Наондел

Гарай

Дълго време новата Гарай ме защитаваше и задоволяваше господаря ми. Но мракът вътре в него нараства все повече и все по-трудно може да му се угоди. Понякога прибягва до насилие. Това е нещо ново. Но ми е по-лесно да понеса мълчаливо физическото насилие, отколкото случаите, когато нахлува в най-дълбокото ми същество, прониквайки в душата ми. Трудно ми е да се защитавам срещу това настъпление. Минаха години и аз — истинската Гарай — през цялото време дебнех подходящия момент. Посещавам извора колкото може по-често, коленича пред заключената врата и се вслушвам в жизнената сила, която струи от него. Понякога там се натъквам на Кабира. Тя извръща поглед и ме игнорира. Освен това игнорира и собствената си душевна болка.

Синовете й растат. Корин скоро ще стане мъж. Момчетата се държат студено с майка си и знам, че това й причинява неописуемо страдание и мъчение. Но се прикрива зад маската на равнодушието.

Но нещо се случи. Нещо, което чакам от години. Както винаги, никой не ни извести предварително. Една сутрин, немного отдавна, седях в голямата зала и рисувах цвете. Кабира пренаписваше няколко стиха върху декоративен свитък. Зимата беше настъпила и залата беше студена, въпреки че горяха няколко огнени съда. Тази сутрин Орсеола беше с нас, след като беше прекарала безсънна вечер, тъчейки сънища за суверенния принц. Тя се занимаваше с някакво странно изделие, лежащо в скута й — кръг, който беше изплела с тръстиката, която я бях видяла да събира предния ден покрай езерото. От време на време отскубваше по някой косъм от тъмната си глава и го заплиташе в ръкоделието си. Все още не мога да свикна с присъствието й. В продължение на толкова много години бяхме само аз и съпругата; с пристигането си Орсеола наруши равновесието. Господарят ми дори не спи с нея, а суверенният принц я обсипва със скъпи подаръци в знак на благодарност за сънищата, които му дарява. Тя научи езика ни доста бързо, но не произнася думите като нас. Всъщност говори рядко. Видях я да се катери по най-високите клони на едно от дърветата в градината. Продължих да вървя и се престорих, че не съм я забелязала. Но това ми напомни колко е млада. По-млада, отколкото бях аз, когато дойдох тук. Дете, пред прага на женствеността. Оттогава се опитвам да бъда по-мила с нея, въпреки че не е лесно. Тя твърди, че вижда сънищата ни, и се смее, сякаш е шега. Но аз не мисля, че се шегува.

Какво ли вижда в сънищата ми? Дали ме вижда да летя над пустинята Мейрем? Дали ме вижда да танцувам със сестрите си под лунната светлина? Дали ме вижда да тичам с окървавени ходила през пустиня от остри камъни, погълната от вечния си безплоден лов?

Вратите към дайрахеси се отключиха, издрънчавайки. И трите вдигнахме очи. Влязоха двама пазачи, следвани от слуги, носещи сандък и няколко пакета. Най-накрая влезе жена: млада чернокоса красавица. Предполагам, че Кабира е приличала на нея преди петнайсет години. Беше облечена в жълт елек с розова бродерия — не беше направена с особена изкусност, но все пак с добро качество. Носеше много дрънкулки около ръцете и стъпалата си. Почти като булка. Но не съвсем. Тя се спря върху един от червените килими, оцветени с боя от кървав охлюв, и само наблюдаваше с ръце, пуснати от двете й страни, докато слугите под надзора на пазачите се втурнаха в една от празните стаи, където поставиха сандъка и започнаха да разопаковат останалите неща. Естеги беше сред тях. Някой донесе подложки, възглавнички и лампи за стаята й.

Пазачите не разговаряха с нас. Кабира остави четката си и сключи ръце пред корема си. Лицето й не издаваше никаква емоция. Аз им обърнах гръб и продължих да рисувам. Знаех какво означава това, но не бях сигурна как да го приема. С радост — все пак най-после щях да получа свободата си! Със страх — вече нямах извинение да отлагам съдбата си.

Продължих да рисувам. Зад мен забързаните стъпки на крака, обути в сандали, тихо се плъзгаха напред-назад по каменния под. Заповедите на пазачите бяха кратки и резки. След това вратите към дайрахеси отново се затвориха и се заключиха. Цветето върху листа пред мен изглеждаше напълно обезобразено и никак не приличаше на модела във вазата върху масата. Щеше да ми се наложи да го нарисувам отново.

Кабира се изправи бавно. Аз надникнах през рамото си в стаята. Чернокосата жена все още стоеше на същото място, а Естеги беше застанала до вратата и чакаше заповеди. Орсеола отново се беше захванала с ръкоделието си. Изглеждаше така, сякаш се вслушваше в някаква музика, в мелодия, която само тя можеше да чуе. Кабира заобиколи новодошлата.

— Изглежда в добро здраве. Това е добре. На колко години си, момиче?

— Деветнайсет — отвърна тя шепнешком.

Кабира хвана брадичката й.

— Отвори уста.

Момичето се подчини, но погледът, който отправи към Кабира, не остана незабелязан от нас.

— Няма липсващи зъби. Това е добра възраст.

Кабира пусна брадичката й и изтри ръцете си в роклята й, сякаш беше разсеяна. Сякаш беше случайно.

— Той купи ли те?

