Наондел

Кабира

Нов мрак беше проникнал в Искан. Все по-често пиеше от тъмната вода на Анджи. Тези кафяви очи, някога толкова хубави, бяха почернели до такава степен, че зениците и ирисите сякаш се бяха слели. На повърхността той беше спокоен и овладян както винаги, но мракът бушуваше под външното му лустро. Той го използваше по начини, които не смятах за възможни. Естеги разказа на мен и на Гарай за това, което беше причинил на Сулани, и за състоянието й след това. Естеги трудно намираше думите, с които да го опише. Тя се запъваше, жестикулираше, после се отказа и ни погледна с широко отворени, безпомощни очи. Не можехме да направим нищо. Не се осмелявахме да сторим каквото и да било, защото никоя от нас не искаше да привлече вниманието на Искан. Сигурно се сблъскваше с пречки в света извън Охадин, за който не знаехме нищо, но който помрачаваше ума му. Нещо го караше все по-често да пие оаки. Дайрахеси беше самодостатъчен, затворен свят и много малко вести от външния свят достигаха до нас. Сонан се ожени за дъщерята на един от най-доверените хора на суверенния принц. Аз бях доволна, защото и Корин, и Енон се бяха оженили за дъщерите на губернатори на други области, където сега живееха и упражняваха власт, и много рядко идваха в Охадин. Въпреки че Сонан и съпругата му живееха на територията на двореца в Охадин, него също го виждах твърде рядко. Той вече имаше дете и задължения, които баща му му налагаше. Беше станал зрял мъж, разполагащ с твърде малко време за майка си.

Единственият човек, който не се страхуваше от Искан през тези тъмни периоди, беше Есико. Тя живееше с мен, но почти не прекарваше време в стаята ми. През повечето време беше като сянка на баща си и го следваше където и да отидеше: придружаваше го, когато напускаше Охадин, когато надзираваше търговията, когато съветваше остарелия и немощен суверенен принц, когато посещаваше Анджи. Той нямаше тайни от нея. Но тя криеше от мен много неща.

Веднъж влязох в стаята си след баня и я заварих облечена в един от старите елеци на Гарай, който й беше даден още при пристигането й, когато беше любимката на Искан. Беше бледосин с изкусна бродерия и никак не отиваше на Есико — цветът изобщо не подхождаше на кожата и косата й. За пръв път я виждах в женски дрехи и от удивление замръзнах на прага. Тя беше сложила някои от накитите ми около тънките си китки и шията си. Есико срещна погледа ми в огледалото, без да изглежда притеснена.

— Какво правиш? — попитах, опитвайки се да говоря спокойно.

— Исках да разбера какво е чувството да си жена — отвърна тя и се завъртя замислено. — Трудно е да се движиш в тези тежки дрехи.

— Свиква се — отговорих аз, след което бързо пристъпих в стаята и затворих вратата. Не можех да рискувам някой да я види.

Тя остави гривните да паднат на пода и те издрънчаха силно. После изпълзя от елека, бърза като пор.

— За щастие, не ми се налага да свиквам.

Голият й гръден кош все още беше напълно плосък, без каквито и да било знаци, че скоро ще се оформят гърди. Бедрата й бяха тесни, без ни най-малък намек за закръгленост. Всеки ден изучавах тялото й и търсех знаци, че се превръща в жена. Знаех, че трябва да имам готов план за момента, в който щеше да се случи. Как щях да го прикрия от Искан? Как можех да спася детето си? Но въпреки това не можех да се принудя да разсъждавам върху този проблем. Исках да я задържа със себе си завинаги, като моята тайна дъщеря, и отказвах да призная на себе си или на Гарай, че времето се изнизва безмилостно и все повече се приближаваме до деня, в който тялото й ще ни предаде.

Стоях на стената и ги наблюдавах как потеглят в първите лъчи на зората. Искан ми позволи да напусна дайрахеси за пръв път, откакто ме беше довел в Охадин от Ареко — преди повече от двайсет години. Есико беше застанала до мен. Тримата ми синове яздеха начело на армията, като и тримата бяха възседнали среднощночерни жребци. Знамената се развяваха от лютия вятър. Облегнах се на грубия назъбен парапет на стената. Щом слънцето изгря, острите му лъчи осветиха бронята на гърдите на мъже и животни. Видях трима силни мъже в разцвета на живота си и същевременно зърнах три малки момчета, отдалечаващи се все повече от майка си.

