Наондел

Кабира

Достигнах Къщата на усамотението, без някой да ме види. Всички пазачи тичаха наоколо, носейки вода или спасявайки това, което все още можеше да се спаси от Двореца на тишината. Вратите на двореца бяха отворени. Не знаех къде се намира библиотеката, знаех само, че е разположена на приземния етаж. Отворих много врати, някои бяха заключени, други водеха към празни стаи. Стъпките ми отекваха по мраморния под. Сърцето ми препускаше. Дори не знаех с каква цел търсех библиотеката. За да прегледам свещените писания с надеждата да открия нещо, с което бих могла да спася Есико? Или за да спася най-ценните текстове, в случай че пожарът се разпространеше? А може би за да намеря нещо, което да отнеме завинаги силата на Искан?

Не знаех.

Най-отдалечената врата беше заключена и веднага осъзнах, че това трябва да е правилната врата. Есико ми беше казала къде Искан пази ключовете: в кутия в спалнята му. На горния етаж.

Отново прекосих коридора и намерих стълбището. Обърсах потните си длани в панталоните си, преди да тръгна да се изкачвам по стълбите. Тогава чух шумове: дрънчене и трополене. Разнасяха се отгоре. Поколебах се — смеех ли да продължа по-нататък? В момента, в който спрях, на стълбите пред мен се появи фигура. Мъж с кожена ризница беше застанал с гръб към мен и дърпаше нещо тежко.

Плъзнах се надолу по стълбите и се скрих зад една отворена врата. Можех да видя дъното на стълбището през малък процеп между вратата и рамката. Чух стон и няколко тежки тупвания, после мярнах пазач, който влачеше тежък чувал след себе си.

Плячкосник, който се възползваше от царящия хаос. Той беше смел и глупав. Искан щеше да го намери, където и да се скриеше.

Тогава се сетих, че ще намери и мен. С помощта на Анджи никой не можеше да се скрие от него.

Щом пазачът изчезна през входната врата, бързо хукнах нагоре по стълбите. Покоите на Искан заемаха целия горен етаж: поредица от стаи, които на пръв поглед изглеждаха почти скромно обзаведени. Само че аз знаех истинската стойност на няколкото разпръснати вази. Разпознавах истинската цена на тези древни изрисувани пана. Той притежаваше колекция от произведения на изкуството, достойна за принц, но когато стойностното не е представено от злато или бижута, малцина биха могли да осъзнаят какви богатства е скрил там.

Подозирах, че пазачът е заграбил по-простите неща като сребърни свещници и други евтини вещи. Втурнах се през стаите, уплашена, че кутията с ключа е попаднала в тежкия чувал на крадеца. Но когато се озовах в спалнята на Искан, веднага я видях върху ниската масичка до леглото му: обикновена дървена кутия.

В кутията имаше един-единствен ключ.

Незабавно слязох на долния етаж и влязох в библиотеката. Есико и Сонан ми я бяха описали с големи подробности. Не беше трудно да намеря рафтовете с най-тайните свитъци. Онези, които съдържаха цялото скрито познание. Познание, което Искан искаше да запази за себе си. Набързо огледах свитъците, опитвайки се да реша от кои се нуждая най-много. Изведнъж стържещ, метален звук проряза врявата на пожара.

Спуснах се към прозореца, гледащ към градината и горящата сграда. Изглежда, че огънят беше обхванал и съседния Храм на учението. Между двореца на суверенния принц и Къщата на усамотението се намираше затворът, който Искан беше построил за Анджи. Шумът, който бях чула, беше звукът, издаван от вратата на този затвор. Не можех да я видя от прозореца, но бях напълно сигурна. Някой току-що я беше отворил.

Щом се огледах наоколо, намерих кожена чанта, в която напъхах най-ценните свитъци. Онези, за които знаех, че дори Искан не може да ги дешифрира, включително и някои, които разказваха за източници на сила. Знаех, че не беше направил копия. Беше твърде подозрителен за нещо подобно. Напъхах вътре възможно най-много, въпреки че можех да чуя как хартията се смачква и се къса. Не мислех за тяхното опазване — поне не тогава. Мислех за пламъци, горяща хартия и отмъщение. Но най-вече мислех за Анджи.