Чернокосото момиче поклати глава и съвсем леко повдигна брадичка.

— Аз съм подарък от баща ми. Той искаше да зарадва везира и да остави добро впечатление у него.

— Тогава трябва да накараш баща си да се гордее. Естеги! Донеси два декоративни гребена от кутията ми с бижута.

Естеги се поклони и забърза към покоите на Кабира. Бавно навих рисунката си. Два гребена са повече от един. Всичко е по-добре от това да бъдеш продадена като робиня.

Момичето очевидно искаше да отиде в стаята си, но без да продумва и без излишни движения, Кабира я спря. Естеги се върна с гребените. Кабира бързо и изкусно вдигна косата на момичето с два медни гребена, точно както беше направила с моята.

— Носи ги.

След това съпругата на господаря ми излезе от залата, без да каже нищо повече. За миг момичето остана неподвижно и объркано и погледна към мен и Орсеола. Когато никой не каза нищо, тя стисна устни и изпъчи гърди.

— Казвам се Мериба — заяви тя, без да се обръща конкретно към някого. След това влезе в стаята си, като при всяко нейно движение гривните на ръцете и краката й издрънчаваха, и затвори вратата след себе си.

Оттогава прекарвам повечето време в стаята си. Нямам причина да излизам навън. Господарят ми вече не ме вика при себе си. Вместо това привиква Мериба. Описвам растенията, но ми е трудно да завърша работата си, защото господарят вече не ми дава хартия или мастило. Пиша тези редове на гърба на захвърлена рисунка. Това е последният лист хартия, който ми е останал.

Храната, която ми носят, е много проста. Едва сега осъзнавам привилегиите, които господарят ми е предоставял, защото бях любимката му. Сега той има нова любимка. Не ме е грижа, че храната е проста; бутам настрани месото и рибата и ям само зеленчуци, ориз и леща. Нищо друго не ме блазни. Единственото, което наистина ми липсва, е хартията.

He отварям кепенците на прозорците. Очите ми са чувствителни към острата светлина, вместо това държа лампите запалени ден и нощ. Понякога Кабира чука на вратата ми. Тя си мисли, че съм нещастна. Естеги ми носи пържена веджа, захаросани бадеми и сладки оризови кексчета. Всичко, което навремето поглъщах ненаситно. Храната идва от личната трапеза на Кабира. Като съпруга тя все още се радва на висок статус и почит. Но аз не докосвам храната. Кабира греши. Нямам нужда от утеха.

Не съм нещастна. Вътре в мен няма място за тъга. Аз сменям кожата си. Под тази стара кожа има една още по-стара. Тя е дебела и твърда. Ще издържи. Има белези по китките — по един за всяко приношение. Издялах си жезъл и изсуших билки. Някои от тях бих могла да дам на господаря, за да го приспя дълбоко. Тогава бих могла да взема ключовете. Една вечер да отида при извора. Да отключа вратите, една по една. Под пълната луна, така трябва да бъде. Със силата на това място, течаща в тялото ми, с приношение към вените на земята — кръв за кръв, — няма стени, които да спрат възраждането на старата Гарай.

Но господарят вече не идва при мен. И навсякъде има пазачи.

Но Гарай не може да бъде възпряна. Един ден тя ще намери начин. Вече погребах новата Гарай. Повече не ми е нужна. Най-после съм само себе си.

Слава на земята и на жизнената сила, че успях да намеря истинската си същност! Не бях загубена завинаги. След всички тези години това е същинско чудо.

Гарай, дъщерята на пустинята

Гарай на кръвта

Гарай на жизнената сила

Гарай на песента

Гарай отмъстителната

Мериба е любимката на господаря си. Покоите й са препълнени с цветя, вази, картини, златни лампи и свещници. Леглото й прелива от възглавнички, животински кожи и завивки с копринени бродерии. Винаги приемах подаръците на Искан с благодарно изражение, защото това очакваше той. Но така и не разбрах смисъла на всички тези неща; това бяха просто ненужни вещи. Мериба обича вещите. Живее за тях. Нарежда цветята, сменя накитите си по няколко пъти на ден, избира цветовете на дрехите си според сезона, почерня очите си с въглен и оцветява малката си уста в червено. В очите на господаря си тя е неустоимо красива.

Тя не се занимава с нищо. Просто се излежава върху най-голямата и най-хубавата възглавничка с ръце, отпуснати бездейно в скута й, гледайки какво правим изпод полузатворени клепачи. Непрестанно е обкръжена от рояк слугини, нагласящи възглавничките и лампите, носещи храна и питиета — които Мериба почти не докосва, — както и животински кожи, когато й е студено, и тамян според прищевките й. Естеги не е сред тези слугини. Мериба веднага заяви, че не желае да гледа грозното й лице. Мериба трябва да е заобиколена само от хубави млади момичета, с които да си шушука и да се кикоти.

Една вечер, немного отдавна, седяхме заедно по този начин. Вече бях започнала да излизам от стаята си. Бях сменила кожата си — готова съм. Все още е зима и навън вилнеят студени ветрове, затова рядко излизаме в градината. Студът не ме притеснява, но едни и същи правила важат за всички в дайрахеси. Мериба не желае да излиза, затова всички стоим вътре. Тя беше в лошо настроение, което вероятно означаваше, че се беше скарала с господаря си или че той й беше отказал нещо, което искаше. Беше накарала момичетата си да запалят няколко огнени съда, но не след дълго се подразни от дима им.

