Наондел

Кабира

Обичала съм малцина в предългия си живот. Двама от тях предадох. Един убих. Един от тях ми обърна гръб. И един държеше смъртта ми в ръцете си. В миналото ми няма красота. Няма доброта. Въпреки това се насилвам да погледна назад и да си спомня Охадин, двореца и всичко, което се случи на това място.

В Охадин нямаше дворец, поне не в началото. Там се намираше само къщата на баща ми.

Семейството ни беше богато. Родовото ни имение имаше дълга история и се състоеше от плантация за подправки, няколко овощни градини и обширни полета, засадени с окара, макове и жито. Самата къща беше красиво разположена върху полегат склон в подножието на хълм, който хвърляше сянка през лятото, дори и при най-лошата пладнешка жега, а през зимата осигуряваше защита от най-тежките дъждовни бури. Древните стени бяха изградени от дебели камъни и глина и от терасата на покрива се простираше обширна гледка, обхващаща нашите земи и тези на съседите ни, всички имения и плантации, както и реката Сакануй, извиваща се надолу към морето. На изток можеха да се забележат колоните от дим, издигащи се от Ареко, столицата на Каренокой. Града на суверенния принц. При безоблачно време можеше да се зърне океанът, проблясващ като сребрист мираж на югозападния хоризонт.

Запознах се с Искан на пазара за подправки, когато бях навършила деветнайсет години. Като дъщери на богато семейство, аз и сестрите ми Агин и Лехан със сигурност не носехме отговорност за продажбата на реколтата ни от подправки — канелена кора, етсе и бао. Това се извършваше от надзирателя на имението ни и малката му група работници, под надзора на баща ни и брат ни Тихе. Спомням си върволицата от каруци, натоварени с чували с кора, вързопи от бао и купища етсови шушулки, блещукащи в червен оттенък. За всяка каруца отговаряха по двама работници, застанали от двете й страни, до главите на конете, вървейки пеша. Те символизираха високото обществено положение на баща ни и същевременно ни охраняваха от разбойници. Майка ни, аз и сестрите ми пътувахме в карета зад кервана, с балдахин от зелена коприна над главите ни като защита от горещината. Тъканта, украсена със златна бродерия, пропускаше приятни отблясъци от дневната светлина и ние се полюшвахме по неравния път, потънали в сладки приказки. Това беше първото пътуване на Лехан до пазара за подправки и тя преливаше от любопитство и въпроси. Щом преполовихме пътя до града, майка ни извади кнедли на пара, приготвени от свинско месо със сладко-пикантен вкус в меко тесто, пресни фурми и студена вода с аромат на портокали. Когато каретата попадна в една от по-големите дупки на пътя, Лехан изсипа сока на месото върху новия си елек от жълта коприна и Агин я смъмри. Тя беше избродирала портокаловите цветчета около маншетите и деколтето. Но майка ни само погледна към полетата, покрити с окара, която сега беше цъфнала, и не се намеси в кавгата на момичетата. Внезапно тя се обърна към мен.

— Запознах се с баща ти, когато окарата цъфтеше. На втората ни среща той ми подари китка бели цветя и аз си помислих, че сигурно е сиромах. Другите млади мъже подаряваха на момичетата, които ухажваха, орхидеи и скъпи платове или накити от сребро и златен камък. Той ми каза, че му приличам на копринено нежните цветчета на окарата. Доста скандално е за един мъж да каже подобно нещо на невинна девойка! — изкиска се майка ни.

Отхапах една сочна фурма и се усмихнах. Майка ни беше разказвала много пъти за първата си среща с баща ни. Това беше една от любимите ни истории. Те се срещнали на потока, където мама ходела често, за да носи вода, и на който татко попаднал случайно, докато яздел към дома си на връщане от Ареко, където бил закупил нови земеделски сечива. Той бил единственият син и наследник на баща си, но не разкрил името си на мама, нито тя своето, докато не настъпила третата им среща.

— Той вече беше покорил сърцето ми — продължи с въздишка майка ни. — Примирих се с мисълта да обвържа живота си с мъж със скромни средства и си помислих, че може би не би било много по-различно от това да се омъжа за поет. Но тогава получих…

И трите се присъединихме в един глас:

— … и пари, и поезия!

Мама шляпна коляното ми с покривалото на вързопа с обяда ни.

— Ах, вие… невъзпитани кудкудякащи кокошки! — Но тя се усмихна, сякаш все още се рееше в бляновете си.

Може би тъкмо настроението, което тя пробуди у мен, ме накара да забележа Искан още щом пристигнахме в градините на суверенния принц. По време на всеки пазар на подправки принцът отваряше несравнимо разкошните си градини за жените и дъщерите на благородните семейства. Мъжете, синовете и работниците им поемаха тежката работа, свързана с разпродаването на партидите от подправки на площада за подправки в близост до пристанището. Тук пристигаха по море търговци от всички краища на света, за да закупят от прочутите подправки на Каренокой, и заплащаха висок данък за тази привилегия. Подправките ни щяха да се продават на зашеметяващи цени отвъд океана и колкото по-надалеч плаваха търговците, толкова повече пари щяха да вземат за тях. Те бяха източникът на благоденствието на тази страна и на богатството на суверенния принц.

Когато приближихме Портата на шепота, входа на градините на принца, трябваше да почакаме малко, за да слязат пътниците от другите карети. Лехан се надвеси от каретата, изгаряща от любопитство да огледа другите жени, но Агин я дръпна рязко.

— Благовъзпитаните момичета от знатно потекло не се държат по този начин!

Лехан се върна на мястото си със скръстени ръце и сбърчено чело, предизвиквайки незабавен отговор от майка ни:

— Мръщенето разрушава красотата!

Непрестанно повтаряше това на Лехан, защото тя беше красавицата измежду нас трите. Кожата й винаги беше свежа като цветчетата на роза — дори и ако беше прекарала цял ден навън под слънцето без защитата на задължителната широкопола шапка или след като й беше прилошало от рев, както се случваше, ако татко и мама й откажеха нещо, което искаше. Косата й беше гъста и черна като въглен и обрамчваше сърцевидното й личице и големите й кафяви очи така, както моята рядка коса никога не би могла. Агин имаше най-суровото лице от трите ни, освен това ръцете и краката й бяха големи. Баща ни понякога се шегуваше, че тя е вторият му син. Знаех, че не го прави с лоша умисъл, но Агин се засягаше дълбоко. Тя беше добрата дъщеря, тази, която се грижеше за мен — въпреки че аз бях по-голямата, — Лехан и Тихе. Тя поднасяше приношенията на предците ни, макар това да беше мое задължение като най-голямата дъщеря. Винаги забравях и тогава Агин беше тази, която предприемаше изморителното изкачване до погребалната могила и прекаляваше с тамян и тютюн, за да успокои духовете на предците. Единствената отговорност, от която не се измъквах, беше изворът. Поддържах го чист, помитах около него и изкарвах с мрежа мъртвите листа и насекоми. Но това се дължеше на факта, че брат ми и сестрите ми не знаеха нищо за тайните на извора.

Дори и от мястото си в каретата можех да видя доста неща, без да се надвесвам навън, както беше направила Лехан. Жени и момичета, облечени в скъпи копринени елеци с цвят на скъпоценни камъни, слизаха от каретите, с глави, натежали от накити за коса, състоящи се от сребърни синджири и монети. Неколцина красиви придворни младежи с добре поддържани бради и кралскосини ризи върху широки бели панталони помагаха на дамите при слизането, докато малките момиченца, вероятно дъщерите на наложниците на суверенния принц, окачаха гирлянди от цветя около шиите им като поздрав. Един от младежите беше с цяла глава по-висок от останалите. От сребърния шев по яката му заключих, че вероятно заема високо положение в двора, може би приближен на самия принц. Косата му беше много къса, а очите му — необичайно тъмни. Когато каретата ни спря пред портата, той пристъпи напред и подаде ръката си, за да помогне на майка ни да слезе. Тя кимна гордо и прие гирлянди от цветя от момиченцата. Младият мъж й се поклони, преди отново да се обърне към каретата — към мен. Подадох му ръката си и той я пое. Ръката му беше суха и топла — и толкова нежна. Пълните му червени устни се разтегнаха в усмивка, отправена към мен.

— Добре дошла, Кабира ак Малик-чо. — Освен това беше и добре осведомен, въпреки че не беше трудно да се досетиш, че най-голямата дъщеря на семейството ще слезе веднага след майка си, а от мамините девет сребърни синджира можеше да се заключи, че сме от рода Чо.

Слязох внимателно, но не отвърнах на усмивката му. Не би било прилично. Той все още държеше ръката ми в своята.

— Казвам се Искан ак Хонта-че и съм на твое разположение. При езерото се раздават освежителни напитки. Сигурно ти е горещо след дългото пътуване.

Поклоних се и той пусна ръката ми. След това помогна на Агин, без да продума, но когато Лехан се показа, видях как погледът му се задържа върху косата й, кожата й. Очите й.

— Ела, Лехан. — Хванах я за ръката. — Езерото е натам. — Не исках да бъда неучтива, затова отново се поклоних на Искан. — Че.

Той продължи да се усмихва, сякаш можеше да надникне в душата ми.

Задърпах Агин и Лехан. Очите на Лехан попиваха всичко. Нагиздените жени. Градинските пътечки, обсипани с натрошени мидени черупки. Цветните лехи, между чиито благоуханни цветчета прелитаха насам-натам пеперуди, големи колкото ръката ти. Имаше много фонтани, от които струеше кристалночиста вода, а висящите клони на чадъреното дърво се протягаха над нас, предлагайки ни сянка. Майка ни следваше през парка, като кимаше грациозно на другите харика дами, които надзираваха дъщерите си и не им позволяваха да се отклоняват от пътеките. Помислих си, че ние също приличаме на пеперуди в ярките си копринени елеци.

Тогава паркът се разтвори пред нас, за да разкрие двореца, пред който се разстилаше езерото, подобно на блестяща перла. Лехан застина с широко отворени очи.

— Никога не съм предполагала, че е толкова голям — прошепна тя, очарована от гледката.

Владетелският дворец беше най-голямата сграда в Каренокой и никой не би могъл да си представи нещо по-величествено. Беше издигнат на два етажа и обхващаше цялата северна част на парка. Червеният му мрамор беше докаран от вътрешността на Каренокой и това придаваше на сградата цвят, който се отличаваше от всички други по тези земи. Керемидите на покрива бяха черни, а входът на двореца откъм парка представляваше широки сводести двойни врати с красив златен филигран. В двореца живееха суверенният принц, неговите съпруги, наложници и стотината му деца, както и владетелският двор, който също се състоеше от около стотина души. Дворецът изобщо не се виждаше откъм града, затова и малцина поданици бяха виждали нещо повече от покрива му.

Дворецът се издига там и до днес — или поне така съм чувала. Но разбира се, вече не се използва.

Около езерото имаше няколко дълги маси, облечени с Дамаска със златна бродерия и отрупани с ястия, преливащи от охладени плодове, кани със студен зелен чай, захаросани цветя и сладкиши, полети с мед. Лехан не откъсваше поглед от двореца и от величествения му парк и не прояви никакъв интерес към храната, но двете с Агин с наслада опитахме от многото лакомства. Мама се беше заговорила със свои познати и седеше с тях на пейка под една жакаранда, докато млади момичета им носеха освежителни напитки. Внезапно съзрях висока фигура в бяло и синьо да се приближава до мястото, където стоеше Лехан, вперила поглед в двореца. Беше Искан, мъжът, който бе толкова общителен на входната порта. Той и посочи нещо и тя се изкиска весело.

Майка се намръщи, а двете с Агин въздъхнахме едновременно.

— Ще се погрижа за това — казах аз и забързах към Лехан.

— Виж, Кабира, това е резиденцията на съпругата на принца! — рече Лехан, щом застанах до нея. — Искан живее в двореца. Почти всеки ден се среща със суверенния принц.

Искан се усмихна на жизнерадостното й изражение. Този мъж никога ли не спираше да се усмихва?

— Може би ще ми позволите да ви разведа из двореца? За съжаление, вторият етаж е достъпен само за суверенния принц и семейството му, но и на приземния етаж има много разкошни стаи.

— Моля те, Кабира, може ли? — Лехан практически подскачаше нагоре-надолу от радост. Положих усмиряваща ръка върху рамото й и това като че ли й напомни как трябва да се държи една благовъзпитана харика. Тя притихна и сведе поглед.

— Това е толкова любезно от твоя страна, че. Но две неомъжени млади жени… — не довърших изречението. Беше твърде неподобаващо, че трябва да му напомням за правилата на приличието.

Големите му кафяви очи се разтвориха широко и той придоби възмутен вид.

— И през ум не би ми минало да ви придружа сам. Естествено, че дойката ми ще ни съпроводи като компаньонка.

Лехан ми хвърли поглед изпод гъстите си ресници. Стиснах устни и погледнах към Искан. Видях как в очите му проблесна дяволита искра. Той ми се подиграваше!

— Много добре. Ела, Лехан!

Отправих се с бързи крачки към стъпалата, водещи към позлатените врати, а Лехан изписка от радост и заприпка след мен. Почакахме малко в сянката на висящия над вратите червен балдахин, боядисан от кървави охлюви, и не след дълго Искан се присъедини към нас заедно с възрастна жена, облечена в бяло, която се опираше на ръката му. Тя ни кимна строго, но Искан не я представи. Вместо това разтвори вратите и ни покани вътре с помпозен жест.

— Сякаш дворецът е негов — прошепнах на Лехан, но тя вече се беше вторачила в мраморния под на преддверието и поразително красивите рисувани пана, покриващи всяка стена. Дойката седна на стол в единия ъгъл, опитвайки се да си поеме въздух, и Искан ми се усмихна.

— Както виждаш, чо, всичко е напълно благоприлично.

Намусих се, защото не знаех как да отговоря. Той се приближи до Лехан, която се беше спряла пред пано, което изобразяваше кораб пред зелен остров в разгара на буря.

— Това е произведение на учителя Лиау ак Тиве-чи.

Лехан се ококори.

— Това означава, че е на повече от четиристотин години!

— Суверенният принц притежава много по-стари съкровища в колекциите си — каза Искан дружелюбно и Лехан се изчерви. Тя се втурна към следващото пано.

— Да не би сестра ти да е поклонничка на изящното изкуство? — попита Искан, озовавайки се до мен. Аз стоях със скръстени ръце и длани, пъхнати в ръкавите ми. Майка ми щеше да се втрещи, ако ме беше видяла в такъв вид, и забелязах намръщеното изражение на старата дойка.

— Не, не е. Тя просто харесва всичко, което е красиво, златно или скъпо. — Малко смекчих тона си: — Въпреки че баща ни се е погрижил всичките му деца да получат добро образование и да познават класическото изкуство.

— Нека да видя, баща ти е Малик ак Сангуи-чо. А имението ви се намира на северозапад, към планините Халим?

Кимнах, за да прикрия факта, че ме е впечатлил.

— Но не чак толкова близо до планините. Има няколко имения, които са разположени между нашите земи и планинската част. — Хвърлих поглед към сребърния шев по яката му. — Какво е положението ти в двора?

— Аз съм син на нашия почитаем везир Хонта ак Лиен-че.

Както си вървях покрай паната върху южната стена, внезапно се спънах и се спрях. Синът на везира! Мъжът, когото смъмрих и към когото се държах пренебрежително! Извадих ръце от ръкавите си и се поклоних ниско.

— Господарю, моите извинения. Аз…

Той махна с ръка.

— Предпочитам да не разкривам потеклото си веднага. Така ми е по-лесно да разбера какво мислят наистина хората за мен.