Няколко души притичаха покрай мен, докато забързано прекосявах Градината на вечното умиротворение, за да стигна до извора. Никой не ми попречи. Всички бяха заети да потушават пожара, да бягат от огъня, да помагат на ранените. Аз също тичах, за да си помислят, че и аз участвам в тези усилия. Щом наближих стената около Анджи, видях, че вратата е отворена. Продължих да тичам, докато не стигнах до вратата, след което бързо се шмугнах вътре.

Беше минало толкова време, откакто за последно бях близо до нея. Спрях се на прага и поех дълбоко дъх. Ухаеше както винаги. Влага, почва, гниещи листа. Но обграждащите стени, които Искан беше построил, бяха направили миризмата концентрирана и почти застояла. А какви стени бяха само: украсени със златни релефни изображения на планини и диви животни. Подът беше мраморна мозайка. Няколко запалени факли висяха около помещението и златните стени отразяваха блясъка им. Сега забелязах, че пагода покривът имаше отвор на върха си, покрит с решетка. Очевидно Искан беше осъзнал, че не може да отдели Анджи от луната, ако иска да разчита бъдещето във водата й, което, разбира се, беше най-голямото му желание. Вътре пламъците на пожара не се виждаха толкова ясно и почти избледняваха под ярката светлина на пълната луна.

На ръба на извора седеше Есико, потопила едната си ръка във водата. Бавно се приближих до нея. Спрях се и за пръв път от над трийсет и пет години погледнах в черната вода на Анджи.

Сякаш забих поглед в кладенец, пълен със спомени за тежки загуби.

Изведнъж всичко ме връхлетя като приливна вълна. Майка, татко, сестрите и брат ми, чиито лица се бяха изплъзнали от паметта ми и бяха потънали в забвение. Тримата ми силни, хубави синове. Всички онези, които бяха убити от Искан с помощта на Анджи. Паднах на колене, притисната от толкова тежка мъка, че повече не можех да стоя права. Ридаех така, както не бях ридала от момента, в който Искан ми отне Корин. Сълзите ми развълнуваха повърхността на водата. Есико седеше неподвижно до мен и не казваше нищо. Щом спрях да ридая, без да продума, ми подаде сребърен черпак. Напълних го с вода и отпих.

Усетих как силата на Анджи потича из цялото ми тяло. Беше като сребро, леещо се във вените ми, като опияняващо вино, като сока на младостта. Можех да почувствам как се подмладявам с години. Усещането беше по-силно от предишните случаи, в които бях пила от водата при пълнолуние — поне доколкото си спомнях. Изправих се и поех дълбоко дъх.

— Заради кървавата луна е — каза Есико и посочи към отвора, покрит с решетка. Луната над нас беше червена като вино. Червена като кръв.

Никога досега не го бях изпитвала. Нещо се случва с водата на Анджи. Тя ми показва бъдещето по-ясно от всякога.

Отново погледнах към повърхността. Видях отражението на червената луна. Видях своето лице и това на дъщеря ми. Видях как се отдалечаваме една от друга. Все по-надалеч, докато между нас не се разпростря необятен океан. Видях жените от дайрахеси да работят рамо до рамо. Редуваха се други образи, смътни и трудни за разбиране. Заплаха, голямо унищожение. Развитие, нещо ново. После зърнах много по-ясен образ: Есико на трона на суверенния принц, целия Каренокой в краката й.

Изтръпнах и се обърнах да я погледна.

— Трудно ли ти е да тълкуваш образите на Анджи? — каза нежно, с тон, който не я бях чувала да използва по отношение на мен, откакто беше много малка. — За мен повечето неща са много ясни.

Обхвана ме огромен страх. Нима Анджи щеше да потопи Есико в мрак и лудост, както беше направила с Искан? Щеше ли, подобно на него, да убива и да отравя, за да постигне целите си?

