво имам между краката си.

Момчето се изчерви и се извърна. Свих се в ъгъла си и опрях брадичка на коленете си. Трябваше да намеря начин да избягам. Бягство или смърт — но след като си отмъстях.

Малко по-късно военачалникът влезе в шатрата в пътно облекло. Той се приближи до сина си.

— Тя каза ли нещо?

Момчето ми хвърли бърз поглед.

— Не, татко. Чудя се дали не е няма. Или е дала обет за мълчание.

— Колко досадно. Мога да я принудя да говори, но нямаме достатъчно време. Трябва възможно най-скоро да отнемем силата на тази река. Повиках Сонан. Ще се срещнем с него при източника. Картите ми сочат, че се намира на няколко дни път на изток.

— Как ще отнемеш силата на реката, татко?

— Сонан ще донесе свещените ми текстове — отвърна военачалникът, докато събираше някои неща от шатрата. — Сигурен съм, че отговорът се крие в тях.

Писани думи — като че ли биха могли да отнемат силата на моята могъща Река! А той искаше да тръгне нагоре по течението на реката. Добре. Това щеше да даде на хората ми достатъчно време да избягат с канутата си. Усмихнах се вътрешно. Но мъжът сякаш усети това. Той се приближи до мен.

— Мисля, че тази дивачка би могла да ни е от полза. Когато настъпи подходящият момент.

Думите му накараха сърцето ми да застине за един кратък миг. Аз бях едно цяло с Реката. Но може би мъченията щяха да изтръгнат тайните й от мен. Не знаех как би могла да бъде убита Реката, но може би знаех нещо друго, което щеше да се окаже полезно за него.

Трябваше да умра. Това беше единственото решение. Това беше единственият начин да спася Реката. Но той сякаш отново надзърна вътре в мен и прочете мислите ми.

— Отложих смъртта ти в далечното бъдеще. Тя вече не ти принадлежи.

Този мъж беше строшил всяка кост в тялото ми, без да ме докосва. Не се съмнявах, че можеше да контролира смъртта ми.

Тръгнахме на изток с по-малка войска. Военачалникът, синът му, най-приближените му офицери и петдесетина мъже. Около половината от тях яздеха коне, останалите вървяха пеша. Най-отзад се намираха няколко кобили, натоварени с шатрата на военачалника и припаси. Аз бях окована за седлото на последния кон. Допълнение към военната плячка. Почти не можех да видя военачалника и сина му, които яздеха отпред и бяха обкръжени от свитата си.

Водата, която ми дадоха да пия, наистина беше много силна и излекува всичките ми рани. Дори и водата на Реката нямаше такива светкавични целебни свойства. Ние прекосявахме моята земя. Тук отраснах, тук работех и си играех, откакто Онна ме примами в калната си килия с купа солена риба и пресен хляб преди толкова много години. Прегладняла и без пукната пара, се лутах из селото в продължение на няколко дни, крадейки храна където ми се удадеше. Но Онна ми даде храна и после ме подслони. Без да иска отплата. Без да иска нещо в замяна.

Храстите и дърветата се разтвориха и ние се изкачихме по склона на първия хълм. Реката се падаше отляво, но беше твърде далеч, за да я чуя. Но откакто станах речен воин, можех да усетя присъствието й където и да се намирах. Почвата беше хубава. Твърда и жилава под краката ни, лесно можеше да се върви върху нея. Аз крачех с изправен гръб, както подобава на член на речния народ. Смятах се за една от тях, макар че късно ги бях намерила.

По-късно Онна ми каза, че първоначално ме помислила за по-малка, отколкото бях всъщност, заради кльощавите ми крака. Щом прекрачих прага на колибата й, примамена от онази първа купичка солена риба, получих топла храна — яхния от миди и бира, която съседката й беше приготвила, както и сладкиш от къпини и ядки. Набързо погълнах всичко, убедена, че ще поиска нещо в замяна. През всичките ми години на скитане никой не ми беше давал нищо напълно безвъзмездно. Никога.

Винаги имаше някаква цена. Не мислех, че се интересува от младата ми плът. Тя беше старица. Реших, че може би е една от онези лечителки. Че може би има нужда от младото ми зрение. Или от спомените ми. Може би докато ядях, тя ми ги отнемаше, без да си давам сметка за това.

— Вземи ги — казах аз. — Вземи ги всичките.

