Наондел

Кларас

Една сутрин се събудих рано. Беше пролет. Седях до прозореца и наблюдавах как птичките летят. Покрай мен прелетя лебед с тежки криле. Няколко скорци подскачаха под прозореца ми и кълвяха червеи. Не виждах морски птици, но различавах океана като далечен отблясък. Южен бриз довяваше уханието на сол и водорасли. Мъжа го нямаше от дълго време. Бяхме събрали доста припаси. Скоро щеше да настъпи моментът да напуснем двореца. Бях решила как ще избягаме въпреки протестите на Сулани. Една вечер щяхме да се съберем в голямата зала и да примамим пазачите, може би като счупим нещо — или щяхме да привлечем вниманието им по някакъв друг начин, без да събуждаме останалите жени. Две от нас щяха да чакат скрити в сенките, държейки в ръце тежки предмети. След това щяхме да изненадаме пазачите, да ги ударим толкова силно, че да загубят съзнание, да вземем ключовете им и да избягаме. Пазачите никога не се бяха сблъсквали със съпротива от страна на жените в дайрахеси, затова нямаше да бъдат подготвени за такива действия. Ако успеехме да ги изненадаме, нямаше да бъде трудно за три жени да се справят с двама мъже. Естеги щеше да чака пред вратите с припасите. Щяхме да вземем всичко необходимо и да избягаме под булото на мрака. Наондел ни чакаше. Океанът ни чакаше. Трябваше да потеглим, когато задухат североизточните ветрове. Те щяха да ни отведат до Терасу за десет дни, или малко повече. По пътя ни имаше острови, където можехме да спрем за още припаси. Но все още оставаше половин луна, докато задухат подходящите ветрове.

Затова чакахме.

И мъжът се завърна.

Естеги ни извести за пристигането му. Двете с Гарай седяхме до малкото езеро на двора. Може би на Гарай най-много й липсваше свободата да се разхожда из Градината на вечното умиротворение, когато й се прииска. Тя седеше, потопила едната си ръка във водата, и сякаш се вслушваше съсредоточено в нещо. Аз седях на една пейка, с лице, обърнато към слънцето и южните ветрове. Естеги излезе от портала и се поклони — първо на Гарай, после на мен.

— Везирът на Каренокой желае да събере цялото си домакинство в голямата зала — каза тя. Изтръпнах. Бях забравила за него. Наондел изпълваше мислите ми до такава степен, че бях забравила защо трябва да избягаме.

— Кога се е върнал? — попита Гарай. Дългата й бяла коса висеше като шал върху тънките й рамене. И тя е била купена като мен. Знаех това. Но е била продадена против волята си.

Всъщност това не беше волята ми — да продавам тялото си, да дойда тук, — но поне аз бях взела решението.

— Вчера вечерта, господарке. — Естеги се поколеба. — Не е пристигнал сам.

Двете е Гарай размениха погледи. Дали Естеги беше тази, която щеше да ни предаде? Тя беше близка със съпругата и Гарай, но също и със Сулани. Те споделяха различна близост.

Влязохме и се качихме в голямата зала. Фонтанът пръскаше капчици на всички страни. Бяха се събрали жени и деца. Тогава се отвори врата и вътре влязоха съпругата и дъщеря й Есико. Те седнаха върху няколко възглавнички, поставени встрани от останалите.

Зачакахме.

Той обичаше да ни кара да чакаме. Времето ни му принадлежеше и можеше да го разхищава. Не му се налагаше да влиза в празна стая, ако такова не беше желанието му. По всяко време трябваше да бъдем на негово разположение.

Децата тичаха наоколо и си играеха, докато жените пиеха чай и си приказваха. Ако някое дете се доближеше твърде много до мен — нещастницата с обезобразената устна, — майка му веднага го привикваше неспокойно при себе си. Орсеола седна до мен с разсеяно изражение и не каза нищо. Видях Сулани, изправила гръб както винаги. Естеги беше застанала малко зад нея. Гарай поздрави Кабира, но двете не се заговориха.

Златните врати се отвориха от пазач и мъжът влезе в залата. След него вървеше младо момиче. Тя беше нисичка, едва достигаше раменете му, а косата й, черна като нощното небе, достигаше до глезените й. Беше облечена в огненочервена рокля, дълга до глезените й, права и без бродерии и украшения. На едното си бедро имаше голяма бучка. Дали тялото й не беше деформирано? Не, бучката се движеше свободно под плата, значи беше някакъв предмет. Очите й бяха големи и се открояваха върху заостреното й, малко личице.

