Наондел

Кабира

Сега е пролет. Седмата ни на този остров. Вчера Сулани видя първия търговски кораб отвъд Зъбите — острите скали, които се подават от водата при входа на нашия пристан. Търгуващите моряци не смеят да идват насам, когато морето е бурно. Сулани и Естеги нагазиха във водата и посрещнаха малката гребна лодка, а корабът чакаше по-назад. Търговците нямат право да стъпват на планинския ни остров. Никой мъж няма право да стъпва тук. Гарай казва, че трябва да е така. Източникът на сила на този остров го забранява. Тя казва, че никога досега не е усещала такова съсредоточаване на сила, дори Анджи не може да се сравни с Менос.

Сулани и Естеги донесоха чувалите с покупките ни и ги оставиха на двора пред Къщата на познанието. Беше слънчев следобед и камъните бяха топли под стъпалата ми. Човек на моята възраст започва да оценява такива неща.

Кларас ми донесе възглавница и аз седнах върху нея до вратата на Къщата на познанието. Естеги беше украсила вратата с дървени резби — беше истински шедьовър. Под красивата повърхност дървото е обезобразено от пожара. Прокарах пръсти по следите, оставени от огнените пламъци. Върховете на пръстите ми почерняха от саждите, които все още цапаха, въпреки че бяха минали три години, откакто мъжете дойдоха на острова. Мъжете, които Искан беше изпратил по следите ни. Три години откакто се опитаха да ни изгорят живи. Три години откакто ги победихме и ги убихме всичките. Те нямат гробове. Предадохме телата и кораба им на морето.

Естеги отвори чувалите. Даера със смях вдигна вързоп с ленени дрехи, а Гарай подуши торбичките със семена и шушулки. Дъщерята на Кларас, Яна, помогна с вдигането на товара от земята. Сулани донесе торби със сол, захар и подправки, а Орсеола вдигаше гърне след гърне с масло за лампи. Естеги ме погледна замислено и извади нещо от единия си ръкав. После клекна пред мен.

— Донесоха и това. За теб е. Търговецът каза, че го е получил миналата есен от друг търговец, който понякога разменял подправки с онези, които плават към Каренокой.

Беше свитъчно писмо и въпреки че беше сгърчено и пожълтяло, веднага разпознах почерка на дъщеря си и печата върху писмото. Това беше символът на везира.

Всички погледи се втренчиха в мен. Яна притича към мен и погледна любопитно към рулото хартия в ръката ми.

— Какво е това, Кабира? Какво си получила?

Погледнах кестенявите й къдрици и си помислих, както много пъти преди това, че у нея има частица от Есико. Все пак бяха полусестри.

— Нищо, Яна. Но я ми кажи, какво получи от майка си?

— Виж! — изписка радостно, вдигайки няколко чилета златистожълта прежда. — Мама каза, че ще ми оплете жилетка за зимата!

— Колко хубаво! — Усмихнах й се. Тя е много обичливо дете.

Прочетох писмото сама през нощта, когато се убедих, че останалите са си легнали. Запалих лампата и разгърнах свитъка с треперещи ръце. Беше покрит с петна и смачкан след тригодишното си пътуване. Писмото не беше дълго.

След като го прочетох, дълго време не можех да заспя. И взех решение. Време беше да спра да измъчвам останалите. Задължих ги да напишат всичко, което се беше случило в Каренокой. Дори Сулани и Орсеола, които възразяваха. Но нямах друг избор. Веднага щом можехме да си позволим да закупим хартия, почувствах нуждата да предам всичко, което се беше случило, с думи. Защото се нуждаех от мост. От мост към Есико.

