Наондел

Гарай

Другите робини в нощния лагер в Харера ми дадоха един съвет: „Ако крещиш и го дращиш, само ще влошиш положението си. Преструвай се, че ти доставя наслада, и ще му станеш любимка. Тогава може да получиш специални привилегии. Това е най-доброто, на което такива като нас могат да се надяват“.

Аз се надявах на нещо по-добро. Но последвах съвета им. Вече ми беше от полза.

Разбира се, че бях уплашена. Страхувах се, откакто ме заловиха. Не смеех да окажа никаква съпротива. Не го направих и когато мъжете дойдоха посред нощ, за да похитят мен и сестрите ми, докато спяхме. Сигурно ни бяха дебнали дълго време. Нападнаха ни, когато се отделихме от клана за няколко дни, за да събираме лечебни билки на юг от пустинята Мейрем. Никой заселник не смее да стъпи в пустинята. Там щяхме да бъдем в безопасност. Но не предполагахме, че ни дебне някаква опасност, и не бяхме нащрек. Все още се проклинам. Трябваше да бъда по-бдителна.

Мъжете се страхуваха от нас. Те вярваха, че сме могъщи жрици, които биха могли да ги убият с една-единствена думичка. Те са от ония хора, които се страхуват от всичко, което не разбират. Затова запушиха устите ни и завързаха ръцете ни. Бързо ни поведоха на юг, непрестанно на юг, често под булото на нощта. Търговията с роби е незаконна в северните земи. В едно село бяхме продадени на южни търговци на роби с дълги коси и големи бради. Пристигнахме на едно място — чух, че го наричат Харера, — едно ужасно място, зловонно и нечисто. Разделиха ме от сестрите ми. Не плакахме. Не ни бяха останали сълзи.

На пазара за роби бях завързана здраво за един кол на платформа до още няколко млади жени. Всички идвахме от различни земи, което си личеше от разнородния цвят на кожата и косите ни. Аз бях единствената с бяла коса и сиви очи. Мъжете около платформата разговаряха помежду си и сочеха към мен. От жестовете и погледите им разбрах, че съм ценна: най-добрата им стока.

Търгът започна. Оставиха ме за самия край. Искаха всички очи да са насочени към мен. В Харера слънцето беше безжалостно — никога не бях изпитвала подобна горещина. Устните ми бяха сухи и напукани. Фустата прилепваше към тялото ми заради неспирно леещата се пот.

Един мъж се приближи до платформата. Беше облечен в синьо и бяло. Висок и слаб, но с широки рамене и гъста тъмна коса. Устните му бяха много червени. Той беше единственият, който ме гледаше в очите. Наблюдаваше ме дълго време. След това извика един от търговците на роби.

— Така ли се грижиш за съкровищата си? Опустошаваш красотата й с това проклето слънце. — Извади кесията си. — Кажи цената й. Ще я заплатя. — Когато мъжете запелтечиха нещо за търга, той изсумтя нетърпеливо. — Наредих ти да кажеш цената, за да мога да скрия собствеността си от палещото слънце, преди да се повреди.

Той напълни ръцете си със сребро и злато — толкова много, колкото не съм предполагала, че съществува на този свят. Това беше цената ми. Ето колко ценна бях. След това раздаде заповеди и един мъж се качи бързо на платформата и разкъса въжето, което ме придържаше към кола. Паднах на колене. Красивият мъж ми подаде глинена кана със студена вода. Не ми стигаха силите да я повдигна към устата си, затова той я придържаше към устните ми, докато отпивах. После лично ме отведе от пазара. Заведе ме под един сенник. В някаква конюшня. Остави ме да почивам там и да пия вода. Някакъв човек донесе мехлем за изгорената ми кожа. На следващия ден той дойде да ме види.

— Вече изглеждаш много по-добре. Сега трябва да разбера дали съм направил добро вложение. — Той развърза панталоните си. Веднага разтворих крака.

