Наондел

Сулани

Заради Естеги реших да избягам. Откакто я срещнах, всичко, което правех, беше заради нея. Тя искаше да се присъединим към Кларас и Орсеола: аз изпълних желанието й. После искаше да включим Гарай и Кабира и не желаеше да изостави Йона. Желанието й беше заповед за мен.

По нейно настояване качих останалите върху пагода покрива в Охадин и им помогнах да избягат от гнева на военачалника. Сякаш нищо не тежаха, ръцете ми бяха по-силни от всякога. Дори безжизненото тяло на Йона не ме напрегна. Сякаш жизнената сила на реката отново течеше във вените ми. И все пак не беше същото. Силата беше някак друга. Имаше различен вкус. Ръководеше ме по различен начин. Вече не бях посредник, отмъстител. Бях самата себе си: Сулани.

Защо не взех ножа и не го забих по-дълбоко в него? Когато качих и последната жена — Кларас, с тежкия корем, — се огледах наоколо. Можех да се върна тичешком и да го убия. Можеше да твърди каквото си иска за смъртта си, но ако го намушках достатъчно пъти, щеше да умре.

Никой не се виждаше. Вратата беше само на няколко крачки.

— Сулани. — Лицето на Естеги се появи над ръба на покрива. Тя протегна ръка. Поех я, почувствах мекотата й, късите пръсти, костеливата китка. С нейна помощ се изтласках нагоре, докато не се хванах за ръба на покрива и не се метнах върху него.

Наведохме се и тръгнахме по покрива. Погледнах на изток. Дворецът на тишината се беше превърнал в купчина димящи отломки. Огънят, който беше обхванал Храма на учението, вече беше под контрол. Спрях на ръба на покрива и огледах обкръжението ни. Външната стена, обграждаща двореца, беше точно под нас. Охраняваха я много стражи. Твърде малко от пазачите бяха напуснали постовете си, за да помогнат при потушаването на пожара.

Не ми харесваше, че трябва да се движим по път, който не бях планирала и за който не бях изготвила карта. Знаех, че мъжете на военачалника са добре обучени и издръжливи. Ужасът ги беше направил такива.

— Изчакайте тук — казах аз. — Не издавайте нито звук.

Естеги кимна. Метнах се върху стената. Беше чудесно да се движа отново, да бягам, да се промъквам и да прикляквам. Лесно открих първия патрул, приближих се до единия от пазачите откъм гърба му и прерязах гърлото му, преди да усетят присъствието ми. Другият нямаше време дори да извади меча си, преди да му отнема способността да говори. Никакви други стражи не можеха да се видят в този участък на стената. Но аз не бях запозната с установения ред или патрулите им. Може би скоро щеше да дойде друг патрул. Може би имаха система от редовни сигнали, за да потвърдят, че всичко е наред. Изкарах единия от шлемовете им и го пъхнах под мишница. После надникнах през стената, за да видя какво има отвъд нея. Долу беше тъмно, но можех да различа малки къщички, построени до стената. Това беше добре, понеже означаваше, че има улички, в които можем да се скрием. После изтичах обратно по стената и подсвирнах тихо към пагода покрива. Естеги хвърли единия край на въжето, което бях оставила там, и аз го завързах за халка в стената. Те се плъзнаха надолу една по една. Просто да избягам с Естеги. Това беше всичко, което исках. Но тя беше събрала една след друга жени с прерязани криле. Такава си беше. Не можеше да обърне гръб на някой нуждаещ се. Щом се плъзна малко тромаво по въжето, аз я хванах в ръцете си и за кратък миг я притиснах към себе си. Вдишах топлината и уханието й, после я пуснах, за да хвана Йона, която беше спусната от Гарай. Йона бе дошла на себе си, но беше много слаба.

— Всичко наред ли е? — попитах.

— Моята смърт — изхриптя тя. — Той я придърпа толкова близо, че ми диша във врата. — Тя се усмихна накриво. — А вече не я приветствам като бездомно куче.

Гарай развърза въжето и скочи без него. Поведох ги и извървяхме известно разстояние по стената, но не до края, където бяха телата на мъртвите пазачи. Отново завързах въжето и го хвърлих върху покрива на малка къща, разположена точно под нас.

— Това е най-трудната част. Ако стигнем до града, без да ни забележат, можем да се отправим на запад под булото на мрака. Сега бъдете тихи и бързи.

Гарай слезе първа, без да издаде какъвто и да било звук. За възрастта си беше много пъргава и силна. Тя помогна на останалите, докато аз наблюдавах зорко за някое движение. Кабира беше тромава и бавна и вдигна доста шум, докато се спускаше по въжето. Когато наближи края, падна тежко. Огледах се. Вдигнах ножа и заех отбранителна поза, докато Естеги се спускаше, следвана от Кларас.