Беше много млада.

По-млада от мен, когато баща ми ми каза да напусна дома ни.

Мъжът застана пред нас и се усмихна. Зъби като на акула.

— Пътуването ми беше дълго, но най-после открих това, което търсех. — Той представи момичето, без да го докосва. — Втора съпруга. Тя ще ме дари с много синове и ще укрепи позицията ми. Ожених се за нея вчера, когато пристигнахме в Охадин.

Момичето го погледна с изражение, което не можех да разтълкувам.

Аз погледнах към Есико. Лицето й беше бледо и ръцете й трепереха. До мен Орсеола издаде странен звук. Тя беше вперила поглед в момичето, с полуотворена уста и горна устна, блестяща от пот. Положих ръка върху нейната, за да я възпра да не говори. Да не привлича внимание към себе си. Най-добре беше мъжът да забрави за съществуването ни.

— Първа съпруго.

Кабира се изправи и се приближи до съпруга си. Поклони се дълбоко и зачака заповеди.

— Погрижи се Йона да получи всичко, от което се нуждае. Дай й някои от помещенията си. Подходящ гардероб. Накити. — Той махна нехайно с ръка. — Всякакви подобни неща.

— Да, господарю — отвърна старата жена и отново се поклони. Никога досега не я бях виждала толкова раболепна пред мъжа. Сигурно беше заради дъщерята. Защото беше пощадил живота й и не беше наказал съпругата си. Поне засега.

Може би това беше вид наказание.

Без да каже нищо повече, той се обърна и излезе от дайрахеси. Наложниците веднага започнаха да си шепнат развълнувано. Нова съпруга! Никой не би могъл да го предвиди.

— Та тя е дете! — прошепна Орсеола до мен. — Дете!

Така си беше. Сигурно едва наскоро беше започнала да кърви.

— Когато избягаме… той просто ще ни замести с все по-млади момичета.

Изшътках й, но тя не ми обърна внимание. Изглежда, никой не беше чул думите й. Всички жени говореха една през друга.

— Той трябва да бъде спрян! — Орсеола се тресеше толкова силно, че можех да усетя треперенето й. — Той трябва да бъде спрян!

— Той държи смъртта в ръцете си — казах и проследих Йона с поглед. Кабира поведе момичето към покоите си. Принудена да се откаже от собствените си стаи и собственото си удобство: какво унижение за жена като нея. — Сама го каза. Такива като нас не могат да направят нищо. Само можем да се опитаме да спасим себе си.

— Той може да държи смъртта в ръцете си — прошепна Орсеола, — но аз владея сънищата.

Една вечер скоро след това Естеги повдигна въпроса за платната.

— Имаме нужда от платна — каза тя, когато отново се събрахме край басейна. Ние, които щяхме да избягаме. След като успяхме да купим Наондел, Естеги почти не говореше за бягството ни. Корабът ни чакаше в изоставен хангар за лодки в Амека. Естеги дори отиде там, за да провери дали всичко е истина. Бях свикнала да гледам на нея като на слугиня: тази, която ни носеше чай и сладки, изпразваше нощните ни гърнета или продаваше накити от наше име на пазара. Не тази, на която й хрумваха идеи.

— Нима Наондел няма платна?

Тя поклати глава.

— Не. Братовчед ми взе назаем от рибаря, за да откара кораба по реката, но после трябваше да му ги върне.

— Какво знае рибарят за купувачите на кораба? — попита Сулани, която както винаги беше стратегът.

— Мисли, че купувачът е братовчед ми.

— А братовчед ти? Какво мисли той?

— Мисли, че имам любовник. — Естеги се изчерви. — И че двамата искаме да избягаме. — Тя хвърли бърз поглед към Сулани.

— Имаме нужда от платна — казах аз. — Терасу е далеч. Гребането е твърде бавно. Твърде трудно. Имам предвид — за такива като вас.

— Платна — каза Орсеола. — Имаме кораб, но нямаме платна.

Сулани ме погледна.

— Какво трябва да е хубавото платно?

— Здраво, леко. Майсторите на платна са високо уважавани занаятчии. Тежък занаят. Мога да направя сносна мрежа, но не съм майстор на платна.

Естеги се наклони напред.

— Тогава знаеш ли какво представлява хубавото платно? Какво е на допир, как се движи?

Кимнах.

— Добре. Тогава аз ще го ушия. — Тя се облегна назад и сключи ръце в скута си. Сулани я изгледа продължително, после се усмихна.