Бързо вдигнах поглед и отново видях онази искра в очите му. Стиснах устни.

— По-лесно ти е да разбереш кой е достатъчно глупав да не се досети веднага за истинската ти самоличност.

Бях му ядосана, че ме изложи по такъв начин. Въпреки това той сякаш намираше ситуацията за доста забавна и през остатъка от кратката ни обиколка из приемните зали и техните художествени съкровища ми обръщаше толкова внимание, колкото и на Лехан. Той беше неизчерпаем източник на информация за всички красиви картини, скулптури, церемониални предмети и обзавеждане, които можеха да се видят. За разлика от сестра ми, аз наистина се вълнувах от история на изкуството и осъзнах, че го слушам внимателно въпреки волята си. Искан се държеше любезно, макар че очевидно ми се присмиваше. Той говореше с лекота и въодушевление и единственото, което донякъде ме дразнеше, беше склонността му да се изразява с известно чувство на вродено превъзходство. Но когато се обръщаше към мен и се впускаше в подробно описание на някоя нефритена статуя и увлекателната й история като военна плячка, той съсредоточаваше цялото си внимание върху мен. Сякаш бях някаква важна личност. Някой, с когото наистина искаше да говори. Беше ми трудно да се откъсна от тъмните му очи. Когато най-после отново ни изведе навън, на светло, той разтвори златната врата и голата му ръка се докосна до моята.

Мина доста време след това, докато сърцето ми се успокои и се върне към нормалния си ритъм.

Потеглихме към вкъщи по здрач. Тихе ни придружи, а татко трябваше да остане още един ден, за да финализира последните търговски споразумения. Тихе яздеше отпред заедно с няколко от работниците, каращи каруците, а двама наемни охранители следваха каретата ни. Докато на идване бяхме много разговорливи, на връщане се бяхме умълчали. Още преди да преминем през градските стени, Лехан вече спеше с глава в скута на мама, докато двете с Агин бяхме обвити в собственото си мълчание. Не знам за какво мислеше тя — може би за топовете коприна, люлеещи се на една от каруците отпред. Главата ми беше пълна с класическите картини, за които бях чела толкова много, но никога досега не бях виждала със собствените си очи, с мисли за огромните отекващи зали и коридори и позлатените тавани, тронната зала на Върховния Мир и нейната тристагодишна тържественост. Но във всеки спомен присъстваше и образът на дълбоки очи и заслепяваща усмивка. Облегнах се на една възглавничка и се вгледах в мрака, който се беше спуснал върху околностите.

Оттогава Искан не е напускал мислите ми нито за ден.

Татко се прибра у дома на следващия ден, натоварен с натежали от монети кесии и пълен с истории от площада на подправките; за всички търговци, които беше срещнал там и с които беше разговарял, както и за това колко щастлив беше, че работите му бяха потръгнали добре. По-късно, когато насядахме на двора, събрани около вечерната трапеза, майка се излетна под сянката на балдахина, баща ни облиза маслото от пръстите си, облегна се на възглавниците, разпръснати по земята, и отпи глътка вино от чашата си.

— А как са малките ми момиченца? Забавлявахте ли се?

Оставих Лехан да дърдори за парка, двореца и симпатичния млад мъж, който ни беше развел из владетелските покои. Аз си замълчах. Татко наблюдаваше внимателно Лехан, докато тя говореше, и когато най-после сестра ми прекъсна потока от думи, той заби замислен поглед в чашата си.

— Преди да тръгна за вкъщи, срещнах млад мъж. Той ме попита дали би могъл да посети дъщерите ми, с които е прекарал такъв приятен ден в двореца.

Веднага вдигнах очи. Татко срещна погледа ми.

— Точно това ми каза — дъщерите ми. Да не би някоя от вас да изпитва симпатии към него?

Лехан се изчерви и сведе поглед.

— Татко, аз…

— Пределно ясно е, че е говорел за Лехан — казах тихо. — Просто се е опитвал да бъде любезен.

— Не мога да кажа, че го възприемам за любезност — отговори татко. — Обикновено ухажорът дава да се разбере коя от дъщерите на дадено семейство ухажва.

— Най-вече се интересувах от двореца — призна Лехан. — Въпреки че той несъмнено беше симпатичен.

— Съпруже, Лехан все още е твърде млада — каза мама, наливайки още вино в татковата чаша. — Само четиринайсетгодишна е.

— Какво му отвърна? — Опитах се да звуча така, сякаш отговорът нямаше голямо значение за мен.

— Че е добре дошъл. — Мама го изгледа остро и татко повдигна рамене, — Той е синът на везира. Не съм в положение да му отказвам каквото и да било.

— Мисля — казах горчиво, — че Искан не е свикнал да му се отказва каквото и да било. Когато и да било.

Посегнах към една фурма, за да скрия почервенелите си страни. Агин, с нейния неотлъчен остър поглед, забеляза веднага и аз погледнах встрани. Тя се обърна към баща ни.

— Нямам търпение да забода иглата си в тази шафрановожълта сурова коприна, татко. Откъде каза, че е донесена?

— Херак. Мнозина ми завидяха за сделката, дъще, трябва да го знаеш! Но от няколко години работя с един и същ търговец. Той изкупува голямо количество от реколтата ни на много изгодна цена. В замяна аз купувам от него сурова херакска коприна. Тя е изключително търсена и желана и от нея се изнася твърде малко за продажба навън. Дори самата съпруга на принца вероятно няма такъв рядък плат, в който да забоде иглата си, като този, който притежаваш ти, Агин!

Агин се засмя.

— Като че ли съпругата на принца би тръгнала да шие със собствените си ръце, татко! Много си смешен!

Отправих й скришна благодарна усмивка. Сега всички говореха за платове, а не за Искан.

През следващите седмици имаше две сърца, които изучавах с особено внимание: това на Лехан и моето. Собственото ми сърце ме объркваше напълно. Бях срещнала млад мъж, който беше дразнещ и надут и бе проявил интерес към сестра ми. Тогава защо непрестанно се появяваше в мислите ми? Досега не се бях влюбвала. Двете с Агин се кикотехме по отношение на някои от момчетата в областта, но това беше само на шега. Като деца, които правят пясъчни сладкишчета като вид подготовка, преди да изпекат истински сладкиши с брашно, мед и канела.

Колкото и да се опитвах да го отрека, в края на краищата трябваше да призная, че сега по ръцете си имах мед и канела.

Чувствата на Лехан бяха по-трудни за разчитане. Тя не говореше за Искан — но и аз не го правех. Веднъж спомена посещението ни в двореца, но говореше само за нефритения трон, без да спомене мъжа, който ни го беше показал.

Бях убедена, че сърцето й все още прави пясъчни сладкиши. Но това не ми носеше никаква утеха. Мъж като Искан би получил всичко, което си пожелае, а сестра ми беше най-красивото момиче в цялата област Ренка.

Една сутрин, по време на най-горещите от летните луни, той ни посети съвсем неочаквано. Родителите ни го посрещнаха като стар приятел, сякаш посещение от сина на везира беше нещо съвсем нормално. Слугите сновяха напред-назад, носейки сребърни подноси, отрупани с фурми, захаросани бадеми, оризови кексчета с аромат на розова вода, студен чай и сливи, накиснати в оцет, приготвени по рецептата на баба ни. Като малка обичах тези сливи. Преди да почине, баба ме научи как да ги приготвям. Трябва да накиснеш узряваща слива в оцет и захар с много подправки. Яде се през най-горещите луни, защото — според традиционната мъдрост — оцетът оказва охлаждащо въздействие върху тялото. Винаги имахме на разположение пресни подправки: канелена кора направо от дървото и етсови шушулки, все още пълни с плодова пулпа. Когато ядеш сливата, киселият вкус на оцета кара очите ти да се насълзяват, но сладостта гъделичка езика ти, а подправките милват небцето ти.

От доста време не бях опитвала сливи.

Нас, дъщерите, не ни повикаха в сенчестата стая, където мама, татко и Тихе забавляваха госта ни. Сенчестата стая беше разположена в северната част на къщата, където хълмът зад къщата хвърляше лека сянка, и беше най-прохладното място, което можеше да се намери през най-големите летни горещини. Лехан, Агин и аз седяхме с ръкоделията си и се опитвахме да не се поддаваме на любопитството си. Не можехме да чуем какво правят, но от време на време сърдечният смях на татко отекваше из двора и стигаше до нас. Щом започна да се смрачава, татко повика музикантите си и не след дълго към нас се понесоха отсечените звуци от струните на цината и меките тонове на тилана. Усмихнах се, без да вдигам глава от бродерията си. Не всички харики имаха собствени музиканти. Ние бяхме достойни да забавляваме дори и сина на везира.

Вечерта вече се стелеше като черно кадифе, а въздухът се изпълваше от гукането на нощните гълъби и цигулките на цикадите, когато любимият прислужник на баща ни Айкон, ни повика. Оставихме ръкоделията си до маслените лампи и аз оправих яката на Лехан. Щом се изправихме, Агин приглади избягалите кичури по слепоочието ми.

— Радвам се, че избра небесносиния си елек, Кабира. С него приличаш на разцъфнал цвят.

Бутнах Лехан пред себе си.

— Като че ли има някакво значение — измънках, благодарна, че приглушената светлина прикрива почервенелите ми страни.

Мама, татко, Тихе и Искан бяха насядали около ниска маса от палисандрово дърво в сенчестата стая, обкръжени от запалени лампи. Прозорците и вратите бяха отворени, за да пропускат студения нощен бриз да струи в стаята, която миришеше на масло за лампи и храна, въпреки че масата беше разтребена и бяха останали само няколко чаши със студен чай. Ние приклекнахме върху една дървена рогозка на почтително разстояние.

— Естествено, вече си се срещал с дъщерите ми, мой най-почитаеми гостенино. — Татко посочи към всяка от нас поред. — Кабира, най-голямата. Агин, моята помощница. И Лехан, най-малката.

Държах главата си сведена, но поглеждах изпод ресниците си. Погледът на Искан обгърна всички ни, но се спря върху Лехан. Не се изненадах, но все пак ми се наложи да преглътна мъчително няколко пъти. До мен Агин въздъхна едва чуто.

— Момичета, вече е късно и гостът ни не може да потегли обратно към столицата. Тази вечер ще пренощува тук. Кабира.

Вдигнах поглед. Татко чешеше брадата си.

— Двамата с Тихе сме уговорили среща със съседите ни на север утре призори. Докато се върнем, помогни на майка си да разведе Искан-че из земите ни.

— Да, татко — отговорих и се поклоних.

Искан ме погледна и на лицето му отново се появи онази дразнеща усмивка. Вдигнах брадичка и дръзко срещнах погледа му. Никога нямаше да му позволя да разбере какво въздействие имаше върху ми.

На следващия ден Агин не искаше да изостави ръкоделието си.

— Аз съм единствената, която няма никаква полза от тази среща — каза закачливо. — Ти и Лехан сте напълно способни да забавлявате нашия славен гост.

Не можех да се сетя за добър отговор, затова изсумтях и задърпах Лехан надолу по стълбите. Мама и Искан вече чакаха на двора, разговаряйки тихо.

— Дами. — Искан се поклони елегантно, докато се приближавахме, а после се надигна и отправи към нас още една от типичните си усмивки. Тази сутрин той беше облечен в тъмносин елек и яркобяла коприна. — Снощи почти не мигнах от вълнение в очакване на днешната ни разходка.

Веднага се изчервих и прехапах силно вътрешността на бузите си. Да не би да можеше да ми чете мислите? Цяла вечер не успях да заспя. Само мисълта, че сме под един покрив, беше достатъчна, за да накара сърцето ми да запърха.

— Господарю. — Поклоних се и Лехан последва примера ми. Тази сутрин и двете бяхме облечени в зелени одежди: нейните — светли като млада трева, моите — тъмнозелени като мъх. Бях положила особено старание в направата на прическата на Лехан, като Агин също се бе постарала в оправянето на моята коса. — Ще бъде чест за мен да представя скромните ни владения.

Майка ни поведе. Излязохме през вратата в ниската северна стена на двора. Земята все още беше влажна от росата и въздухът беше свеж и благоуханен. Искан вървеше до мен, а Лехан пристъпваше няколко крачки зад нас.

Прекарахме приятна сутрин. Искан беше внимателен и задаваше интелигентни въпроси за имението и всичко, което татко отглеждаше, за броя на слугите и работниците, както и за прадедите и традициите ни. Рядко бях виждала мама толкова оживена и многословна — редом до татко тя го оставяше да насочва разговора, а когато беше с децата си, непрестанно сипеше предупреждения и сериозни наставления. Но сега се показваше като човек, преливаш от знания за цветята и поддържането на земите. Искан похвали мамината билкова градина и саксиите й с цветя, което я зарадва много, и когато й обеща да й донесе растения от личните градини на суверенния принц, тя не знаеше как да изрази благодарността си.

Искан се вслушваше учтиво във всяка дума на майка ни. Понякога ми задаваше въпроси и ме разсмиваше със забавни странични коментари. Погледът му се задържаше най-дълго върху Лехан. Осъзнах, че и в двореца беше така. Лехан беше само на четиринайсет години и нямаше кой знае какво за казване. На него му беше по-интересно да разговаря с мен, но тя беше по-красива и сърцето ме болеше, но вече привиквах към тази болка. Не бях първото момиче, страдащо по този начин. Един ден ще дойде и моят ред и някой младеж ще посети дома ни заради мен. И може би няма да пробуди у мен ароматите на канела и мед, но бих могла да го преживея.

Когато татко и Тихе се завърнаха, ние, момичетата, бяхме отпратени обратно към развлеченията ни, а Искан похапна лек обяд с мъжете, преди да потегли към Ареко. Тихе дойде да ни потърси и ни завари да седим на двора и да упражняваме краснописа си под балдахина.

— Забележителен мъж е този Искан ак Хонта-че — рече той и приседна до краката на Агин. Блъсна се в ръката й сякаш случайно, при което четката й изскочи и изкриви линията. Тя въздъхна, а той се ухили.

— Знаехте ли, че веднъж вече е участвал в битка? Придружил е най-големия син на суверенния принц, когато потушиха въстанието на Нернай. Благодарение на стратегията на Искан са спечелили битката.

— Мога да си представя — казах кисело и бързо оставих четката, преди Тихе да успее да съсипе и моя свитък. Той обичаше да закача сестрите си, но винаги заставаше на наша страна срещу всеки друг.

— Какво имаш предвид? — Тихе изтегна дългото си тяло върху няколко възглавнички и впери поглед в ясното лятно небе. През последната година беше пораснал с невероятни темпове и сега беше по-висок от баща ни. Той беше с една година по-малък от мен и поне толкова надут, колкото и Искан.

— Просто искам да кажа, че Искан изглежда уверен, че всеки успех е негово дело, а всеки провал е по вина на някой друг.

Тихе ме замери с възглавничка и Агин се разсмя, а аз се зарадвах, че бях оставила четката си.

— Момичетата не разбират нищо — каза той с подигравателен глас. — Още от момче Искан е бил обучаван как да бъде лидер. Той е дясната ръка на баща си и в двореца не се случва нищо, за което да не е в течение или в което да не взема участие. Той е в центъра на събитията. Не е забравен в прашна билкова ферма като мен. Когато избухне следващата война, искам да участвам в нея!

— Наистина ли мислиш, че Искан се е сражавал в същинска битка? Той и синът на суверенния принц вероятно са седели в палатката далеч от бойното поле, наливали са се с вино и са играели на почаси.

Агин ме погледна загрижено.

— Определено не го възхваляваш.

