Наондел

Йона

Островът ухаеше на мед. Ароматът достигна Йона много преди да различи ясно острова през маранята. Тя беше изненадана. Бяха я подготвили за какво ли не, но никога не си беше представяла, че островът ще има собствен аромат. Щом лодката наближи сушата, произходът на аромата намери своето обяснение. Черните скали бяха обсипани с деликатни цветя. В далечината островът изглеждаше суров и негостоприемен. Състоеше се от скали, наподобяващи наклонени люспи на гигантски гущер с остри като нож ръбове. Но между тези люспи растяха малки жилави цветя в най-различни цветове — розово, жълто, бяло и лилаво. Те бяха източникът на аромата, който я посрещна. Тя го прие като добра поличба.

Съблече се, преди да стъпи на брега, както я беше научила Алинда. Гребецът седеше с гръб към нея. Ако се обърнеше, можеше да получи смъртно наказание. Но той въобще не я притесняваше. Дали беше стар, или млад? Рус или тъмнокос? Грозен или хубав? Нямаше значение. Докато събличаше палтото и пантофките си със златна бродерия, копринената рокля и бельото си, мислите й не бяха заети от погледа на някой мъж.

Бризът беше топъл и мек и докосваше кожата й като най-тънката коприна — за нея той беше напълно достатъчно облекло. С един скок слезе от лодката и почука по дросела, за да сигнализира на гребеца. Тя не погледна назад, когато чу плясъка на греблата. Нямаше нужда да вижда как лодката става все по-малка и изчезва в далечината. Знаеше какво се случва. Знаеше, че гребецът се отдалечава и никога няма да се върне. Тя се интересуваше само от това, което й предстоеше.

Островът беше голям колкото просторно пасище и закръглен като малък хълм, където не растяха дървета или храсти. На най-високата му точка се издигаше малък храм. Небето беше яркосиньо и държеше острова в нежните си обятия. „Алинда беше права — помисли си Йона. — Наистина е прекрасно.“ Тя постоя известно време с крака, потопени в студената вода, чувствайки как камъчетата се търкалят под стъпалата й. В онзи момент не би искала да бъде никъде другаде на земята. Беше удивително усещане. Да знаеш, че си на правилното място.

Бавно се запъти към храма. Искаше да удължи всеки миг. Морските грабители прехвърчаха около нея като сребристи мълнии. Въздухът беше изпълнен с пискливите им крясъци. Виеха гнезда върху покрива на храма, както са правили от стотици години насам. През вековете бяха виждали много момичета като нея да идват на острова, обсебени от мисията си. Птиците не бяха виждали никоя от тях да го напуска.

Йона щеше да бъде първата.

Камъните разраняваха краката й, но тя не обръщаше внимание на това неудобство. Помисли си, че скоро болката няма да има значение, и това я изпълни с толкова силна радост, че се замая. Не можеше да повярва, че е получила този дар! Покрай нея прехвърча пеперуда с лимоненожълти криле, чиито краища бяха черни като тъгата. Тя се изненада да я види толкова далеч от континента, но после си даде сметка, че цветята хранят нея и събратята й, които на свой ред се превръщат в храна за птиците, наторяващи цветята с изпражненията си. Съвършеният кръговрат на живота и смъртта. Още една добра поличба. Никога не беше усещала тъй дълбоко присъствието на кръговрата. Никога не беше срещала такова чувство на святост.

Тя се изкачи на последното от стъпалата, водещи към храма, който очакваше нея и само нея. Той беше малък и сив, изграден от камък, наподобяващ черните островни скали. За онези, които не знаеха за съществуването му, щеше да бъде лесно да го подминат. Това беше умишлено. Тук идваха само посветените и помазаните. На земята около храма имаше кръг от бели късчета, който — според вярванията на народа на Йона — символизираше неразривен защитен пръстен около сърцето. Бяха й разказвали за кръга, но беше напълно различно да го види със собствените си очи. По гърба й полази тръпка, докато внимателно прескачаше белите парченца и се приближаваше до храма.

Вратата беше боядисана в бледосиньо като яйчена черупка, но боята се беше излющила и под нея се показваше голото сиво дърво. Тя сбърчи чело, удивена и ядосана, че разрухата е била допусната в това свещено място. Пое си дълбоко въздух и пристъпи вътре.