— Нямаме с какво да го ушием — възрази Орсеола и аз се разсмях.

— Платът е единственото нещо, което имаме в излишък в тази златна клетка! Не виждаш ли какво ни заобикаля? Коприна! Копринени възглавници, копринени завеси, копринени дрехи. Разполагаме с такова количество издръжлива, лека като перце коприна, за което другите могат само да си мечтаят.

— Възглавниците са твърде малки — каза Естеги веднага, потривайки пръстите си, сякаш ги затопляше, за да почне още сега да шие. — Но завесите стават. И може би бихме могли да поискаме още платове за нови елеци.

— Сега не трябва да искаме нищо от него, знаеш това — отвърнах аз.

— Но познаваме някого, който може — намеси се Орсеола. Двете се спогледахме.

— Не можем да й споделим за плана — възразих. — Как да я накараме да поиска платовете, без да й казваме истината?

— Ако мога да предложа нещо — обади се Естеги. Беше се изправила и стоеше до Сулани. Главата й все още беше сведена почтително, но вече беше нещо повече от слугиня. Беше една от нас. — Можем просто да я помолим. Тя е услужлива и готова да угоди на всеки.

— Нуждаем се от коприна — казах аз. — Без платна Наондел е като птица с прекършени криле. Утре ще отида при нея.

Изпратих Естеги с послание: „Дали бих могла да навестя новата съпруга, за да изразя почитанията си?“. Отговорът дойде бързо: „Влез“, Затова се изкъпах внимателно и използвах ароматни масла, за да прикрия миризмата на риба и водорасли, която сякаш беше прилепнала към кожата ми. Забодох гребена в чистата си коса, прекосих голямата зала и коридора и стигнах до личните покои, където почуках на вратата на стаята, която сега принадлежеше на Йона.

Естеги отвори и аз пристъпих вътре. После се спрях. Досега не бях виждала подобна стая в дайрахеси. Каменният под беше гол. Нямаше изрисувани пана или скъпи вази. Кепенците на прозореца бяха отворени, за да пропускат пролетното слънце. До отсрещната стена имаше скромен олтар, върху който бяха поставени нож, парче хляб и камък. Йона седеше върху възглавница, държейки нещо в скута си. Нещо жълтеникавокафяво, с празни очни ябълки: череп. Срещу Йона седеше Гарай. Тя вдигна поглед и се намръщи.

— Защо ни притесняваш, Кларас?

— Жрице, тя е моя гостенка — отвърна Йона. Гарай не беше доволна, но пак се обърна към Йона и към черепа.

Пристъпих напред и седнах до Гарай. В нейно присъствие не можех да помоля за каквото и да било.

— Притежаваш невъобразимо силен предмет. С негова помощ би могла да се освободиш от господаря си. — Гарай сякаш не можеше да откъсне поглед от черепа.

— Той не ми е господар — отвърна Йона сериозно. — Той е моето чудовище и притежава смъртта ми.

Гарай не отговори нищо. След това се поклони на Йона и бързо излезе от стаята.

Изчаках да ме заговори първа. Тя беше съпруга. Аз бях обикновена наложница. Най-новата и с най-нисък ранг.

Но Йона мълчеше. Тя ме гледаше любезно, но без интерес.

От някоя от другите стаи се промъкна котка и скочи право в скута ми. Започна да мърка, докато галех меките й ушички. Черепът в скута на Йона се взираше в мен с черните си дупки.

Живот и смърт.

— Искаш ли нещо от мен? — Най-после наруши мълчанието. Най-после можех да говоря.

— Радваш се на благоволението на везира. Можеш ли да поискаш платове от него? — Това беше единственото, което успях да пророня. Без каквото и да било красноречие.

— Какъв плат? — Йона прокара върховете на пръстите си по нащърбените зъби на черепа. Той беше много малък. Може би е принадлежал на дете.

— Коприна. Ние вече не получаваме. Ние, които не сме любимките на везира като теб.

Можех да усетя, че Естеги се върти неспокойно зад мен, засрамена от недодяланото ми държане. Но Йона продължаваше да ме гледа мило и дружелюбно. После обърна главата си, сякаш се заслуша в нещо. Кимна съвсем леко.

— Дадоха ми много топове коприна, за да украся стаите си, но предпочитам по-скромната обстановка. Естеги, донеси топовете от спалнята ми.

Естеги се поклони и изчезна през вратата. Аз не можех да откъсна поглед от черепа.

— Кой е това?

Йона се усмихна — срамежлива усмивка, която освети лицето й.