— А трябва ли? Самовлюбените младежи не се отличават кой знае колко един от друг, независимо дали са синове на везира, или на търговец на подправки. — Изправих се. — Уморих се да пиша. Не можем ли да се захванем с новите си елеци? Искам един, който да е направен от шафрановата коприна.

Веднага щом започнахме да говорим за дрехи и ръкоделия, Тихе ни остави сами и през този ден повече никой не спомена Искан. Въпреки това името му звънтеше в ушите ми. Всеки удар на сърцето ми го припяваше отново и отново. Искан. Искан.

Искан.

След това Искан започна да ни посещава редовно и визитите му се превърнаха в позната рутина. Той пристигаше нощно време, след като беше приключил дневните си задължения в двореца, и прекарваше вечерта с татко, мама и Тихе. На следващия ден, когато татко и Тихе бяха заети с плантацията, мама и ние, момичетата, трябваше да му правим компания. Понякога се разхождахме из градините или съседните плантации за подправки. Ако беше твърде горещо, стояхме в къщата и Искан ни наблюдаваше, докато шиехме или вършехме другите си задължения. Болката в сърцето ми се превърна в близък и постоянен спътник на тези посещения. Научих се да живея с нея. Агин престана с малките си закачки. Дори и тя можеше да види начина, по който Искан гледаше най-малката ни сестра. Единствената, която като че ли не забелязваше или не се интересуваше особено, беше самата Лехан. Тя се наслаждаваше на вниманието, това беше очевидно, но мисля, че гледаше на Искан по подобен начин, както и на Тихе — със сестринска привързаност. И мисля, че въпреки гордостта си — или именно заради нея — той не беше доволен от това. Затова продължи да ни посещава, без да предприеме решителната крачка и да поиска ръката на Лехан.

— Той е като колеблив търговец, който пощипва вързопите и помирисва канелената кора, но не може да се реши да закупи нещо — каза татко една вечер, след като Искан си беше тръгнал към столицата. Той харесваше Искан и очакваше с въодушевление посещенията му, но същевременно се дразнеше, че младият мъж така и не споделяше намеренията си.

Седяхме в сенчестата стая и разговаряхме помежду си, докато пеперуди с най-различни размери танцуваха около маслените лампи и опърляха крилцата си. Лехан се изчерви и отиде да напълни лампите в другия край на стаята. Знаеше, че баща ни говори за нея, и никога не се чувстваше удобно, докато други обсъждаха бъдещето й.

— Знаеш какво се случва обикновено с подобни търговци — отвърна майка и отряза конец от ръкоделието си. — Пропускат най-добрите сделки.

Татко запали лулата си и пуфна замислено.

— Права си, Есико. Но досега не сме получавали други предложения.

— Така е, но тя е твърде млада. Мисля, че мнозина от приятелите ни смятат за неблагоприлично да позволят на синовете си да ухажват най-малката ни дъщеря, при положение че двете й по-големи сестри все още не са задомени.

Двете с Агин се спогледахме. Какво можехме да кажем? Агин беше само на шестнайсет години, тоест едва бе навършила възраст за женене, докато аз бях почти двайсетгодишна, но баща ни все още не беше получавал предложение за ръката ми.

— Предполагам, че няма закъде да се бърза. Ще дам възможност на Лехан да поотрасне малко. Може би просто търговецът на подправки в мен иска сделките да се сключват възможно най-бързо.

Много пъти мама и татко питаха Лехан какво мисли за Искан, но единственото, което изкопчваха от нея, беше, че го смята за „симпатичен“. Те не искаха да я омъжат против волята й, но същевременно тя не изглеждаше непреклонна и напълно лишена от желание да се обвърже с него. Затова родителите ни оставиха нещата да се развиват от само себе си. А аз взех твърдото решение да отърся сърцето си от това безумие.

След десетина дни Искан отново ни посети, но този път пристигна в почти празна къща. Баща ни и Тихе бяха отпътували на изток, за да закупят нови растения бао, след като цялата ни реколта беше унищожена от тежката лятна суша. Най-голямата жега беше преминала и след около половин луна щяха да започнат есенните дъждове. Това беше най-доброто време да се засеят наново нивите. Агин беше отишла при леля ни, за да й помогне с ушиването на булчинската премяна за най-голямата й дъщеря — братовчедка ни Нейка. Тя щеше да се омъжи веднага щом преминеха есенните дъждове. Лехан беше прихванала лоша лятна настинка и лежеше в леглото си, докато всички прислужници в домакинството се надпреварваха да я глезят с горещи и студени напитки, компреси и домашни лекове. През онази вечер двете с майка седяхме сами в слънчевата стая. Мама бродираше яка за Лехан (нямаше как да не си помисля, че и тя прилича на булчинско облекло), а аз четях на глас поученията на Хаонг ак Сише-чу. Той винаги е бил любимият ми от деветимата велики учители, защото преплиташе философия и история. Бяхме стигнали до третия свитък, когато Айкон отвори вратата и покани Искан да влезе. Започнах да навивам свитъка, но Искан ми направи знак да спра.

— Моля, не искам да ви притеснявам.

Той се усмихна. Майка се поклони над ръкоделието си, а аз се поколебах със свитъка в ръка. Звучеше така, сякаш се закача с мен, както обикновено, но наистина ли би посмял да го направи в присъствието на майка ми? Той се настани на обичайната си възглавничка, кръстоса крака и ме погледна окуражително. Сърцето ми туптеше бясно, но само се намръщих, разгърнах Хаонг и продължих да чета.

Искан изслуша внимателно целия трети свитък и половината от четвъртия, преди да попита къде са останалите членове на семейството, възползвайки се от моментната пауза, понеже бях спряла да чета, за да отпия глътка студен чай. Оставих майка да отговори. Когато му каза, че Лехан е болна и е на легло, изучавах внимателно лицето му. Той попита любезно за състоянието й и дали може да помогне с нещо, но не можех да открия и проблясък на загриженост в очите или изражението на лицето му. Сърцето ми подскочи. Въпреки че лятната настинка не беше нещо, за което да се тревожиш.

Тогава Искан се обърна към мен.

— Значи предполагам, че утре ти и аз ще трябва да се забавляваме сами, Кабира-чо. С какво да се занимаваме?

Сведох глава и се престорих, че съм заета с навиването на свитъците.

— Кабира, би могла да покажеш извора на Искан-че. — Майка остави ръкоделието си.

— Извор? Не мисля, че си споменавала такъв, чо.

Никога не бях показвала извора на Искан. Не беше оаки — забранен, — но беше свещен. Всички области на Каренокой бяха изградени около свещено място: планина, река, езеро или — както беше в областта Ренка — извор.

— Нашият род са пазители на Анджи, свещения извор на Ренка — отговорих колебливо. Както и очаквах, Искан се захили развеселено.

— Чувал съм за Анджи. В приказките на дойката ми, които ми разказваше като малък.

— Изворът е напълно реален — казах възмутено.

— Не се съмнявам. — Искан се облегна назад, очевидно развеселен от реакцията ми. — Въпреки че са останали малцина, които биха го нарекли свещен.

— Старите вярвания почти са изчезнали в Каренокой — каза майка ми. — Но по много места традициите продължават да живеят. Моята свекърва пазеше грижливо и почиташе извора, както е прието открай време в семейството на мъжа ми. Тя предаде на най-голямата ми дъщеря задължението да продължи традицията.

Завъртях се неспокойно. Не ми се струваше правилно, че мама говори за това с външен човек, въпреки че нито изворът, нито ролята ми на пазителка бяха тайна. Макар че истинското знание, което майката на татко ми предаде, беше нещо, което никой освен мен не подозираше. Затова и можеха с такава лекота да подценяват значението на Анджи. Най-вече майка беше убедена, че баба бе заседнала в миналото, и се дразнеше, че отнема толкова много от времето ми с уроците си и с посещенията на извора, особено вечерно време. Беше неуместно. Мама беше практична жена. Тя разбираше това, което можеше да види и да докосне, и не отдаваше значение на нищо друго.

Тя не осъзнаваше, че голяма част от собственото й богатство и от това, което можеше да види и да докосне в собствения си дом, се дължеше на Анджи. Не осъзнаваше, че изворът влияе на урожая, здравето и късмета ни.

— За мен ще е огромна чест да посетя свещеното ти място — каза Искан и ми се поклони ниско. — Утре, на зазоряване?

Той знаеше, че сутрин ставам рано. Обмислих го. Луната нарастваше и оставаха само няколко вечери преди пълнолуние. Анджи беше силна и добра. Защо не? Може би щях да имам възможност да науча този арогантен мъж на малко смирение. Да го накарам да преглътне надменния си скептицизъм!

Захлопнах капака на кутията със свитъците.

— Както пожелаеш, че. — Усмихнах му се сладко и когато той повдигна вежди, осъзнах, че може би за пръв път ме виждаше да се усмихвам.

Срещнахме се на следваща сутрин на пътя, водещ към извора. Взех със себе си метлата, чаша за пиене, малко глинено гърне, пълно с вода, и Айкон, любимия прислужник на баща ни, защото не можех да бъда без придружител в компанията на мъж, който не ми беше роднина. Искан погледна в посока към Ареко — столицата можеше да се съзре в ранната утринна мъгла като трепкащ мираж от блестящи покриви и облаци пушек. Личеше си, че не го свърта на едно място. Беше принуден да си губи времето тук с мен, една стара мома, а можеше да е в двореца, в столицата, и… и да се занимава с това, което вършеше по принцип — каквото и да беше то. Да очарова красиви момичета, да лъска обувките на суверенния принц. Той никога не беше споменавал какви точно са задълженията му в двора, но весело намекваше, че е невероятно важна и високо ценена личност. Прехвърчах покрай него.

— Следвай ме — казах му наместо поздрав. Това беше непростима проява на неучтивост, особено по отношение на толкова високопоставен гост. Но при все това у Искан винаги имаше нещо, което ме държеше на тръни.

Той забърза след мен по пътя, който се извиваше нагоре по хълма зад земите ни. Вече беше късно лято и всичката трева бе изсъхнала. Хълмът се издигаше кафяв и мъртъв и докато вървяхме, прах покриваше обувките ни. Големите горещини бяха отминали и скоро щяха да почнат есенните дъждове. Осъзнах, че се надявам да не дойдат твърде скоро. Не и преди да поставя Искан на мястото му.

Стигнахме до мястото, където пътят завиваше наляво и продължаваше нагоре към гробницата на върха на хълма. Там завих надясно, озовавайки се на почти незабележима пътечка, която заобикаляше хълма и беше покрита с шумяща изсъхнала трева. Обувките ми се намокриха от росата.

— Закъде е това бързане, чо? — задъхано изрече Искан. Дадох си сметка, че не прилича на младите мъже от плантациите, привикнали към дълга езда и тежка работа. Той беше дворцово галено кученце, свикнало да получава лакомства и милувки и нищо повече. Знаех това. Тогава защо сърцето ми продължаваше да препуска при звука на гласа му толкова близо зад мен? Защо при мисълта, че ще прекарам сутринта сама с него, из тялото ми се разливаше наслада, сякаш се носех върху крилата на лястовица?

Когато заобиколихме хълма и почти бяхме стигнали до процепа, се обърнах.

— Айкон, изчакай тук.

Айкон намръщи и без това сбръчканото си чело, но не каза нищо. Усмихнах му се насърчително.

— Ще сме на извора. Ще те повикам, ако изникне нужда.

Искан протегна ръце.

— Чо, умолявам те. Няма от какво да се страхуваш в моята компания.

Стиснах устни и го погледнах изпитателно. Той се усмихна широко.

— Това е свещено място. Прояви малко уважение, че.

Той придоби смирено изражение и кимна. Извървяхме остатъка от пътя в мълчание. Процепът е почти незабележим, докато не застанеш пред него, а изворът не издава никакъв звук. Пукнатината разкрива тъмна, тясна ниша в хълма, чийто долен край е насочен на изток. Продължих към отверстието й, а Искан, синът на везира, ме следваше по петите.

Когато ме лъхнаха студеният въздух на вътрешната зала и ароматът на изворната вода, усетих как ме обхваща пълно спокойствие. Цялото раздразнение и бясното туптене на сърцето ми се изпариха. Независимо какво казваше майка, това беше свещено място — древно място за поклонение пред божественото: равновесието в природата. При всяко свое идване на извора можех да го почувствам и не можех да си представя как другите не усещат същото като мен. Поех си дълбоко въздух и оставих умиротворението да ме обгърне. Тогава пристъпих вътре.

Анджи се разполагаше на дъното на празната зала. За стени служеха голи скали и нищо не растеше в този непрогледен мрак, нищо освен кадифения мъх, който все още беше зелен и здрав въпреки продължителната суша. Изворната вода образуваше малко огледало пред скалите, не по-голямо от два копринени шала, прострени да съхнат на слънце. Изворът беше обрамчен от гладки бели камъни, които някой беше наредил около него преди няколко поколения. Вятърът беше отвял няколко мъртви листа върху камъните и аз ги изметох внимателно с метлата, която бях донесла. По тъмната вода се носеше листо и преди да го извадя, прошепнах думите, на които ме беше научила майката на татко. Нищо мъртво не трябваше да осквернява свещената вода. Както винаги се изненадах от студенината на водата по пръстите ми. Наклоних се напред и зърнах собственото си лице, отразено в гладката водна повърхност. Понякога и други неща можеха да се видят в извора. Неща, които предстояха да се случат. Събития от миналото.

Чуждо лице се появи до моето и аз се сепнах. За момент бях забравила напълно за присъствието на Искан.

— Изворът е много красив. И наистина оценявам прохладата.

Веднага изпънах гръб. Страните ми пламнаха.

— Анджи има и други сили, не само охлаждащи. — Взех глиненото гърне и му го показах. — Това е обикновена вода от нормален кладенец в имението ни. — Махнах капака и отпих глътка. — Не е отрова, виждаш ли?

Искан повдигна вежди развеселено, но не каза нищо. Аз се поклоних, прошепнах благодарствени слова, отправени към Анджи, и напълних чашата с леденостудена вода от извора. Тогава се отправих към отверстието на залата. Погледнах надолу към двата магарешки бодила, растящи до входа, които бяха доста изсъхнали. Вдигнах чашата, така че Искан да може да види какво правя, и после започнах да поръсвам изворната вода върху бодила, който се намираше на запад — бавно и внимателно, така че сухата земя да има достатъчно време да погълне всяка капка. След това по същия начин излях водата от глиненото гърне върху растението, разположено на изток. Искан се беше облегнал на скалистата стена и беше скръстил ръце върху гърдите си.

— Готово. Да се срещнем тук след три вечери, при пълнолуние.

Поставих капака обратно върху глиненото гърне, завъртях се на пети и заобиколих хълма, преди Искан да може да реагира. Айкон ме чакаше на завоя с начумерено изражение. Ръцете ми бяха потни и имах чувството, че едва дишам. Какво бях сторила току-що? Препънах се на един камък и Айкон трябваше да ме хване, за да не се пльосна на земята. Бях поканила мъж — мъж, когото родителите ми приемаха като ухажор на сестра ми — да се срещне с мен, и то вечерта. Сами. Защото знаех, че няма да имам придружител. Знаех, че ще се срещна с Искан сам-самичка, и страните ми горяха от срам. Въпреки това не съжалявах.

През следващите три дни бях примерна сестра и дъщеря. Грижех се за Лехан, чиято треска утихна, но която все още се чувстваше изтощена и слаба. Помагах на майка във всичките й задължения. Направих приношения на духовете на предците ни на погребалната могила. Посрещнах татко и Тихе, когато се завърнаха у дома, изморени от дългото пътуване и угрижени заради поскъпването на растенията бао. Само и само да не мисля за това, което бях направила. Което възнамерявах да сторя.