Внимаваше да не ме нарани и си спомних съвета на другите робини. И преди бях спала с мъже — от клана, които се грижеха да ми доставят толкова удоволствие, колкото и на самите себе си. Този мъж не постъпи като тях. А и защо да го прави? Аз не му бях равна: той ме притежаваше. Не продължи дълго. След това изглеждаше много доволен.

— Жена, която си знае мястото, която не се съпротивлява и не гримасничи безмълвно от отвращение. Освен това най-красивата жена, която някога съм виждал. Ти ще бъдеш истинска сензация в Ареко. Да, трябва да призная, че съм направил добро вложение. — Той се избърса на подгъва на фустата ми. — Бих те оставил да се изкъпеш, но трябва да напуснем това място. Тук сключих доста спогодби и е най-добре да не се задържаме.

— Да, господарю — беше единственият ми отговор. Аз, Гарай от скитащия народ, го нарекох „господарю“. Ние, които не служим на никакъв господар. Ние се подчиняваме само на земята и нейните заповеди. И така бродим и почитаме свещените си места, и се държим настрана от заселниците. Онези, които не могат без монетите и къщите си, без господарите и законите си. Човешките закони не важат за нас. Енергийните линии в земята, нейните вени, ни водят в правилната посока при пътуванията ни. Земята ни дарява с необходимата храна и подслон. Със себе си носим и нашата история, предавана чрез приказки и митове. Хитростта опазва духовете и телата ни и ни упътва през бурята. Но сега се появява едно ново „аз“. И тази нова същност, тази нова Гарай има господар, пред когото се прекланя, за когото разтваря краката си и на когото се подчинява във всичко.

Същия ден напуснахме Харера. Бях сложена най-отзад на кервана, върху товарно муле, заедно с другите покупки на господаря ми. Той ми беше донесъл шалове и качулки, които да ме опазят от горещото слънце, имах предостатъчно вода за пиене и сутрин и вечер, когато спирахме за почивка, ми даваха храна. Спях с господаря си в личната му шатра. Той никога не ме завързваше — но и къде ли бих могла да избягам в тази необятна пустиня? Щях да съм мъртва още преди да се изгубя от погледа им.

Господарят ми ме обладаваше всяка вечер. Продължавах да му угоднича, бях нежна и покорна. Което беше непривично за мен. Но знаех, че трябва да натикам старото си „аз“ в най-дълбоките кътчета на паметта си. Предишното ми поведение не трябваше в никакъв случай да се проявява тук и сега. Понеже, въпреки че господарят ми се отнасяше добре с мен и колкото повече се унижавах пред него, толкова по-добро беше отношението му, знаех истината. У него виждах същото нещо, което бях съзряла в очите на мъжете, които похитиха мен и сестрите ми през онази нощ, и в очите на мъжете, които ме продадоха за злато и сребро; за тях аз съм предмет. А не човек със собствени чувства и нужди. Просто нещо, от което се страхуват или което експлоатират и използват. В мига, в който се превърна в бреме за тях, ще се отърват от мен без никакво колебание. А аз искам да живея. Това е желанието на старата Гарай. Тя иска да се върне в пустинята Мейрем, да чуе песента на майка си при залез-слънце и да се хване за ръце със сестрите си. Новата Гарай не вярва, че това е възможно. Но старата Гарай отказва да се предаде.

Сега сме в Ареко, столицата на областта Ренка, земята на господаря ми. Пристигнахме вчера вечерта след дълго пътуване, продължило много луни. Изкъпах се и бях отпратена в малка стаичка в резиденцията на господаря ми. Той ми каза, че възнамерява да остане тук само докато приключи строежът на новия му дворец в Охадин. Тогава ще премести суверенния принц и целия владетелски двор в Охадин. Принцът не подозира нищо за това. Утре господарят ми възнамерява да ме представи пред всички, за да ми се възхищават и да благоговеят пред мен. В стаята ми бяха донесени нови дрехи, странни одежди от коприна с ярко оцветена бродерия. Декоративни гребени, които да придържат нагоре косата ми, гривни за ръцете и пръстите ми — красиви предмети, които да покажат високата ми стойност. Всички в този дворец са обсебени от предметите. В клана имахме само това, от което се нуждаехме — и то можеше да бъде носено на гърба ни. Ножове, въже, билки, кремък, храна. Пръстенът може ли да те топли нощно време? Можеш ли да ядеш декоративен гребен? Бродираният елек може ли да излекува гноясала рана?