— Мизра. Моя приятелка и предшественица. Тя принесе живота си като жертва на чудовището. Аз чакам своя ред.

— Искаш да умреш? — Поставих ръка върху корема си. Почувствах как рибката вътре в мен се върти и рита.

— За да поддържам Вечния кръговрат. На живота и смъртта. — Тя положи едната си ръка върху Мизра, като малка шапчица. — Това е моето призвание. И нищо друго.

— Рано или късно всички умираме — казах аз. — Защо да умираш, преди духовете на предците ти да са те призовали?

— Аз не признавам духовете на мъртвите — отвърна Йона. — Вечният кръговрат изисква саможертвата на малцина, за да осигури благоденствието на мнозинството.

— Моето призвание е да се погрижа за това дете — рекох аз и показах корема си. Йона кимна.

— Хубаво е да имаш призвание. Тогава знаеш, че всички решения, които помагат за осъществяването му, са правилни.

Естеги се върна, носейки няколко топа коприна в блестящи цветове — имаше както коприна, тънка като марля, така и груба сурова коприна. Повече от достатъчно за направата на платната ни. Благодарих на Йона с най-хубавите думи, за които можех да се сетя, и се поклоних няколко пъти. Тя вдигна черепа до бузата си.

— Мизра казва, че е много важно да получиш тези платове. Избери сиво-зелените, защото са най-малко забележими сред океана.

Излязох, препъвайки се. Естеги ме последва. Двете се спогледахме. Тя поклати глава.

— Не съм казала и думичка! — прошепна тя. — Трябва да ми повярваш!

Океанът. Наондел. Тя знаеше нещо, но какво? И тя ли беше тази, която щеше да ни предаде? Като че ли беше на страната на мъжа. Не се страхуваше от него.

А той беше мъж, пробуждащ страх.

Той все още ме посещаваше от време на време. Очевидно Йона не можеше да задоволи похотта му. Или просто не искаше да я осквернява с нещата, кон то ми причиняваше. Навестяваше и Сулани. Виждах белезите по лицето и тялото й. Тя никога не се оплакваше. Естеги лекуваше раните и подутините й с нежните си ръце, леки като перце.

Понякога ги гледах и си мечтаех някой да ме докосне по този начин. А друг път, след като мъжът ме беше използвал, не исках никой да ме докосва.

Имахме всичко необходимо за бягството ни. Естеги боравеше бързо с иглата и конеца и платното скоро беше готово. Дните се нижеха като песъчинки и нощта на бягството ни все повече наближаваше.

Бях решила, че ще избягаме пет дни след последното пролетно пълнолуние. Тогава започваха да духат южните ветрове, но все още не е твърде горещо. Платното беше готово и лежеше под леглото ми. Всичко беше готово. Малките ни, но достатъчни припаси чакаха в забравения килер. Коремът ми беше кръгъл и бях бавна, но щом усетех силните ритници на детето, те пробуждаха сила и у самата мен. Беше нощта преди пълнолунието.

Беше нощта, когато всичко се обърка.

Събудих се, защото имах нужда да облекча пикочния си мехур. Това се случваше все по-често, откакто детето в утробата ми беше пораснало. След като се изходих в нощното гърне, чух стъпки откъм голямата зала. Отворих вратата и последвах звука.

Орсеола стоеше там и се взираше във фонтана. Често я прибираха посред нощ в дайрахеси, след като беше тъкала сънища за суверенния принц. През решетъчните врати видях силуета на пазач в тъмнината. През онази нощ беше само един.

Приближих се до нея. Тя не ме погледна. Беше вперила поглед във водата.

— Никога не трябва да нараняваш сънуващия — каза тя толкова тихо, че трябваше да се наведа към нея, за да чуя думите й. — Майка често ми го повтаряше. Никога не наранявай. — Тя падна на колене пред фонтана и допря челото си до студения мраморен извор. — Той искаше да лети — прошепна. — Затова го оставих да лети. Взех всичките спомени, които можех да намеря, за високи места, вятър по лицето му и бурни морета. Тъках по-добре от всякога, малка бодливке. Очите му се навлажниха от вятъра. Дебели облаци мокреха кожата му. Той не знаеше, че не е буден. Накарах вятъра да разроши орловите му пера, той свиреше в ушите му, силни пориви го мятаха насам-натам, докато не можеше да съобрази кое е нагоре и кое — надолу. — Тя сграбчи рамото ми. — Тя е толкова млада! Тя е дете! Той трябва да бъде спрян, малка бодливке, някой трябва да го спре! Иначе, след като избягаме, ще води все по-млади момичета тук!