Нощта на пълнолунието беше безоблачна и ясна. Седях в спалнята си и изчаквах, докато всички обитатели на къщата потънеха в дълбок сън. Вече отдавна беше минало полунощ, преди да се престраша да се промъкна навън.

В обкръжаващите ме храсти чуруликаха непознати птици, докато вървях по познатия път около подножието на хълма. Цветовете, миризмите, звуците — всичко беше различно. Аз също бях променена от нощта. Бях се превърнала в някой друг. Жена, която се промъква скришом навън, за да се срещне с любимия мъж, без да я е грижа за благоприличието, семейството, последствията. Срама, задръжките — бях ги оставила зад себе си. В онзи момент бях свободна. Оттогава не съм се чувствала толкова свободна. Често сънувам това промъкване към хълма. В сънищата ми то е безкрайно. Понякога се рея над земята. Сенките са сини, луната — огромна, а въздухът гали със студения си допир кожата ми. Ухае на роса, пръст и етсе. Всичко в съня ми изглежда напълно реално и болезнено осезаемо. Свободата и радостта се надигат вътре в мен, сякаш сърцето ми ще се пръсне.

Сънят винаги има един и същ край. Моето „аз“ в съня си дава сметка, че някой се приближава. Нещо голямо и черно, което забулва луната и звездите. Нещо, което се кани да погълне всичко. Опитвам се да изкрещя. Тогава се събуждам в собственото си легло, с нощното небе от другата страна на прозореца. Сърцето ми препуска и знам, че е твърде късно.

Твърде късно е да крещя.

Когато пристигнах, Искан вече ме чакаше там. Той седеше с гръб към отверстието, водещо към вътрешната зала. До него се открояваха силуетите на двата изсъхнали магарешки бодила. Източният, който бях намокрила с обикновена вода от кладенеца, изглеждаше по същия начин, както и преди три дни. Но западният, който бях поляла с водата на Анджи, имаше нов израстък, голям колкото човешка ръка.

— Може да е съвпадение. — Гласът на Искан се разнесе от сенките. — Може да си идвала тук и да си го поливала всеки ден, откакто се видяхме за последно.

Въпреки това долових съмнение в гласа му. Приближих се и седнах до него на земята. В мрака не можех да различа изражението на лицето му.

— Анджи може да дарява живот и богатство, ако отпиеш от водата й в правилното време. Но може и да донесе смърт и разрушение, ако отпиеш, когато не трябва. Силата на извора е прастара. Майката на баща ми казваше, че някога всички свещени места на различните области притежавали сили, но много от тях били изчерпани от хорската алчност или просто били забравени. — Обърнах се към Искан и сребърните синджири издрънчаха в косата ми. — Анджи е източникът на родовото ни богатство. От много поколения насам най-голямата дъщеря я използва, пази я и се грижи за нея.

Майката на баща ми нямаше да одобри факта, че обсъждам по този начин тайните на Анджи с един външен човек. Но нощта и лунната светлина бяха премахнали всичките ми задръжки и не изпитвах никакви угризения. Седях до Искан — само той и аз — и бях готова да кажа каквото и да било, за да го накарам да ми повярва. За да го накарам да ме види.

— И никой освен теб не знае за това? — Гласът му беше пълен с недоверие. С насмешка.

Хванах ръката му, сякаш беше най-нормалното нещо на света. Сякаш имах право да го докосвам по този начин. Ръката му лежеше топла и нежна в моята.

— Ела — казах и го издърпах на крака. Поведох го навътре в процепа, като през цялото време ръката му беше в моята. Сърцето ми се беше качило в гърлото и устата ми пресъхна, но умът ми беше напълно ясен и мислите ми се мятаха като риби във вода. В залата беше тъмно, но краката ми изнамериха пътя и заведох Искан право при извора. Анджи сияеше като сребро на лунната светлина.

— Погледни във водата — прошепнах. — Какво виждаш?

Той се наклони напред — нехайно, незаинтересовано.

— Виждам себе си. И луната. Блести…

Той замлъкна. Безразличието му се изпари и цялото му тяло се напрегна, сякаш беше нащрек. Не погледнах във водата. Наблюдавах него.

Все още държах ръката му.

Внезапно той се обърна към мен и ме придърпа до себе си.

— Какво е това? — Гласът му беше шепот, свистене. — Какво виждат очите ми?

— Анджи ти показва какво е било и предстои да бъде. Понякога показва и най-голямото ти желание.

Той стоеше като закован на мястото си. Ръцете му сграбчиха раменете ми толкова силно, че ме заболя.

— Защо не погледнеш сама в извора?

— Вече знам какво се е случило. Знам как изглежда бъдещето ми. И знам какво желая.

Последната част изрекох много тихо. Не можех да повярвам, че думите бяха излезли от устата ми. Лицето на Искан сега се намираше точно пред моето. Очите му се открояваха големи и тъмни на лицето му, осветено от лунната светлина. Досега не се бях озовавала толкова близо до него. Той ухаеше на скъпи неща: бадемовото масло в косата му, тамяна на двореца, коня, който беше яздил до Охадин.

Тръпка премина през тялото му. Някаква промяна — усетих я в ръцете му, в хватката на раменете ми. Суровостта и напрежението изчезнаха и той се усмихна — бавно и нежно.

— Кабира, ти знаеш защо идвах тук през цялото лято, нали? — Той се наклони и можех да усетя дъха му върху кожата си. Беше сладък и имаше винен аромат. — Заради теб.

Тогава ме целуна и целувката му имаше вкуса на мед и канела.

От тази вечер насетне бях загубена кауза. Вътре в мен бушуваше огън — огън на лудостта и страстта. Бях готова на всичко, за да бъда близо до Искан. Извърших неща, които бях чувала, че други момичета са правели от любов, забранени неща, които преди презирах. Сега аз бях тази, която се промъкваше вечер, за да се срещне тайно с любовника си. Искан продължи да посещава семейството ни точно както преди, но всеки път, щом прекарваше вечерта в една от стаите ни за гости, се срещахме при извора. Понякога той идваше само вечер, за да ме види. Седяхме при извора и си приказвахме. Питах го за живота му в двореца и той охотно ми разказваше. Но при все това той не беше от онези мъже, които говорят само за себе си. Рано или късно винаги насочваше разговора към мен и аз му разказах всичко, което знаех, за онова, което възбуждаше най-много любопитството му; извора и силите му. Споделих му всичко, на което ме беше научила майката на баща ми, както и това, което бях открила сама чрез опита и интуицията си. Че под нарастващата луна изворната вода е добра и дарява сила и жизненост, но под намаляващата луна водата е опасна, пълна е с поквара, зараза и смърт. Въпреки че Анджи притежава много по-големи сили и възможности от изброените. За рода ми, в продължение на поколения, изворът беше преди всичко източник на познание.

— Майка ми не вярва в силата на Анджи, но баща ми знае — казах на Искан една вечер. Есенните дъждове бяха започнали, но през онази вечер не валеше. Ивици от облаци се бяха скупчили около намаляващата луна и двамата се бяхме скрили от ветровете в залата вътре в пукнатината. Искан беше постлал одеяло върху мократа земя, но влагата се просмукваше в него и аз треперех. — Никога не говорим в прав текст за извора, но той се доверява на съветите ми. Предупреждавам го за предстоящите суши, наводнения и напасти. Посещавам Анджи и след това му казвам кога да сее и да прибира реколтата. Той съобщава и на съседите ни. Мъдрите сред тях са се научили да следват указанията ни, тогава плантациите им процъфтяват и реколтата им нараства със същите темпове, както и нашата.

— Но това лято не бяхте ли засегнати от сушата? — попита Искан. На една от предишните ни срещи беше взел лампа и я беше скрил в залата. Топлият й блясък осветяваше дясната му скула и бадемовидните му очи. Беше толкова красив, че почти не издържах да го гледам.

— Да, и Анджи го предрече. Но какво може да се направи срещу сушата, ако коритата на реките пресъхнат? Татко направи приготовления, за да е сигурен, че ще има достатъчно сребро да замени умрелите растения.

— Как виждаш тези неща? Да не би да са ясни образи, които представят бъдещето?

Поклатих глава.

— По-скоро са усещания, които префучават през мен, картини в главата ми и отражения във водата, всичко заедно. Понякога не е лесно да ги разтълкуваш, дори и след дългогодишен опит. Понякога тя, Анджи, казва неща, които вече са се случили.

— Каква полза има от това? — Искан се изтегна по гръб на одеялото, с ръце зад главата си. Студът и влагата като че ли изобщо не го тревожеха.

— Анджи не служи за употреба. Изворът е прастарата жизнена сила, необуздана и свободна. За какво я използваме ние, смъртните, зависи само от нас.

— Разбира се, вие не сте длъжни да предупреждавате съседите си — каза Искан бавно. — Не след дълго имението ви би могло да е най-могъщото в областта Ренка.

— Анджи забрани! — Начертах с пръсти знака на кръга върху сърцето си. — Това би било злоупотреба с равновесието в природата. Кой знае как би могло да ни въздейства — или как би могло да повлияе на самата Анджи.

— Трябваше да се досетя, че си твърде честна за подобни действия — каза Искан.

Надигнах се. Той ме погледна и забеляза, че съм се обидила. Без да продума, протегна ръката си и ме придърпа по-близо до себе си. Устните му разпалиха огъня, който бушуваше в тялото ми, и аз забравих съвсем за студа и влагата.

Изворът стана още по-важен за мен, отколкото беше преди. Сега той беше нашето място. Често го посещавах дори и през деня, за да почистя мъртвите листа и плевели, да напълня маслената лампа и просто да седя и мечтая за Искан. Той вече не посещаваше толкова често семейството ми и раздразнението на баща ми нарастваше. Все още не беше съобщил на татко, че аз съм причината за посещенията му; вместо това продължи да бъде учтив и внимателен и към трите ни. Но по-често идваше вечерно време, няколко пъти на луна. При всяка наша среща той ми казваше кога да го очаквам следващия път.

Затова и се изненадах много, когато един следобед намерих следи от стъпки в калта около извора. He бях виждала Искан от пет дни — бил ли е тук? Да не би да ме е чакал? Дали не бях разбрала погрешно какво ми беше казал? Или някой друг посещаваше извора? Проверих маслото в лампата и установих, че е пълна, както когато я напълних преди няколко дни. Тогава може би не е бил Искан, а някой друг.

Следващата вечер почти не мигнах и няколко пъти ставах, за да се взирам в посока към залата на Анджи, въпреки че не се виждаше от къщата. Ами ако е чакал при извора и ми се е ядосал? Ако беше решил никога да не се върне? Препускащият ми ум не ми даваше покой. Когато най-после настъпи нощта на очакваното пристигане на Искан, цялата пламтях, сякаш имах треска. Облякох се с треперещи ръце в най-хубавия елек, който притежавах, очертах очите си с каял и парфюмирах косата си с жасминово масло. Не посмях да сложа синджирите си за коса, дрънченето им можеше да ме издаде. Промъкнах се боса на двора и чак след като внимателно затворих външната врата зад себе си, си обух обувките. През целия път до залата на Анджи вървях като на тръни. Сърцето ми се сви — никой не ме чакаше отвън. Пипнешком се придвижих през тъмното отверстие, но краката ми отказваха да намерят сами пътя, както правеха обикновено. Не чувах нищо друго, освен туптенето на собственото ми сърце.

Някой се беше надвесил над извора. Разпознах широкия гръб и тъмната коса. Изхлипах от облекчение и Искан се обърна.

— Тази вечер има пълнолуние — каза той. И после: — Какво се е случило?

— Помислих, че си бил тук — отговорих, опитвайки се да успокоя гласа си. — Видях следи около извора. Уплаших се, че съм сгрешила за коя вечер уговорихме срещата си.

— Не, не съм бил тук — отговори той меко. — Ела, донесох сладкиши с подправки, приготвени от личния главен готвач на суверенния принц.

Той пристъпи към одеялото, което вече беше постлал на обичайното място, и запали лампата. В нежния й отблясък зърнах сребърно блюдо с кафяви сладкиши, две чаши и кана с вино. Сърцето ми подскочи. Той ме е чакал.

Седнахме и се заговорихме както винаги, той ми разказа за пътуванията си с принца и с баща си, везира, в областта Амдураби, на изток от Ренка, където областният управител бил вдигнал пищно тържество с фойерверки в чест на суверенния принц. Попивах всяка дума. Искан отново беше тук — с мен. Нощите, прекарани с него, бяха като тайни скъпоценни камъни, които носех у себе си и които никой друг не можеше да види.

— Като стана дума за Амдураби — каза Искан, подавайки ми още един сладкиш, — изворът показвал ли ти е какво се случва в другите области?

Избърсах няколко трохи от устните си и преглътнах.

— Не. Анджи е изворът на Ренка. Тя черпи жизнената си сила от тази почва и тези хълмове. Случващото се надалеч е грижа на други. Мисля, че свещеното място на Амдураби е планината Харан.

— Затова ли Анджи ти показва най-вече бъдещето на семейството ти?

— Не знам. Мисля, че колкото по-близо се намира нещо, толкова по-ясно може да бъде видяно във водата на Анджи. Но аз виждам това, което засяга мен и близките ми. Ти самият си погледнал в извора при пълнолуние и сигурно си зърнал нещо съвсем различно.

Искан така и не пожела да ми каже какво беше видял във водата. Той кимна замислено.

— Не мога да тълкувам виденията толкова добре, колкото го правиш ти. Всичко е тъй различно и неясно. Но ще се упражнявам.

Той се изправи с един скок и ме издърпа на крака.

— Ела! — Обърна двете чаши и изля последните капки от виното. — Нека да вдигнем наздравица с водата на пълнолунието!

Той напълни чашите с водата на Анджи и ми подаде едната. След това повдигна своята към небесата и нощта.

— За нас, за бъдещето!

Вдигнах чашата, отпих от студената вода и помислих за Искан, мен и бъдещето. И цялото ми тяло пееше от радост.

С тези няколко думички Искан ми вдъхна надежда, че скоро ще поиска ръката ми от баща ми. Но дойде зимата, която донесе студ и сухи северозападни ветрове, и посещенията на Искан оредяха още повече. Продължихме да се срещаме при извора, но все по-рядко. Искан се извиняваше, като казваше, че баща му не можел да се лишава от него твърде често.

— Аз съм незаменим за баща ми и за службата му — каза той една вечер, когато се бяхме сгушили под одеялото и зъбите ми тракаха от студ. — Той не може да се справя без мен, повтаря ми го всеки ден. Баща ми е възрастен и вече не може да се занимава с всички придворни интриги, за разлика от мен. А е изключително важно везирът да е в течение на всичко, което се случва в двора на господаря му. До голяма степен аз съм най-важният човек за суверенния принц. Със сигурност съм по-важен от онези негови хилави синове — изсумтя той. — Знаеш ли, че суверенният принц им подари нови коне — и на седмината. Наистина хубави коне — от Елиан, на запад. Той обсипва с подаръци тези некадърни простаци, въпреки че аз съм единственият, който му е от някаква полза!

— Миналата есен самият принц ти даде нов меч — напомних му предпазливо. — Колко души биха могли да се похвалят, че са получили подобен подарък? Той гледа на теб като на дясната си ръка, ти си му толкова необходим, колкото и собственият му меч.

Искан задъвка вътрешността на бузата си. Буреносните облаци се разсеяха и лицето му постепенно се проясни.

— Да, разбира се. Той би бил глупак да не го осъзнава.