И друг път бяха тръгвали да се сражават в битки, но никога толкова далеч. Искан беше обяснил на Есико, която после обясни на мен, че нова сила се беше надигнала на северозапад. Елиан се беше разбунтувал срещу властта на Каренокой и беше започнал настъпление към васалните земи, с които граничеше. Войските на Елиан бяха завладели две държави, Баклат и Нернай, които — според Есико — бяха изключително важни за икономиката на Каренокой. Те осигуряваха зърно за цялото кралство. Сега подправките бяха единствената реколта, която се отглеждаше в Ренка и областите, разположени около Охадин, и те бяха основният източник на злато. На злато, но не и на хляб и ориз. Цените на храната скочиха до небето. В този момент другите областни губернатори отправяха погледи към северозапад — или водени от страх, че войските на Елиан ще нахлуят в териториите им, или съзирайки в настоящата ситуация смътна възможност. Искан не беше популярен владетел. Защото сега той беше истинският владетел и всички го знаеха. Суверенният принц беше объркан старец. Всичките му сили го бяха напуснали след смъртта на синовете му. Не мисля, че Искан виждаше необходимост, поне не засега, да му дава от тъмната вода на Анджи. Той вече беше загубил волята си за живот и не напускаше покоите си. Беше много стар, никой не го обвиняваше. Правото на наследяване на трона беше неясно — кой беше законният наследник, при положение че синовете на суверенния принц бяха мъртви? Някой от незаконните му синове? Никой от тях не се осмеляваше да се противопостави на Искан. Всички знаеха какви ще бъдат последствията на един публичен бунт; незабавна смърт.

Въпреки че Есико не говореше за това, научих от Естеги, че главната причина за бунта в Елиан е търговията с роби. Робите бяха още една износна стока, която Искан беше въвел в търговията на Каренокой. Той беше вдъхновен от Харера, където преди толкова много години беше купил Гарай. Продажбата на млади жени беше доходоносна, а той се нуждаеше от все повече злато за постоянното си разширение. Искан искаше да присвои възможно най-много източници на сила, за да ги унищожи. Той бе измъчван от страха, че някой друг би могъл да получи власт над пророческите видения и смъртта, подобно на него, и да я използва срещу него. По нареждане на везира млади жени биваха отвличани от бедни селища в Каренокой и васалните му държави, както и от други близки земи. След това момичетата се продаваха на търговци във и отвъд Каренокой. Беше се стигнало дотам, че майките в определени региони, където изобилстваше от разузнавачи, търсещи подходящи роби, като например Елиан, обезобразяваха дъщерите си, бръснейки главите им, порязвайки или изгаряйки лицата им, изваждайки зъбите им. Бяха готови на всичко, за да ги опазят. Онези, родени със заешка устна или белег по рождение, се считаха за благословени. Те бяха в безопасност.

Искан твърдеше, че няма друг избор, освен да изпрати синовете си начело на войската. Естествено, той не можеше да отиде, защото беше твърде стар. Твърде важен. Но се сблъскваше с проблеми с населението. Те го презираха от дъното на гладуващите си стомаси. Той не можеше да потуши гнева им със смъртни заплахи, понеже те вече се взираха в лицето на смъртта. В продължение на дълго време ги държеше подчинени с култа, който беше създал около личността на суверенния принц — като своеобразен непогрешим праотец, когото да боготворят. Но от няколко години не бяха виждали принца. Всички знаеха кой управлява в действителност и на хоризонта се очертаваше голям бунт. Искан не искаше да убива повече хора от необходимото: хората бяха работна сила и следователно бяха нужни за изключително важните плантации за подправки. Той се беше опитал да замести някои от тях, които бяха починали през последния масов глад, с роби, закупени от Харера, но безуспешно. Сега се опитваше да ги накара да му съдействат, представяйки Елиан като техния истински общ враг. Каренокой е под атака! Всички трябва да се обединим в борбата срещу нашествениците! Есико ми каза, че той полага неимоверни усилия, за да манипулира възгледите на народа за войната. Не знам колко успешни бяха опитите му. Всичко, което знаех, беше, че синовете ми участваха във военния му поход.

Изглежда, че Искан не вярваше на никой друг освен на синовете си, а често се съмняваше дори и в тях. Предната вечер Сонан ми каза, че Искан станал подозрителен дори и по отношение на Корин. Обвинил го, че отказва да предостави на баща си ресурсите в Амдураби.

— Какви планове имаш за златото? — попитал Искан. — Може би да набереш свои собствени войници? Да се вдигнеш срещу чия армия? Предупреждавам те. Не можеш да се разбунтуваш срещу мен, разбираш ли? Никой не може, но най-вече ти!

Корин стоял с наведена глава и здраво стиснати юмруци и започнал да уверява баща си, че златото му трябва само за да нахрани населението и за нищо повече. Че е добър и покорен син, който иска да се подчинява на бащините си желания по всякакъв начин. Но въпреки това смирено го умолявал да му позволи да остане в Амдураби и да не участва във военния поход срещу Елиан. Съпругата му Ханай отново била бременна и той наистина трябвало да…

— Трябва да… какво? — подиграл му се Искан. — Да й държиш ръката, докато ражда? Сигурен съм, че знам истинските ти мотиви. Не се тревожи. Ще отидеш и ще се сражаваш достойно в битката. Затова те определям за главнокомандващ на похода.