— За кого говориш? И кое момиче?

Тя се разсмя високо и пискливо и смехът й отекна в празната зала. Пазачът се обърна.

— Връщайте се в стаите си — каза той с полумъжкия си глас. — Веднага.

— Суверенният принц ме повика — прошепна Орсеола, допирайки лицето си до моето. — Няма как да се доближа до врага ни, но мога да го нараня чрез принца! Ако няма на кого да дърпа конците, тогава КОЙ е той? Къде е силата му?

— Орсеола, какво си направила? — прошепнах аз. Хватката й върху рамото ми беше здрава.

— Той падна, малка бодливке — просъска тя. Чух как пазачът издрънчава с ключовете и разтърсих Орсеола, опитвайки се да я отскубна от лудостта.

— Какво си направила?

— Намерих всичките му страхове, морска звездичке. Всички до един. И ги втъках в съня му. А най-накрая втъках и спомена за майка му, починала в страшна агония, когато е бил малко момче. Завързах го с най-хубавия си възел. Неговото „аз“ в съня залитна един път, втори път, третия път не се възстанови. Отвях го със собствения му страх от смъртта. Той падна като камък!

Тя дишаше накъсано. Чух дрънчене при вратите, пазачът ги отключи и влезе в залата. Стъпките му отекнаха по каменния под. Ако бях подготвена, можехме да го изненадаме точно там — идеалната възможност! Но беше твърде рано. Сулани трябваше да бъде с мен. Нямах с какво да го ударя. Но поне знаех, че планът ни ще проработи. Особено ако имахме късмет и в нощта на бягството ни имаше само един пазач.

Орсеола изхленчи, този път по-силно.

— Той вече няма да се събуди, малка рибке! Никога, никога вече.

Скочих на крака. Пазачът беше пред нас.

— Умът й е помрачен. Опитвам се да я заведа в леглото й.

Без да кажа нищо повече, хванах Орсеола за ръката и заедно я повлякохме към собственото й легло. Тя не се съпротивляваше. Пазачът неохотно ни остави, след като изрично ни заповяда да си легнем веднага щом тя се поуспокои. Дори и тогава очите ми търсеха нещо тежко, нещо, с което да го ударя по главата. Но не, не беше правилната вечер. Щях да се погрижа следващия път да бъдем подготвени.

— Най-голямото табу — промърмори Орсеола. — Изгнанието не е достатъчно наказание за такава като мен. Не, не. Родното ми дърво трябва да бъде отсечено. Изгорено. Изкоренено, за да не пусне издънки. Наруших всички закони. Майко, майко, прости ми, МАЙКО!

Тя крещеше и беснееше, докато най-после не я оставих сама, понеже бях обхваната от дълбок ужас.

Ако думите й бяха истина, ако суверенният принц беше мъртъв, тогава какво щеше да направи мъжът сега?

Орсеола беше убила суверенния принц. Но го беше направила толкова изкусно, че никой не я подозираше. От няколко години беше неговата тъкачка на сънища, но малцина си даваха сметка с какво се занимава. Всички вярваха, че с негова наложница, любимка, която везирът му заемаше. Ако сърцето на стареца се беше оказало твърде слабо за страстните й обятия, чия беше вината? Ничия. Той беше потънал в спокоен сън в собственото си легло. Вече беше надживял всичките си съвременници. Никой в Каренокой не беше достигал до толкова дълбока старост. Най-после се беше присъединил към прадедите си.

Но везирът беше държал смъртта на суверенния принц в ръцете си. Сигурно осъзнаваше, че някой му я беше отнел. Не го разбирах напълно, но така ми го обясни Естеги. Тя живееше там от малка и знаеше повече за Охадин и придворните интриги и заговори, отколкото която и да било от нас, съзаклятничките.

Той подозираше всички, откакто синовете му умряха. Когато Есико се оказа момиче, манията му за преследване се усили още повече. Сега, когато суверенният принц беше починал без неговото съгласие, без неговото знание, сякаш загуби ума си. Увеличи броя на пазачите. Те вече не бяха евнуси, както бяхме свикнали. Бяха войници, тежко въоръжени, със сурови лица и ръце, покрити е белези. Охраняваха всички врати и прозорци в различните сгради на двореца. За нас беше напълно невъзможно да задействаме плана си. Пътят ни за бягство беше блокиран.

Имахме Наондел. Имахме храна и платна. Но вече нямахме възможността за бягство.