Бях откраднала хартия и принадлежности за писане от покупките на господаря ми. Майка познава буквите и изкуството на писането. Това беше едно от нещата, които ме научи, докато ме обучаваше да стана нейна приемница и лечителка на клана. Не ми се удаваше често да се упражнявам. Нямаше кой знае каква причина да записвам нещо. Цялото познание на майка се съхранява в главата й — като семена в шушулка. Когато нещо пробудеше любопитството ми, тя просто изваждаше необходимата информация от паметта си и отговаряше на въпросите ми. Тогава за какво би ми потрябвало писането? Но тя ме обучи да пиша просто защото това беше едно от уменията, които бе придобила, и искаше да науча всичко, което знаеше.

Сега за пръв път в живота си имам причина да запиша нещо. Напредвам бавно. На ръката ми й липсва сръчността и лекотата, които се придобиват с навика. Но трябва да положа усилия. Намирам се в чужда страна. Всички около мен говорят на чужд език. Разбирам някои неща. Кланът ни говори на сидхи — езика на скитащия народ, но знам и много други. Човек научава много езици, когато непрестанно пътешества и се среща с различни хора. Нямам представа колко езици знае майка, но определено са повече от пръстите й. Езикът в Ареко е същият като този, който научих, когато посетихме свещената планина Омоне. Тя се намира много по на юг, отколкото сме свикнали да стигаме в странстванията си, и езикът, който се говори в областите около планината, не приличаше на нищо, което бях чувала преди това. Мислех си, че звучи твърдо и гневно и че никак не прилича на многото планински езици. Тук в Ареко говорят на диалект с малко по-различен акцент, но повечето думи са едни и същи. Изпитвам облекчение. Това улеснява положението на новата Гарай. Все още не може да се изразява пълноценно, но никой не го и очаква от нея. Достатъчно е да разбира.

Все пак ми носи утеха фактът, че имам собствен език, на който да пиша. Знам, че никой не може да прочете написаното от мен. Чрез писането мога да запазя родния си език жив. Но на хартия думите ми изглеждат безжизнени, сякаш животът им се процежда, когато ги сковавам с четката си. Един език е много повече от буквите си. Мелодия, тон, ритъм, паузи — всичко, което няма как да уловя с четката за писане. Може би всичко умира, щом се озове в плен. Като рядката птица джалапо, която може да бъде открита само по склоновете на Омоне. Твърди се, че песента на тази птица може да излекува болните духове, онези, които са попаднали в клопката на скръбта или страха. Птицата джалапо черпи силата си от самата планина Омоне и ако някога бъде заловена и отнесена далеч от планината, не след дълго ще умре. Може би същото важи и за душата на езика. Не знам — досега не бях писала обширен текст. Но сега трябва да се опитам, понеже се страхувам, че иначе ще забравя коя съм. И в тази златна клетка ще повехна и ще умра — също като джалапо.

Пиша вечер и крия писанията в стаята си. Всичко, което наистина съм аз, Гарай на Кръвта, трябва да бъде скрито.

Днес се запознах със съпругата на господаря ми. Много хора ме оглеждаха, включително и самият суверенен принц. Синовете му имаха жадни и хищни очи. Но единственият човек, с когото се запознах, единственият човек, който ми проговори, беше съпругата на господаря ми. Тя дойде в малката ми стая.

след като господарят ми ме беше представил. Беше висока и тромава, лишена от каквато и да било мекота и обаяние. Беше бременна — мисля, че бе в напреднала бременност. Изглеждаше стара, много по-стара от господаря ми. Сигурно криеше някаква голяма тайна, която й бе помогнала да оплете в мрежите си такъв мъж. Може би баща й беше много богат.