Корин благодарил на баща си за тази велика чест, но щом Искан му обърнал гръб, очите му се изпълнили с омраза. Корин вече беше мъж на средна възраст и дълбоко негодуваше срещу това, че трябва да приема заповеди от баща си, сякаш е малко момче, а не уважаван губернатор с шест деца и седмо на път. И него, подобно на Искан, също не го беше грижа за народа му, но не беше толкова откъснат от реалността като баща си. Ако населението на Амдураби се разбунтуваше срещу губернатора си, нямаше да може да направи каквото и да било. А ако напуснеше областта, ситуацията щеше да бъде още по-несигурна.

През онази вечер разговорът ми със Сонан продължи до късно, а Есико през цялото време седеше до брат си и попиваше всяка наша дума. Въпреки близостта, която съществуваше между нея и баща й, знаех, че мога да говоря свободно в нейната компания. Никога не беше предавала мен или нас на баща си. Просто складираше всичко, което той й казваше, и всичко, което аз й казвах, в малката си главичка, без да изразява никаква емоция. Никога не знаех какво си мисли и понякога ми се искаше да я разтърся, докато не ме допусне вътре, докато не ми позволи да видя истинската й същност. Така и не успях да се сближа истински със Сонан. Пропастта, която Изани беше създала между нас по време на детството му, беше твърде голяма, макар и в последните години да се беше смалила. При все това очаквах, че Есико ще бъде моя от самото начало.

Сонан се страхуваше. Не го изрече на глас — никой млад мъж не би го споделил на майка си вечерта преди да замине на битка. Въпреки възрастта си никога досега не беше участвал във военен поход. Наскоро се беше оженил, имаше малка дъщеря и не изпитваше желание да напусне домашното си огнище. Въпреки това правеше всичко, което баща му и братята му му наредяха.

— Майко, аз не съм воин — прошепна ми, докато Естеги разтребваше масата след вечерята ни. — Нито съм водач. Баща ми ме назначи за водач на отряд наемници — конни стрелци от Тане. Това са жилави и сурови мъже, майко. Сражавали са се в много битки и са майстори в занаята си. Те презират мен и неопитността ми. Не ги виня.

— Можеш да научиш много от тези стрелци — каза Есико. — Обичаш да стреляш с лък, нали? Никой друг не може да стреля от кон като ездачите на Тане.

Сонан промърмори нещо неразбираемо в отговор и скоро след това се изправи, за да си тръгне. Исках да го задържа, но не можех да се сетя за основателна причина да го накарам да остане. Той се наклони и ме целуна по бузите.

— Ако нещо ми се случи… Знам, че влиянието ти е ограничено, но се опитай да се погрижиш за жена ми и дъщеря ми. Понеже нямам синове, знам, че семейството ми не представлява интерес за баща ми.

— Не говори такива неща, сине — казах аз и го притиснах пламенно към гръдта си, държейки го по-здраво от когато и да било. Държах го така, както ми се искаше да го държа, когато беше малък и трябваше да търпи жестокостта на Изани.

— Ще се погрижа да имат всичко, от което се нуждаят — каза Есико със спокоен глас, обръщайки се към брат си. — Няма нужда да потегляш със свито сърце.

Сонан нежно се освободи от хватката ми. После потупа най-младия си брат по гърба.

— Знам, че мога да разчитам на теб. Орано. А и баща ни се вслушва в думите ти. Остани си със здраве, малки братко.

— На добър час, братко.

Те се целунаха топло по бузите. Есико и Сонан винаги са се разбирали добре.

Сонан ме целуна набързо за последен път.

— Трябва да тръгвам. Жена ми ми обеща, че ще остане будна, за да се видим, и не искам да я карам да чака. Остани си със здраве, почитаема майко.

Той излезе и ние останахме сами. Закрих лицето си с длани. Въпреки че бях отчаяна, задето Искан изпрати и тримата далеч от мен, се надявах, че Корин и Енон ще закрилят по-малкия си брат.

— Татко ще изпрати припаси от добрата вода на Анджи, за да ги защитава — каза ми Есико и се прозя. Тя започна да гаси маслените лампи една по една. Вече бях отпратила Естеги да си легне. Вдигнах очи и вперих поглед във фигурата на Есико, очертаваща се в нарастващия мрак. Бедрата й започваха да се закръглят нежно. Нямаше как да се сбърка. Напъпилите й гърди можеха да се скрият под плътните копринени елеци, но бедрата… А и цялото й лице бе започнало да придобива по-женствени очертания. Скоро тайната ни нямаше да може да се скрие от никого. Все още не знаех как бихме могли да я защитим.