Тя ме погледна с воднистите си очи. Но не каза нищо и ми даде още едно парче сладкиш. Разтършувах се внимателно в ума си и видях, че всичките ми спомени са непокътнати и ясни, както в деня, в който са били създадени. Сутринта, когато се прибрах у дома, след като бях пренощувала в кочината. Свинята беше родила и трябваше да се погрижа да не се претърколи и да не смачка прасенцата си. В колибата ни беше тихо. В огнището не пламтеше огън. Нямаше закуска. Майка и татко лежаха в леглата си, вече вкочанени. Телцето на малкото ми братче, проснато в креватчето му, с гръб, извит от болка, също беше вкочанено. Болестта, която беше отнела живота им, се виждаше ясно в мехурите по ръцете и лицата им.

Всички колиби в селото. Пълни с тишина и смърт. Само аз, в кочината, бях пощадена.

Потърках очите си с длани. Спомените не ме напускаха. Нищо не можеше да ме отърве от тях.

— Вземи ги! — изкрещях. — Вземи ги! Вече не ги понасям.

Онна мълчеше и очите й ме гледаха съчувствено.

Понякога ми се иска никога да не бях срещала подобна доброта. В най-мрачните си моменти признавах това на Онна. Удрях я, задето ме беше спасила. Ругаех я, заплювах я, дращех лицето й. Тя винаги ми отвръщаше с още по-настойчива обич.

Реката ми даде Онна. Реката ми даде дом, народ. След това ми даде самата си есенция. И накрая ми отне всичко.

По време на пътуването се отнасяха с мен като с животно. Даваха ми предостатъчно вода за пиене, но очевидно не беше вода от Реката. Ако ми бяха дали от нея, щях да разкъсам веригите си с голи ръце. Вечер, когато лагерувахме, ми даваха да ям хляб. Бях свикнала да постя и тази храна ми беше напълно достатъчна. Мъжете ме оставиха сама и не се интересуваха много от мен — само понякога ми се подиграваха и се закачаха с мен. Плюеха на земята пред мен, когато ме подминаваха. Смятаха ме за страшна и отблъскваща. Жена, която беше по-висока и по-силна от тях, не беше нещо, което можеха да понесат.

Един ден от юг дойде самотен ездач. Разузнавачите бяха узнали за пристигането му, затова му бяха осигурили безпрепятствен достъп до военачалника. Малко след това направихме лагер за през нощта, по-рано от обикновено. Следях внимателно организацията на отрядите. Когато се придвижвахме, винаги имаше трима разузнавачи, един отпред, един отзад и един на юг. Вечер въоръжени стражи пазеха на три смени. Двама мъже охраняваха конете, припасите и мен. Нощес бях окована за ръцете и краката, за да не мога да избягам. Катинарите и веригите бяха с добро качество. Нямаше как да ги сваля. Но ми позволяваха известна подвижност и само ако можех да се прокрадна и да надвия пазачите, щях да успея да се измъкна. Нямах желание да избягам. Но исках да убия военачалника.

Само че пазачите бяха добре обучени и не ми дадоха никаква възможност. Не спяха на постовете си, почти не говореха един с друг и бяха винаги нащрек. Това бяха мъже, които се намираха под строг контрол. Така и не ги чух да говорят за водача си. Нито думичка. Не ги чух и да се оплакват.

На следващия ден тръгнахме рано, още преди да се вдигне росата. Влагата освежаваше ходилата ми. Вече се бяхме изкачили високо сред хълмовете. Чувах крясъка на белите чапли. Белите чапли са пазителите на Езерото на тъгата. Говори се, че перата им даряват добър късмет и сполука. Но аз знам, че такова нещо като късмет не съществува.

Те бяха знак, че наближаваме езерото. То е свещено място. Място, което не трябва да се доближава равнодушно или безпричинно.

Мъжете, които водеха конете, препуснаха по-нататък и скоро преминахме през последния хребет. Там пред нас се разпростря Езерото на тъгата с бистрите си, студени води. Не е голямо езеро, но е дълбоко и никой не знае какво се крие в дълбините му. Никой освен чаплите. Върховете на планините отвъд езерото се открояваха яркобели на фона на ясното пролетно небе. Долу в долината небето никога не беше толкова необятно и ясно.

От лявата ни страна минаваше Реката. Военачалникът заповяда на мъжете си да направят лагер и гласът му отекна в тишината, висяща над езерото. Чаплите, които плаваха по водата в далечината, вдигнаха глави и се вторачиха в нас. Военачалникът се приближи до мен, галопирайки. Елекът му беше син като небето. Очите му бяха студени като водата. Без да каже и дума, той развърза веригата от седлото на товарния кон и препусна, държейки я в ръка. Жребецът му беше доста буен, затова се препънах и паднах. Други три коня придружаваха неговия, но не можех да видя ездачите им. Трябваше да държа погледа си, сведен към земята под краката ми. Той тръгна направо към точката, откъдето Реката извираше от езерото. Трябваше да го направи сега, веднага, и да не губи време.