Вътрешността на храма представляваше малка гола стая. В единия ъгъл имаше маса с малък олтар, облечен в кадифе, върху който бяха положени атамето, камъкът и хлябът под формата на няколко сухи житни класа. Два прозореца, по един от двете страни на сградата, пускаха светлина през стъклата си, които обаче бяха толкова мръсни и покрити с петна от мухи, че беше трудно да се види каквото и да било през тях. Подът беше гол. Нямаше нито следа от предходните помазани.

Йона беше очаквала нещо различно. Нещо… повече. Спомни си за храма в родината си, с всичките му величествени стаи и зали. Всичкото злато, коприната, резбованото червено дърво, уханието на тамян и скъпи масла. Восъчни свещи във всяка стая. И резиденцията на Алинда. Дори помещението, където приемаше поклонници, имаше под, застлан със сини и златни дебели рогозки, и беше украсено със стенописи, изобразяващи Вечния кръговрат. Един от тях изобразяваше този остров, с храма, издигащ се на най-високата му точка, и кърваво море, чиито разпенени вълни се разбиват в скалите.

Йона се замисли, че художникът беше забравил за цветята.

Тя влезе вътре. Подът беше студен под стъпалата й. Пристъпи към масата олтар и докосна житните класове. Те се разпаднаха. Сигурно са били много стари. Острието на атамето беше притъпено. Само камъкът изглеждаше както винаги, сив и гладък, обкръжен от светла ивица, прорязана от още по-светъл кръг в средата му. В храма в родината й камъните се полираха, докато не станат съвършено равни и гладки, и често се мажеха с масла, докато не заблестят. Беше очевидно, че единственото полиране, което този камък е получил, е от самия океан. Но тя си помисли предизвикателно, че е по-хубав от всички камъни в родния й храм, защото е неподправен и истински.

Там също ухаеше на мед. Не виждаше никакви следи от предишната помазана. Йона отново излезе навън, знаейки, че най-важната задача й предстои. Слънцето сияеше високо на небето и стопляше шията и гърба й, докато търсеше сред скалите покрай брега. Първоначално обиколи целия остров, съсредоточавайки се върху скалистите пукнатини покрай бреговата линия. След това разшири търсенето си и навлезе в плитките води около острова. Водата беше тюркоазена и бистра, нямаше водорасли и въпреки че можеше да види надалеч, не намери нищо друго освен морски таралежи и миди. Щом се свечери и слънцето потъна в розови, лилави и златисти ивици, тя все още беше с празни ръце.

С тъмнината дойде и студът. Но тя вече беше отвъд студа и болката. Така я бяха научили. Влезе в храма и легна на пода. Той беше леденостуден. Опита се да чуе гласа на Алинда вътре в себе си. Какво би я посъветвала сега? „Това е свещено място. Не е място за тялото, а за ума. Мисли, Йона. Какво се изисква от теб?“

Веднага получи прозрение и съзнанието й се избистри. Надигна се и започна да се моли.

Така премина първата й нощ.

Изгревът беше величествен. Крайниците й се бяха вкочанили след студената и неудобна нощ, но щом зърна слънчевия изгрев, как денят отново победи нощта, надеждата и топлината се възродиха вътре в нея. Веднага възобнови търсенето си. Внимателно, без да стъпва върху нито един морски таралеж, тя нагази във водата, докато не стигна до по-дълбоката част, където можеше да започне да плува. Това беше едно от първите неща, които трябваше да научи като помазана; да плува, и то именно с тази цел. Водите около полуостров Матели бяха топли, а морското дъно — покрито с пясък. Алинда я държеше за корема и й говореше с нежен, копринен глас. Толкова беше горда с Йона, когато за пръв път загреба самостоятелно. Йона също се гордееше със себе си. След това се възползваше от всяка възможност да плува и да се гмурка. Както се възползваше от всяка възможност, за да упражнява всички умения, които трябваше да притежава помазаната.

Колко странно, че най-после беше тук. На мястото, върху което се беше съсредоточило цялото й обучение. За което я бяха подготвяли през последните десет години от живота й. Това беше краят.

Тя се гмурна. Морето я обгърна и заглуши всички звуци. Отвори очи.