— Това е добре. Значи са в безопасност — отвърнах аз. Съзнанието ми все още беше овладяно от болезнения копнеж по Сонан.

Есико се закова на място с угасена лампа в едната ръка. Тя ме погледна с очи, които изведнъж ми се сториха много по-стари от реалната възраст на момичето, застанало пред мен.

— Силата на Анджи е свързана с тази област, с Ренка — рече тя. — Колкото по-надалеч пътува водата и с всеки друг източник на сила, който подминава, силата й все повече намалява. Баща ми знае това, но понякога си мисля, че го забравя.

Усетих как по гърба ми полазва тръпка и рязко се изправих.

— Видяла ли си нещо? Отговори ми, момиче!

— Виждала съм много неща във водата на Анджи. Никога не съм съзирала смъртта на братята си, отразена там.

— Какво означава това? — Гласът ми трепереше.

— Означава, че където и когато и да паднат, майко, няма да е тук.

Спомних си за думите й, докато децата ми се отдалечаваха от мен през онази сутрин. Те не знаеха, че стоя на стената и наблюдавам отпътуването им, и никой от тях не се обърна. Скоро къщите отвъд стената ги скриха от погледа ми, но аз не помръдвах от мястото си, докато слънцето се издигаше. Можех да чуя как допълнителните командири от Охадин се присъединяват към малките си отряди. Пехотинците чакаха извън града. Чух как градските порти се отварят на фона на фанфари и ликуващи викове, когато войниците видяха водача им да застава начело. Корин се радваше на значителна популярност или най-малкото беше по-харесван от баща си. Погледнах към планините Халим, издигащи се на северозапад, и към хълмистите им върхове, които маркираха местоназначението на войската. Те възнамеряваха да стигнат до прохода между най-високите планини още на следващия ден.

Щом се обърнах, за да си тръгна, Есико сграбчи ръката ми — един крайно нетипичен жест от нейна страна.

— Ти имаш мен, майко — каза тя и стисна ръката ми. — Ще остана с теб, докато се завърнат.

Отскубнах ръката си от нейните и пипнешком стигнах до стълбището, където пазачите на дайрахеси ни чакаха. Ръцете и краката ми трябваше да ми покажат пътя, защото очите ми бяха заслепени от сълзи.

След няколко седмици пратениците започнаха да прииждат. Есико ми носеше доклади от Къщата на властта, където всеки ден седеше до Искан и присъстваше на всичките му срещи и преговори, слушайки внимателно. Първите доклади съобщаваха за пристигането на каренокойските войски в Баклат, където били посрещнати с жестока съпротива. Вражеските сили били по-многобройни от очакваното, защото местното население избрало да се сражава на страната на Елиан. Ето колко голяма беше непопулярността на Искан.

Искан се опитал да набере повече войници, които да изпрати като подкрепление, но — както разказваше Есико — никой не се отзовал на призива му. Тя идваше в покоите ни само привечер. Казваше ми, че толкова много неща се случват в Къщата на властта, че не иска да пропусне нищо. Изглеждаше уморена, с тъмни сенки под очите, и ме оставяше да се суетя около нея.

— Той сменя заповедите си по няколко пъти на ден и често си противоречи — каза тя. — Скоро ще настъпи пълнолуние. Той очаква да види какво ще му каже Анджи тогава. Никога не съм виждала татко толкова притеснен. Тревожи го това, че битките се водят толкова далеч от Ренка.

— Искаш да кажеш — от Анджи. Но ако врагът има надмощие, не може ли просто да заповяда на силите си да отстъпят?

— Виждала ли си някога баща ми да отстъпва от каквото и да било? Да признава поражение? Ти, която никога не напускаш тези покои, какво разбираш от война? От стратегия?

Погледнах я изумено.

— Като жена, като съпругата на везира, не ми е позволено да излизам от Къщата на красотата. Ти знаеш това. — Опитах се да сменя темата. — Малката ми, изглеждаш изтощена. Не трябва да прекарваш толкова време в Къщата на властта.

— Аз съм дясната ръка на баща ми — отвърна Есико. — Той не може да се справи без мен сега, когато по-големите ми братя ги няма.

Студена тръпка полази по гърба ми. Дясната ръка на баща ми. Това беше казал Искан на първата ни среща. Ръцете ми увиснаха от двете ми страни. Погледнах към Есико. Тя имаше слабоволната брадичка на баща си. Неговите очертани вежди и тънък нос. В много отношения беше като огледално отражение на Искан, което помагаше за прикриването на пола й. Но за разлика от баща си, тя рядко се усмихваше.

— Сега отивам да си легна, майко. Погрижи се да ме събудят призори и кажи на слугите да ми донесат закуска в леглото. Когато стана, ще отида директно в къщата на татко.

Тя се врътна и излезе, оставяйки ме сама с мислите и страховете ми.