Строполих се на земята, където той спря коня си. Другите мъже също слязоха от животните. Около мен трополяха ботуши. След това се появи ръка и ме дръпна за косата.

— Мислех, че ще имам нужда от теб, за да отнема силата на реката — каза военачалникът. — Сега това не изглежда необходимо. — Той беше приклекнал и се беше надвесил над мен. Снижи гласа си. — Виждаш ли, имам свещени книги. Събрал съм познание от всички краища на света. Синът ми донесе най-важния текст тук. В него се разказва за място като твоята река. Никой друг не знае толкова много за земните източници на сила. Повечето хора си мислят, че това са само легенди и приказки от миналото. Но аз знам, че такива източници наистина съществуват. Ти също го знаеш. — Той се разсмя тихо, приближавайки лицето си до моето. Очите му бяха големи и зениците му бяха погълнали почти напълно ирисите. Реката вътре в мен се бореше срещу силата вътре в него. — Но скоро те ще бъдат просто това; легенди и приказки. Понеже открих ключа за тяхната гибел и възнамерявам да ги унищожа един по един. Малки воине, какво смяташ, че е необходимо, за да се отнеме силата на едно такова място?

Аз навлажних устните си, но не като подготовка за отговор, а по-скоро за да спечеля време. Ръцете ми бяха свободни. Престорих се, че падам на земята. Когато той помръдна ръката си, за да хване по-добре косата ми, аз се нахвърлих върху него. Ръцете ми се обвиха около гърлото му. Имах силни ръце. Реката им даде тази сила. Стиснах го с всички сили.

Военачалникът се усмихна.

— Не — каза той и хватката ми веднага се разхлаби. Мигновено се появи някакъв мъж, който допря меч до гърлото ми. Военачалникът ме пусна и се изправи. — Доведи я тук! — каза през рамо.

Мъжът с меча ме хвана за ризата и ме завлачи по земята към брега на Реката. При извора си тя не беше широка. Няколко малки поточета от тези планини и хълмове се вливаха в течението й, но Езерото на тъгата беше най-големият й приток. То беше източникът на нейната сила, въпреки че същата тази сила не обитаваше самото езеро.

Те стояха там, военачалникът и малкият му син — момче със същата слабоволна брадичка като баща си. Мъжът с меча ме блъсна в краката на военачалника. Шията ми кървеше и смъдеше там, където мечът беше пронизал кожата ми. Кръвта капеше бавно върху земята до моята Река. Тя пееше. Кръвта ми пееше в отговор. Мъжете, които ме обкръжаваха, стояха на свещена земя и при все това носеха стоманени оръжия.

— Всичко, което е необходимо — каза военачалникът тихо, сякаш само на себе си, — е чуждо оаки. Тогава реката вече няма да бъде себе си. За щастие, имам точно подходящото нещо. — Той развърза един мях за вино от колана си и го разтресе. — Останало е достатъчно. Добре.

Той махна запушалката и изсипа съдържанието, което изглеждаше като чиста вода, в Реката.

Чаплите веднага излетяха, надавайки едновременен крясък. Дузина гигантски криле замахаха във въздуха. Аз скочих във водата. Той пусна брадичката ми и ме остави да падна вътре в нея. Водата ме обгърна. Водата, в която бях плувала и от която бях пила толкова много пъти. Но вече не беше същата. Това беше обикновена, леденостудена речна вода. Реката, моята майка, моето всичко, вече не беше там. Без съпротива и без да се сбогува, духът на Реката беше изчезнал.

Без нея аз бях нищо и нямах закрила. За един миг всичко ме заля и светът ми беше обгърнат в мрак.

Тъмнина. Цялото ми тяло трепереше и се тресеше. Главата ми тежеше, напълнена с кръв. Миризмата на коне в ноздрите ми. Устата ми беше суха и напукана.

Завързана за гърба на коня. Около мен шумове, издавани от войска: ботуши, дрънчене на оръжия. Отворих очи и зърнах конски хълбок, трева, прах, издигащ се от движението на хиляди крака. Отново затворих очи и оставих тъмнината да ме погълне.