Паднах на колене на пода и се поклоних ниско. Тази нова Гарай, тази слаба и покорна девойка, тя знае какво да прави. Знае кой държи властта, на кого да се покланя и колко ниско. Тя изненадва дори и себе си с това знание. Откъде идва то? Но поклонът на Гарай не достави удоволствие на съпругата. Тя закрачи към мен и отскубна гребените от косата ми.

— Ти си робиня — изсъска тя. — Само законна съпруга може да носи седем гребена в косата си. За теб ще стигне и един.

В този момент осъзнах мястото си: най-долното; по-ниско и от най-ниските; все пак бях продадена като робиня. Останах коленичила, докато тя оправяше косата ми. Мълчанието и смирението ми сякаш я успокоиха. Щом привърши с косата ми, пристъпи назад.

— Изправи се. — Подчиних й се. Тя ме огледа внимателно, завъртя ме с груба ръка. — Мога да видя какво го е привлякло. Цветът на косата и очите ти е наистина необичаен. Но дрехите ти са отвратителни. Жълтият цвят заглушава блясъка на косата ти. Трябва да носиш бледосиньо. Може би със сребърна бродерия, за да изпъква блясъкът на косата и кожата ти.

Не казах, че господарят ми е подарил тези дрехи. Само кимнах.

Тя въздъхна.

— Ако достатъчно добре задоволяваш Искан, той няма да се доближава до леглото ми. Предполагам, че трябва да гледам на това като на благословия.

Внезапно изражението й се смекчи и видях, че не е толкова стара, колкото ми се беше сторило първоначално. Всъщност беше само с няколко години по-голяма от мен. Посочих надутия й корем.

— Първото ли ти е?

Суровото й изражение се завърна.

— Не. Това ще бъде третият ми син.

Тя изхвърча от стаята, без да каже нищо повече. По-късно през деня няколко слуги дойдоха с красиви копринени елеци в бледосиньо, със сребърни шевове и перлена бродерия. Те тежаха повече от целия ми вързоп в клана. Новата Гарай всяка сутрин се облича в тези непрактични дрехи. Тя вдига косата си с декоративен гребен. Покрива белезите си под дълги ръкави и тежки сребърни гривни. Пиша, за да не забравя, и крия тези страници под разхлабена каменна плоча на пода в стаята ми. Това са нещата, които трябва да запомня:

Днес попитах съпругата дали мога да изляза в градината. Видях я през прозореца.

— Това е градината на суверенния принц — отговори ми рязко.

Малко по-късно дойде да ме вземе и ме поведе към заключените врати, които отделят женската резиденция от останалата част на двореца. Двама мъже охраняваха портата — бяха облечени в сини елеци, а отстрани на кръста им висяха саби.

— Негово Височество ни позволи този следобед да се разходим из градината му — каза тя.

Един от пазачите отключи вратите и ние пристъпихме през позлатения портал. Слязохме по малко задно стълбище, като пазачите ни следваха по петите. Исках да се втурна напред, исках да побягна, но бременната съпруга вървеше бавно и тежко и трябваше да удържа напора си. Излязохме на терасата и градината се разпростря пред нас, смайваща и пищна. Не си бях дала сметка колко ми беше домъчняло за живите растения, докато отново не се озовах сред тях. Тиха въздишка се изтръгна от мен, преди новата Гарай да успее да я сподави. Съпругата ме изгледа остро.

— Ще седна тук, под сянката.

Единият пазач застана зад пейката, където седна тя, а другият ме следваше, докато крачех неуверено из градината.