— Есико, обещай ми, че няма да пиеш от тъмната вода, оаки, обещай ми! — Наклоних се към нея и сграбчих ръцете й. — Този извор води само до страдание и смърт. Трябва да бъде зазидан, за да не може никой да се доближава до него!

Есико се изправи и нежността изчезна от стойката и тона й.

— Майко, аз не съм като баща си. Ще използвам извора правилно. Ще я използвам по предназначение. Трябва да се видиш сега, само след един черпак от водата й си възвърна години младост! Изглеждаш силна и здрава. Какво нередно има в това?

— Няма нищо лошо в стареенето — казах аз и преди да успея да се спра, продължих: — Иска ми се да остарея по-бързо, да умра и да се освободя от страданието си, да забравя за всички, които съм обичала и които са ми били отнети. Но Искан няма да ми позволи да умра, защото се наслаждава на мъките ми. Нима вече си забравила братята си, Есико? Нима си забравила колко те обичаха и те глезеха — теб, най-малкия си брат?

— Тяхната смърт не е по вина на Анджи, майко.

Есико кръстоса ръце и ми обърна гръб.

— Нима? Искан се възползва от силата й, това е вярно, вината е негова. Но изворът е източникът на неговата арогантност. — Обърнах лице към червената луна, за да възпра сълзите си. — Трябваше да имаш сестри, знаеш ли това, Есико? Много сестри. Но Искан ми ги открадна с помощта на Анджи. Уби ги всичките. Затова скрих пола ти и те представих за негов син, Есико. За да те задържа.

— Това не е вярно! — провикна се Есико. — Престани, майко!

— Погледни в извора — подканих я. — Виж сама.

— Не! Лъжите ти са твърде безсрамни. Няма да омърся Анджи с тях.

— Погледни! — умолявах я и дори се опитах насила да наведа лицето й към повърхността. — Виж дали лъжа!

Смъртта ми. Внезапно нещо я докосна. Сграбчи я в желязна хватка. Не я придърпа по-близо, но и не я освободи. Имах чувството, че някой държи сърцето ми в ръцете си.

Задъхах се. Първоначално суров, после предизвикателен, погледът на Есико срещна моя.

— Невъзможно — изпъшках. — Сега водата не е оаки.

— Израснах с водата на Анджи във вените си. Играх си на ръба й, разчитах бъдещето във водата при пълнолуние. Мога да правя неща, които никой друг не може. Дори и баща ми.

Точно в този момент някой влезе през отворената врата. Есико пусна смъртта ми и двете рязко се изправихме.

Беше Гарай. Дългата й коса сияеше като бял пламък на лунната светлина. Изведнъж си спомних за света отвъд Анджи, за писъци и викове, за пращящ огън. Дали тук не бяхме вкарани в капан? Обкръжени от огъня? Не се тревожех за себе си, но Есико…

— Как изглежда? — попитах. — Пожарът?

— Започнаха да го овладяват — отвърна Гарай кратко. Тя запретна левия си ръкав и огледа внимателно ръката си. От вътрешната страна на ръката й имаше няколко реда белези, повечето от които бяха сребристи и трудно се различаваха в мъждивата светлина, но един беше по-тъмен от останалите.

— Добре — каза Есико — по-скоро на Гарай, отколкото на мен. — Дадох нареждания всички пазачи и слуги да помогнат за потушаването му.

Затова сградите бяха толкова празни. В съзнанието ми проблесна мисъл.

— Къде е Искан?

Есико извърна поглед.

— Той е в Двореца на тишината.

— Той е запалил пожара — казах аз и погледнах към дъщеря си, която не отговори. Това беше достатъчно потвърждение.

Гарай се приближи до извора, коленичи, загреба с ръка и отпи от водата. Отново се обърнах към Есико.

— Не виждаш ли? Искан е обезумял, поразен е от лудостта на жизнената сила. Готов е на всичко, за да постигне целите си — дори да убива наред. Сигурно СИ видяла истината в Анджи, Есико, моя единствена дъще?

Тя замълча за миг.

— Какъв беше татко, когато се запозна с него?

— Егоцентричен. Готов да направи каквото е необходимо, за да получи това, което иска. Мислеше, че всички са против него и че превъзхожда околните.