Вода. Бистра, студена и лишена от сила. Опитах се да пия, но повечето се разля. Помъчих се да вдигна главата си и нечия ръка ме подкрепи. Отпих още малко. Опитах се да отворя очи. Беше трудно. Не видях нищо. Да не би да бях ослепяла? Някой взе купата с водата. Главата ми беше положена на земята, шум от леки стъпки, които се отдалечаваха. Лежах, без да се помръдвам, и само премигвах. След известно време успях да различа лъч светлина. Все още не бях изгубила зрението си. Лежах на земята в шатра без лампи, но слаба светлина се процеждаше отвън, може би лунна светлина. Беше вечер. Размърдах ръцете си, бяха свободни. Около гърлото си все още усещах нашийника и веригата. Тялото ми беше крехко и немощно. Цялата сила, дадена ми от Реката, беше изчезнала. Както и закрилата. Не можех да чуя шепота й вътре в мен, само туптенето на собственото ми човешко сърце. И дишането ми, неравно и слабо.

Леките стъпки се завърнаха и в шатрата се появи малка фигура. Беше момчето. Той приклекна до мен и ми подаде купичка. Вече бях способна да се понадигна, затова хванах купичката в собствените си ръце и отпих. После избърсах устата си с опакото на ръката си. Той ми подаде парче хляб. Взех го и го разчупих. Миришеше на сол и пот.

— Защо все още съм жива?

Детето не отговори веднага.

— Не знам. — Гласът му беше замислен. — Помислих, че ще те удави в реката. Но той заповяда да те изкарат от водата, след като дълго време те наблюдава как се бориш. Изглеждаше мъртва. Но Сонан каза, че сърцето ти бие. Така че татко заповяда да те завържат за един кон, за да те вземем с нас.

— Къде?

— У дома, в Охадин.

— На юг.

— Мм. — Той ме огледа внимателно. — Силата вече не е вътре в теб. Какво е чувството?

Не исках да отговоря или дори да мисля за това. Откъснах парче от хляба и го напъхах в устата си. Очите ми бяха привикнали към мрака. Сега, когато можех да виждам по-добре, осъзнах, че се намирам в личната шатра на военачалника. Видях тъмните очи на момчето да блестят в мъждивата светлина и белите зъби в полуотворената му уста, докато той наблюдаваше съсредоточено движенията ми.

— Защо дойдохте по тези земи?

— Татко се нуждаеше от повече пари. Той изпразни държавната хазна заради разширението на двореца в Охадин, а данъците не могат да се вдигат повече. Той казва, че няма време за работнически бунтове. — Момчето се прозя и аз се зачудих колко ли късно беше. И къде беше военачалникът. — Тук има гориста местност с дървен материал, който не се среща в Каренокой. Завладяхме някои малки територии северно от Каренокой, за да си осигурим тяхната вярност и да предотвратим евентуални нападения от тяхна страна, когато баща ми е ангажиран с други неща. След това поехме към тукашните земи, които мислехме за необитаеми. Ще натоварим дървения материал на кораби и ще го изпратим на юг, по реката към морето, а после дори още по-нататък и ще го продадем там, където ще донесе добра печалба. Тук има и сребърна мина. Но се появиха хора и започнаха да се отбраняват, когато ги нападнахме, затова татко ги уби. Те ни се пречкаха.

Той говореше за моя речен народ. Когато врагът атакува, ние се защитавахме. Но когато вражеското настъпление се оказа непреодолимо, наредих на оцелелите да избягат и продължих да се сражавам сама.

— Значи всичко е било за сребро и злато? Баща ти е алчен човек. — Погълнах последното парче от хляба. Облизах брашното от пръстите си. Имаше солен вкус.

— Да, алчен е. — Детето извади сушени плодове от единия си джоб и ми ги подаде разсеяно. Започнах да дъвча твърдите късчета. — Но не за сребро или злато. Той иска да управлява. Среброто и златото му помагат да го постигне.

— Кого иска да управлява?

— Всичко. Всички.

Детето се беше свило под едно одеяло в другия край на шатрата и спеше. Прокарах пръсти по дължината на веригата. Издърпах я, докато усетих съпротива. После пропълзях безшумно, на четири крака, държейки опънатата верига, докато не стигнах до един от коловете на шатрата. Веригата беше заключена и катинарът беше здрав. Веригата също. Бих могла да отрежа кола на шатрата, ако само имах инструмент за това.

Платнището на шатрата се вдигна и вътре влезе повече лунна светлина. Замръзнах. Не бях чула нищо. Някогашните ми изострени сетива бяха притъпени и немощни. Военачалникът издаде тих звук, пристъпвайки в шатрата.

— Малкият воин несъмнено е жив. — Той остави платнището да падне надолу и направи няколко крачки в шатрата. После запали маслена лампа, без да бърза, без да се притеснява от това, че ми е обърнал гръб. След като запали лампата, изсипа нещо в купичка и седна на една възглавница. Докато отпиваше от съдържанието на купичката, за пръв път ме погледна истински. Устата му беше скрита зад ръба на купичката. Той ме изучаваше внимателно, сякаш разполагаше с цялото време на света.