Тукашните растения са много по-различни от всичко, което бях виждала по време на странстванията ми. Някои имат дебели листа и сочни цветове, което според мен ги прави подходящи за този климат, като им позволява да задържат течност по време на дългите периоди на суша. Други имат огромни чашки, по-големи от лицето ми, и разпръскват прекрасен аромат. Мисля, че не биха оцелели през сухите лета, ако главният градинар на суверенния принц не ги поливаше. Зърнах неколцина мъже, които поливаха и подрязваха цветните лехи, но те се отвърнаха от мен, а пазачът се прокашля, за да ме отправи в друга посока. Напълно ясно е: единственият мъж, с когото ми е позволено да разговарям, е господарят ми, също така е за предпочитане да не ме виждат други мъже. Чудя се дали пазачите тук са евнуси. Те са слаби и голобради, имат по момчешки гладка кожа, така че не е невъзможно. Уродлив обичай.

Първоначално бях слисана от цветното разнообразие и си помислих, че никога няма да намеря това, което търсех. Всички растения ми бяха толкова непознати и между препълнените с нектар цветове прехвърчаха пеперуди, чиито големи размери надхвърляха представите ми. Красиво оформени дървета хвърляха сянка и предлагаха подслон от жаркото слънце и можех цял ден щастливо да обикалям наоколо, изпълнена с удивление. Но можех да се досетя, че времето ми е ограничено и че рано или късно пазачът щеше да ме върне на терасата, където чакаше съпругата. Затова си поех дълбоко дъх, протегнах ръка и там, дълбоко в почвата, можех да почувствам как пулсира силата на земята. Трептеше по по-особен начин под ходилата ми и усещах, че се различава ОТ енергията на планините у дома. Не беше толкова гола и дива, но беше плодородна, чувствена и пълна с живот. Заковах се на място и затворих очи, оставяйки жизнената сила да потече из тялото ми и да ме изпълни. Когато отворих очи, погледът ми се спря върху стената, която обграждаше градината на двореца и я отделяше от града, чиято глъчка и суетене можех да чуя, но не и да видя. Стената улавяше лъчите на късното следобедно слънце и там, в процепите и пукнатините между камъните, се извиваше познато растение с дълги и заострени листа и скромни малки червени цветове. Усмихнах се на себе си.

Докато вниманието на пазача беше насочено другаде, напълних шепата си с тънките листа на растението. Тръпчивият им аромат ме изпълни с неописуемо щастие. Миришеше на родния ми дом. Напъхах листата в единия си ръкав и острите им краища започнаха да дращят белезите ми.

Болката ме накара да си спомня. Други белези. Друго място. Затворих очи и веднага се пренесох в покрайнините на пустинята. Майка беше застанала до мен.

Ние вървяхме по източния планински хребет. Беше ранна утрин и първите слънчеви лъчи озаряваха пътя ни, докато нощта все още властваше долу в пустинята. И майка, и аз държахме копията си, а нейната сива коса блестеше на розовата утринна светлина. Стръмните склонове проблясваха с влагата на облаците, които се бяха спуснали през нощта и сега се издигаха от слънцето обратно по планинските върхове. Майка се приведе, за да посочи нещо.

— Виждаш ли, Гарай? Това скромно растение се нарича Езика на Богинята. Трябва му много малко, за да оцелее, и вирее почти навсякъде. Запомни го. Може да бъде най-добрият приятел на жената.

— Кога? — попитах и се наведох. Дълги, заострени листа се подаваха от тънко пълзящо растение, което се беше увило в пукнатините на планинския склон.

— Когато жената иска лунната й кръв да продължи да тече. Когато не иска да зачене.

— Децата са дар — казах и се изправих. — На това си ме учила.

— Наистина е така. Аз самата никога не съм използвала Езика на Богинята. Но има жени, чийто живот може да бъде застрашен от евентуална бременност. Или лечителки, които желаят лунната им кръв да тече свободно, така че да усещат по-силно връзката с жизнената сила.

Майка вдигна ръцете си на изток, за да приветства слънцето, и когато ръкавите й се плъзнаха надолу, видях всичките й белези, чиято белота проблясваше на меката светлина. Толкова много белези. Толкова много обещания, приношения и победи. Надявах се, че някой ден и аз ще нося толкова много белези.

Когато отворих очи и се огледах наоколо, се намерих отново на терасата и осъзнах, че лежа върху студения мраморен под. Съпругата седеше върху пейката и ме наблюдаваше.