Преглътнах. Суверенният принц беше свещен. Струваше ми се опасно да се говори за него по този начин. Като богохулство. Но Искан приказваше така доста често и си помислих, че сигурно във владетелския двор говори доста по-различно и не се изразява така, както когато се намира в компанията на обикновени поданици.

— Но, Кабира, трябва да разбереш, че това означава, че сега няма да мога да се върна за известно време. Може би до пролетта, когато е по-топло. — Той придърпа одеялото по-плътно около нас. — Толкова е студено, че щом се завърна в двореца, никога не мога да се стопля напълно чак до следващия ден. — Целуна ме по челото и се изправи. — Хайде, нека да вдигнем наздравица за пролетта и по-меките ветрове.

Той ме поведе към Анджи. Винаги искаше да пие от извора, когато луната току-що беше изгряла. Водата беше толкова студена, че болеше да я преглъщам. Искан избърса устата си с опакото на ръката си.

— Мога да усетя, че ме дарява със сила — както телесна, така и мисловна. — Извади глинено гърне и го напълни с изворна вода. — Така ще мога да издържа, докато се видим отново. Ще ти проводя вест, Кабира. — Той се наклони и докосна устните си до моите. — До пролетта, моя малка птичке.

Стоях до отверстието на залата и го наблюдавах как изчезва надолу по склона, към горичката, където обикновено оставяше коня си. Вятърът хапеше страните ми, но почти не го усещах. Сърцето ми беше дори по-студено.

Беше дълга и мъчителна зима. Обичайното ми жизнерадостно настроение се беше изпарило и нищо не ме радваше. Единствената, която разбираше причината за промяната ми, беше Агин. Често я улавях да ме наблюдава със замислено сбърчени вежди, което ме правеше още по-раздразнителна и нервна, затова се отдръпнах и от двете си сестри и прекарвах повечето време сама. Майка ми се тревожеше. Тя мислеше, че съм отегчена заради липсата на каквито и да било занимания през зимата. Решението й беше да ме мъкне със себе си на посещения при различни съседи и роднини. Подозирам, че също така вярваше, че това, от което се нуждая, е съпруг, но младите мъже, които бяха бутани на пътя ми, не можеха да се сравнят с Искан. Те не се държаха с такова достойнство. Не разказваха толкова интересни анекдоти като тези на Искан от придворния живот. Устните им не бяха тъй червени. Смехът им не беше тъй заразителен. Те не ме гледаха със същите тъмни очи. Не караха кожата ми да пламти така, както се случваше в присъствието на Искан. Страхувам се, че се отнесох с всички любезни и честни младежи в областта ни с презрение и пренебрежение. Какво можеха да ми предложат, което синът на везира да не може да ми даде, и то десеторно повече?

Сега бих се засрамила, като си помисля как се държах, ако все още бях способна да изпитвам срам. Репутацията ми беше опетнена и когато майка ми се предаде и престана да ме влачи у всички познати семейства, не беше останала майка, която би оженила сина си за високомерната дъщеря на Малик-чо.

Единственото, което правех по собствена воля, беше да посещавам извора, което вършех ежедневно и дори няколко пъти на ден. Поддържах пространството около извора чисто — не оставях нито едно ЛИСТО или тревичка. Украсявах Анджи с красиви бели камъни. Често седях на ръба на извора в зимен елек и дебели шалове, съзерцавайки бистрата вода и мислейки за Искан, като преживявах наново всяка наша среща на това място. От време на време, когато мислех за целувките му, виждах в отражението си, че страните ми горят. Той ме целуна. Каза ми, че му принадлежа. Обеща да се върне.

Изворът претърпя промяна. Аз и Анджи винаги сме имали специална връзка. Мама щеше да ми се присмее, ако знаеше, че мисля по този начин, но това беше самата истина. Майката на баща ми се затрудняваше много повече да разбира Анджи и да тълкува откровенията й — аз никога не съм срещала такива проблеми. Но сега изглеждаше така, сякаш се беше отвърнала от мен. Докато седях на ръба й, не можех да намеря тази връзка. Тя вече не се интересуваше от мен. Стоейки с ръка в леденостудената вода, се опитах да разбера, но Анджи не отговори. Имах чувството, че и Искан, и Анджи се бяха отрекли от мен, и това разби сърцето ми. Не можех да понеса да загубя и двамата.

При следващото пълнолуние бях подготвена. Трябваше да се взирам във водата, за да се опитам да разбера защо Анджи се беше отвърнала от мен. Може би щеше да ми покаже Искан, кога възнамеряваше да се върне, какво бъдеще ни беше отредено. Най-яростните зимни ветрове бяха отшумели и постепенно топлината започна да се завръща. Скоро щеше да дойде пролетта. Той обеща, че дотогава ще ми проводи вест.

Седях напълно облечена на леглото си и чаках цялото домакинство да заспи — точно както през всички онези нощи, когато се изкачвах по хълма и се срещах с Искан. Но сега Анджи изпълваше мислите ми. Голяма и бяла, пълната луна висеше над главата ми, докато следвах пътя около хълма, и всяка тревичка хвърляше остра лунна сянка. Когато наближих залата, въздухът беше натежал от жизнената сила, излъчвана от Анджи. Тя беше будна, тя беше силна! Изминах тичешком последните няколко крачки, втурнах се задъхано в залата, за да се срещна с нея — и се заковах на място. Някой беше застанал пред водата. Сигурно съм издала някакъв звук, защото той се обърна и вдигна някакъв предмет, който проблесна на лунната светлина. Меч.

— Кой е там?

За малко да се строполя на земята от радост и облекчение. Мъжът беше Искан.

— Аз съм — Кабира — изпелтечих. — Ти се върна, че!

Той се приближи до мен, все още с меч в ръката си.

— Какво правиш тук? — Надвеси се над мен, лицето му беше забулено от мрака, а гласът му — твърд и суров. — Отговори ми!

— Дойдох да посетя Анджи. — Протегнах ръка умолително. — Моля те. Искан, защо си ядосан?

— Да не си дошла, за да се срещнеш с друг мъж? Какви ги вършиш зад гърба ми? — Той сграбчи китката ми и я изви.

— Не! — Преглътнах. Опитах се да си спомня как говорех е него, когато се държеше по този начин. — Кой мъж би могъл да се сравнява с теб, Искан ак Хонта-че, син на везира, най-великолепния скъпоценен камък на суверенния принц? За мен не съществува друг.

Той ме пусна и се отдръпна. Лунните лъчи играеха по острието на меча.

— Липсвах ли ти? Мислеше ли за мен?

— Всеки ден, че! Всеки миг! Накара ме да чакам толкова дълго!

— Аз също мислех за теб, Кабира. Често, през самотните нощи в двореца. — Той захвърли меча си на земята и пристъпи към мен. — Моя ли си, Кабира? Само моя?

— Да, Искан, сега и завинаги — само твоя съм.

Той се надвеси над мен, устата му се притисна до ухото ми.

— Можеш ли да ми го докажеш? Сега, моя Кабира?

Кимнах, като осъзнавах, че той може да усети движението срещу гърдите си.

— Отговори ми, Кабира. Кажи, че ме желаеш.

— Желая те. Искан. Моля те.

Много пъти бях мислила за това, когато се целувахме, когато ме притискаше към себе си, когато ме докосваше. Но въпреки това бях напълно неподготвена за желанието, което ръцете му пробудиха в тялото ми. Майка ми никога не ми беше говорила за тези неща. Почувствах в тялото си страст, която беше по-силна от разума. Желаех го. Желаех го от дълго време. Но не тук. Не и по този начин. И при все това се страхувах. Страхувах се от внезапния му гняв, от избухливия му нрав.

— Тогава ще получиш това, което желаеш — прошепна той и целуна шията ми. — Ще ти го дам. Сега.

Така Искан ак Хонта-че отне девствеността ми в залата на Анджи, върху голата земя, и не беше така, както си го представях, но стисках раменете му и си мислех, че това означава, че е мой, наистина мой. Той ме желаеше. Синът на везира, който можеше да получи всяка жена, която му се поправеше, желаеше мен — Кабира.

Едва по-късно, когато се бях върнала в спалнята си и отмивах мръсотията от панталоните си в съда за миене на ръце, осъзнах, че така и не бях попитала Искан какво правеше при извора под пълната луна. Или какво беше видял във водата на Анджи.

Продължихме да се виждаме, но Искан вече не посещаваше къщата. Срещахме се само вечерно време при Анджи. Подозирах, че някои нощи идва сам, както онази вечер, когато го изненадах под пълната луна. Но не смеех да потвърдя подозренията си, нито да го попитам. Не исках да предизвикам отново онзи негов леден гняв. Тази страна на Искан ме плашеше, затова правех всичко по силите си, за да поддържам доброто му настроение. Разпитвах го за живота му в двореца. Хвалех го за начина, по който изпълняваше задълженията си по отношение на баща си и на суверенния принц, и за работата, която вършеше. Съчувствах му, когато чувстваше, че са се отнесли несправедливо към него, което се случваше често. Искан съзираше неправди и обиди в почти всяко деяние. Сега, когато вече бяхме любовници, ми разкриваше все повече от тази своя страна. Понякога хладнокръвието му се пропукваше и той разкриваше несигурността си, което приемах за знак на любовта му към мен. Той беше готов да ми позволи да надникна вътре в него и аз пазех всяко негово откровение в сърцето си като съкровище.

Искан беше прекомерно завистлив по отношение на почти всеки член на владетелския двор, въпреки че той самият заемаше една от най-престижните позиции. Но тази позиция се дължеше най-вече на потеклото му и това му тежеше. Той искаше да изпълнява роля, постигната благодарение на личните му качества.

— В двора няма човек, който да притежава по-остър ум от моя! Те преминават през живота слепи като къртици под земята. — Искан седеше на ръба на Анджи и чертаеше с пръсти кръгчета във водата. Сякаш по-скоро говореше на водата, отколкото на мен. — Суверенният принц би трябвало да го забелязва! Но той е също толкова сляп. Дава на синовете си най-добрите длъжности. Те са разглезени лентяи. Най-големият, Орлан, се интересува само от ловуване. Другите мислят само за забавления, имат безброй наложници и са слаби и мързеливи. Човек не трябва да позволява на желанията си да отслабват тялото или духа му. Никога не трябва да има толкова много наложници, че да разсейват вниманието му от наистина важните неща. — Той вдигна ръка и остави водата да се процеди през пръстите му и да се върне отново в извора. Очите му следваха всяка капка като любовник, съзерцаващ любимата си.

— И твоето време ще дойде — казах, за да му напомня за присъствието си. Седях в краката му, с поглед, впит в лицето му. — Знам го.

— Да. — Той се усмихна, като не откъсваше поглед от Анджи. — Все пак притежавам знание, до което те нямат достъп, нали? — Гласът му омекна. — И непрестанно научавам повече. Не съм нетърпелив. Мога да изчакам подходящия момент. А когато той настъпи, ти ще ми кажеш, нали?

— Тя казва ли ти много неща? — попитах едва чуто. Може би съвсем скоро Искан щеше да е способен да тълкува откровенията на Анджи толкова добре, колкото и аз. Нямаше да се нуждае от мен.

— Тя ми показва някои неща — каза бавно, а в гласа му се усещаше своеобразна привързаност. — Но не всичко, което искам да знам. Но ме отпраща на правилния път. Скоро ще се науча как да я склоня да ми казва всичко. — Той изтърси последните капки вода от ръката си и се обърна към мен, сякаш се беше събудил от някакъв сън. — Кабира. — Изправи се на крака и свали меча си. Развърза панталоните си. — Сега е твой ред.

Обладаваше ме всеки път, когато се срещахме. Най-напред пиеше от Анджи или си играеше с водата й, или просто се взираше в нея. Не трябваше да го притеснявам. Когато беше готов, идваше моят ред. След първия път започнах да се чувствам по-добре. Той ме целуваше и ме галеше, а понякога успяваше да възпламени огън и желание в тялото ми. И го желаех — вътре в мен. В тези мигове Искан беше само мой. Той беше напълно и изцяло с мен и не си съперничех с никого, дори и с Анджи.

Ho се случи това, за което мечтаех, но и същевременно се страхувах, че ще се превърне в реалност. В разгара на пролетта спрях да кървя. В утробата си носех дете. Не знаех как да го кажа на Искан. Страхувах се, че ще се ядоса, но поне тогава нямаше да има друг избор, освен най-накрая да разговаря с баща ми. Да поиска ръката ми. Тогава щяхме да спрем да се срещаме така, скришом, под булото на нощта и тъмнината.

През онази вечер Искан беше в добро настроение. Беше донесъл дебело одеяло, на което да седнем, възглавнички, оризови кексчета и подсладено вино. Седнахме отвън, пред процепа, и започнахме да ядем и да си говорим тихо. Искан приказваше, а аз слушах. Суверенният принц беше похвалил съвета на Искан за това как да постъпи с придворните, които били изобличени, че вземат допълнително възнаграждение от чуждите търговци, за да им осигуряват по-добро местоположение на пазара за подправки. Всички такси, свързани с търговията на подправки, се дължат само и единствено на суверенния принц.

— Казах на суверенния принц, че трябва да ги превърне в назидателен пример. Така че никой да не тръгне по стъпките им. Всеки трябва да проявява уважение към нашия господар, праотец на всички предци. Принцът предпочита да не върши лично подобна мръсна работа, затова я възложи на баща ми, а той я предаде на мен. Кастрирах ги и избих всичките им деца, жени и внуци. Родът им ще измре с тях и няма да има кой да почита духовете им, когато починат. Ще трябва да изживеят остатъка от жалкия си живот, знаейки това. — Той поклати глава, когато видя изражението ми. — Налагат се и такива действия, Кабира. Мой дълг е да защитавам суверенния принц, независимо от всичко.

Исках да му кажа, че биха могли да ги лишат от собствеността им и да ги осъдят на изгнание. Но не смеех да си навлека гнева на Искан. Не и когато имах да му съобщавам толкова важна новина.

— Искан-че. — Сигурно гласът ми ме беше издал, защото той се наклони към мен и погали бузата ми.

— Какво ти има, моя малка птичке?

— Бременна съм.

Искан се облегна назад на лактите си и започна да ме изучава с поглед. Задържах дъха си в очакване на избухването му.

Той се усмихна.

— Надявах се това да се случи.

Не знаех как да отговоря. Сърцето ми подскочи от радост и за пръв път от дълго време отново усетих вкуса на мед и канела по устните си. Той ме обичаше! Той желаеше мен и детето, което носех! Нашето дете.

Той подскочи рязко и ме издърпа на крака.

— Ела!

Последвах го през отверстието вътре в залата. Там, където беше Анджи. Тя лежеше тъмна и тиха на бледата светлина, идваща от намаляващата луна. Искан се наведе и вдигна чашата, която държеше на ръба на извора. Напълни я с вода.

— Пий!

— Ho луната намалява. Водата на Анджи е лоша, оаки!

— Именно. — Той се усмихна и белите му зъби блеснаха на оскъдната светлина. — Сега мога да изпробвам нещо, което от дълго време човъркаше любопитството ми. Пий!

Не можех да се помръдна. Замръзнах на място и забих поглед в чашата в ръката на Искан. Той издаде нетърпелив звук и сграбчи задната част на главата ми с огромната си ръка. Дръпна назад главата ми и притисна чашата към устните ми. Течността се плисна между зъбите ми, проникна в устата ми и се стече надолу по гърлото ми. Предадох се и отпих.