Орсеола ги видя. Без да продума, посочи на изток по стената. Лунната светлина блестеше върху приближаващите се върхове на копия. Направих й знак да слезе долу. Очевидно все още не ни бяха забелязали или нямаха лъкове. Надявах се Естеги да разбере, че трябва да вземе останалите и да тръгнат веднага. Йона не можеше да слезе сама. Положих я на земята. Малкото й тяло се сви в сива бучка, едва различима в сенките. Бързо сложих шлема и се втурнах към пазачите. Те не биваше да откриват Йона или въжето. Или да сигнализират.

Вероятно първоначално не повярваха на очите си. Бяха трима и просто стояха и чакаха да се приближа. Сигурно бяха решили, че съм един от тях, че им нося послание. Нощният мрак ми съдействаше. Вече ги бях наближила, когато единият от тях вдигна колебливо копието си. Хватката му беше слаба и лесно го изтръгнах от ръцете му, завъртях го и го пронизах в гърдите. Той изрева и се преви на две. Пазачът отдясно се хвърли върху мен с копието си, но третият пазач беше принуден да остане по-назад, понеже горната част на стената беше твърде тясна за трима души. Изритах копието настрани и извадих 1 ножа си. Той беше къс, нямаше достатъчно широк обсег, но все пак мъжът не успя да извади меча си, преди да забия ножа в гърлото му. Веднага падна на колене, но първият пазач все още стоеше прав, с копие, подаващо се от гърдите му. Третият пазач, който беше най-отзад, изрева и се втурна към мен. Затърсих пипнешком ножа си, но не успях да го намеря. Тогава се хвърлих в краката му и успях да го поваля на земята с цялата тази нова сила — старата ми сила, някога толкова позната, която смятах, че съм загубила завинаги. Тежкото му снаряжение ограничаваше движенията му. Преди да успее да се изправи, изпълзях изпод краката му, завъртях се и скочих върху гърба му. Ризницата му не ми попречи да му изкарам дъха. Изтръгнах меча от ръката му и го забих в незащитения му врат.

После прерязах гърлото на първия пазач, проявявайки милост.

Свалих шлема, издърпах ножа от гърлото на другия пазач и го избърсах в панталоните му. Мечът беше добър, но щеше да ми бъде невъзможно да го скрия по време на бягството ни. Един от тях имаше кинжал, много по-дълъг и хубав от ножа ми. Пъхнах и ножа, и кинжала в колана на панталоните си и побягнах.

Йона ме чакаше там, където я бях оставила. Вдигнах я на гърба си и тя обви ръце около шията ми. Метнах се от върха на стената, държейки въжето в двете си ръце. Тъй като носех Йона, това затрудняваше слизането ми, но само малко. Не след дълго стигнах до покрива на една от къщите долу и се огледах. Никой не се виждаше.

Добре. Естеги беше постъпила разумно, вземайки останалите и продължавайки напред.

Оставих въжето да виси и направих няколко крачки върху покрива. Наместих Йона на гърба си, хванах краката й и скочих от покрива. Приземих се на тясната уличка, която минаваше пред къщата.

Усетих ръка върху рамото си. Завъртях се, готова да използвам и двете остриета.

— Шшш — разнесе се дрезгавият глас на Естеги. — Ето тук.

Тя ме поведе през лабиринт от улички, където със сигурност щях да се загубя. Луната се беше скрила зад облаци и мракът беше станал непрогледен. Никога не бях стъпвала в града отвъд стените на двореца, но Естеги го беше посещавала често, за да изпълнява различни поръчки за дайрахеси. Отведе ме пред една врата, където чакаха останалите, тихи като мишки. Без да продумаме, продължихме да вървим през града. Сега беше ред на Естеги да ни води — Естеги, която знаеше какво трябва да направи.

Охадин нямаше отбранителни стени — военачалникът си беше поставил за цел да защити само двореца, — затова за нас беше лесно да се промъкнем незабелязано. Разбира се, сблъскахме се с някои нощни странници; пияници, разносвачи, пекари, които вече се бяха отправили към фурните си, за да приготвят сутрешния хляб. Но ако някой се опиташе да ни заговори, Естеги просто ги поглеждаше, вдигайки длани, и думите замираха на устните им и те ни оставяха на мира. Сякаш вече не можеха да ни видят или внезапно бяха загубили интерес. По този начин прекосихме града и излязохме на главния път, водещ на запад, от Охадин до Амека — града, който служеше като търговски пункт за голямата река Сакануй. Стоките, внесени от чужди земи отвъд океана, се транспортират по реката до столицата.

