Наондел

Даера

Настъпи моментът за моята история, най-после дойде моето време! Спомням си кристално ясно деня на реката, когато се родих. Всичко е запечатано в паметта ми: сенките на дърветата по брега на реката, речният мирис на кал и плесен, как гладко Наондел се носеше по водата. Спомням си всяка тревичка — въпреки че Кабира казва, че е невъзможно, така го чувствам! Всичко беше толкова чудесно, толкова невероятно, но нищо не можеше да се сравни с моето собствено тяло. Имах тяло, което беше само мое! Не беше обречено да бъде жертвоприношение. Не принадлежеше на някой друг. Беше само мое и докато седях в предната част на кораба, напълно се потапях в усещанията да живея в това напълно мое тяло. Ръцете ми бяха нежни, гладки и безупречни. Сърцето ми биеше равномерно. В устата зъбите ми се опираха един в друг. Очите ми можеха да виждат, ушите ми можеха да чуват. Имах повече, отколкото можех да желая. Прокарах пръсти по нежната кожа на шията си и през тялото ми премина тръпка на удоволствие. Можех да чувствам наслада! Засмях се и се обърнах да погледна сестрите си — тези, които ме бяха създали. Толкова красиви, толкова крехки, толкова силни. Паднах на колене до Естеги и стиснах ръцете й.

— Благодаря ти, сестро, че ми се довери — казах и целунах задната страна на ръцете й. Погалих мазолестите й длани и усетих колко са загрубели и твърди срещу моите нежни и изящни ръце. Естеги се изчерви и промърмори едно полугласно „благодаря“.

Обърнах се към Сулани, която ме пронизваше с ревнив поглед, но въпреки това опрях брадичката си на коляното й и й се усмихнах:

— Благодаря ти, сестро, че ме защити със силата си.

Тя кимна рязко и веднага погледна настрани, към брега. Тя ни пазеше и се грижеше за нас. В компанията й се чувствах в безопасност. Приклекнах до Орсеола на палубата и прошепнах в ухото й, хващайки дебелата й къдрица в устата си:

— Благодаря ти, сестро, че заблуди преследвачите ни.

Тя се обърна към мен и потърка носа си в моя. Изправих се и отидох до щурвала, където се надвесих над Кларас, която седеше с подутия си корем и с щурвала в ръка.

— Благодаря ти, сестро, че ни водиш в правилната посока — казах аз.

Кларас ми се усмихна с тъмносивите си очи и усетих как усмивката й достига до дъното на душата ми.

— Още не съм ни отвела там, където трябва, малка сестричке.

— Но знам, че ще го направиш!

Завъртях се и се озовах до Кабира и Гарай, които седяха по средата на кораба като две малки птици и наблюдаваха всичко, което се случваше около тях.

— Благодаря ти, сестро, че уби извора. Че избра нас.

Кабира ме погледна и в очите й зърнах бездънна тъга. Сърцето ми се късаше за нея и за страданията, през които беше преминала. Подчинявайки се на някакъв вътрешен порив, паднах на колене и положих главата си върху корема й.

— Мога да ти бъда дъщеря, ако искаш — прошепнах аз.

Коленете й под мен бяха твърди и костеливи, но тогава тя постави двете си топли, сбръчкани ръце върху косата ми.

— Това би било прекрасно — отвърна тя, но гласът й звучеше дрезгав. Вдигнах поглед към сбръчканото й лице и това на Гарай.

— Вътре в теб има много неща, Даера — каза Гарай и аз се засмях, защото за пръв път някой произнасяше името ми и беше невероятно красиво!

— Благодаря ти, сестро — започнах, но се задавих и ми беше трудно да изрека последните думи. — Че ме създаде. Че ме спаси.

Тя се усмихна — усмивка, която беше едновременно строга и топла — и сложи ръце върху тези на Кабира. Четири ръце върху главата ми. Като благословия.

Пуснахме котва, преди да достигнем океана. Беше вечер, със сини сенки и сумрачни птичи песни, и всичко беше толкова красиво, че сърцето ми не можеше да го понесе. Между нас и океана лежеше пристанищният град Шукурин. Естеги каза, че това не е истински град, а търговски пункт, свързващ реката и океана. Сулани не искаше да преминем оттам през деня. Щяхме да изчакаме до първи зори, когато малцина бяха будни, и да се промъкнем незабелязано. Това беше планът. Скрихме Наондел в един гъсталак, защото толкова близо до океана реката беше пълна с лодки и кораби от всякакъв тип.

Кларас веднага легна в Наондел да спи. Тя беше пребледняла и Естеги се суетеше около нея, за да я накара да се почувства възможно най-удобно. Докато наблюдавах кръглия корем под елека й, видях как нещо се притиска към кожата отвътре. Крак или глава. Там вътре чакаше напълно нов човек. Нов като мен.

Щом се погрижи за Кларас, Естеги започна да пълни всички мехове с прясна вода от реката. Сулани й помагаше и от време на време ръцете им се докосваха, сякаш случайно, и те разменяха погледи. Погледите им ме караха да изтръпвам отвътре, да чувствам странен гъдел в места, за чието съществуване дори не бях подозирала. Между тях двете имаше нещо. Те споделяха някаква тайна. И аз исках да изпитам същата емоция.