Досега не бях опитвала тъмната вода на Анджи. Усещах я студена и успокояваща в устата и гърлото си. Може би не беше толкова опасна. Все пак се опирах само на думата на баба ми, че е изпълнена със смърт и разруха. Преглътнах. Искан ме наблюдаваше изпитателно.

— Чувстваш ли нещо?

Бавно поклатих глава. В ушите ми се появи пулсиране, странно боботене. Като кръв, течаща във вените ми, но по-шумно и по-мощно. Като прилив на река, на водопад. Анджи беше вътре в мен. Откакто се помня, пиех от водата й, силата й беше в тялото ми. Смесваше се с кръвта ми и беше част от мен — от най-дълбоката ми същност. Фигурата на Искан сякаш се накъса в мрака. Виждах Искан, който стоеше там, но и всички бъдещи Искани, както и онези, които вече бяха останали в миналото. Видях го като старец. Зърнах смъртта му. Ако исках, можех да я докосна. Да я придвижа. Да я притегля по-близо, тук.

Протегнах ръка. Тя трепереше. Искан ме наблюдаваше, нито за миг не отмести поглед от лицето ми. Докоснах с пръсти смъртта му — нежно, внимателно. Сякаш свирех на цина. Той рязко си пое дъх.

Отпуснах ръка и го погледнах право в очите. Той знаеше, точно в този момент знаеше каква власт имах над него и какво можех да направя. Той знаеше какво се възпрях да извърша.

— Сега ще си отида у дома — казах аз и той се изненада от силата в гласа ми. Обърнах се и си тръгнах.

След три мъчителни дни загубих детето си. От време на време си спомням някои неща. Тялото ми беше обхванато от треска, която изпепели и последните остатъци от любовта ми към Искан. Спомням си кръв, много кръв. Спомням си измъчените лица на майка ми и Агин. Спомням си шепнещи гласове, студена вода с мента и листа на лечебна динка, спомням си топли компреси от златен корен и забързани стъпки.

На четвъртия ден треската ми поспадна. Лежах в леглото си, заобиколена от нови и чисти възглавници. Агин седеше до краката ми и беше забила поглед в ръцете си.

— Мислех, че ще умреш. Какво си направила?

Извърнах лице.

— Майка знае ли?

— Тя е родила четири деца. Как мислиш? — Гласът на Агин беше твърд.

— Мразиш ли ме? — Не можех да я погледна.

Тя въздъхна.

— Не, мила сестро. Но съм ти ядосана. Защо не каза нищо? Не биваше да си причиняваш това! Трябваше да говориш с баща ни. Той щеше да го принуди да се ожени за теб. — Но можех да разбера по гласа й, че сама не вярва на думите си.

— Никой не може да принуди този мъж. Той никога няма да се ожени за мен. Никога. Сега го осъзнавам. Освободих се от него. Повече никога няма да го видя, заклевам се.

Тя погали завивката ми.

— Радвам се да го чуя. Той беше тук.

Имах чувството, че целият въздух бе изсмукан от дробовете ми. Не можех да дишам.

— Имаше наглостта да посети родителите ни, както преди. Беше много загрижен за твоето състояние. Задаваше въпроси. Искаше да узнае най-различни неща. Баща ни не подозира нищо, затова двамата с Тихе го посрещнаха като почетен гост. Майка не искаше да остава по-дълго от необходимото, затова ми се наложи да ги обслужвам. Той ме погледна… — Тя потръпна. — Досега не бях забелязвала. Сякаш очите му можеха да надникнат вътре в мен. Сякаш само с поглед можеше да въздейства на обкръжението си. — Поклати глава. — Радвам се, че вече си се отървала от него. Нищо добро нямаше да излезе от тази работа. От самото начало си дадох сметка за това.

Внезапно тя се изправи на крака и се приближи до горната част на леглото, наведе се и ме прегърна. Не знам дали го беше правила, откакто бяхме малки момиченца и спяхме в едно легло. По онова време често лежахме прегърнати, за да се закриляме взаимно от ужасите на вечерния мрак. Сега тя притисна устни до косата ми, която беше сплъстена от пот и мръсотия.

— Животът продължава, ще видиш. Ще отнеме известно време, но един ден отново ще бъдеш щастлива.

Когато се изправи, за да си тръгне, аз я погледнах.

— Не съм си го причинила сама. — С жест посочих тялото си, леглото, всичко, което се беше случило. — Той беше.

Агин потръпна.

— Тогава още по-добре, че си се отървала от него.

Гледах я как излиза от стаята. Почувствах мъка, но и облекчение. Бях избягала. Бях свободна.

Или поне така си мислех.

Ha следващия ден се събудих с някакво боботене в тялото си. Къщата беше тиха, въпреки че слънцето вече бе високо на небето. Пролетта почти беше преминала в лято и можех да почувствам дневната топлина през пуснатите завеси на прозореца.

Надигнах се, усещах колко е крехко тялото ми, затова ми беше трудно да събера сили и да стана от леглото. Най-сетне се изправих и се подпрях на стената. Боботенето вътре в мен беше почти оглушително и не знаех дали наистина в къщата цареше гробна тишина, или просто аз не можех да чуя нищо. Всичко се разкъсваше и се тресеше, сякаш можех да надникна в миналото и във всяко едно възможно бъдеще. Стените не изглеждаха солидни. Виждах втори стени зад тях, стени, принадлежащи на друга къща — много по-голяма и величествена от нашата. Покрай тези други стени се движеха хора в скъпи дрехи, чиито прозрачни силуети минаваха мълчаливо пред очите ми в отблясъци на червена боя от кървав охлюв, златно и тъмносиньо. Те всички бяха жени. Когато протегнах ръка, за да докосна една млада жена с гарвановочерна коса, вдигната нагоре с два гребена, пръстите ми преминаха през рамото й. За миг си помислих, че гледа право към мен. Но тогава тя и всички други изчезнаха. Къщата около мен отново беше моята. Не можех да дишам равномерно, а гърбът ми лепнеше от пот.

— Агин? — извиках предпазливо и гласът ми прогърмя в ушите ми. — Мамо?

Никакъв отговор. Изчаках, докато дишането ми се успокои, след това пристъпих бавно към вратата. Трябваше да се напрегна, за да се задържа на крака.

Терасата на втория етаж беше празна. Вратата на спалнята на родителите ми беше широко отворена. Насочих се към нея, като се подпирах на стената.

На ръба на леглото седеше Лехан. Беше обърната с гръб към мен и дългата й лъскава коса се спускаше свободно по стройния й гръб. Леглото не беше оправено и тя държеше нещо в ръцете си. Завесите на прозореца все още бяха спуснати и стаята тънеше в мрак.

Затътрих се навътре в стаята. Сигурно ме беше чула, но не се обърна.

— Трябва да пуснеш малко светлина — казах. Гърлото ми беше сухо и разранено.

Постепенно очите ми привикнаха към слабата светлина и видях какво държи Лехан. Ръка. Тънка ръка, която познавах добре. Мамината ръка. И видях, че леглото не беше неоправено, а заето. Мама и татко лежаха там. Един до друг. Въздухът затрептя и зърнах едно последно видение от водата на Анджи, видение, в което мама и татко бяха старци, намираха се един до друг, заобиколени от внуци, и смъртта им тепърва предстоеше. Но тази смърт им беше отнета. Беше притеглена по-близо от ловка ръка. Притеглена тук и сега. Тогава видението изчезна.

— Починали са през нощта. Всички.

Гласът на Лехан беше тънък и сякаш принадлежеше на друг човек. Идваше от някакво далечно място, на което досега не беше стъпвала.

В онзи миг почувствах как всичко се сгромолясва. Знаех какво има предвид. Разбирах го. Въпреки това се чух как питам:

— Всички?

— Тихе и Агин лежат мъртви в леглата си. Също и повечето от слугите ни. Онези, които не са мъртви, избягаха от тази къща на смъртта. — В гласа й нямаше никакво чувство, беше студен и твърд като стомана.

Не отговорих. Завтекох се към стаята на Агин толкова бързо, колкото ми позволяваше тялото. Намерих я да лежи със затворени очи и ръце, сключени над завивката й. Изглеждаше така, сякаш спеше. Строполих се на леглото до нея. Притиснах тялото й към моето, обгърнах я с ръце.

Агин, моята сестра. Която винаги се грижеше за Лехан и за мен. Която винаги мислеше за другите. Тихе, нашият горд и красив брат. Татко и мама. Мъртви. И аз бях тази, която беше довела смъртта в дома ни. Моя беше вината, че вече не са сред живите. Бях разкрила тайните на Анджи на Искан. Бях му показала как да използва нейното оаки, забранената й вода. Не можех да разбера защо все още съм жива. Може би си е помислил, че ще умра по естествен път, защото лежах болна и изтощена?

Искаше ми се да бях умряла заедно с детето, което изгубих.

Това беше моето желание в продължение на повече от четиресет години.

Съседите ни намериха. Много слуги, уплашени от случилото се, бяха избягали от дома ни и бяха разпространили слуха за къщата на смъртта. Най-старите приятели на родителите ми се осмелиха да дойдат, за да проверят дали има оцелели от ужасната болест, която беше покосила домакинството ни. Те ни приютиха, грижеха се за нас и ни помогнаха да погребем починалите. Леля ни пристигна и след като мама, татко, Тихе и Агин бяха погребани на върха на хълма, ни отведе в дома си. Двете с Лехан не можехме да правим каквото и да било. Почти не разговаряхме помежду си. Сутрин се обличахме, ядяхме това, което ни сервираха, отговаряхме, когато някой ни заприказваше, и се оттегляхме в общите ни покои, когато паднеше мрак. Но при все това чувствах Лехан като чужд човек. Не знам защо не можехме да намерим утеха една в друга. Може би вината ми беше твърде голяма. Може би скръбта й беше твърде дълбока. Леля и братовчедите ни се отнасяха към нас с голямо уважение и съчувствие, но въпреки че умът ми беше замъглен от мъката и страданието, си давах сметка, че не можем да останем с тях завинаги. Просто не знаех къде бихме могли да отидем.

Една сутрин към края на лятото Лехан, леля ни, братовчедка ни Екхе и аз седяхме в сенчестата стая и бродирахме, когато един от лелините слуги влезе.

— Искан ак Хонта-че — обяви и отвори вратата.

Екхе вдигна поглед любопитно, а Лехан остави ръкоделието си. Леля се изправи, за да посрещне госта си с поклон, след което му предложи студен чай и сладкиши. Аз продължих да шия. Не смеех да вдигна очи. Сега беше дошъл да ме убие. Можеше да го направи без затруднения. Без угризения на съвестта. Сърцето ми туптеше толкова силно, че ръката ми затрепери. Чух нежния му глас да произнася надлежните съболезнования. Може би щеше да ме убие бързо. Тогава повече нямаше да страдам. Нямаше да скърбя, да нося цялата тази вина. Вдигнах поглед.

Той стоеше пред Лехан, вратът му беше приведен в знак на печал, а сестра ми го гледаше с блестящи очи.

— Майка ти и баща ти бяха най-добрите хора, които някога съм познавал, Лехан-чо. Бяха ми толкова скъпи, колкото и собствените ми родители. Дори бях започнал да се надявам, че наистина ще станат мои родители. — Той извиси гласа си, така че цялата стая да можеше да го чуе, и хвана ръката на Лехан. — Исках да се оженя за най-малката им дъщеря Лехан. Но след огромната трагедия, която сполетя рода Чо, не мога да го направя.

Братовчедка ми Екхе издаде лек вик, а леля ми веднага се изправи.

— Нека да доведа съпруга си. Главата на семейството трябва да присъства.

Искан кимна, без да пуска ръката на Лехан. Тогава ме погледна, право в мен, и можех да прочета в очите му неприкрито предупреждение. Заплаха.

Леля ми се върна със съпруга си Нетомо. Седнаха около ниската маса, където слугите бяха поставили освежителни напитки. Не можех да се помръдна от мястото си. Искан не седна, а остана прав, държейки ръката на Лехан. Не можех да отместя очите си от него, като врабче, пазещо се от неизбежното връхлитане на ястреба.

— Не се стигна до официално споразумение между мен и Малик ак Сангуи-чо, нито между него и баща ми. Но през цялата изминала година намеренията ми бяха пределно ясни. Единствената причина за изчакването ми беше стремежът да достигна такава роля в двореца на суверенния принц, че да съм в позиция да взема жена. Но сега чувствам, че действията ми трябва да се водят от дълг, много по-голям от личните ми желания. — Той погледна нежно към Лехан и се усмихна тъжно. — Две момичета са единствените оцелели от болестта, която е покосила цялото домакинство на баща им. Чувствам, че е мое задължение да се погрижа и за двете по начин, който възможно най-малко нарушава техния живот и положение.

В този момент той пусна ръката на Лехан и се обърна към мен. Дори не можех да премигна. Погледът му ме прониза, натежал под бремето на неизречени думи. Той пристъпи към мен и аз стиснах по-силно ръкоделието си. Не трябва да хваща ръката ми. Не бих могла да понеса допира му.

— Кабира ак Малик-чо. Ти си единственият наследник на баща си, понеже той няма братя или други роднини от мъжки пол. Омъжи се за мен и аз ще се погрижа за обичната ти сестра Лехан. Чрез този брак тя ще стане и моя сестра. Можем да живеем в къщата на баща ти, където аз ще поддържам имота му, а вашият живот ще продължи както преди. Няма да се наложи да се разделяте, което — сигурен съм — радва и двете ви. Ще се погрижа да не ви липсва нищо и никога да не ви сполети каквато и да било опасност — и двете ще бъдете под моята — закрила.

При тези последни думи той впи очи в мен — своите тъмни гневни очи. Той стоеше с гръб към останалите, така че никой не можеше да види изражението на лицето му. Но аз го видях. И го разбрах.

Ако не му се подчинях, нямаше да пострадам единствено аз. Той щеше да убие Лехан. Беше направил всичко това заради извора. За да има достъп до водата на Анджи. Беше готов на всичко, за да притежава извора.

Не издадох никакъв звук. Знаех какъв трябва да бъде отговорът ми, но не можех да се насиля да произнеса думите. Нетомо, съпругът на леля ми, се приближи до Искан. Той потри ръце. Синът на везира да се ожени в семейството! Това беше възможност, която не можеше да подмине току-така.

— Всичко това е толкова ненадейно. Моля ви да простите смущението на младата ми племенница. Сигурен съм, че тя осъзнава колко щедро е предложението ви, и няма никакво съмнение, че ще го приеме. Нали, Кабира?

Примирено наведох глава. Всички го разтълкуваха като потвърждение и Нетомо потупа Искан по гърба и го поздрави, а леля поръча на слугите да донесат вино и чаши. Не след дълго всички вдигнахме наздравица за здравето и благоденствието на младата двойка. Искан вдигна червената си чаша към мен и се наклони, за да може да шепне в ухото ми. Всички взеха да се кикотят и да ръкопляскат, защото беше най-нормалното нещо на света — младежът, който прошепва тайни признания на любимата си.

— Няма нужда да се страхуваш от мен, Кабира. Просто прави това, което ти казвам, и двете с красивата ти сестра ще сте в безопасност. Разбираш ли? — Аз кимнах. — Добре. Първото нещо, което искам от теб; повече не споменавай на никого за извора и силите му. Повече никога не отивай там. Ще узная, ако го направиш, Кабира, знаеш това. Сега Анджи ми принадлежи.

Гласът му беше топъл и интимен — тон, подходящ за споделяне на тайни между любовници. Никой не би могъл да се досети за заплахата и злобата в думите му. Той се обърна към Нетомо.

— Искам сватбата да се състои възможно най-скоро, за да могат тези млади жени да се върнат незабавно в дома си.