— Този е твърде близо! — изкрещя на една от слугините си. — Кожата ми е много чувствителна и не може да търпи да бъде изгаряна по този начин! — Тя удари момичето със сандала си. — Не стой като истукана! Премести го!

Момичетата се разтичаха с широко отворени очи, в които се четеше страх. Орсеола, която дремеше върху няколко големи възглавници, отвори едното си око. Няколко вечери подред тъчеше за суверенния принц. Иначе го измъчват кошмари мрачни и безпощадни, те го изпълват с безкраен ужас, или поне така ми казва Естеги. Тя клюкарства със слугите във владетелския дворец и често ни споделя някои пикантни подробности. Орсеола придърпа копринения шал върху лицето си и ни обърна гръб. Изглежда, че никога не може да се наспи спокойно. През повечето време Мериба не й обръща внимание, понеже не може да проумее мястото на Орсеола в йерархията. Ho щом с ъгълчето на окото си видя, че Орсеола се раздвижи, веднага й се сопна:

— Оттегли се в стаята си! Отблъскващо е да спиш в компанията на други хора.

— У дома — каза Орсеола, все още обърната към стената — никой не спи сам. Други винаги наблизо.

— Сега не се намираш сред твоите диваци — озъби се Мериба. — Ти си в Каренокой. Тук хората не спят на пода.

Орсеола се обърна към Мериба. Очите й се отвориха широко по онзи специален начин, сякаш гледа към някого, който стои точно зад теб.

— Белият мъж ще дойде пак тази вечер. Ще изяде лицето ти, преди да издърпа косата ти.

Мериба пребледня и затвори устата си. Орсеола се изправи, събирайки възглавничките и шаловете си. Тя се поклони на Кабира и ми кимна леко, преди да изчезне в стаята си.

Мериба се умълча, дишайки тежко. Дъждът барабанеше по кепенците на прозорците, а огнените съдове димяха. Аз се бях съсредоточила върху един свитък, който бях намерила в малката библиотека и в който се разказваше за историята на Каренокой. Исках да науча повече за Анджи; ако беше записано нещо за извора или за други източници на сила. У дома, в клана, всички подобни знания се предаваха от поколение на поколение чрез истории и песни. С всеки изминал ден, откакто оставих новата Гарай зад себе си, започвам да си ги припомням все по-ясно. Една от тях звучи по следния начин:

Чудя се дали това е първият път, когато някой записва тази песен — запечатва я на хартия. Тази мисъл ме изпълва с внезапно безпокойство. Определени неща не трябва да се записват, за да не може просто кой да е да се докосне до тайните им. Може би трябва да зачеркна песента. Въпреки че никой тук не знае къде е Сануел. Или кое е голямото езеро. Това са имена и истини, които само ние от клана разбираме. Затова ще я оставя, но в бъдеще трябва да внимавам повече.

Кабира седеше на ниска масичка, която няколко слугини й бяха донесли, и пишеше писмо. Не знам на кого пише, може би има семейство или роднини извън тези стени. Никога не съм виждала да я посещава някой друг освен синовете й. Мериба дърпаше притеснено ръкавите на елека си. Четката на Кабира издаваше дращещ звук, щом се допираше до хартията. Свитъкът ми шумолеше, докато четях. Многото гривни на Мериба подрънкваха нежно.

Чу се тропане от другата страна на главната врата. Тя се отключи и се отвори и Искан прекрачи прага й. Мисля, че това беше първото му посещение в дайрахеси. Веднага и трите паднахме на колене пред него, допирайки чела в земята. Скришом го погледнах, тъй като не го бях виждала от доста време. Косата и брадата му бяха добре поддържани както винаги. Носеше тъмносин елек и снежнобели панталони. Пръстите му бяха окичени с пръстени от различни метали. Той се огледа наоколо и се усмихна.

— Колко приятно си живеете. — Пристъпи към масата, където беше седяла Кабира, и надникна в писмото й. — Съпругата ми обича ли да пише?

Кабира прие това като позволение да се надигне и да седне на мястото си. Лицето й не изразяваше никаква емоция.

— Съпруже, пиша писмо до братовчедка си Нейка. Виждал си я веднъж. Наскоро стана баба за пръв път.

— Толкова млада? Едва ли е много по-възрастна от теб, съпруго.

— Дъщеря й се омъжи на крехка възраст — отвърна Кабира.

— А и ти не беше много млада, когато се роди Корин. — Искан вдигна четката на Кабира и я завъртя замислено между пръстите си. — Е, няма ли да окажеш малко гостоприемство на съпруга си?

Кабира щракна с пръсти и Естеги притича, за да получи заповедите й. Сетне Кабира лично положи няколко големи възглавници до масата, за да може Искан да седне върху тях, и дръпна настрани пособията си за писане. Искан се обърна към мен и Мериба, щракна с пръсти и двете станахме и седнахме на предишните си места. Лицето на Мериба беше буря от объркване и тревога. Ако господарят й не беше дошъл, за да я отведе и да задоволи похотта си с нея, тогава защо беше дошъл? Този път Кабира беше господарката и нито за миг не загуби самообладание. Тя заповяда огненият съд да бъде сложен близо до Искан и да бъдат запалени няколко лампи. Когато Естеги се върна с вино, плодове и сладкиши, Кабира собственоръчно напълни чашата на съпруга си.