Започнах да се отдръпвам в ъгъла си.

— Питам се защо пощадих живота ти. — Той погали брадясалата си брадичка. Детето под одеялото се размърда, обезпокоено от звука на гласа му. — Аз съм завоевател. Завладявам територии, ресурси, народи. Хората и техните умове. Знаеш ли защо имам най-дисциплинираната армия, която някой е виждал през последните стотина години? Те се страхуват от мен, малки воине, точно както и ти се страхуваш от мен сега.

Свих глава между раменете си.

— Преди не се страхуваше от мен. Но това беше грешка от твоя страна, нали? Всички трябва да се страхуват от мен. Повечето не знаят защо, но при все това се страхуват от мен. — Внезапно отегчен, той се протегна и се прозя. — Почти ми се струва твърде лесно. Вземам каквото пожелая. Може би трябва да се погрижа официално да получа прякора „Завоевателя“.

Той се изправи и се приближи до мен. Опитах се да се притисна към земята, да се направя почти невидима. Никога досега не бях изпитвала такъв страх. Силата на Реката ме беше изоставила и ме беше лишила от уменията ми да се защитя. Всички усещания, които преди можех да държа на разстояние, сега ме заляха с такава сила, че едва можех да си поема дъх. Не се съпротивлявах, когато той разкъса панталоните ми.

Когато свърши, той се избърса на дрехите ми. Аз се отдръпнах и обвих главата си с ръце. Всичко носеше неговата миризма.

Преди да загаси лампата, улових някакво движение с крайчето на окото си, надзъртайки между ръцете си. Беше детето, което се обърна на другата страна и придърпа одеялото презглава.

След това военачалникът промени отношението си към мен. Наслаждаваше се да ме подлага на най-големите унижения. Използваше кръвта ми за черна магия, която ми беше напълно непозната. И за която не исках да знам нищо.

Понякога детето ми носеше вода и хляб вечерно време.

— Как се казваш? — прошепна ми веднъж, след като баща му беше свършил с мен и бе заспал. Момчето седеше на известно разстояние от мен заради миризмата ми. Аз се нахраних бързо, алчно. Преди някой да ни открие и да ми вземе хляба.

— Сулани.

Детето се поколеба за миг. Хвърлих поглед към него. Дъвчеше устната си.

— Аз се казвам Орано.

Бях чувала името му. Баща му често го използваше. Въпреки това се поколеба, преди да го изрече.

— Къде е майка ти. Орано?

— У дома, в Охадин. В дайрахеси, където трябва да стоят жените. — Той тръсна глава. — А аз придружавам татко в битките. Вече съм достатъчно голям. Той ме учи на всичко. Аз съм най-младият, но той ме обича най-много.

— На какво те е научила майка ти?

— На други неща — отвърна Орано уклончиво. — Не толкова важни неща.

— Още храна.

Той се разтършува из джобовете си и намери нещо. После протегна ръка, пълна с ядки.

Сграбчих китката му и го придърпах към себе си. Ядките паднаха на пода с леко тупване. Държах слабото му телце срещу мръсните си дрехи и видях как лицето му, обикновено напълно безизразно, се сгърчва. Силно извих тънките му китки. Той не изкрещя.

— Извикай баща си, за да гледа как умираш.

— Той ще те убие.

— Ho първо ще получа отмъщението си. Той ще бъде свидетел на смъртта ти и ще знае, че вината е негова. Никога няма да бъде същият.

Последните думи прошепнах право в лицето на малкия хлапак. Обвих ръце около гърлото му.

— Хайде, крещи! Повикай баща си!

— Не — каза той, точно като баща си, когато бях забила пръстите си в неговото гърло. Но този път отговорът не беше изпълнен със същата онази тъмна мощ, която беше потиснала силата ми. Това беше само дума, но все пак беше нещо повече от обикновен отказ.

— Не — каза пак. — Няма да ме убиеш.

Просто констатираше факт. Стиснах по-силно. Очите му се изцъклиха, но той не се съпротивляваше.

Лицето му ставаше все по-тъмно. Отворих собствената си уста, за да изкрещя и да събудя военачалника. За да му отмъстя, преди да ме убие.

Времето спря. Единственото, което усещах, беше забързаният пулс на детето срещу дланта ми, дишането ми, топлината на малкото тяло, притиснато в моето.

Пуснах го и го отблъснах от себе си. Воинът беше изчезнал завинаги. Отдръпнах се и притиснах лице към рогозката. Беше останала само Сулани.