Водата беше по-бистра от тази в Матели. Можеше да види дъното. Малки рибки улавяха светлината, докато плуваха край нея. Очите й пареха от солената вода, но тя се насили да ги държи отворени. Огледа дъното. Камъни, пясък, скали, морски таралежи. Как щеше да намери това, което търсеше?

Това беше мисията й. Провалът беше немислим. Отправи молитва — не от тези на Алинда, а нейна собствена молитва, изпълнена с истинско чувство, а не върволица от заучени думи. След това изплува, за да си поеме въздух, и отново се гмурна. Търсейки, разузнавайки. Камъни, пясък, морски таралежи, риби. Изплува, за да си поеме въздух. Продължи, загребвано след загребвано.

Бял отблясък в пукнатина в скалите привлече погледа й. Когато трябваше да изплува за въздух, въобще не отвори очите си над водната повърхност, за да не я заслепи слънцето. Отново се гмурна. Отвори очи. Там, в новообразувана пукнатина между скалите, блестеше нещо бяло. Тя заплува натам и протегна ръце. Черепът беше заседнал здраво в пукнатината и трябваше да го издърпа. Скалистите ръбове бяха остри и раздраха китката й. Не изпита болка, но видя как червената й кръв се просмуква през празните очни ябълки на черепа.

Кръв. Кръвта привличаше хищници. Тя вдигна поглед и за пръв път огледа морската шир, вместо да забие очи в дъното. Беше безкрайна. Можеше да види надалеч, дотам, докъдето всичко изчезваше в тъмните, необятни дълбини. Дълбини, които можеха да крият какво ли не. Абсолютно всичко би могло да бъде привлечено тук от миризмата на кръвта й.

Тя беше обхваната от внезапен и всепоглъщащ страх. Задъха се и устата и дробовете й се напълниха с морска вода. Трябваше веднага да се измъкне оттук. Зарита с крака, за да се издигне нагоре, и с няколко силни загребвания разцепи водната повърхност, кашляйки и опитвайки се да си поеме дъх. Всеки миг нещо можеше да я сграбчи, да я завлече под водата, да забие зъби и нокти в беззащитната й плът. Непохватно се изтласка до брега, ожулвайки корема си на острите скали и одрасквайки едното си коляно на морски таралеж — сигурно все повече кръв изпълваше водата, трябваше да се изправи, да се отдалечи, да избяга. Кашляйки и треперейки, тя се заклатушка по брега. Не можеше да остане близо до водата, трябваше да се отдалечи, да отиде в храма, възможно най-далеч от морето. Чак след като вратата се затръшна зад нея, се осмели да спре и дишането й се забави.

Беше мушнала черепа под ръката си. Постави го внимателно върху кадифето, до атамето, камъка и житото. Чак тогава се престраши да надникне през прозореца.

Океанът се простираше огромен и блестящ около острова. Само вълните разцепваха водната повърхност. Нищо друго не се движеше в далечината освен птиците. Но беше трудно да се каже със сигурност, защото стъклата на прозорците бяха много мръсни. Тя дълго се взираше навън. После се приближи до другия прозорец и отново се вторачи в далечината. Така и не излезе от храма.

Щом слънцето започна да се спуска към хоризонта, Йона седна на пода и заоглежда раните си. Никоя от тях не беше особено дълбока, но знаеше, че могат да започнат да смъдят и да гноясват, ако не ги измие. Но нямаше нищо, с което да ги измие или превърже. Нищо подобно не би могло да се намери тук. Това не беше място за живеене, а за умиране. Мислеше си, че е подготвена за собствената си смърт, но през онзи ден осъзна, че убедеността й е била фалшива, че самоувереността й е била илюзия. От срам закри лицето си с ръце. Как можеше да разочарова Алинда по този начин? Да разочарова всички в Матели, да предаде цялата вяра, която хората бяха вложили в нея? Да бъде жертвоприношението, за да могат останалите да живеят, процъфтяват и да се размножават. Ролята й във вечния кръговрат беше ясна; нейната смърт за техния живот.