— Благодаря ти, съпруго. — Той отпи от виното. — Държиш хубава реколта. Ще се погрижа да ти изпратя още.

Кабира склони глава.

— Ще изпратим и едно буре на дъщерята на братовчедка ти. Подходящ подарък, не мислиш ли? С дете в къщата сигурно ще посреща много посетители, желаещи да изкажат поздравленията си, и трябва да има нещо, с което да ги нагости. — Той се усмихна на Кабира и за един кратък миг нещо проблесна в очите й. Смущение? Страх? Надежда? Тя сведе поглед и не видях нищо повече.

Искан се обърна към мен.

— Ела и опитай, малка дивачке. Макар че вече не си толкова малка.

Веднага се подчиних и седнах от дясната му страна. Той отърси ръкава си, посегна към парче пъпеш и го постави между устните ми. Тогава като че ли за пръв път ме погледна истински.

— Гледай ти, отслабнала си. Бузите ти вече не са толкова закръглени. — Усмихна се. — Да не би да си се стопила от мъка по мен, моя дивачке?

He знаех какво да отговоря. Бях загубила умението на новата Гарай да намира правилните думи, с които да му доставя удоволствие. Направих същото като Кабира: превих шия и забих поглед в земята. Искан го прие като потвърждение. Той погали ръката ми.

— Хайде, не тъжи, обещавам, че ще те посетя скоро. — Стиснах здраво зъби. С ъгълчето на окото си можех да видя, че Мериба ме пронизва със злобен поглед. Изглеждаше като кавол, чиято плячка е била открадната от лешояди. — Междувременно мога ли да направя нещо, с което поне малко да те утеша?

Не вдигнах поглед.

— Хартия, господарю. Ако нямаш нищо против. Той се засмя леко.

— Все така скромна. — Последната дума очевидно беше насочена към Мериба. — Тъй да бъде.

Той помаха на Естеги да се приближи и прошепна нещо в ухото й. Тя се поклони и излезе от залата.

Искан отпи още една глътка от виното и се облегна назад, оглеждайки обкръжението си с наслада.

— Тук наистина е приятно. Вие, жените, определено си знаете работата, когато става дума за декориране. Цветя и така нататък. Слугите ми си нямат представа от такива неща.

— Заслугата е на Мериба, господарю — казах аз. — Това, което виждаш, беше създадено от нейните ръце.

Той не обърна внимание на изявлението ми.

— Съпруго, налей ми още вино. А сетне не можеш ли да ни рецитираш нещо? Някога беше много изкусна в рецитирането.

Кабира отново се овладя. С безизразно лице му наля още вино и се изправи на крака. За момент постоя мълчаливо и впи поглед в тихите сенки на залата, Мериба седеше малко по-нататък, върху купчината си от възглавнички и кожи. Искан не я беше поканил да седне до него на масата. Можех да видя, че се бори със себе си да държи чувствата си под контрол, но всички те се отразяваха върху лицето й. Гняв, ревност, омраза — и страх.

През онази вечер Кабира избра една от древните любовни елегии. Не мога да кажа какво я накара да го направи. Може би сантименталният тон на Искан. Може би някаква напълно различна причина, известна само на нея. Беше епическа поема за двама млади, които се влюбват един в друг още на първата си среща и се борят срещу безброй препятствия, за да се срещнат още един път. Накрая и двамата умират, всеки от своята страна на стената, без да успеят да се срещнат повторно. Много прочувствено произведение. Никога не съм изпитвала подобна любов. Чувствала съм желание — както в клана, така и в определени моменти с Искан. Обичах сестрите и майка си. Но любов, за която да съм готова да дам живота си? Чудя се дали такава любов съществува извън поемите.

Когато Кабира свърши. Искан изглеждаше замислен. После й благодари любезно и ме погали по бузата, преди да излезе от залата. Не беше отронил нито думичка на Мериба. При все това имах чувството, че цялата тази вечер беше демонстрация за пред нейните очи. Урок, който трябваше да научи. Заплаха: без благоволението ми ти си нищо. Ти нямаш нищо.

Мериба разбра посланието. Сега тя презира Кабира и мен. Но тъй като Кабира има по-висок ранг от нея, не може да й отмъсти по никакъв начин. От друга страна, аз стоя по-ниско от нея в йерархията и не представлявам опасност.

Докато се къпех, тя запали моя хербарий. Многогодишните ми усилия бяха унищожени. Всички притиснати цветя, рисунки и бележки. Останаха само личните ми записки — тайните записки, които бях скрила. Когато се върнах в стаята си, намерих само овъглени остатъци в огнения съд. Естеги стоеше до него и плачеше. Дрехите й бяха покрити със сажди, а ръцете й бяха черни.

— Опитах се да ги спася, Гарай. Опитах се, но тя не ме пусна, докато всичко не изгоря.

Обърнах ръцете й, за да огледам дланите й. Те бяха опърлени. Донесох вода, измих ги внимателно и ги намазах с алое. Естеги хлипаше, но не каза нищо повече. Усетих, че вътре в мен нещо се прекърши, нещо, което от дълго време беше заседнало в най-дълбоките ми недра. Твърде дълго.

След това излязох в градината. Получих разрешение, защото Мериба все още беше в немилост. Двама пазачи ме последваха, но после ме оставиха да се разхождам на воля. Беше студен ден без дъжд, но въпреки това всичко беше мокро. Отидох в малката горичка от зисмилови дървета, разположена до хълма на Анджи. Знам за какво могат да се употребяват смолата, листата, ядките и корените на тези дървета. Нямам нужда от бележки, за да знам тези неща. Познанието вътре в мен не може да бъде унищожено.