— Загуби съзнание — каза тя рязко. — Пазачът те доведе тук.

Премигнах. Видението беше толкова силно. Или беше само спомен? Спомен за майка ми по време на едно от многото ни пътувания през планината. Затворих очи, за да се скрия от болката. Новата Гарай няма спомени, няма тайни. Поех дълбоко въздух и се откъснах от жизнената сила, пулсираща в земята под нас. Надигнах се.

— Сигурно е било заради горещината. Вече се чувствам добре.

Влязохме вътре и пазачът ме съпроводи до стаята ми, където ме чакаше храна. Ядох сама и след това изгълтах няколко от тънките листа. Не искам да забременея. Дори не желая да мисля за подобна възможност. Искам да продължа да кървя и да запазя връзката си с жизнената сила. И да не забравя коя съм.

Гарай жрицата

Гарай дъщерята

Гарай ловджийката

Гарай скитницата

Гарай

Господарят ми е в Охадин, за да наблюдава работата по новия си дворец. Много от това, което купи по време на пътуването си до Харера, беше строителен материал. Преди да замине, той ми разказа, че строителството продължавало вече три години. Ние лежахме в леглото му — онова, в което винаги ме вика, когато има нужда от услугите ми. Стаята му е особена, със скъпи килими на пода, големи полирани глинени изделия, картини, нарисувани върху големи пана, покриващи целите стени, и повече сребърни лампи, отколкото мога да преброя. Не разбирам защо се нуждае от толкова много сребро, злато и картини. Покрив, който да ги защитава от дъжда и студа — разбирам защо заселниците искат това. Те не са тъй издръжливи като нас, скитниците. Но каква е ползата от всичко останало? Наистина ли им трябва нещо повече от един прозорец, разкриващ пред човешкия взор небето, вятъра и слънцето.

И сякаш прочитайки мислите ми, господарят ми махна с презрителен жест към цялата тази пошлост. Той ми обясни, че новият дворец ще бъде съвсем различен. Величествен. Изпратил е цял флот от търговци да съберат дървесина от Терасу, островното царство на юг, чиято по-голяма част е заета от необятна джунгла, и армия от работници в мраморните кариери на север. Най-добрите архитекти, каменоделци и дърводелци на Ареко вече работят по този строеж.

— Моят дворец ще бъде центърът на света — каза той и сключи ръце зад главата си.

Реших, че се шегува. Светът има само един център: бездънното Семайско море, пъпа на света, който е бил свързан чрез пъпна връв с тялото на Богинята, преди тя да роди земята в потоп от кръв и солена вода. Мислех, че няма човек, който да не знае това. Исках да го поправя, но новата Гарай ме накара да замълча. Леко прокарах пръсти по белезите от вътрешната страна на китката ми и не казах нищо.

— Още три години до завършването му. Въпреки че се надявам още преди това да мога да преместя целия владетелски двор там.

— Целият двор ли, господарю?

— Да, моя красива дивачке. — Той се усмихна доволно. — Здравето на суверенния принц се влошава. Давам му подсилващо питие от много специален извор, намиращ се в Охадин. Помага му… от време на време. — Изкикоти се, сякаш се забавляваше от тайна, позната само на него. — Но му обясних, че ще му е от огромна полза да живее по-близо до извора. Разбира се, мнозина ще получат достъп до силите на извора, но обясних на принца, че това е привилегия само на монарха. — Обърна се на една страна, за да е с лице към мен. Бледата светлина караше кожата му да трепти. Той не е мускулест като мъжете от клана ни. По-скоро е силен и гладък като кавол, голямата котка, която обитава планините около пустинята Мейрем. Протегна ръка и погали гърдите ми.

— Мнозина ми завиждат. Така е, откакто съм се родил. Майка ми знаеше от самото начало, че съм специален — избран. Предопределен за велики неща. И сега доказвам, че е била права. Тя вижда същото в синовете ми Корин и Енон. Разширявам владенията си, които те ще ми помогнат да управлявам. Корин е само на четири години, но вече се е научил да язди, да стреля с лък и владее до съвършенство калиграфията.