Вече се зазоряваше, а току-що бяхме излезли от Охадин. Йона висеше на гърба ми, но не ме затрудняваше. Тази, която ни забавяше, беше Кабира, която беше наранила крака си при падането и куцаше, въпреки подкрепата на Гарай.

— Трябва да тръгнем по друг маршрут — казах аз, когато спряхме, за да си отпочинем малко.

Орсеола се взираше в мрака.

— Има път. На юг. Козя пътека. Не се използва често,

— Откъде знаеш това? — попитах я подозрително. Доколкото знаех, подобно на повечето от нас, с изключение на Естеги и може би на Кабира в младостта й, Орсеола не беше излизала отвъд стените на Охадин.

— Видях пътеката в сънищата им — каза Орсеола. — Целият този пейзаж е запечатан в съзнанието ми като карта. — В гласа й се усещаше горчивина. — Никога не съм молила за това. Не искам да го нося със себе си, където и да отида. Просто ми дай дървета и ще съм щастлива.

Скоро открихме пътя и тръгнахме по него. Напредвахме бавно. Препъвахме се в корени и камъни. Орсеола вървеше най-отпред и ни предупреждаваше за всички препятствия. Спря се при извор в горичка от бао дървета. Всички утолихме жаждата си. Всъщност доста размишлявах за нуждата от питейна вода. Носехме няколко меха, които щяхме да напълним от реката, преди да стигнем до морето, но дали щяха да ни стигнат за пътуването? Към нас се бяха присъединили още три жени, които не бяхме включили в първоначалните си планове. Храната със сигурност щеше да свърши, но човек можеше да оцелее много дълго, без да яде. Водата е друго нещо.

Препъвахме се в тъмнината, която скоро започна да избледнява. След това виждахме по-добре къде стъпваме, но и ние станахме по-лесно забележими за стражите, войниците и шпионите. Или за самия военачалник.

Но той беше изгубил водата на извора и без нея не можеше да се излекува тъй бързо и лесно, както преди. Въпреки че Йона не беше успяла да го убие, все пак го беше ранила сериозно.

Ранените животни се отбраняваха най-ожесточено.

Щом първите лъчи на слънцето се показаха над хоризонта, зад нас се чу тропот на конски копита по пътя на север. Приклекнахме зад няколко храста и зачакахме. Утринните птици чуруликаха. От запад се разнесе блеенето на кози. След като нищо не наруши това спокойствие, в крайна сметка излязохме от укритието си и продължихме да вървим. Орсеола застана зад мен и аз отново оглавих дружината ни. Йона дишаше тежко във врата ми. Този пейзаж, с непознатите си долини и възвишения, ми беше чужд. Копнеех за гъстия храсталак около басейна на реката и го предпочитах пред тези открити, новозасети полета. От време на време пътят минаваше покрай горички от бао или етсе дървета, но дърветата не означаваха сигурност. Не само ние, но и войниците и шпионите също можеха да се крият сред тях.

От време на време се мяркаха хора, но само работници, които засяваха полетата. По едно време две млади момчета дотичаха при нас, гонейки стадото си от овце и буйни деца. Те се спряха и се зазяпаха в нас. Ние наистина представлявахме чудата женска групичка — някои от нас носеха скъпи одежди и бижута, каквито те не бяха виждали през целия си живот, други бяха облечени скромно и без украшения, Гарай беше боса. Освен това аз носех на гърба си жена в полусъзнание.

Едното момче безстрашно се вторачи в Кабира, която носеше най-хубави дрехи.

— Какво прави тук благородната господарка? — попита той, бъркайки си в носа. Босите му крака бяха мръсни и носеше риза и панталони от небоядисан лен.

Кабира го прониза с поглед.

— Майка ти на нищо ли не те е научила? Как смееш да заговаряш пръв непозната жена, която е по-възрастна от теб и има по-висок ранг?

Момчето не каза нищо, просто стоеше с ококорени очи и зяпнала уста.

— Отговори ми, момче!

— Не знам, господарке — промърмори той.

— Ужасно нахално поведение. Козарче, не е твоя работа да ме питаш каквото и да било. Не е твоя работа, нито твоя — тя се обърна към второто момче — дори да си спомняте, че сте ни видели. Разбрахте ли?

Те кимнаха и измънкаха нещо утвърдително, след което побягнаха след козите си толкова бързо, колкото можеха да ги носят тънките им крачета. Дрънченето на малките звънчета на козите все повече се отдалечаваше по пътеката пред нас.