Лежах по гръб сред дърветата. Никой не ме наблюдаваше. В градината цареше пълна тишина. Птиците спяха с глави, сгушени под навлажнените им от мъглата криле. Насекомите търсеха подслон в мъха и кората. Земята беше влажна под елека ми. Зарових пръсти в мократа почва, чувствайки как се прекършват вейките и листата. Усещах силен аромат на живот и разложение. Затворих очи. Чувах леките водни капки, падащи от клоните на дърветата. Мъглата се плъзгаше около страните ми, клепачите ми. Едва доловим бриз полъхваше между короните на дърветата. Дишането ми беше спокойно и равномерно. В кръвта ми пулсираше непреодолим шепот. Напуснах тялото си. Бях напълно свободна. Нищо не ме обвързваше с това място. Духът ми стана лек и започнах да се издигам във въздуха. Най-напред видях тялото си долу на земята, след това то беше закрито от короните на дърветата, които останаха под мен. Зърнах океана на юг, Ареко на изток. Полетата и плантациите за подправки на юг и на запад. Пътищата прорязваха като тесни ивици зеления пейзаж. Ято гъски затъмниха небето с черните си тела и аз литнах след тях на север. Под нас се редуваха планини, езера и реки. Вятърът в крилете ни. Аз се отклоних на изток и оставих гъските зад себе си. Търсех сестрите си. Бях убедена, че ще ги намеря. Те ме привличаха като сигнални огньове. Стигнах надалеч, видях всичко и източниците на сила по цялата земя пламтяха като факли под мен. Планини, извори, реки, езера. Артериите на земята. Открих сестрите си — една по една. Те водеха различни животи — и добри, и лоши. Не успях да намеря само една. Най-малката. Гуера с кльощавите й ръце. От нея нямаше ни следа.

Върнах се в тялото си, щом усетих, че някой го разтърсва. Отворих очи и видях двамата пазачи, надвесени над мен. Миришеха на пот и израженията им бяха сурови. В коланите и на двамата бяха забодени кинжали. Внезапно с пъргавината на кавол измъкнах един от кинжалите им. Претърколих се на известно разстояние и преди да могат да ме спрат, порязах лявата си ръка. Оставих кръвта да потече в корените на зисмиловите дървета. Корени, достигащи дълбоко в земята. Защото в това се крие уникалността на зисмила: може да вирее дори в сухи и безплодни земи, понеже корените му намират водата, скрита дълбоко под повърхността. Вода, която другите растения не могат да достигнат. Короните на дърветата се поклащаха, приемайки моето приношение, и докато пазачите ме дърпаха към двореца, можех да усетя как кръвта ми говори с корените и как те я пренасят в подземните недра, първобитния източник на тяхната сила. Дълбоко под земята, откъдето и изворите водят началото си.

Анджи вече ме вкуси. Жизнената сила ме призовава. Зисмиловите дървета се превърнаха в свещеното ми място за приношения. Отивам там, когато имам възможност, и дърветата ми нашепват истини и ме изпълват със сила. Сега се обличам само в кафяво. Не мия косата си. Всички ме отбягват, дори и Кабира. Мериба мисли, че е пречупила здравия ми разум. Дори не подозира, че всъщност ме освободи. Единственото, което ми остана, са тези записки и хартията, която Искан ми даде, когато Мериба за кратко беше в немилост.

Сега пак е неговата любимка — той я привика при себе си и й подари накит за коса с нанизи от черни перли и слонова кост. Но в момента го няма, понеже за пореден път му се наложи да отпътува. На изток пак се разрази война и суверенният принц го изпрати да ръководи бойните действия. От заминаването му минаха две луни. Синовете на принца вероятно не са успели да подчинят онези, които трябва да бъдат подчинени, или да изколят онези, които трябва да бъдат изколени — не знам кое от двете. Възвръщам си все повече от стария ми живот: постя на свещените дни, пея свещените песни и играя свещените танци. Някои трябва да се танцуват посред нощ, но не мога да излизам навън под открито небе, какъвто е ритуалът, така че вместо това танцувам в стаята си. Тази сутрин Кабира ме отведе на една страна.

— Гарай. — Името ми не се отронва често от устните й. Тя ме погледна със сериозно изражение. Забелязах, че върху ръцете й са се появили първите старчески петна. Те са едва доловими, но издават годините, които са изминали. От колко време съм тук? Сонан, най-малкият син на Кабира, се роди скоро след като пристигнах. Вече е на девет години. Трудно ми е да проумея, че е минало толкова много време. Това означава, че аз също вече не съм млада.

Това е добре. Старата лечителка е по-могъща от младата. Колкото повече остарявам, толкова повече се задълбочава познанието ми.

— Гарай, чуваш ли ме? Трябва да престанеш. Мериба ще разкаже на Искан за промяната ти веднага щом се върне.

Аз я погледнах озадачено.

— Той няма да изтърпи подобно нещо. Разбираш ли? Луда жена в дайрахеси и домакинството му.

— Луда жена?

Тя поклати глава нетърпеливо.