— Господарят има ли дъщери?

Рядко задавам въпроси. И бездруго господарят ми обича да говори. Но бях любопитна. Съпругата му има лицето и тялото на жена, която е раждала много пъти.

— Дъщери! За какво са ми? Единственото, което правят, е да носят разходи — напразно харчене на пари за образованието и зестрата им. Не, аз ще имам само синове. Много. Видях го.

Новата Гарай ми забрани да говоря. Тя преглътна всички думи, които се надигаха в устата ми.

За известно време той се унесе в мислите си, като ръката му продължаваше да гали гърдите ми.

— Суверенният принц също признава интелигентността на плановете ми. Той ми даде достъп до запасите си от злато, но парите вече започват да намаляват. Мислех го за по-богат човек. Но разбира се, има начини запасите да се попълнят. Повишаване на данъците. Война и военна плячка. И ще се погрижа съседните градове да разберат, че е в техен интерес да подкрепят финансово Ареко. Иначе… — Той се прозя. — Все още не съм решил кой е най-добрият път на действие. Но когато настъпи правилният момент, славата на двореца в Охадин ще се разнесе из всички познати земи. — Надигна се. — Ела при мен. Само още веднъж и ще поспя преди пътуването си.

Лежах неподвижно и издавах звуците, които му харесват, и въпреки че вторият път винаги трае по-дълго, той скоро се търкулна настрани и веднага заспа. Лежах неподвижно, докато той не захърка дълбоко, после станах тихо и се промъкнах през коридора към стаята си. На господаря ми не му се нрави да ме заварва в леглото си, когато се събуди. Сега седя и пиша това на светлината на лампата, защото имам нужда да излея всичко онова, което новата Гарай ме възпря да кажа. Дъщерите имат толкова висока стойност! За майка ми и четирите й дъщери бяха безценни. Тя знаеше, че всяка от нас е благословия. Майка казваше, че някога, много отдавна, имало много лечителки и че целият свят следвал пътищата, по които вървял скитащият народ. Че всички знаели, че земята е родена от утробата на Богинята. Но сега ние, които знаем истината, сме подложени на постоянно преследване. Въпреки че имаме познание, билки и лекове, които могат да помогнат на хората, трябва да пазим в тайна вярата и ритуалите си.

Но майка ме запозна с поверията ни. Вече ми беше споделила най-дълбоките тайни на познанието ни, преди да ме похитят и продадат. Беше разкрила тези свещени тайни на мен и на сестрите ми. Чудя се къде ли са сега. Чудя се дали ще ги видя отново в този живот. Не вярвам, че ще ми се удаде такава възможност. Въпреки че може би и те си мислят същото за мен точно в този миг, точно тази вечер.

Докато господарят ми беше в Охадин, дойде време съпругата му да роди. Чух писъците и суматохата. Отвън много прислужници тичаха нагоре-надолу по коридора. Позволено ми е да излизам от стаята си и да се разхождам из резиденцията, където са покоите на съпругата на господаря ми и на другите жени от домакинството на суверенния принц. Господарят ми също има собствени стаи тук, но от резиденцията до тях се стига само през тайния проход, тръгващ от моята стая. Мисля, че другите мъже също имат подобен свързващ коридор със стаите на съпругите и наложниците. А многото пазачи се грижат никой да не влезе в погрешната стая. Господарят ми каза, че това е объркващо и небрежно разпределение и в новия дворец ще бъде напълно различно. Рядко напускам стаята си, защото всичко ми изглежда едно и също.