Тя седеше и се молеше. Но не получи отговор на молитвите си, нито намери такъв вътре в себе си. Чак когато цветовете на залеза изпълниха мръсните стъкла на прозорците, й хрумна нещо. Нещо, което беше научила. Не от Алинда, не в Матели, а у дома, в чифлика. Имаше толкова малко спомени оттам. Топло мляко направо от кравата. Уханието на окосена трева. Червени макове в ръцете й. Песен, прегръдка, няколко думи. И после съвет, изречен от някой възрастен — доколкото си спомняше, не беше майка й, а някой още по-стар. Майката на баща й? Една почти беззъба уста, казваща й как да почиства рани, ако няма нищо друго подръка.

Тя се изправи. В храма нямаше купички. Нямаше никакви съдове. Нищо, което можеше да й бъде от полза. Освен черепа.

Отиде до олтара. Черепът беше напълно гладък и чист. Дълго време беше престоял във водата и малките рибки и раци бяха полирали всяка частица от него. Всички зъби бяха непокътнати в челюстта. Черепът беше изненадващо малък. Или предшественицата на Йона е била много слабичка и дребничка, или е била много млада. Алинда е била все още дете, когато са изпратили предишната помазана на острова. Много години на изобилие бяха последвали жертвоприношението, затова дълго време нямаха причина да изпратят друга помазана. Поради това на Йона й беше позволено да остане в Матели в продължение на цели десет години.

Йона се зачуди какво ли е било името й.

Изведнъж се сети, че никога не беше чувала имената им. Всичките й предшественици бяха безименни момичета. Колко време щеше да мине, преди и нейното име да потъне в забвение?

— Прости ми — прошепна на момичешкия череп.

Тя приклекна и постави черепа между краката си. Не беше пила нищо, откакто бе напуснала континента. На острова трябваше да пости. Нямаше нищо за ядене, нито за пиене. Но откакто беше пристигнала, не се бе изхождала — дори не й беше минавала подобна мисъл, — затова успя да напълни черепа до половината. Престраши се да прекрачи прага на храма и внимателно почисти раните на стомаха, бедрата и краката, стъпалата и пръстите си със собствената си урина. Щипеше, което беше добър знак. Означаваше, че наистина почиства раните.

Знаеше, че трябва да измие черепа, но не можеше да се насили да излезе от храма и да отиде при морето. Постави черепа до себе си на пода, сгуши се до него и се почувства не толкова самотна.

Така премина за Йона вторият ден на острова.

Ha следващата сутрин вятърът се усили. Сивите облаци се гонеха един друг по небосвода. Беше й много студено и почти не беше на себе си от жажда. Солената вода, която беше погълнала предния ден, само влоши жаждата й. Знаеше какво трябва да направи сега. Трябваше да разбие черепа в скалите с помощта на камъка и ножа и да разпръсне парченцата му в бял кръг около храма, за да може предшественицата й да се събере със сестрите си. Точно както беше направила тя с черепа на своята предшественица. Както щеше да направи и следващото момиче с черепа на Йона, щом се озовеше тук. Това беше ритуалът, това беше свещеният закон. Така я бяха научили. Ако не изпълнеше това, едно от най-важните задължения, наложени й от съдбата й, тогава каква е била стойността на обучението й? Каква е била стойността на живота й?

Въпреки това не можеше да се насили да го стори. Не още. Черепът беше единствената й компания. Единственият й съд. Вече го беше осквернила с урината си. Това трябваше да бъде табу. Тогава какво значение имаше, ако не изпълнеше незабавно задължението си. Щеше да го направи малко по-късно.

Тя стоеше на пода и наблюдаваше през мръсния източен прозорец как слънцето се издига. Внезапно видът на омазаното стъкло я изпълни със свещена ярост. Грабна черепа и се понесе надолу към морето, без да я е грижа дали нещо се крие в дълбините му, дебнейки всяко нейно движение, за да я сграбчи веднага щом нагази във водата. В крайна сметка нали точно затова беше там. Напълни черепа с вода, отнесе го в храма и го облегна на стената, за да не се разлее нито капка от водата. После се приближи до олтара, махна камъка, житото и атамето и преобърна кадифената възглавничка. Имаше късмет, защото кадифето беше прикрепено за дървото само с малки гвоздейчета, които лесно можеха да се изкарат с ножа. Чак след като беше извадила половината от гвоздейчетата, осъзна какво вършеше. Оскверняваше олтара. Тя изпусна атамето на пода. Това беше ужасяващо. Как посмя да го стори?