— Ден и нощ припяваш на някакъв неразбираем език. Не се къпеш. И чувам страшни шумове от стаята ти посред нощ. Ако завръщането му съвпадне с новолунието, трябва да се пазиш. Разбираш ли? — Тя се обърна и се отдалечи, вдигнала високо тъмната си глава. Обърнах се с лице към Орсеола, която седеше и поправяше сандалите си.

— Луда жена?

— Не всички разпознават мъдростта, която е пред очите им — каза и откъсна със зъби конеца. — Или злото. — Въздъхна. — Принцът отново е много болен. Мисля, че се дължи на отсъствието на везира. Той причинява нещо на принца, преди да замине. Тогава принцът отслабва и се разболява и не може да взема решения без него. Много лоши сънища. — Потръпна. — Те се вкопчват в теб и не те оставят на мира.

— Водата — казах на себе си, но Орсеола наостри уши. Черните й очи се разшириха.

— Да, във водата. Принцът пие вода от извора за здраве. Да не би везирът да добавя нещо в нея?

— Луната намалява. Няма нужда да добавя каквото и да било.

— Загадки. Само загадки. — Раздразнена, Орсеола се изправи и се завъртя на пети.

— Чакай — казах и протегнах ръка. — Самата вода е вредна. Изворът, свещеният извор зад заключената врата, — Посочих към градината. — Понякога е вреден, понякога е добър. Изворът е източник на сила. Везирът използва водата, за да постига целите си.

— Трябва да предупредя принца! — Орсеола изглеждаше ужасена.

Погледнах я и поклатих глава.

— Не можеш. Ти си само една проста тъкачка на сънища, робиня. Принцът ще попита Искан и ще го притисне до стената. Със силата на изворната вода той би могъл да те унищожи с едно щракване на пръсти. — Видях въпросителното й изражение. — Да те убие. Искан е везир на принца от много дълго време и го контролира телом и духом. Принцът никога няма да се усъмни в съветника си само заради казаното от теб. И няма да постигнеш нищо освен собствената си смърт.

Виждах, че го обмисля. Че смъртта не беше напълно нежелан изход.

— Но не се тревожи. Везирът няма да убие принца. Изгодно му е да е жив, за да има на кого да дърпа конците. Той иска да стои в сянка и да върти всички на малкия си пръст.

Искан все още го няма, а Мериба е бременна. Сега е станала още по-капризна: специални гозби в абсурдни часове, масла, които да се втриват в надутия й корем. Настроението й е ужасно и всички слуги се страхуват от нея. Разбира се, тя се надява да роди син. Това би повишило ранга й. Синовете на Кабира винаги ще заемат по-важно място от синовете, родени от наложници, но всички синове издигат общественото положение на баща си, независимо от коя утроба са излезли. И могат да изпълняват важни функции в дворцовите заговори и интриги.

Кабира наблюдава внимателно изменящата се фигура на Мериба. Често улавям замисления й поглед, вперен в корема на наложницата. Наистина ли се чувства толкова застрашена от мисълта, че може да роди син? Като съпруга високото й положение е гарантирано, въпреки че тези дни тя и Искан рядко общуват помежду си.

Във всеки случай на мен ми е все едно. Случващото се в дайрахеси вече не е моя грижа. Защото с всеки изминал ден навлизам все по-дълбоко в старата си същност. Дърветата отговарят на зова ми. Те привеждат клоните си към мен, когато ги наближа. Сега жизнената сила пулсира под кожата ми и белезите ми блестят снежнобели.

Вчера рано сутринта Искан се завърна. Чу се глъчка от коне и мъже, щом пристигнаха и влязоха в западните конюшни. Мериба кръстосваше нетърпеливо от прозорец на прозорец в очакване господарят й да я повика, но денят се изниза без никаква вест от него. Тя често отиваше в стаята си, за да смени дрехите и накитите си, като след това възобновяваше неспокойното си обикаляне. Не съм я виждала толкова време да стои на крака, откакто забременя.

Орсеола седеше сама в един ъгъл, мърморейки си нещо. Понякога сънищата я завладяваха. Започнах да й варя отвара от соване и аулиум. Унасяше я в дълбоко и безсънно спане. Но не мога да й помогна, когато е будна и я измъчват остатъците от чуждите сънища. Много пъти се е опитвала да ми го опише. Казва, че понякога се лута из сънищата на суверенния принц в продължение на дни, след като ги е видяла. Или из нашите. А ако някои от слугите са били будни през нощта и спят през деня, й е трудно да се отърси и от техните сънища. Капаните за сънища й носят известно облекчение, но Охадин е пълен със сънуващи. Затова и не могат да уловят всеки сън. Веднъж й споменах, че трябва да си татуира капан за сънища върху челото, но тя само се разсмя отчаяно.

— И какво да правя със сънищата, които улавя? Да ги нося със себе си завинаги?

Вместо това носи капаните за сънища — около шията и под дрехите си, — но те винаги са твърде малко.

Късно същата вечер Искан дойде при нас. Сега е лято и кепенците бяха отворени и пропускаха топлата и мека нощ. Кабира играеше ролята на съпруга и беше заповядала да донесат охладени плодове и кани със студен чай. Когато Искан прекрачи прага, лампите затрептяха на течението от прозорците.

По време на отсъствието си беше остарял. Куцаше леко с левия си крак, а лявата му ръка беше превързана. Косата му беше посивяла, а линиите около устата му се бяха задълбочили. Мисля, че това се дължи на факта, че не е имал достъп до извора. Щом бива лишен от силата на Анджи, състоянието му веднага се влошава. Погледнах в очите му и срещнах онзи всевиждащ поглед, който прониква право в душата ми. Вече беше пил вода от извора. И луната намалява.