Орано пропълзя далеч от мен. Чух едва доловим дращещ шум.

Една ръка се протегна и струпа събраните ядки в малка купчинка пред мен.

Пристигнахме в Охадин спря пред висока стена и най-приближените му хора привечер. Армията се само военачалникът и влязоха през портата. Отново бях окована за товарен кон, воден от пазач. От другата страна на стената имаше множество къщи с плоски покриви — къщи, каквито никога досега не бях виждала. До вратите им висяха фенери, а през прозорците се отразяваха лампите и образуваха локви от светлина върху улиците. Можех да чуя гласове на възрастни хора и деца, блеене на кози, кудкудякане и крякане на различни питомни птици. Въздухът беше пропит с миризмата на пушек, храна и тор. Никога досега не бях виждала толкова голям град и въпреки умората си се насилих да се огледам наоколо. Трябваше да разбера къде са ме довели.

Стигнахме до друга стена, където по-малка порта се отвори за военачалника. Тук по-голямата част от свитата му се разпръсна и тръгна в различни посоки, само военачалникът и синовете му минаха през портата. Пазачът, който водеше коня ми, го удари по задницата и животното премина само през портата. Там го чакаше друг пазач с обръсната глава, облечен изцяло в синьо, който го хвана и го поведе по-нататък, без да продума.

Озовахме се в ограден парк. В полумрака не можех да видя колко е голям. На изток се издигаха големи червени сгради с колони и на няколко етажа, а на запад се разполагаше група от по-малки, но също толкова разкошни постройки. Между тях се простираше градина. Не можех да различа голяма част от растителността в нарастващия мрак, но чувах шума на течаща вода, птичи песни и шумолене на сухи листа, подухвани от вятъра. От източните сгради се разнасяше музика и смях, а от тези на запад не се чуваше нито звук, въпреки че прозорците им светеха. Когато конят спря до една веранда и сведе ниско глава, аз също се заковах на място и сведох глава.

Щяха да закарат коня в топла конюшня, да го нахранят и може би да го изчеткат.

Но аз не знаех какво щеше да се случи с мен.

Двама нови пазачи, също с обръснати глави, единият — нисък и набит, другият — висок и брадат, изникнаха иззад златен портал. Набитият отключи катинара, който прикрепяше веригата за седлото на коня, и пое веригата в ръка. Той ме поведе към верандата, после и през златния портал, а след нас вървеше високият пазач. Той затваряше и заключваше вратите. Бях в двореца на военачалника в Охадин.

Прекараха ме през дълъг коридор с много врати и сводове, докато не стигнахме до отворен двор с езеро. На двора имаше стълбище, което водеше нагоре. Пазачът ме поведе нагоре по стълбите. Около мен нямаше жива душа и не чувах никакви звуци освен дрънченето на собствената ми верига.

Стигнахме до друг златен портал. Пазачът го отключи и пристъпи към мен. Аз се отдръпнах. Той изпухтя нетърпеливо, сграбчи нашийника ми и отключи и него. После ме бутна леко и залитайки, преминах през портата. Тя се заключи зад мен. Вече се намирах в дайрахеси на военачалника.

Озовах се в зала с висок таван. По средата на стаята имаше фонтан, бял като чаплите на Езерото на тъгата. Прозорците и от двете страни бяха отворени, за да влиза нощният въздух. Залата беше ярко осветена от свещи и лампи, а подът беше застлан с дебели килими. Около двете ниски маси от тъмно дърво бяха наредени купчинки от големи възглавници, а върху тях седяха жени. На едната маса всички жени бяха млади, с дълги черни коси, елеци в ярки цветове и множество накити. Външният им вид беше объркващо сходен, дори не можех да пресметна колко бяха на брой. На масата им лежаха бродерии, карти, зарове и блюда с плодове и други вкусни неща за ядене. Около тях играеха деца на различна възраст.

Около другата маса седяха три жени. Едната беше стара, с тъмна коса, посивяла тук-там, и старчески сбръчкани ръце. Облеклото й беше скъпо, но много по-просто от това на младите жени. Косата на втората жена беше изключително светла. Панталоните и елекът й бяха скромни и кафяви. Тя също не носеше никакви накити освен един гребен в бялата си коса. Цветът на кожата й се различаваше от моя и този на тъмнокосата жена — беше нещо средно между кафяво и червено. Последната жена имаше най-тъмната кожа, която някога бях виждала, косата й беше къдрава, а очите й — кръгли. Беше много трудно да се прецени възрастта й, но изражението в очите й ми подсказваше, че беше по-възрастна от мен. По ушите и около гърлото й висяха странни плетени украшения, в чиито нишки се мяркаха перли и охлюви черупки.