— Дарът на думите и лъжите — каза Кларас, гледайки към устата на Кабира.

— Какво имаш предвид? — попитах аз.

— Жизнената сила на извора дари по нещо на всяка от нас — обясни Кларас. — Не си ли забелязала? Въпреки че изворът е мъртъв, той продължава да живее вътре в нас. Ти се сдоби със сила в крайниците си. Гарай получи свещените сили на жрица. Естеги — способността да създава с ръцете си. Орсеола — успокояваща енергия, която й помага да контролира сънищата. А аз мога да видя всичко.

Естеги забеляза кръвта по дрехите ми. Не бяхме спирали, откакто слънцето се показа, а в тъмнината не я беше видяла.

— Сулани! Ранена си! — Тя се приближи до мен и заопипва тялото ми с притеснени ръце.

— Но… — Тя пусна ръцете си. Погледна ме в очите. После извърна поглед.

Обърнах се и наместих Йона на гърба си. Стиснах здраво зъби и продължих да вървя.

Най-напред разпознах мириса на река Сакануй. Не миришеше като моята Река, но въпреки това вдишах дълбоко уханието й. Виждахме все повече хора по полетата, понякога минавахме покрай някого на ПЪТЯ, но когато Кабира им заговореше, сякаш веднага забравяха, че са ни видели. Когато покривите на Амека се появиха в далечината, видяхме и първите войници. Все още беше рано сутринта, но слънцето се беше издигнало високо над хоризонта.

Седнахме в една долчинка и започнахме да обсъждаме бъдещите си действия. Решихме, че не можем да рискуваме да влезем всички заедно в Амека. Кларас можеше да управлява кораба, а Естеги знаеше къде се намира, затова двете щяха да отидат, да го откарат на юг по реката и да ни намерят на брега. Исках да изчакаме да се стъмни, но Кларас настояваше да отплаваме още на същия ден.

— Никога няма да заподозрат, че имаме кораб — каза тя и погледна нетърпеливо към Амека.

Естеги кимна.

— Мисля, че е изпратил повечето от войниците на север, откъдето е Сулани, и на изток, откъдето е Гарай. Трябва да се отдалечим възможно най-много, преди да е осъзнал грешката си.

— Искаш да кажеш, ако Есико не разкрие плана ни. Тя чу всичко.

— Дъщеря ми няма да ни предаде — каза Кабира. — Дори не си го помисляй.

Веднага усетих как ме обзема спокойствие. Разбира се, че няма да го направи. Бяхме в пълна безопасност.

— Престани — каза Кларас тихо и Кабира се сепна. Спокойствието ми се изпари.

Кларас и Естеги събраха въжетата и платната и продължиха по пътя. Гарай се беше надвесила над Йона, беше поставила двете си ръце върху челото й и мърмореше нещо неразбираемо. После ме погледна.

— Смъртта й вече е много близо. Не мога да направя нищо.

— Няма да я оставим тук — казах аз. В съзнанието си отново я видях как забива ножа в гърдите на военачалника. Тя беше направила това, което аз не бях успяла.

— Не исках да кажа това — отвърна Гарай. — Но сега трябва да я завържем за гърба ти. Няма да издържи още дълго.

Завързахме Йона за гърба ми с един от шаловете на Кабира, след това се отклонихме от пътя и тръгнахме през хълмистите полета в югозападна посока. Минахме покрай групи от работници, толкова измършавели, че приличаха на роби. Всичката тази плодородна почва и нищо за ядене. Само подправки за търговия. Повечето нямаха сили да се занимават с нас, но ако някой ни погледнеше, след няколко думи на Кабира веднага поглеждаше настрани.

Кабира не можеше да върви по-бързо, особено през полетата, затова ни забавяше. Исках да стигнем до голямата плантация за подправки, която се намираше малко по на юг. Там можехме да се скрием от любопитните очи. Слънцето изгаряше врата ми и въпреки че Йона не ми тежеше, бях подгизнала от пот. Когато най-после стигнахме до дърветата, бях благодарна както за сянката, така и за защитата им.

— Твърде близо сме до Охадин — казах аз. — Бих предпочела да продължим да вървим, но най-добре да изчакаме кораба тук. Можем само да се надяваме, че Кларас и Естеги ще се върнат бързо.

Винаги щом произнасях името на Естеги, сърцето ми се изпълваше с топлина. После си спомних изражението й, когато осъзна, че имам кръв по дрехите.

Тъкмо бях положила Йона под едно дърво, когато се появиха войниците.