Погледна през прозореца, после плъзна поглед по голия под, скромния олтар, боята, която се беше излющила от вратата. Безразличието и занемаряването бяха осквернили целия храм.

Тя вдигна атамето, извади последните гвоздейчета и разгърна кадифето. Разсмя се на глас.

— Ама какви сме късметлии само — каза на черепа.

Платът беше сгънат неколкократно и беше над четири път по-голям от самата възглавница. Нощем можеше дори да се загръща в него. Но първо щеше да обсипе храма с благоговението, което заслужаваше.

С водата в черепа и кадифения плат тя почисти и излъска прозорците, доколкото й беше по силите. След това изпра плата и го постла на скалите до храма, за да изсъхне. Блестеше като гигантско червено знаме на слънчевата светлина. Ако някой от Матели минеше покрай острова, за да провери дали жертвоприношението беше извършено, щеше да види отдалеч какво беше направила.

Тя отвори вратата на храма и се покатери върху нея, за да се качи на покрива. Щом се опита да се изправи на крака, гладът и жаждата накараха света да се завърти около нея и трябваше да седне. След като замайването й премина, остана още малко в седнало положение и просто се огледа наоколо. Океанът блестеше и изглеждаше безкраен във всички посоки. Не се виждаха други острови. Тя беше сама на света, сама със съдбата си. До този момент беше твърде съсредоточена, за да види какво я заобикаля. Нищо нямаше значение освен храма и задачите й. Насочи вниманието си към покрива.

Надяваше се, че някоя вдлъбнатина по него може да е събрала вода от скорошните дъждове. Но нямаше нищо. Тя преглътна сълзите си. Морски грабител прелетя много близо до нея и кацна в гнездото си. Внезапно тя забеляза, че там има много гнезда, замаскирани от сивия покрив, които са пълни с яйца.

Птиците се отбраняваха, връхлитайки върху нея с клюнове и нокти. Тя не вземаше всички яйца от едно гнездо. Изсмукваше ги сурови, както си седеше на покрива сред гневните птици и хвърчащите пера. Имаха чудесен вкус.

Яйцата отново й възвърнаха силите. В морето имаше миди и морски таралежи, ако можеше да ги улови, без да нарани ръцете си. Но все още не беше готова да влезе отново във водата. Вече не беше сигурна дали е готова да умре. Седеше с черепа в ръце в закътаната част на храма, чакайки кадифеният плат да изсъхне.

Черепът я гледаше с празните си очни ябълки и Йона пак се зачуди какво ли е било името й. Чувстваше, че е важно да има име, за да бъде истинска личност. Никога досега не беше назовавала някого или нещо, нито дори някое от кучетата на храма в родината й. Сега можеше да даде име на предшественицата си и по този начин да възвърне идентичността й, за да бъде нещо повече от поредното жертвоприношение, избраница, череп. Това беше трудно. Не знаеше как се избират имена. Опита се да измисли оригинално име, но й се стори абсурдно. Прокара пръсти по челюстите на черепа, по гладката повърхност на скулите му.

Тя беше толкова крехка и малка. И толкова мъртва. Краят на живота й беше настъпил много преди Йона. Както се беше случило и със сестрата на Йона, за която не си спомняше нищо друго освен името й.

— Мизра — каза тя и Мизра й се ухили с голите си зъби.

Така премина третият й ден на острова.

Вятърът продължи да духа няколко дни. Вълните се разбиваха в острова в равномерен ритъм, като туптенето на сърце. Птичите яйца свършиха. А не можеше да хване самите птици. Соленото месо на мидите само влошаваше жаждата й. На хоризонта не се задаваше дъжд.

Тя се загърна в кадифето и слезе на брега с Мизра и атамето.

Беше дошла тук, за да умре. Но сега бавно загиваше от глад и жажда — продължителна смърт, различаваща се напълно от тази, за която се беше подготвяла. Когато намери Мизра, започна да се страхува от чудовището. Сега го приветстваше. Искаше да умре като Мизра: бърза, достойна и значима смърт.