— Разбира се. — Чичо ми кимна одобрително. — Преди следващото пълнолуние. У мен са ключовете за имението на покойния ми баджанак. Несъмнено ще искате междувременно да подготвите новия си дом.

Искан се усмихна. Не спираше да се усмихва през целия следобед — усмихваше се на Лехан, усмихваше се и на мен, но само аз можех да видя всичко, което се криеше зад тази усмивка.

Слабо си спомням дните преди сватбата. Сигурно е трябвало да се направят много приготовления, но никой не очакваше от мен да се включа в тях. По-голямата част от времето прекарвах в спалнята, която споделях с Лехан, обикаляйки нагоре-надолу като диво животно в клетка. Блъсках си главата, за да измисля някакъв начин да се спася от този капан, но не виждах никакъв изход. Поне не такъв, който да не предизвика яростта на Искан и да не застраши живота на Лехан.

Спомням си една вечер, когато Лехан се приготвяше за лягане в стаята ни. Тя сресваше дългата си коса пред огледалото и гледаше безмълвно как обикалям неспокойно. Най-накрая въздъхна и остави четката си.

— Какво ти има? Държиш се така, сякаш Нетомо ще те омъжи за някакъв беззъб старец, страдащ от краста. А не за красивия млад син на везира, който желае само най-доброто и за двете ни. Ако някой трябва да кърши ръцете си от мъка, то това съм аз.

Аз се спрях и я погледнах. Тя тръсна глава и съвършената й кожа поруменя.

— В крайна сметка всъщност ние двамата би трябвало да се оженим.

Думите увиснаха в пространството помежду ни като парчета стъкло.

— Но… ти винаги си казвала, че не изпитваш никакви чувства към него.

— Не изпитвах. — Тя заби поглед в ръцете си, а лицето й все още беше доста зачервено. — Но той е синът на везира. Мъж с фантастично бъдеще пред себе си. Щеше да бъде добра партия. А и е много мил към нас. Добър мъж.

— Лехан, той е порочен! — Паднах на колене до нея и започнах да обмислям внимателно думите си, за да я предупредя, но без да застрашавам живота й. — Не трябва да му вярваш. Той никога не те е искал. Татко сам каза, че Искан не е проронвал и думичка по този въпрос. Той е същинско въплъщение на злото. Ох, Лехан, трябва да избягаме. И двете. Може би още тази вечер?

У мен проблесна надежда. Да избягаме, да, защо не ми беше хрумвало досега? Някъде далеч, където виденията на Анджи не биха могли да ни открият и Искан не би могъл да ни достигне.

Сестра ми пребледня силно. Погледна ме с отвращение.

— Никога не ме е искал? Да не би да е идвал заради теб? Това ли си си втълпила?

— Да, това е истината, но не по начина, по който си мислиш, Лехан. Той…

Тя ме прекъсна.

— Никога не съм мислила, че ще паднеш толкова ниско, Кабира. — Гласът й беше леденостуден. Тя се изправи и започна да търка с ръце раменете си, сякаш за да се отърси от думите ми. — Мама и татко знаеха. Всички знаеха. Искан сам го каза. Искал е да се ожени за мен. А сега иска да се погрижи и за двете ни по най-добрия възможен начин. Защо трябва да бягам от мъж, който възнамерява да ме върне в родния ми дом? Къщата ми липсва толкова много, че имам чувството, че ще се разпадна, Кабира. Искам да вървя по коридорите, по които стъпваше майка ни, и да държа предметите, които докосваше Агин. Искам отново да съм близо до тях. Но ти… — Лицето й беше пълно с презрение. — Ти си полудяла. Не заслужаваш такъв добър мъж. Ще попитам леля дали мога да спя в стаята на Екхе. Бъдещата булка има нужда от спокойствие.

Преди да успея да кажа още нещо, тя изхвърча от стаята и ме остави сама.

Съгласно старите обичаи сватбата ни беше проведена на погребалната могила в покрайнините на Ареко, където лежаха предните на Искан. Там имаше малък олтар за приношения на духовете на предците, ние бяхме застанали пред него и си разменихме традиционните три подаръка между неговото и моето семейство. От една от подаръчните кошници, които държеше Лехан, извадих бутилка смокиново вино за щастие, сребърния конец за вярност и вързоп с бао за плодородие и ги подадох на Искан. Той ги прие и ги предаде на един от братовчедите си, преди да се обърне към Лехан и да се поклони. Тя му се усмихна, при което трапчинките на бузите й се задълбочиха, и му подаде другата кошница. Искан извади сребърна монета за богатство, грозде за изобилие, кора от ханамово дърво за здраве, оцет за мъдрост и железен гвоздей, за да изградим основите на бъдещия си живот, и ми ги подаде. Приех ги. Тогава Лехан ни даде последния подарък — сладкиш с орехи и мед, който разделихме на половина и изядохме. Вече бяхме женени, въпреки че бракът все още не беше консумиран. Това се случи след сватбеното тържество, което беше организирано в бившата къща на баща ми, сега притежание на Искан. Имаше малко гости, които си похапнаха от вкусната храна, която леля ми беше приготвила, слушаха музика, изпълнявана от музикантите на баща ми, и танцуваха под фенери, висящи на дърветата в двора. Тогава, след като последната песен беше изпълнена и последното вино беше изпито. Искан ме поведе към спалнята на родителите ми, към брачното ни ложе. Леглото беше ново — Искан беше изгорил цялата покъщнина, „за да прогони болестта, която беше отнела толкова много животи“, — но нямаше значение. За мен това беше леглото, където бяха умрели родителите ми, където той ги беше убил. Не можех да се насиля да се приближа до него и се поколебах на прага.

Искан се огледа наоколо и кимна със задоволство.

— Погледни, автентично произведение на Лиау ак Тиве-чи като сватбен подарък от баща ми. — Той посочи към изрисувано пано, което висеше до леглото. — Струва пет коня в пълно бойно снаряжение. Напълних къщата със скъпоценни произведения на изкуството и изискано обзавеждане. Вече наистина е дом, достоен за сина на везира. — Той седна на ръба на леглото, премятайки крак въз крак. — Но мисля да направя някои подобрения. Например да построя стена около погребалната могила. И да поставя врата за защита на извора, с катинар. — Усмихна се. — Това е само началото. Видях великолепни неща, Кабира. Славно бъдеще. След няколко години няма да можеш да познаеш имението на баща си. Пия от водата на Анджи всяка вечер, когато е добра, и при всяко пълнолуние зървам виденията й. С всяка следваща луна всичко ми става по-ясно. Необходимо е само да дам лек тласък и да пипна тук-там, и блестящото ми бъдеше все повече ще се приближава. — Понижи глас. — Но пиенето от тъмната й вода, от нейното оаки, е нещо съвсем различно. Силата, която те изпълва! Власт над живота и смъртта. Знаеш го, Кабира. Все пак ти я опита. Тъмната вода на Анджи е оръжието, с което ще изградя бъдещето си, малка птичке. — Той се усмихна съжалително и наклони глава на една страна. — Въпреки че ти никога повече няма да я опиташ, мила жено. А сега е време наистина да станеш моя жена.

Той ме беше обладавал много пъти преди брачната ни нощ, но този път беше различно. Този път му доставяше удоволствие да ме унижава, да ми причинява болка. Не бързаше. На сутринта, когато роднините му от женски пол дойдоха да проверят чаршафите за кървавите петна, които трябваше да докажат непорочността ми, наистина видяха прясна червена кръв. Но тя беше дошла от няколко места по тялото ми.

Той ми забрани да излизам навън. Забрани ми да разговарям с друг, освен с него и Лехан, а Лехан вече не искаше да говори с мен. Не ми беше позволено да се обръщам към слугите и нямах какво да кажа на Искан. Затова гласът ми постепенно закърня и аз се умълчах. В заобикалящата ме тишина можех да чуя врявата на работниците, които строяха стената около хълма и вратата пред Анджи. Когато строежът приключи, той ми показа ключа и се засмя.

— Сега тя наистина е изцяло моя! Дори и самият суверенен принц не би могъл да се докопа до тайните й. Тя е като красива жена, която се отдава на един-единствен мъж, нейния любовник. Аз съм единственият, когото тя желае. Показва ми доброволно всяка гънка на тайните си.

Той ме обладаваше всяка вечер.

— Синове, Кабира — каза една вечер, докато изтриваше кръвта ми от ръцете си. — Влиянието на един мъж може да се измери и прецени по синовете му. Никой друг не е толкова лоялен. Никой друг не може да действа от негово име. На съюзите, сключени чрез брака на дъщерите, не може да им се вярва безрезервно. Ще те обладавам отново и отново, докато не посея син в утробата ти.

Престанах да мисля, да се надявам, да се съпротивлявам. Не знам колко време беше минало — вече не се занимавах с броенето на дните и нощите. Престанах да се грижа за хигиената и външния си вид, но нищо не го отблъскваше от леглото ми. Изпитвах известно удовлетворение, като виждах отвращението, изписано на лицето му, докато ме насилваше. Вечната му усмивка беше изчезнала. Но все пак не преставаше да идва в спалнята ми. Изключителната му самоувереност беше заменена от яростно упорство. С всяко идване на лунната ми кръв опасният му гняв нарастваше.

— Нямам сили за втора жена — изрева една вечер. — Мислиш ли, че това ми доставя удоволствие? Трябва да имам син, проклета жено, но ти сякаш си безплодна пустиня!

Най-сетне забременях. Бях млада и тялото не се подчиняваше на волята ми. Той веднага попита Анджи за пола на бебето. Беше момиче.

Изкара я от тялото ми с тъмната вода на Анджи.

Никога нямаше да мога да задържа дете от женски пол.

Когато най-после заченах син, беше минала повече от година от брака ми с Искан. Анджи му показа, че детето вътре в мен е синът, за когото беше копнял толкова силно, и той най-после ме остави на мира. Повече не го видях в продължение на няколко месеца. Той прекарваше времето си в двореца на суверенния принц, където правеше всичко по силите си, за да утвърди собствената си незаменимост. Бременността ми причиняваше ужасно гадене, но бях благодарна за спокойствието, което внезапно се възцари в къщата. Сутрините прекарвах в леглото си, но по пладне успявах да хапна нещичко и после се разхождах из двора. Все още ми се позволяваше да излизам там. Седях и се наслаждавах на ароматите на ранната пролет, на омайващите цветя в саксии под засенчените прозорци и птичите песни. За пръв път от две години насам намирах някакво удоволствие. Детето в утробата ми бе придало отново смисъл на живота ми. Нямаше значение, че е син на Искан. Това беше началото на нов живот и един вид изкупление за всичката смърт, която тегнеше на съвестта ми.

Рядко виждах Лехан. Тя беше заета да се грижи за домакинството, което бях занемарила — първоначално заради безразличието, което ме беше обхванало, а сега, понеже гаденето ме изтощаваше и ме караше да бездействам. Седейки на двора, чух гласа й, който нареждаше на слугите да се захванат с различни задачи. Тя се движеше от стая в стая и успешно въвеждаше порядък във всичко, което се нуждаеше от ред, за да се поддържа в добро състояние имение с такъв голям размер. Все повече си давах сметка с колко много задължения се беше натоварила. Рано сутрин я чувах да дава дневните поръчения на работниците, преди те да се разпръснат из полетата и горичките. Всъщност това беше задължение на главата на домакинството, но Искан продължаваше да се държи на разстояние. Кога малката ми сестра се беше научила да се държи по този начин? Изглежда, никой не поставяше под въпрос авторитета й и навсякъде виждах признаци на добре ръководено домакинство; стаите се поддържаха искрящо чисти, растенията в двора бяха безупречно подрязани, а храната, която се сервираше в спалнята ми, беше разнообразна и вкусна, без да бъде прекомерна. Опитах се да завържа разговор със слугите — не се страхувах да го направя сега, когато Искан го нямаше, — но прислужниците, които се грижеха за мен, ми бяха напълно непознати и не горяха от желание да разменят с мен нещо друго, освен повърхностни любезности.

Един следобед, докато седях навън с длани върху корема си, наслаждавайки се на усещането на първите малки ритници на детето в утробата ми, Лехан притича през двора с топ от зелена коприна в ръцете си. Тя се спря, щом ме видя, сякаш искаше да се върне обратно.

— Лехан. — Протегнах умолително ръка към нея. — Ела и постой с мен за малко. — Тя не се помръдна. Свалих ръката си. — Не можем ли отново да бъдем приятелки? Моля те да ми простиш за всичко, което казах.

Чувствах се ужасно самотна. Бременността ми носеше радост, но и доста ме плашеше. Нямаше с кого да споделям грижите си. Нямах майка, от която да потърся съвет. Лехан беше единственият близък човек, който ми беше останал.

Тя бавно се приближи до пейката, на която седях, и се настани възможно най-далеч от мен. Остави копринения плат в скута си.

— Какво държиш? — попитах дружелюбно. — Да не би да си шиеш нов елек?

Лехан прокара пръсти по плата. Първоначално си помислих, че ще откаже да говори с мен. Тогава тя си пое дъх.

— Брат Искан го прати тази сутрин от Ареко. Иска да ушия нови възглавнички за столовете в слънчевата стая.

За миг се умълчах, жегната от думите й.

— Платът е много хубав — успях да промълвя най-после. — Необичаен цвят.

Лехан кимна и се усмихна с поглед, забит в плата.

— Ще си отива със зелените полирани вази, които избрахме. Искан ги донесе от пустинята Майко. Направени са от пустинен пясък.

— Помагала ли си му… да избере много неща за къщата?

Тя не срещна погледа ми.

— Да. Имаме еднакъв вкус — каза отбранително. — А и той не пести средства. Каза ми, че мога да декорирам така, както ми се иска.

Не знаех какво да кажа. Искан се отнасяше с Лехан като със своя съпруга. И тя беше възприела ролята на негова жена. Аз бях просто едно необходимо зло: наследница и кобила за разплод. Но не можех да виня Лехан. Тя беше възпитавана да изпълнява именно подобна роля: да бъде съпруга и господарка на къщата, да ръководи домакинството. Всички ние бяхме обучавани за това от малки. Въпреки това аз не бях поела тази роля.

Лехан изтълкува мълчанието ми като нямо обвинение. Внезапно се изправи и се обърна към мен. Лицето й пламтеше.

— Само се погледни! Кога се изкъпа за последно? Откога не си сменяла дрехите си? Вонята, която се разнася от теб, е отвратителна. Ти си позор за семейството ни! Нищо чудно, че Искан те отбягва сега, когато най-после носиш детето му. Последните няколко пъти едва се насили да те види. Трябваше да дойде при мен, за да се подготви. Аз му помогнах.

Тя шляпна ръка върху устата си, не можейки да повярва какво беше изрекла на глас току-що. Очите й се разшириха от ужас.

— Внимавай, мила сестро — казах бавно. — Не знаеш с какво си играеш. — Не бях ядосана, а само изпълнена с неописуема мъка. Не знаех как да спася Лехан от лапите на Искан.

Тя се обърна и побягна в къщата. Дълго време седях неподвижно, взирайки се в отворената врата, сякаш можех да я призова обратно с погледа си. Аз я доведох тук, в къщата на Искан. Аз бях виновна, че е в опасност. Оаки на Анджи ме преследваше, течеше във вените ми. През детството си често се чувствах по-силна, след като бях пила вода от извора, дори и ако бяха минали много луни. Сега сякаш не можех да се отърва от нечистотията; от мръсотията, пулсираща в собствената ми кръв. Щях да повлека всички със себе си в тинята. Дори и нероденото ми дете.