Кабира и Гарай също си легнаха. Аз седях на брега, взирах се в тъмната река и видях как звездите заблестяват една след друга. В тръстиките крякаха жаби. Скоро Орсеола и Сулани останаха единствените будни, освен мен: Орсеола — защото никога не обичаше да спи, когато останалите бяха потънали в сън, а Сулани — защото беше нащрек. В тялото ми бушуваше някакво безпокойство. Светът беше толкова хубав, толкова нов, исках да го видя и да изпитам всичко, което бих могла.

— Отивам на сушата — казах и се изправих.

Сулани поклати глава, с онази вечна бръчка между веждите й.

— Това не е добра идея. Остани тук.

Но Орсеола ме погледна и лека усмивка заигра в ъгълчетата на устата й.

— Остави я, воине. Някои неща не могат да бъдат озаптени.

Така че Сулани ме пусна, изтичах нагоре по брега с леки, боси крака и излязох от гъсталака, където се бяхме скрили.

Небето беше огромно над главата ми. Имаше повече звезди, отколкото можех да си представя, че е възможно. В съзнанието ми проблесна спомен — различно небе, над остров и океан — и после изчезна. Лутах се по пътеката, която минаваше между брега на реката и полета с напъпила окара, докато не намерих равна поляна. Легнах по гръб там, зареях поглед в необятната тъмнина и почувствах как изчезвам в нея, и бузите ми бяха влажни, сърцето ме болеше от цялата тази красота и не можех да проумея защо получавам всички тези благословии.

Не чух стъпки. Той се движеше толкова леко и тихо, че се спъна в краката ми, преди да усетя пристигането му. Щом падна назад, аз се надигнах и двамата се спогледахме в лунната светлина.

— Ох — каза той. — Прощавай. — Тъмните му очи бяха добродушни. Гласът му беше нежен: вече не принадлежеше на дете, но все още не напълно мъжки. Косата падаше в очите му.

Усмихнах му се и видях, че усмивката ми го засрами. Той застана на колене и отърси пръстта от дланите си.

— Какво правиш тук посред нощ? Опасно е.

— Тук няма нищо, което би могло да ме нарани — казах аз и се наклоних към него. Вдишах мириса на обор и пот. Протегнах длан и я плъзнах по ръката му. Той си пое дълбоко дъх, но не помръдна. Кожата му беше нежна като коприна, но топла и жива. Задържах ръката си до неговата и сравних кожата ни: цвета, косъмчетата, вените под нея. Наведох лицето си към него и помирисах врата му, между ушите му. Живот! Той миришеше на живот. Дъхът ми във врата му го накара да трепери. Исках да почувствам същото. Възседнах го, придърпах лицето му близо до моето и го целунах. Устните му бяха грапави. Не знаех какво да правя, нито той, но това нямаше значение. Ударихме носовете си и се засмяхме, но после продължихме да се целуваме. Той ме притисна към себе си. Раменете му бяха кльощави, гръдният му кош — твърд. Тялото му никак не приличаше на моето. Издърпах ризата от раменете му и започнах да изследвам тялото му с ръцете си. Постепенно целувките му, ръцете му, слабините му срещу моите — всичко това ме накара да се чувствам гореща, замаяна и нетърпелива. Исках го, исках да усетя всички тези нови неща.

С всяко наше споделено движение все повече овладявах тялото си. Исках да знам всичко за него, как реагираше, какво желаеше. То не беше жертвоприношение или нечие чуждо притежание. Беше мое и само мое. Можех да го използвам, както пожелая. Сякаш намерих своя дом, сякаш паднах сред звездите, беше всичко и дори повече.

След това поседях малко и усетих влагата на земята под голите си задни части. Сега той миришеше по друг начин. Както и аз. Той лежеше, подпрян на лакътя си, и ме гледаше с удивление.

— Истинска ли си? Или си духът на реката?

— За теб станах плът и кръв тази вечер — отвърнах и се усмихнах.

Щом се облякох и се обърнах да си вървя, той ме извика, попита ме за името ми, помоли ме да остана. Усмихнах се в нощния въздух, без да спирам да вървя.

— Името ми е Даера и не оставам за никого.

За мен това беше най-важното събитие по време на бягството ни. Не внезапната буря, която отклони Наондел от курса му към Терасу и го завлече на югозапад. Не гладът, не жаждата, нито разминаванията ни на косъм от смъртта. Нито когато сълзите на Кларас привлякоха риби от морето, за да можем да утолим глада си. Нито засилването на сестринските ни връзки. Нито дори другата буря, която ни захвърли на скалите на остров Менос, или безмерната радост, че бяхме спасени, или силата, която Гарай и Кларас почувстваха в острова, което ни накара да осъзнаем, че бяхме намерили новия си дом. Не, най-важното събитие беше онази нощ с безименното момче, нощта, която ме приближи до живота и ме отдалечи от смъртта.