Вторачена в празните очни ябълки. Йона се надяваше с цялото си сърце, че смъртта на Мизра наистина е била такава.

Тя вдигна атамето. Първоначално затъненото острие само одраска дланта й. Трудно е съзнателно да се самонараниш. Тя притисна силно острието, докато кожата не поддаде и надолу не потече червена кръв. Изстиска възможно най-много от нея в морето.

— Тук съм! — Викът й се понесе от вятъра. — Ела и ме вземи!

Облиза последните капки от дланта си. Надяваше се, че кръвта ще е достатъчна примамка. Със сигурност беше кървяла повече, когато намери Мизра, но това не беше примамило нищо от дълбините. Може би беше необходимо целенасочено приношение. Не беше сигурна в нищо. Алинда не й беше споменала нищо. В историите й избраницата пристигаше на острова, извършваше необходимите ритуали с останките на предшественицата си и тогава смъртта й се надигаше от морето.

Дали не се дължеше на факта, че не беше разбила Мизра, и затова кръгът не беше завършен? Йона все още не можеше да се насили да го направи. Беше й дала име. Мизра вече беше нейна. Вече не принадлежеше на острова. Те си принадлежаха една на друга.

Йона зарея поглед в небето. Придърпа единия ръб на плата върху главата си, за да заслони очите си от блясъка на водата. Там, далече на хоризонта, можеше да види тъмно петно. Първото нещо, което наруши еднообразието, преследващо я от деня, в който беше пристигнала на острова.

Тя седна с Мизра в скута си и атамето в ръка, чакайки чудовището й най-после да се появи.

Той дойде в лодка. Не изглеждаше така, както си го беше представяла. Не беше гигант, със зъби, по-големи от ръста й, и нокти, по-остри от коси. Той беше обикновен мъж в копринени одежди и със злато на гърдите си. Изглежда, че дори не носеше никакви оръжия. Лодката му беше малка, с едно-единствено платно и брезент, опънат върху носа й.

Тя стоеше неподвижно и го чакаше. Щом стигна до острова, той хвърли котва, скочи във водата и извървя оставащото разстояние до брега, дърпайки лодката с въже, преди да я завърже за една скала.

Когато зърна очите му, разбра, че, времето й е дошло. Те не принадлежаха на човек, нито на животно. Бяха почти изцяло черни — очите на чудовище. Тя се изправи и остави кадифения плат да се свлече на земята. Оголи гърдите си и атамето падна върху скалите, издрънчавайки. Алинда не й беше дала никакви думи, с които да посрещне смъртта.

— Добре дошъл — каза тя.

Той я огледа от глава до пети. Тя осъзна, че това чудовище не се нуждае нито от нокти, нито от зъби. Той беше достатъчно опасен и без тях. Можеше да види глада в очите му, глад, който никое жертвоприношение на света не би могло да задоволи.

— Добре заварил — отвърна той и се усмихна. Не беше нито млад, нито стар, нито хубав, нито грозен, но усмивката му сякаш принадлежеше на праисторически хищен звяр.

Изпълни я с неувереност. Тя не искаше да чака повече. Наведе се и вдигна атамето, направи крачка напред и му го подаде.

— Ето. Направи го бързо.

Тя затвори очи. Не беше толкова храбра, че да посрещне смъртта си с отворени очи. Гладът и жаждата я бяха изтощили и едва се държеше в изправено положение. Скоро краката й поддадоха.

Силни ръце я хванаха и я положиха върху мекото кадифе. Когато отвори очи, погледът й срещна неговия. Очите му бяха тъмни и ако въобще беше възможно, изпълнени с още по-голям глад. Но не я нападна.

— Почакай малко — каза той и се скри от погледа й. Тя отново затвори очи. Срещу едната си устна, скрита под кадифето, можеше да усети бучката, направена от Мизра. Тя й даваше сили, за да изтърпи това, което предстоеше да се случи.

Скоро над нея падна сянка.

— Ето — каза гласът, но тя вече не можеше да държи очите си отворени. Имаше ли смисъл? Нещо се притисна до устните й. Тя ги отвори и студена, сладка вода потече в устата й. Закашля се, после отпи дълбока глътка.