He изпитвах особена радост от предстоящата поява на сина ми. Същевременно страховете ми за бременността и самото раждане утихнаха. Ако се стигнеше до смъртта ми, щях да се освободя от цялата тази вина и страдание. Раждането все повече наближаваше и нищо лошо не сполетя нито мен, нито детето ми. Една нощ, когато на небето грееше пълна луна, Искан се върна у дома по късните часове. Предположих, че повече не може да издържи далеч от Анджи. Той се нуждаеше от силите и виденията на извора. Чух гласа на Искан, който се придвижваше из къщата, за да провери дали всичко е наред. Навсякъде беше придружаван от сладкия глас на Лехан, която му разясняваше всичко, което беше направила в негово отсъствие. Тогава звуците на цината и тилана се разнесоха през отворения прозорец и нахлуха в стаята ми. Те вечеряха и пиеха в сенчестата стая. Можех да сляза и да се присъединя към тях. Нищо не ме спираше. Със сигурност ядяха вкусни ястия, които Искан беше донесъл от Ареко.

Лежах в леглото си, галейки изопнатия си корем с едната си ръка и тананикайки в синхрон с музиката. Беше стара мелодия, една от любимите на майка ми. Не исках да вечерям с убиеца й.

След полунощ Искан влезе в стаята ми и ме събуди. В ръката си държеше лампа, която остави на масата до леглото ми. Надигнах се сред възглавниците, но той не ми обърна внимание.

— Каква гледка. — Сбърчи нос. — И миризма. Точно както ми каза Лехан. Вече не се ли грижиш за себе си? Помни, че си майката на бъдещия ми син.

— Него не го е грижа как изглеждам — казах аз. Искан се усмихна подигравателно и се приближи до леглото. Погледна ме с тъмните си пронизващи очи.

— Всичко ли е наред с детето?

Кимнах колебливо.

— Наближава ли раждането?

— Така мисля. Разбира се, ти не ми позволяваш да говоря с някоя жена, която да попитам за съвет, но едва ли остава много време.

— Имаш нужда от доула. Разбира се. Ще го уредя. — Произнесе го с пълно безразличие, сякаш беше поредното досадно приготовление, необходимо за осигуряването на безопасността на наследника му. Той се изтегна, отпуснат като домашна котка. — Силата на Анджи тече във вените ми. Колко ми липсваше изворната вода! Колко ми липсваха силата и виденията й! Толкова неща трябваше да се изградят в Ареко и двореца. Наложи се Анджи да почака. Но сега настъпи дългоочакваният момент, Кабира. — Той се усмихна и приседна на ръба на леглото. Да не би да искаше да ме обладае? Покровителствено обвих корема си с ръце. — Сега имам много съюзници. И е в тяхна изгода да получа колкото може повече власт. Време е да стана везир.

— А баща ти? — попитах, припомняйки си приветливия белокос старец, който беше присъствал на сватбата.

— Той е стар. — Искан се ухили. — Мисля, че смъртта чука на вратата му. Дори би могло да се каже, че я видях. — Той се изкикоти на шегата си, но аз зяпнах. Искан говореше за най-голямото оаки от всички други. Отцеубийството. Той видя, че разбрах смисъла на думите му, и кимна, сякаш току-що ми беше споделил забавна тайна. — Само трябва да почакам, докато оаки на Анджи е в най-силната си фаза. Тогава ще пия и ще посетя баща си, а когато на следващия ден го намерят мъртъв, никой няма да заподозре нещо друго, освен че на стареца му е дошло времето да си отиде. — Той изсумтя. — Естествено, зърнах истинската му смърт. Нямаш представа колко надалеч в бъдещето е! Каква упорита костенурка е този мъж! Ще трябва да придърпам по-близо смъртта му.

Той се облегна лениво на страничния стълбец на леглото и сключи ръце зад главата си. Светлината от лампата трепкаше върху лъскавата му коса и лакираните му копчета. Той беше самото въплъщение на безгрижен млад мъж, свикнал да получава всичко, което пожелае.

— Когато стана везир, ще започне истинската ми работа. Ще бъда най-могъщият мъж в цял Каренокой. По-могъщ, отколкото някой би могъл да си представи. По-велик от самия суверенен принц.

Едва тогава забеляза ръцете ми, притиснати върху корема ми, и отбранителната ми поза. Той изкриви лицето си от отвращение.

— Не се ласкай. Защо бих се омърсил с теб сега, когато вече си изпълнила задачата, която се изискваше от теб?

Скочи от леглото и с тежки крачки излезе от стаята — толкова бързо, колкото беше влязъл. След себе си остава лампата и миризмата на кожа и вино. Веднага изгасих лампата. Дори не исках да видя мястото, където беше седял на леглото: отпечатъка от тялото му, намачканите завивки. Строполих се върху купчината от възглавници и бясното туптене на сърцето ми постепенно утихна. Вече не ме беше грижа какво правеше той, както и дали ще живея, или ще умра. Но все още се страхувах от него. Нещо повече — малка частица от мен се срамуваше. Срамуваше се, че сега ТОЙ ме гледаше с отвращение, той, чийто поглед преди ме караше да се чувствам като най-красивата жена в цялата страна.

През отворения прозорец можех да чуя цвиленето на конете в конюшнята. Жабите крякаха в кадифената вечер. Цвърчене на щурец. Оставих звуците на нощта да ме галят и успокояват.

Тогава чух друг звук, който разпознах твърде лесно. Той го издаваше. Идваше от съседната стая. Спалнята на Лехан. Надигнах се, за да чуя по-добре, и ето го отново — дълбок стон, изпълнен с похот. Той я обладаваше! Сестра ми, той я изнасилваше, не можеше да е истина, не трябваше да е истина. Трябваше да сторя нещо, да я спася! Огледах се наоколо за оръжие, но не намерих нищо и се втурнах в коридора с празни ръце и натежала от детето в утробата ми. Все трябваше да има нещо, което да мога да направя! Най-малкото можех да изкрещя, да повикам слугите. Беше оаки да спиш с балдъзата си — смяташе се за кръвосмешение.

Пред вратата на Лехан чух друг звук. Скимтене. Тежко дишане. Звуци, издавани от нея. Но не на съпротива или страх, а на похотливост и страст. Звуци, които никога не изтръгваше от мен. Тя се наслаждаваше на този акт. Тя го желаеше.

Притиснах юмрук до устата си, за да потисна вика, който се надигаше вътре в мен. Бавно се отдръпнах към собствената си врата, но през цялото време в ушите ми звънтяха стоновете на наслада, които излизаха от Лехан.

След това почти всяка вечер чувах Лехан и Искан. Дори през нощта, когато се мъчех да родя първия си син. Сякаш се опитваха да заглушат писъците ми със стоновете си. Чак на сутринта, след дълги часове на агония, Искан най-после повика доулата. Мъчението ми продължи до следващата вечер. В мига, в който Корин най-сетне лежеше на гърдите ми, въпреки изтощението си усетих първите семенца на щастието. Той беше изцяло и напълно мой, това красиво малко момче с дълги и тъмни мигли и малко челце, набръчкано решително. Въпреки дългото и мъчително раждане той беше силен и здрав. Нежните му малки ръчички, очичките му…

Не. Не искам да пиша повече за това.

Искан ми позволила задържа Корин за десет дни. Десет кратки дни, през които можех да го държа, да го кърмя, да вдишвам аромата му и да бъда негова майка, да бъда целият му свят. На десетия ден Искан повика майка си и дойката си, които се преместиха в къщата ни, за да се грижат за Корин. Искан лично изтръгна момчето от обятията ми, но не искам да пиша повече и за това. Никога няма да забравя първата ми истинска среща с майката на Искан, Изани: как притискаше сина ми до гърдите си, сякаш й принадлежеше, сякаш беше излязъл от собственото й тяло, и колко гордо заяви на сина си, че ще възпита внука си да бъде същият като баща си. Дори не благоволи да ме погледне.

Няколко дни след като ми бяха отнели Корин, Лехан ме посети — тя беше единствената, която го направи. Аз не напусках спалнята си. Искан беше заключил вратата след Изани, когато тя взе сина ми. Прислужниците влизаха, изпразваха нощното ми гърне и ми носеха храна, която не докосвах. Сестра ми застана на прага и ме гледа продължително. Аз се бях свила срещу стената, където прекарвах повечето време. Леглото беше мястото, където бях родила Кории. Не можех отново да легна в него. Не си давах ясна сметка за присъствието на Лехан, докато тя не проговори.

— Той ще ти позволи да видиш Корин, ако само се съвземеш и се държиш както трябва. — В гласа й се усещаше смесица от жал и презрение.

Вдигнах очи, но Лехан избегна погледа ми. Тя завъртя пръстена на лявата си ръка, голям зелен камък, обрамчен от злато, очевидно подарък от Искан. До този момент не изпитвах нищо друго, освен отчаяние и безгранична скръб, но внезапно яростна омраза избухна вътре в мен. Беше толкова силна, че се разтресох. Исках да проговоря, но всички тези съкрушителни емоции се бяха натикали в гърлото ми и не можех да продумам нищичко.

— Кабира, държиш се като луда жена. Не разбираш ли, че той просто иска най-доброто за сина си? Една неуравновесена майка би могла да нарани детето си… или по-лошо. — Но тя не вярваше напълно на собствените си думи. Иначе щеше да ме погледне в очите.

— Знаеш ли с кого си лягаш всяка вечер? — думите се изтръгнаха от гърлото ми, дрезгави от дните и нощите на викане и беснеене. Не свалях поглед от Лехан, докато с мъка се закрепих на краката си. Кожата на кокалчетата ми отново се разкъса и раните, които си бях причинила от блъскане по стените с юмруците си, започнаха да кървят. — Знаеш ли чий член те кара да стенеш като разгонена кучка?

Лехан се измъкна през вратата и се опита да я затвори зад себе си, но аз бях твърде бърза и се стрелнах като змия, за да вкарам крака си в малкия процеп на вратата, преди да може да я затвори напълно. Точно в този миг осъзнах, че тя беше дошла при мен, без да каже на никого. Отвън не я чакаха слуги. Лесно я избутах и разтворих вратата. Винаги съм била по-силна от Лехан. Крехката малка Лехан с лъскава коса и блестяща кожа.

— Не само че прие в леглото си съпруга на сестра си, което само по себе си е оаки. Ти спиш с убиеца на майка ни. Допускаш в леглото си убиеца на баща ни. Разтваряш краката си за мъжа, който уби брат ни и сестра ни.

Лехан се беше вторачила в мен — най-после срещна погледа ми с очи, разширени от ужас. Сграбчих ръката й и я повлякох обратно в стаята. После затворих вратата зад нас. Наклоних лицето си близо до нейното.

— Слушай сега, малка Лехан, малка курво Лехан, слушай внимателно! Искан ме накара да му разкрия тайните на Анджи и намери нова употреба за забранената й вода. Тя му позволява да убива, без да оставя следи. — Виждах как пръски от слюнката ми падаха върху лицето й, но тя не се опита да ги изтрие.

— Ти си полудяла — прошепна тя, но не можеше да отлепи очи от лицето ми, като полевка, вцепенена от отровна змия, неспособна да се помръдне.

— Наистина ли? Кажи ми, малка Лехан, малка играчке на Искан, везирът жив ли е? Или Искан вече е осъществил плана си да убие и собствения си баща? Може би везирът е починал в съня си?

Тя пребледня.

— Той… вчера той беше известен, че почитаемият везир е починал в съня си. — Опита се да се отдръпне. — Но той беше стар. Може просто да си отгатнала.

Продължавах да я държа за ръката.

— Възможно е. Но кажи ми — Искан посети ли баща си деня преди смъртта му? И да не би да е бил денят след пълната луна?

Мълчанието й беше достатъчен отговор. Усмихнах се и отворих широко очи. Сигурно съм изглеждала напълно обезумяла.

— Точно така. Точно така, малка Лехан. Спомни си. Луната намаляваше ли, когато семейството ни умря? Знаеш, че намаляваше — виждам го по очите ти. Когато лежах болна в леглото си, Лехан, когато Искан насила изтръгна първото ни дете от утробата ми. Мислиш, че си единствената, с която утолява похотта си, но първо облада мен, малка курво, обладавал ме е много пъти. А след това уби детето ни, семейството ми, както и всички деца от женски пол, които заченах преди Корин. Защо мислиш, че се държа по този начин?

Сега плачеше с дълбоки ридания, които караха цялото й тяло да се сгърчва, и сълзи и сополи се стичаха по съвършеното й лице. О, как ми се искаше Искан да може да я види в този момент! Бях толкова отдалечена от собствените си мисли и сетива, че протегнах показалец, за да хвана една сълза от бузата й, и го близнах.

— Но… но защо се омъжи за него? — успя да ме попита между хълцанията си. — Никой не те е принуждавал! Кабира, защо влезе сама в този капан? — Тя сграбчи свободната ми ръка и силно я стисна със съкрушено изражение на лицето.

Изучавах като омагьосана сгърчените й черти, понеже за пръв път не изглеждаше красива, а червена, подпухнала и грозна — грозна!

— Вината е твоя, не го ли разбираш? — Наклоних глава на една страна. — Той заплашваше живота ти. Ако изпълнех заръките му, щеше да те пощади. Направих го заради теб, малка кучко. И като благодарност трябва да слушам как те кара да стенеш нощ след нощ. Като благодарност ми обърна гръб и му помогна да ми отнеме детето. Кажи ми — ще изпиташ ли такова удоволствие, когато те обладае тази вечер? Когато ближе нежните ти млади гърди, ще се наслаждаваш ли както преди? Духовете на починалите се разхождат из тези коридори. Наблюдават те. Видели са всяко твое дело, чули са всеки стон. Мама и татко, Агин и Тихе. Можеш ли да си ги представиш пред себе си? Добре. Тогава си помисли как почиташ паметта им. Опитах се да те предупредя, така че не се оправдавай с неведението си. — Отстраних ръката й и я бутнах. Плюх на пода до краката й. — Едно нещо знаеше без никакво съмнение. Че той ми е съпруг. Нищо не може да промени този факт.

Избутах я извън стаята. Тя не се възпротиви. Затръшнах вратата и се строполих на пода. За миг цялата ми енергия се изцеди. Затътрих се към ъгъла си и обвих главата си с ръце. Почувствах мигновено удовлетворение, виждайки как целият свят на Лехан се срива около нея. Отмъщението циркулираше из цялото ми тяло като най-сладкия мед. Но не след дълго в устата и гърлото ми остана само пареща горчилка. И спалнята ми беше празна. И нищо, съвсем нищо не можеше да ми донесе утеха.

Същата вечер Искан я намери. Беше се обесила с колана от стария елек на Агин. Той веднага разбра причината, откара ме в стаята й и ме принуди да сваля тялото й, да го измия и облека за погребението. Никога няма да забравя как изглеждаше. Никога няма да забравя кой е виновен за смъртта й.

— Не разбираш ли, че само влоши още повече положението си? — каза Искан, клатейки глава. — Сега не ти остана никой. Хайде, Кабира, време е да престанеш с това упорство. Ако започнеш да се държиш като покорната жена, която очаквах от самото начало, ще ти позволя да виждаш Корин и ще те отрупам с разкошни одежди и накити. Вече си съпруга на везира. Грандиозният ми план скоро ще бъде пуснат в ход. Ще разширя къщата, има толкова неща, които трябва да се направят. Ще имам нужда от няколко синове. Ако правиш каквото ти кажа, ще се срещаш често с тях и те ще те наричат „майко“.

Не ми оставаше друго. Нямаше за какво да се боря. Затова се превърнах в Кабира, първата съпруга на везира, и това беше животът ми през следващите четиресет години.