— Какво е това! — извика една от чернокосите жени. — Откъде се пръкна? — Тя закри устата си с ръка, сякаш за да се предпази от вонята ми.

— Не ставай смешна — сопна й се старата жена. — Сигурно Искан я е довел тук. Чух от слугите, че го очакват тази вечер.

Белокосата жена се обърна към нея.

— Това означава, че Орано също се е върнал у дома.

Старата жена се усмихна и от усмивката й разбрах, че е майката на Орано.

— Заповядах да приготвят любимите му ястия. — Канеше се да каже още нещо, но една от младите жени я прекъсна.

— Докога ще стои там? Нали не очакват да остане тук? Отказвам да спя в една стая с нея!

— Искаш да се възпротивиш на желанията на господаря си? — каза тъмнокосата жена с дълбок глас. — Искаш да му изпратиш послание; не желая да живея с най-новата ти жена? Дали тогава ще ти даде твоя собствена стая, Абера?

Около масата на младите жени се възцари мълчание. Белокосата жена се подхилна. Най-после друга от младите жени се изправи — около глезените и ръцете й имаше много гривни.

— Е, аз определено се радвам, че имам своя собствена стая. Сега ще се оттегля. Господарят ми несъмнено ще ме повика тази нощ. — Тя излезе от залата през малка врата и няколко от другите млади жени направиха гримаси зад гърба й.

— Трябва да внимава — каза тази, която нарекоха Абера. — Вече от доста време му е любимката. Скоро със сигурност ще си избере някоя друга.

— Може би тази — каза една от останалите, кимайки в моя посока. Те се засмяха. Но старата жена ме погледна замислено.

— Какво да правим с нея? — прошепна на белокосата жена.

Стените около тях започнаха да се размиват пред погледа ми. Усетих как се залюлявам напред-назад. Отдавна не бях яла и пила нищо.

Тогава от един сенчест ъгъл се появи жена и се плъзна безшумно към мен. Чифт силни ръце ме подкрепиха точно когато щях да падна. Зърнах голям нос, коса, събрана в строга плитка, пълни устни. После всичко потъна в мрак.

Събудих се. Всичко беше меко. Легло, възглавници, коприна срещу кожата ми. Някой държеше чаша с вода до устните ми, но не беше Орано. Това не бяха детски ръце. Те бяха по-широки и по-силни. Стъмни се и се развидели, а аз ту губех съзнание, ту се освестявах. Тялото ми не искаше да бъде будно. Сънят се превърна в бягство. Тези ръце ме следваха неотстъпно, хранейки ме със супа, мека храна, горчиви буламачи. Понякога можех да усетя как ръцете сноват по тялото ми, мият раните ми, превързват ги. Винаги с изключителна нежност. Държах очите си затворени дори когато бях будна.

Понякога ме изпращаха и при него. Той ме обладаваше. След това имаше още повече части от тялото ми за миене. Повече рани за лекуване. Държах очите СИ затворени. Аз бях там, зад тях, но той не можеше да ме види.

Тогава мина ден без него, после два, после още. Отворих очи и видях слънчева светлина. Прозорец с решетки, шкафове, ракли, килими, възглавници. Отвън птица пееше сред клоните на дърво: чучулига. Тялото вече не ме болеше толкова много. Надигнах се в леглото. Имаше врата, тя беше затворена. Когато се опитах да се изправя, краката ми отказаха да ме носят и се строполих обратно на леглото, издавайки стон. Вратата се отвори веднага и тя влезе — жената с големия нос и нежните ръце.

Незабавно се озова до мен и ми помогна да заема удобно положение. След това започна да се грижи за последната ми рана — той ме беше порязал в ъгъла на устата ми.

— Можеш ли да ядеш?

Опипах с езика си раните във вътрешността на устата ми. Отворих я внимателно, направих гримаса и поклатих глава.

— Искаш ли да се изкъпеш? Да пиеш нещо? — Гласът й беше дрезгав. Хареса ми.

Кимнах. Тя се усмихна накриво.

— Добре. Тогава първо ще те изкъпем. Почакай малко.

Не се помръднах, докато я нямаше, и останах облегната на една възглавница. Слънцето, което струеше през решетките на прозореца, затопли краката ми. Бях гола и отказвах да погледна към тялото си. Винаги съм носила белезите си с гордост. Но тези рани не бяха нанесени в битка.