Той беше в добро настроение. Позволи на Кабира да му сервира чай и дори хапна от плодовете.

— Колко изтощителна беше зимата — каза той, облизвайки пръстите си. — Но въпреки това постигнах желаното. Сега всички васални държави от Ареко до пустинята Майко положиха клетва за вярност към Охадин и плащат данъци, постъпващи в хазната на суверенния принц. Каренокой вече не е малко кралство. Благодарение на мен суверенният принц владее едно от най-великите кралства, съществували някога. Скоро няма да остане никой, който да може да ни се противопостави или да се съревновава с нас. — Той се усмихна широко. — Военният поход донесе и други облаги. В Харера живееше човек с големи познания. За велики, тъмни и трудни за разбиране неща. Сега всичко това ми принадлежи. Съхранявам го в библиотеката си. А в Дмори попаднах на камъни от свещената им планина, които все още притежават огромна сила. Ще заповядам да ги вградят в стената около Охадин. Ако някога завладените области се разбунтуват, дворецът ни ще бъде непревземаем. — Той пъхна в устата си няколко захаросани бадема.

Помислих си за всички жители на Ренка, които живеят извън Охадин. В Ареко и в провинцията. Какво би ги предпазило от гнева и отмъщението на източните области? Но не казах нищо.

— Мериба, цвете мое — каза Искан, правейки й жест да се приближи. — Как…

Щом видя корема й, той се спря. Вече беше на седем луни и коремът й беше огромен.

— Определено ме е нямало дълго време — каза той бавно. — Цветето вече е понесло плод. Ела при мен.

Мериба пристъпи смирено към господаря си. Той постави ръка върху корема й и тя се изчерви. Кабира извърна поглед и стисна ръце в скута си. Искан издаде тих звук, не точно въздишка, но нещо подобно. Мериба потръпна. Той отдръпна ръката си.

— Последвай ме. — Искан се изправи и се насочи към вратата. — За малко ще се разходим в градината — само ти и аз.

Объркана, но все тъй зачервена, тя тръгна след господаря си. Вратите се затвориха след тях с трясък и пламъците на лампата затрепкаха. Кабира скочи на крака, втурна се към прозореца и се вторачи в тъмнината навън. Скоро от градината се разнесоха гласове: нервният кикот на Мериба, дълбоките тонове на Искан. Беше много тиха вечер. Застанах до Кабира. В мрака не можеше да се види почти нищо. Искан не беше взел факли. Само очертанията на дърветата и храстите се открояваха ясно на лунната светлина.

Тогава се чу звукът. Онзи, който се бях научила да разпознавам. Беше напълно отчетлив в безмълвната нощ: отключващ се катинар, отваряща се тежка метална врата. Кабира се извърна рязко от прозореца.

— Не мога да го предотвратя — каза сама на себе СИ, кършейки ръце. — Не мога да направя нищо. Не.

Рядко виждам Кабира толкова разстроена. Тя се втурна в покоите си и затвори вратата зад себе си.

Орсеола беше при суверенния принц, затова аз останах сам-самичка и продължих да се взирам в обляната от лунна светлина нощ. Отново беше тихо. Не подухваше никакъв ветрец. Внезапно короните на зисмиловите дървета започнаха да се тресат яростно. Това шумолене не можеше да се обърка. Опитваха се да ми кажат нещо и въпреки че кръвта ми припяваше в отговор, не разбирах посланието.

Тази сутрин бях събудена от продължителен писък. Беше Мериба. Родилните й мъки бяха започнали. Твърде рано. Взех онези билки и отвари, които ми се сториха необходими. Естеги вече ме чакаше пред стаята на Мериба. Този път нито акушерките, нито старите благородни дами си бяха направили труда да присъстват на раждането — все пак не ставаше дума за съпруга, раждаща наследник, а за обикновена наложница и нейното копеле. Когато влязохме, за своя изненада зърнах Кабира до леглото на Мериба, сред всичките вази, изрисувани пана и керамични изделия. Кожата й беше много бледа, а линиите около устата й се бяха задълбочили.

— От доста време страда мълчаливо — каза рязко. — Силите й отслабват.

Виждах, че има право. Очите на Мериба бяха хлътнали дълбоко, а кожата по страните й беше опъната. Дишането й беше тежко и накъсано. Дръпнах завивката на една страна и притиснах леко корема й. Всички знаци бяха лоши.

Тогава тя отвори очи и изпъшка. Очите й бяха напълно черни — около ирисите не беше останало бяло. Вътре в нея се отваряше бездна. Погледнах към Кабира, която най-напред стисна устни и после сякаш неволно избъбри:

— Ето това прави той, ако детето е момиче.

В този миг много неща ми се изясниха: синовете на Кабира и защо никога не отговаряше директно, когато я питах колко пъти е забременявала. Както и снощната разходка на Мериба и Искан до извора. Вътре в мен избухна омраза, яростна и разяждаща. Да злоупотребяваш по този начин със силата на земята! Да властваш своеволно върху живота и смъртта. Да премахнеш момичетата от цял един род и семейство, сякаш не струват нищо. Да поквариш и извратиш това, което би трябвало да се използва за добро!