Той й даде хляб, но тя не успя да хапне много. Беше толкова изморена. Той непрекъснато кръстосваше между лодката и храма, носейки разни неща. После понесе и нея. Тя се вкопчи в кадифето и в Мизра, обвита в него. Той я положи на пода на храма, но този път имаше нещо между нея и студения под, нещо топло и меко. Заметна я с кадифето.

Тя заспа.

Когато се събуди, той й даде още за пиене. Хапна нещо, може би риба. Пак заспа. Той не я докосна.

Когато се събуди, чудовището беше приклекнало до вратата и я наблюдаваше. Тя се изправи и пак отпи от водата. Беше гола. Нямаше смисъл да крие тялото си. Той вече го беше видял. Сега му принадлежеше.

Очите на прегладнелия блестяха. Йона се опита да потисне страха си. Помъчи се да успокои сърцебиенето си и да го направи равномерно като прилива и отлива. Опита се да посрещне съдбата си с гордост и сила, както я беше научила Алинда. Тя се беше отклонила от пътя, беше нарушила кръга, но съдбата й отново я настигна под форма, която никога не би могла да си представи, но която сега изглеждаше неизбежна.

— Сега чувстваш ли се по-добре? — Той се изправи и застана пред нея, като кула, скриваща светлината.

— Да, благодаря ти. — Тя разбираше защо й беше помогнал да се възстанови. Изтощената плячка не представляваше предизвикателство. Радваше се, понеже не искаше да бъде слаба.

— От много време ли си тук? — Той се обърна и погледна през прозореца.

— Колко дълго съм спала?

— Един ден и една нощ.

— Значи съм тук от… Не знам точно. Много дни.

— Без храна или вода? — Той заслони очите си с ръка и погледна към морето, сякаш търсеше нещо. Нейното търсене беше свършило. Ето това беше чакала толкова дълго.

— Ядях птичи яйца и миди.

— В моята страна се разказват истории за вашия култ. Че принасяте девици в жертва на тайнствен звяр, живеещ на безлюден остров посред нищото. Не вярвах, че е истина.

— Аз предавам себе си на Вечния кръговрат — каза тя. Той се разсмя.

— Не искам да те обидя. Но нали разбираш, че не съществува никакво чудовище? Че момичетата идват тук и бавно умират от глад. — Той огледа храма. — Но въпреки това тук се усеща присъствие… енергия. Привлече ме тук. Виждаш ли, интересувам се от източници на сила. Чувствам се длъжен да проуча всички истории, които чувам: за потоци с лечебни свойства, за планини, които те изпълват с мъдрост, за ритуали, които даряват вечен живот. — Погледна я изкосо. — Повечето са неверни или съдържат частици от нещо, което някога е било истина. Някои обаче… — Той изглеждаше разсеян, сякаш се беше размечтал. — Някои се оказват истина. И правя всичко по силите си, за да завладея истинските източници. Или ги унищожавам, за да не може никой друг да използва силата им.

— Ти завладяваш планини? — Тя се опита да разбере какво има предвид.

— Ако се наложи. Всяка територия може да бъде завоювана. Потоците могат да бъдат запушени. Познанието може да се запише и да се премести. Вещите… Имам библиотека, пълна със свитъци, съдържащи знания, за които останалият свят не може и да мечтае.

— Какво правиш тук?

Не можеше да възпре въпроса си, въпреки че вече знаеше отговора. Той беше тук, за да отнеме живота й. Можеше да отрича, че той — чудовището — съществува, колкото си искаше. Но тя беше способна да разпознае едно чудовище, когато то стоеше пред очите й.

— Отплавах с малка флотилия на изток от страната си в търсене на още източници на сила. Изворът, от който черпя силата си, не е достатъчен. Открих някои слабости. — Той стисна челюсти и замълча. Йона чакаше. Той се обърна и погледна през прозореца, за да се овладее, преди да продължи. — Отплавахме към Матели, за да узнаем повече за вашия култ. Получих потвърждение и дори ми казаха, че ново момиче току-що е било изпратено тук, за да умре. Оставих корабите си в Матели, за да не привличам внимание, и дойдох тук сам. — Той й се усмихна, оголвайки белите си зъби. — И намерих теб.