Тя се върна с голямо синьо парче плат и го обви около мен. След това ме поведе, бавно и търпеливо, извън стаята, през голямата зала с фонтана — където няколко чифта любопитни очи се устремиха към нас, но никой не продума, — после през друга врата и надолу по стълбище. Последната врата се отвори и се озовахме в стая, изпълнена с пара. Тя ми помогна да вляза в басейна с гореща вода и аз изстенах, когато водата опърли многото ми рани и натъртвания. Тогава болката се замени от удоволствие. Придружителката ми запретна панталоните си и нагази във водата, след което започна да мие тялото и косата ми с нещо, което образуваше пяна и ухаеше хубаво. Понякога докосваше места, които беше докосвал той, и първосигналната ми реакция беше да се отдръпна. Но това бяха нежни и мили ръце, които ме миеха добре. В крайна сметка успях да се отърва от образа на мъжа върху мен, вътре в мен, и просто да приема грижите й.

Имаше нужда от доста търкане, за да се изчисти всичко, което беше полепнало по мен. Докато не можех да се вдигна от леглото, тя ме миеше с парцали, но този метод беше ограничен. Косата ми имаше нужда от много търкане, беше сплъстена и пълна със засъхнали ужасии. Освен това трябваше да отреже голяма част от нея с ножици. Тя махна охлювите черупки и птичите кости, без да каже нищо. Те принадлежаха на воина, а аз вече не бях такава.

После ме изсуши внимателно и втри мехлеми с остра миризма върху раните ми. Стоях неподвижно, пасивно и се оставих в ръцете й. След като привърши и ме обви в друго парче плат, отворих уста и проговорих за пръв път:

— Как се казваш?

Тя сведе поглед към пода, сякаш внезапно беше станала срамежлива.

— Естеги.

— Сулани.

Тя вдигна очи.

— Знам. — Когато я погледнах объркано, добави: — Орано разказа на майка си за теб. Знаем съвсем мъничко за самоличността ти.

— А ти? Ти си… — Не знаех каква дума трябва да използвам. Всичко това, от златните портали до храната, банята, уханията, звуците, ми беше толкова чуждо. — Съпруга?

Тя се изкикоти.

— Аз съм слугиня. От дете служа в дайрахеси на везира. Преди това прислужвах на майка му.

— Благодаря ти.

Тя разбра какво имам предвид и ме погледна сериозно. След това внимателно завърза плата около гърдите ми. Потупа леко възела. Ръцете й не бяха стари, но не бяха и млади. Тя беше по-възрастна от мен, но с колко години — това не можех да преценя с точност. Водена от вътрешен импулс, хванах едната й ръка, усетих костеливата задна част на ръката й срещу дланта си, придърпах я към устните си и я целунах.

Естеги се закова на място. Погледна ме, докато устните ми лежаха върху кожата й. Ярка червенина се плъзна от шията до ушите й. Рязко издърпа ръката СИ. Може би бях извършила нещо нередно. Свалих ръцете си и не се помръднах, докато тя не отвори вратата и не ме поведе отново по стълбите.

Когато се свечери, си помислих за името й. Естеги. Приличаше на моето собствено име.

На военачалника не му хареса, че съм чиста и мириша добре. Интересът му избледня, след като се изкъпах. Понякога ме викаше при себе си, но не всяка вечер, освен това извращенията му намаляха. Раните ми зараснаха.

Стоях си в стаята. Другите жени, с техните ръкоделия и дрехи, с техните клюки и концерти в градината, не ги беше грижа за мен, както и аз не се интересувах от тях. Най-старата, за която по-късно научих, че е първата съпруга, Кабира, рядко се мяркаше в дайрахеси. Понякога виждах белокосата на име Гарай да се разхожда из градината. Орсеола, тъмнокожата жена, почти всяка вечер отиваше в двореца на суверенния принц и спеше през деня.

Естеги ми правеше компания. Тя винаги имаше много работа — беше личната слугиня на Кабира и господарката й я затрупваше със задачи за изпълнение, — но щом се освободеше за малко, веднага идваше в стаята ми. Носеше ми храна. Помогна ми да възвърна силата в ръцете и краката си, когато раните ми зараснаха и можех отново да се движа. Подкрепяше ме, докато се разхождахме из градината, показвайки ми всичките й чудеса.

Но тя беше най-голямото чудо от всички.

Тя събра всички парчета, които бяха останали от мен. От тялото ми. От самото ми същество. С нежна грижа отново ме заши в едно единно цяло. Или поне дотолкова цялостна, доколкото човек като мен би могъл да бъде. От онези първи разходки из градината на Охадин тя беше моята сила. Всички винаги са гледали на мен като на силната, пазителката. Тази, която защитава останалите. Но за мен Естеги беше единствената сигурност, която светът някога ми е предлагал.