Изминаха две години, откакто Кларас и дъщеря й откриха колония от кървави охлюви в южната част на острова. Това откритие беше наистина несравнима благословия. Защото копринените нишки, които боядисваме с кървавите охлюви, ни носят сребро. А със среброто можем да закупим това, от което се нуждаем: сол, масло за готвене и за лампите, хартия и пособия за писане, платове. Всичко, от което сме се лишавали в продължение на години. Първото нещо, което уших, беше рокля за Яна. Като бебе просто излизаше гола, когато времето беше топло, а през зимата я загръщахме в парцали и стари чували. Нямаше в какво друго да я облечем. Детството й беше белязано от липсата.

Преди Къщата на познанието да бъде завършена, живеехме в пещера под нея, където беше тъмно и студено. Но през повечето време имаше достатъчно храна за ядене. Кларас научи всички ни как да събираме миди и охлюви, как да ловим риба с въдици, как да хващаме калмари с кукички, как да намираме гнездата на морските птици и да събираме яйца — но винаги да оставяме по едно яйце във всяко гнездо. Малката Лна вече се справя по-добре с тези задачи от всички нас. Водата е нейният елемент и тя се движи в нея като тюлен — закръглен, бърз и уверен. Аз съм твърде стара, за да се катеря наоколо и да търся птичи яйца, но в топлите дни обичам да се разхождам по брега и да събирам миди. Гарай ми прави компания, твърдейки, че се страхува да не падна и да не си счупя някоя кост.

— Такива неща заздравяват бавно на твоята преклонна възраст — казва тя и настоява да ме придружава.

Като че ли тя е много по-млада от мен. И двете сме стари жени. Трябва да разчитаме на по-младите. Но не се разхождам много често. Предпочитам да не откъсвам Гарай от градината й, която започна да отглежда още щом Къщата на познанието беше завършена. Тя събира семена от целия остров, а останалото, от което се нуждае, купуваме от търговците, ако наистина може да се намери. Гарай постига душевно спокойствие само когато е заровила пръсти дълбоко в почвата, мърморейки нещо за тор и напояване. Аз предпочитам да седя на пейката, която Сулани построи в южната част на градината, и да давам на Гарай разумни съвети, които тя пренебрегва. Но въпреки това знам, че тя цени компанията ми.

Сулани построи Къщата на познанието. Много скоро решихме да останем и да не предприемаме отново пътуване през океана в търсене на Терасу. Все още имаше риск, че ще бъдем заловени насред морето — от пирати или от мъжете на Искан. А и Наондел, нашият красив кораб, се разби толкова жестоко в скалите, че беше невъзможно да я поправим. Затова си построихме нов дом. За всички нас. Естеги и Орсеола помогнаха в изграждането, но Сулани беше тази, която с ръце, пълни със силата на Анджи, вдигаше и носеше големите камъни. Тя казва, че ще построи друга къща, за да имаме една за спане и една за работа. Мисля, че не е необходимо, но Орсеола кима.

— За да приюти тези, които ще дойдат — казва тя, но за нея е типично да изрича такива странни неща.

Кларас ни обясни, че силата на Анджи защитава ума й, иначе сънищата ни щяха да са я подлудили много отдавна. Кларас'може да вижда подобни неща. Това е нейният дар. Въпреки това Орсеола не може да избегне сънищата ни и в тях преживява отново и отново всичко, което изстрадахме в Каренокой. Когато се събуждаме и сънищата ни избледняват, тя продължава да живее в тях. Орсеола носи голямо бреме, разбирам това, но не знам как да й помогна. Попитах Кларас дали може да представлява опасност.

— Тя никога няма да нарани детето — беше отговорът й и аз нямах друг избор, освен да се задоволя с него.