— Ето, виждаш ли! — Тя се обърна към мен с умоляващи очи. — Винаги е бил такъв! Но това не съм аз, майко, не можеш ли да го видиш? Аз не съм като баща си.

Исках да протегна ръце и да прегърна дъщеря си — моята красива, силна, мъдра дъщеря. Но единственото, което можех да усетя, беше хватката й върху смъртта ми.

Сега аз й обърнах гръб. Тогава зърнах някого. Естеги се плъзна иззад вратата като сянка и се насочи право към мен. Не се поклони. Застана с високо вдигната глава и ме погледна в очите.

— Изродих две от децата ти. Служех ти вярно. Пазех тайните ти, сякаш бяха мои. Вярваш ли ми?

Изненадана, аз се загледах в Естеги слугинята. В Естеги жената. Тя не приличаше на себе си под блясъка на луната.

— Не вярвам на никого, Естеги. Но ти вярвам толкова, колкото на дъщеря си и на Гарай. — Докато изричах имената им, осъзнах, че те са единствените хора на света, които означават нещо за мен. Погледнах към Гарай. Тя държеше нож, притисна го към оголената си лява ръка и започна да мърмори нещо. Чак тогава си дадох сметка, че тя е единственият ми СЪЮЗНИК срещу Искан, срещу дайрахеси, срещу света. Повече от Есико, която винаги е била по-близка с баща си, отколкото с мен.

Гарай и Естеги — двете, които винаги са били до мен.

Естеги обмисли отговора ми и после кимна.

— Това ни стига — каза тя. Сетне се обърна към Есико. — Няма ли да извикаш за помощ? Няма ли да извикаш пазачите и да им разкажеш какво си видяла тук?

Есико се обърна към мен, Гарай и Естеги.

— Предавала ли съм ви някога? За каква ме вземате?

Естеги бързо се обърна и ни остави. След малко се върна с още три жени. Сулани, Кларас и Орсеола. Трите носеха чували, въжета и вързопи. Не можах да възпра смеха си.

— Каква жалка гледка! Какво си мислите, че правите?

Сулани настръхна. Тя се доближи и се надвеси над мен.

— Напускаме това прокълнато място — каза през стиснати зъби. — Писна ни да се отнасят с нас като с животни.

— Няма да стигнете далеч. — Поклатих глава. — Как биха могли четири жени сам-самички да се изплъзнат от силата и лудостта на Искан?

— Имаме план. — Сулани посочи към нещо, пъхнато в колана й. Погледнах натам.

— Нож, откраднат от кухнята? Това ли е планът ви? Това ли е оръжието ви?

— Какво знаеш за плана ни? — Сулани не откъсваше поглед от мен. — Какво знаеш за способностите ни?

— Сулани. — В устата на Естеги името се превърна в настойчива молба. В нежна ласка. Тази единствена думичка беше достатъчна, за да накара Сулани да се отдръпне. Естеги ме погледна — все още с очите на свободна жена. Назова ме по име, сякаш бяхме равни. — Кабира, отдавна се подготвяме за това бягство. Имаме кораб.

Кларас направи движение, за да я спре, но Естеги поклати глава.

— Кабира също е пленница като нас. Както и Гарай. — Тя повиши гласа си, за да включи Гарай, която сега беше приклекнала и припяваше нещо, с нож в ръка. — Кабира, може би не виждаш клетката си така, както я виждаме ние. Но тя съществува. И ти можеш да бъдеш свободна.

— Свободна? — Засмях се и дори аз можех да чуя колко горчив и наранен е смехът ми. — Свободна? Свободата не съществува, Естеги. Не и за мен. Не и от това, което ме държи в плен.

— Напротив, Кабира. — Тя постави длан върху ръката ми. — Свободата е възможна, дори и за теб.

Поклатих глава. Отърсих ръката й. Обърнах се към извора, където Гарай беше коленичила, и избърсах бузите си с ръкавите си.

Гарай поряза кожата си с ножа. Появи се тъмна ивица. Кръвта закана във водата на Анджи.

И Анджи отговори.