Наондел

Сулани

Бяха седмина. Имаха числено превъзходство. Яздеха коне и бяха тежко въоръжени. Аз разполагах с кинжала и ножа, така че можех да убия двама или трима, може би повече, но не и преди да им се отвори възможност да наранят някоя от другите жени. Или да ги пленят, да пленят всички ни. Обратно в клетката. Обратно при него. Военачалника, мъжа, чудовището, везира. Искан.

Бързо ни обградиха. Йона лежеше на земята, облегната на ствола на едно дърво. Орсеола беше приклекнала до нея, бе допряла едната си ръка до ствола и мърмореше нещо. Гарай стоеше с високо вдигната глава до мен, без да трепери или да се крие. Но как би могла да ми помогне?

Предводителят на войниците, млад мъж с кестенява брада и тежки бойни ръкавици, се обърна към Кабира.

— Кабира ак Малик-чо. Съпругът ви ви нарежда незабавно да се върнете в Охадин.

Кабира хвърли презрителен поглед към мъжа върху коня.

— Кажи на съпруга ми, везира на Каренокой, че не си успял да намериш съпругата му.

Очите на войника премигнаха. Погледът му се плъзна по всички нас. После дръпна юздите, за да обърне коня си, и мъжете му направиха същото.

Но след това сви рамене и смръщи чело.

— Ще тръгнете с нас. Веднага. — Даде сигнал на мъжете си и трима от тях извадиха мечовете си и слязоха от конете си.

Войниците бяха изпратени да ни намерят. Да ги накараме да забравят, че са ни видели, не беше така лесно, както с непознатите.

Орсеола мърмореше все по-настоятелно. Върховете на дърветата шепнеха, поклащани от вятъра. Сухите листа шумоляха под ботушите на войниците, докато те пристъпваха към нас. Един от тях се насочи към Йона. Другите двама се отправиха към Кабира, Гарай и мен.

Гарай протегна ръце към единия от тях.

— Не — каза тя и той се закова на място с полуотворена уста и високо вдигнато оръжие. Единственото, което се движеше, бяха очите му.

Извадих кинжала, който бях взела от войника на стената, и нападнах другия войник. Той не беше подготвен, затова успях да забия оръжието си в окото му. Умря на място. Водачът, все още възседнал коня си, нададе вик и се втурна към мен, следван от другите трима конници.

Шепотът на дърветата ставаше все по-силен и се сливаше с мърморенето на Орсеола. Бутнах Кабира на земята и подадох ножа си на Гарай, като едва успях да избегна коня на водача им. Кинжалът ми нямаше голям обсег, затова се хвърлих настрани и прерязах гърлото на войника, който се беше надвесил над Йона. Грабнах меча му и се завъртях.

Конят на водача изцвили и се изправи на задните си крака. Един от конниците започна да крещи и размаха ръце пред лицето си. Тогава войниците загубиха контрол над конете си. Те цвилеха, подскачаха, изправяха се на задните си крака, опитвайки се да съборят ездачите си.

Навсякъде гъмжеше от насекоми. Върху конете, върху бронята на войниците и незащитените им лице. Пълзяха, жилеха, хапеха, бръмчаха. Бръмбари, мравки, паяци, хлебарки, стоножки. Всички те бяха призовани от изгнили дънери, стволове на дървета и тъмни, влажни дупки в земята. Мъжете и конете обезумяха. Крещяха, мятаха се и мечовете им изпопадаха на земята с пронизително дрънчене. Само мъжът, когото Гарай беше замразила, стоеше неподвижно, докато бръмбарите и хлебарките лазеха по отворените му очи, в косата и ушите му, по цялото му тяло, докато не беше покрит напълно от черна, жива броня. Тогава падна по гръб. Сгърчи се няколко пъти. И отново престана да се движи.

Нито едно насекомо не докосна нас, жените.

Войниците напълно бяха изгубили контрол над конете си и те се втурнаха между дърветата. Чухме как тропотът на копитата постепенно заглъхва в далечината. После се възцари тишина, с изключение на пълзящия звук, издаван от милиони оттеглящи се насекоми.

Погледнах към Орсеола. Тя ми се усмихна.

— Дърветата могат да говорят помежду си — каза тя. — Просто повечето са забравили как. Помогнах им да си спомнят. Също така могат да призовават насекоми, когато усетят опасност. Справиха се много добре. — Тя потупа ствола на дървото и насекомите започнаха да пълзят обратно в дупките и скривалищата си.

Гарай беше хванала юздата на един от конете на падналите войници и му шепнеше нежно. Ушите му бяха притиснати назад, очите му се въртяха, но не се съпротивляваше, а само трепереше.

— Дръж го — каза ми тя. — Ще хвана още един.

Направих каквото ми каза. Хванах коня, загалих врата му и започнах да му говоря.

Кабира седеше с кръстосани крака до Йона, която лежеше неподвижно на земята под дървото. Орсеола се изтегна до тях и задряма. Никой не каза нищо.

Не знаехме с колко време разполагаме.

Нямахме друг избор, освен да чакаме.

След известно време Гарай се завърна с кафяв боен кон. Той я следваше доброволно, въпреки че не държеше юздите му.

— Ще изпратим конете на север — каза тя. — Лесно биха могли да отнесат четири жени. По този начин бихме могли да заблудим преследвачите си. Поне за известно време.

— Можем само да се надяваме — изсумтя Кабира.

Погледнах към Гарай.

— Как да накараме конете да вървят на север?

Тя потупа кафявия жребец, който потърка муцуна в бузата й.

— Не да вървят. Да галопират. И да оставят след себе си ясни следи.

Гарай привика коня, който държах, и той веднага тръгна към нея. Махна седлата и дисагите на двата коня, застана между тях и започна да им говори тихо. Двете животни наведоха глави към белокосата жена и завъртяха ушите си към нея. Тя докосна муцуните им и нежно ги погали между очите. Кафявият жребец изцвили и тръсна глава. След това препусна с всички сили, следван от другия жребец. Скоро животните се изгубиха от погледа ни.

Вдигнах едното седло, занесох го долу при реката и го метнах колкото може по-надалеч. Гарай донесе другото седло и направи същото. Седнахме до Йона и зачакахме.