Сулани построи и малък обор за козите си. Топлината на телата им ни доставяше огромна радост, когато живеехме в пещерата. Там винаги беше студено, колкото и огньове да палехме. Гарай каза, че това е заради жизнената сила, която е най-могъща там долу. И също като Анджи, в тази сила има както тъмнина, така и светлина. Благодарение на тази сила успяхме да победим мъжете на Искан. Когато ни обсадиха в Къщата на познанието, слязохме в пещерата и скрихме Яна там. Гарай говори с жизнената сила, извърши кърваво приношение и след тона избягахме по планинския склон, през проходите, излизащи от пещерата. Тогава всички преливахме от жизнената сила — дори моите ръце бяха силни — и започнахме да хвърляме камъни, огромни скали, върху мъжете. Това беше водопад от скали, който смаза всички мъже. Нито един от тях не оцеля.

После Сулани използва скалите, за да издигне стена около къщата ни. За защита. Но сега Сулани трябва да изчака известно време, преди да построи нещо ново. Коремът й вече е голям и Гарай казва, че ще роди през лятото.

Може би аз бях единствената, която се изненада от бременността й. Гарай, която се грижи за всички нас, когато сме болни, вече знаеше. Орсеола вижда сънищата ни, така че нищо не може да се скрие от нея. Дори Кларас знаеше. Една вечер, докато двете с Даера седяхме и шиехме, тя ми разясни ситуацията. Тя шиеше дреха за бебето и аз не се стърпях и я попитах за състоянието на Сулани. Даера вдигна поглед от ръкоделието си и ме изгледа учудено.

— Естеги и Сулани отдавна са любовници, Кабира. Знаеш това.

Изсумтях.

— Но там, откъдето идвам, две жени не могат да заченат дете.

— Но Естеги не е нормална жена. Не знаеше ли?

Опитах се да скрия изумлението си.

— Искаш да кажеш, че е мъж? Но Гарай каза, че на мъжете им е забранено да стъпват на острова.

Даера се засмя.

— Не. Тя е жена. В сърцето си — и само това има значение. Но тялото й не е женско. Или мъжко. Тя има малко и от двете.

Така че Сулани е бременна и скоро ще имаме ново бебе сред нас. Очаквам го с нетърпение. Времето ми изтича. Не ми остава много живот, но това не ме притеснява. Отдавна се примирих със смъртта. Вече не я търся като бягство, но не ме плаши. Видяла съм достатъчно. Направила съм достатъчно. Но се радвам, че нов живот ще се роди на този остров. Нови деца, които ще бъдат свободни по начин, който ние, сестрите, дори не бихме могли да си представим.

Изпълняваме задълженията си и тукашният живот следва естествения си ход. Работата е трудна, но носи наслада. Гарай се грижи за прехраната ни и лекува болежките ни с билките и отварите си. Кларас и Яна ловят риба и отговарят за прането. Естеги и Сулани се грижат за козите и събират растения за гозбите ни. Естеги ръководи малката ни кухня и отказва да позволи на някой друг да приготви храната. Орсеола ни утешава, когато сме измъчвани от спомени и кошмари. Даера танцува, смее се, пее за нас, шие дрехи и рисува красиви картини по стените на Къщата на познанието, издялва най-различни предмети от дърво, помага на Гарай в градината и придружава Естеги и Сулани, когато събират плодове и други вкусни неща за ядене.

Само аз нямам призвание. Другите сумтят или ми се подиграват, когато го казвам, реагират в зависимост от характера си. Наричат ме майка и казват, че аз съм тази, която държи всички ни заедно. Не мисля, че това е необходимо. Това, което ни свързва, е жизнената сила от Анджи и жертвоприношението на Йона. Но не им противореча. Прекарвам времето си в подреждане и тълкуване на тайните свещени книги от библиотеката на Искан, в записване на всичко, което се е случило, и в насърчаване на останалите да направят същото. За да не се забрави нищо. Това им казвах.

Но не е цялата истина. Правя го и за да задържа Есико близо до себе си. Толкова се тревожех за нея. Какво й беше причинил Искан, след като избягахме? Какъв е бил животът й? Дали въобще е жива?

Сега държа писмото й в ръцете си. Сега знам. Няма да напиша отговор. Време е да пусна дъщеря си.