Направих всичко по силите си за Мериба. Тя почти беше загубила съзнание от болка и не можеше да говори. Това, което й дадох, не й донесе голямо облекчение. Но раждането не продължи дълго. Бебето беше малко и в крайна сметка изплува сред прилив от кръв и вода. Държах я в ръцете си, докато мъничките й дробове се бореха да поемат дъх. Всичко в това дребничко тяло беше съвършено: пръстчетата и малките й нокътчета, свитите й крачета, нежните й петички. Клепачи като венчелистчета.

Това беше най-ужасното нещо, което някога съм виждала. Тя искаше да живее, но беше твърде малка. Положих я на гърдите на майка й, където пое последния си дъх. Извърнах поглед. Вторачих се през прозореца. Никога не съм се чувствала толкова безсилна.

Мериба вече не осъзнаваше какво се случва. Тъмната вода я раздираше отвътре и я караше да се тресе и да се гърчи. Ужасна смърт. Кабира, Естеги и аз седяхме край леглото й до последния момент. Кабира държеше едната й ръка, а аз — другата. Мърморех молитви към земята, за да приеме тялото й и да го дари с нов живот. Тук в Каренокой имат различни вярвания, но като лечителка е мой дълг да придружа умиращия до отвъдното. А и ние, Мериба и аз, споделяхме един и същ мъж. Това е връзка, която не може да се разкъса.

Когато най-после напусна раздираното си от болка тяло, ние постояхме още малко, без да продумваме. Слънцето сияеше през прозореца и от градината се разнесоха детски гласове. Синовете на Кабира си играеха отвън. Затворих среднощночерните очи на Мериба. Естеги опъна завивките около двете тела. Кабира запали три свещи. Не мога да кажа, че скърбя за Мериба. Но скърбя за дъщеря й. Момичето, чийто баща предпочете да захвърли живота й. Мъничкото й тяло едва се очертаваше под завивките. Косата на главичката й беше гъста и черна.

Излязохме от стаята. Кабира изпрати Естеги да извести за смъртта на клетата майка и дъщеря й и заповяда да ни донесат чай и супа, за да се подсилим. Ядохме заедно в малката сенчеста стая. Тя беше поръчала супа със зеленчуци и гъби и аз й бях благодарна, че вътре няма месо.

Щом се нахраних, погледнах към Кабира.

— Ти си оцеляла.

Кабира дълго време съзерцаваше червената купа, поставена пред нея.

— Три пъти. — Замълча. — Мисля, че оцелях, защото съм израснала с водата на Анджи. Развила съм поносимост, въпреки че никога не съм отпивала от нея, когато е била оаки. При все това тялото ми беше привикнало към силата й.

— Затова ли се тревожеше за бременността й?

Кабира кимна бавно.

— Въпреки че не знаех, че ще я убие.

Вратите на стаята се разтвориха с трясък и Искан нахълта вътре. Без да продума, той се втурна в стаята на Мериба. Остана там съвсем за кратко, след което отново излезе. Ние се хванахме за ръце и го погледнахме мълчаливо. Той се вторачи в нас.

— Тя е мъртва!

— Това не би трябвало да те изненадва — отвърна Кабира. Изумих се от куража й. В очите на Искан пламтеше дива ярост и те бяха станали почти толкова черни, колкото бяха очите на Мериба, преди да умре.

— Нямах такова намерение. Ти! — Той посочи към мен. — Ти си я убила с отровите си! Винаги си й завиждала!

— Даде ли й от водата на Анджи, Искан? — Очите на Кабира пламтяха, си я убил, не Гарай.

Ако си го направил, тогава ти

— Тихо, жено! — Искан я удари през устата. — Стража! — Той посочи към мен. — Трийсет удара с камшик!

Наказанието ми беше изпълнено веднага. Там, в стаята, пазачът се опита да свали елека ми, но аз го спрях. Свалих го сама, както и камизолата под него. Нагънах ги внимателно и ги поставих върху възглавницата. След това се приведох.

Всеки удар оставяше нова кървава ивица. Всяка от тях беше приношение. Трийсет нови белега и ги посветих всичките на Анджи, на Мериба, на новороденото момиченце, на всички дъщери на Кабира и на сестрите си.

Ако наистина вярваше, че аз съм виновна за смъртта на Кабира, щеше да ме убие. Но той знаеше чия е вината. Въпреки че отказваше да понесе отговорността.

Сега той има четири нови наложници. Млади, красиви, лесни за контролиране. Не мога да ги различа една от друга. Те са изключително заменяеми, каквото е било и намерението му. Той не желае никога повече да се привързва към някого. Защото можех да видя в очите му, че се беше привързал към Мериба, или поне дотолкова, доколкото беше способен да изпитва привързаност към някого. Една от тези наложници вече е бременна. Мисля, че ще й позволи да задържи бебето, независимо от пола му.

Кабира се промени. Нещо я измъчва. Не знам какво е то, но се тревожа за нея. Вътре в нея усещам тъмнина, която не мога да достигна. Не говорим за подобни неща, но все по-често търсим взаимната си компания. Орсеола не общува с никого, но Естеги, Кабира и аз отново седим заедно, занимаваме се с рисуване и писане и пием чай. Аз също се измъчвам от безспирни мисли. Защото сега съм решена да извърша нещо по-голямо от приношение. Сега копнея за нещо повече от отмъщение. Ще освободя Анджи, въпреки че не знам как бих могла да го постигна.