Острите му зъби се виждаха ясно, докато се навеждаше над Йона. Тя оголи шията си, като плячка. Но той започна да опипва панталоните си, ръцете му дърпаха неумело шнуровете им. Дишането му стана тежко и очите му се замъглиха. Извади члена си, беше изпълнен с кръв. Тя веднага разбра какво иска той — и това не беше смъртта й.

— Не! — изпищя и изпълзя назад върху рогозката. — Не трябва да ме оскверняваш, не трябва да опетняваш жертвоприношението.

Той вече беше приклекнал, беше застанал между краката й, стенейки и пъхтейки.

— Не съществува нищо, на което да направиш жертвоприношение — каза той. Тя помисли за народа си и за сушата, сполетяла ги през последните години, и веднага осъзна, че той греши. Започна да рита и се опита да стисне бедрата си, но той ги разтвори със силните си крака. Той беше чудовището, всичко, което би трябвало да е едно чудовище, но въпреки това цялата ситуация беше нередна, нещата не трябваше да се случат така.

— Би трябвало да ме убиеш! — изкрещя тя.

Той се ухили подигравателно и слюнката му закапа върху корема й.

— Ако настояваш. След като свърша.

Той разрушаваше всичко — това беше моментът, който бе чакала през целия си живот, а той й го отнемаше.

— Не! — изкрещя и започна да се бори още по-яростно. Той я блъсна силно и докато падаше назад, ръката й намери черепа на Мизра под плата и из тялото й потече нова сила.

Той се отдръпна, задъхвайки се.

— Какво беше това?

Пръстите й се промъкнаха под плата, пропълзяха по гладката кост, промушиха се през очните ябълки на Мизра. Завладя я пълно спокойствие. Чудовището се отдръпна, а пред нея застана един обикновен мъж с увиснал член.

— Няма да ме докосваш — каза тя. Не беше заповед, а констатиране на сигурен факт. Той се отдалечи още повече, докато гърбът му не се притисна до отсрещната стена.

Той кимна. Погледна към бучката под плата: Мизра.

— Такава сила.

— Сега си отивай.

Той я остави.

Йона се загърна в кадифения плат и завърза Мизра в гънката до бедрото си. Атамето лежеше на пода до нея, може би той беше решил да го използва, след като свършеше с нея. Напъха го в плата около кръста си и загърна камъка от олтара в подгъва. Огледа се наоколо. Единственото, което беше останало, бяха рогозката за спане, мехът му за вино и малката маса олтар. Гола стая, която беше станала свидетел на толкова много страдание. После излезе навън под слънчевата светлина и затвори излющената врата зад себе си. Мъжът не се виждаше никъде. Поставила ръка върху Мизра, тя обиколи храма, вървейки вътре в белия кръг. Зачуди се дали той беше казал истината. Дали всички избраници бяха умрели от глад? Всички онези момичета преди нея? Или чудовищата им бяха дошли? Пукнатината в дъното на океана, където беше намерила Мизра — дали беше естествена, или някой невъобразим ужас я беше разпорил? Дали смъртта на Мизра е била част от Вечния кръговрат, или е била безсмислена?

„Смъртта винаги е безсмислена“ — прошепна Мизра между пръстите й. Йона се замисли върху това. Може би беше така. Или може би Алинда имаше право. Но знаеше едно нещо със сигурност: не възнамеряваше да умре от жажда и глад на този остров.

Тя слезе при лодката. Той седеше на кърмата и закрепваше товара.

— Отведи ме далеч оттук — каза тя, с пръсти, все още смушени в очите на Мизра. Той я погледна. Не можеше да разгадае изражението му.

— Сега?

Тя кимна. Позволи му да й помогне да се качи в лодката. Тя седеше там, докато той събра принадлежностите си от храма, завърза ги във вързоп и ги качи в лодката. Тя зарея поглед в морето. Беше ясносиньо. Йона внезапно си спомни, че очите на майка й имаха същия цвят.

Той вдигна котвата. Тя го погледна и в същия миг осъзна, че чудовището не е изчезнало. Просто дебнеше подходящия момент. Без Мизра щеше да бъде напълно беззащитна.

Намотавайки мократа верига в лодката, изведнъж той се обърна към нея.

— Как се казваш?

— Йона. А ти?

— Искан.

Това беше името на чудовището й. И той притежаваше смъртта й.