Наондел

Даера

Седя и пиша тези редове високо в планината, която наричаме Бялата дама. Къщите са създадени за дъждове и бури, но в такива хубави летни дни искам да усещам слънцето върху кожата си, да виждам целия Менос, разпрострян пред мен, и да бъда заслепена от блестящото синьо море. След почти петдесет години все още се изумявам от красотата на острова. Нима съществува по-хубаво място? Могъщи планини се простират до небето, склоновете им са покрити с маслинови дръвчета и кипариси, а през пролетта побеляват от цветя. Минавала съм по всяка пътечка из тези планини и макар и да не е мое задължение, обичам да водя козите на паша. Обичам новите послушници. Обичам смеха и жизнерадостта им… и самото им съществуване. Но все пак от време на време нищо не можеше да се сравни с благоуханната мащерка и розмарин под крака ми и с крясъка на коаните, докато отново вървя по тези мили пътеки.

Йона трябваше да умре на остров. Това е подходяща съдба за нея. Смъртта ми вече наближава. Аз съм последната от нас, сестрите, които достигнаха остров Менос на Наондел. Орсеола почина миналата година, на преклонна възраст. Аз няма да доживея до дълбока старост, но това няма значение. Имах добър живот. Истински живот! Живот, който ми беше даден като изненада и подарък. Един ден костите ми ще бъдат положени в гробницата заедно с останалите. Но помолих да заровят черепа ми високо в планината, където сега седя. Тогава пак ще се превърна в Йона и тя най-после ще намери покой.

След смъртта на Естеги и Сулани, Яна се отправи на дълго пътуване, за да намери сина им Таро и да го извести за смъртта на майките му. Когато се върна, сама, но с дете под сърцето си, тя стана третата майка на нашето малко абатство.

Постоянно пристигат нови послушници. Мълвата и историите, разказвани шепнешком, за остров, обитаван само от жени, се разпространиха из целия свят — може би от рибарите и търговците, които ни навестяваха. Историите са достигнали до момичета, които са били бити, преследвани, измъчвани. Те бяха преминали през големи опасности, за да ни намерят. Хубаво е, че всичко, което сме изградили, няма да се срути и да потъне в забвение. Създадохме нещо ново, което не може да се открие никъде другаде в този често мрачен и превратен свят. Тук момичетата намират спокойствие, сигурност и познание. Тук научават, че са ценни и силни. Може би вълните на промяната, тръгнали от този остров, един ден биха могли да преобърнат всичко.

Ще добавя този текст към най-тайните хроники на Абатството, където съхраняваме свещените книги, откраднати от Охадин, Нека това да бъдат последните думи, написани от първите сестри на Менос. Нека това да бъде началото на нещо ново.