След един твърде продължителен вой от покоите на съпругата отворих вратата си и надзърнах. Една прислужница мина забързано покрай мен, носейки поднос с кана и чаша. Промуших се навън и пазачът ме пусна да вляза при съпругата. Преддверието беше пълно с хора. Няколко старици, облечени в бяло, бяха насядали наоколо, кадейки тамян и мънкайки молитви. Те се прекланят на духовете на мъртвите и не знаят нищо за Богинята. Младите съпруги на високопоставени придворни седяха на копринени възглавнички и си приказваха тихо, но всеки път, щом от стаята се разнесеше писък, те пребледняваха и се затрудняваха да се върнат към разговора си. Забързаните прислужници влизаха и излизаха от стаята, носейки най-различни предмети, от които не виждах никаква полза. Никой не ме спря, затова влязох при съпругата. В спалнята й беше топло и също гореше тамян. Помирисах въздуха и изкарах езика си, за да опитам пушека. Общо взето, беше безполезен и по никакъв начин нямаше да намали мъките й, но долових и аулиум. Добре, това щеше да й донесе поне малко облекчение. И тук бяха насядали печални стари дами, които мънкаха под нос някакви молитви. Съпругата, бяла като сняг и покрита с пот, лежеше на голямо легло. Високо, костеливо слугинче в сив елек придържаше студен компрес до челото й. Още една контракция разтресе тялото на родилката и тя изрева безгласно с широко отворена уста. Дългата й тъмна коса лежеше разбъркано върху възглавниците, а очите й бяха хлътнали. Очевидно никой не й помагаше да изроди бебето, освен чрез молитви и студени компреси. Приближих се до леглото, отметнах завивките й и бързо огледах съпругата. Тя впи свиреп поглед в мен, но в същия миг отново я завладя непреодолима болка, която й отне гласа. Контракциите й бяха зачестили, но можех да видя, че все още не е много отворена. Изглежда, че детето беше в правилната позиция.

— Кога започнаха родилните й мъки? — попитах слугинята.

— Снощи — отвърна тя. Изглеждаше спокойна и сръчна. Може би щеше да ми помогне.

— Изкарай всички тези жени оттук — казах й. — Двете с теб ще се заемем с раждането, но не искам никой друг в стаята.

Тя ме погледна в очите и кимна. Изтичах обратно в стаята си и се разтършувах из запасите си. Бях събрала и изсушила голямо разнообразие от растения от градината на суверенния принц. Дори не крия действията си. Никой от слугите не стъпва в стаята ми. Идеалният лек би бил гамово листо, но то не расте толкова на юг. В градината на принца се отглеждат предимно декоративни растения, затова дори не бях успяла да събера боровинки. Но бао, което тук се използва за подправка, ако се приема в по-големи количества, всъщност има болкоуспокояващо действие. Имах и хилядолетен корен. Това трябваше да стигне. Бързо се върнах с вързопите си и заварих в преддверието още повече жени, облечени в бяло. Щом ги подминах тичешком, те устремиха към мен злобни погледи и започнаха да мърморят още по-усърдно молитвите си. Майка ми винаги казваше, че има време за молитви и време за действия. Сега беше време за действия. След това щях да имам възможност да благодаря на Богинята.

Когато влязох в стаята, слугинята стоеше до вратата, а съпругата лежеше в леглото и пъшкаше. Имаше още една жена — Изани, майката на господаря ми, със сива коса, в която дрънчаха сребърни верижки, и елек, обсипан с толкова много перли и скъпоценни камъни, че едва можеше да повдигне ръце. Лицето й беше потъмняло от гняв.

— Ти! Робиньо! Нямаш право да раздаваш заповеди!

Новата Гарай падна на колене и допря чело до пода. Знаех, че тази жена заема по-висок ранг от съпругата. Тя имаше последната дума за всичко.

— Прости ми, почитаема майко на моя господар. Там, откъдето идвам, е работа на робите да израждат бебета. Нека червеите изядат очите ми заради провинението ми.

— Изправи се.

Подчиних се на заповедта и се престорих, че не съм забелязала вопъла на съпругата при поредната контракция.

— Господарке, поне ми позволи да се погрижа за мръсната работа, за да не изцапаш дрехите си с кръв.

Изани погледна към съпругата. Виждах, че би предпочела да си тръгне, но не искаше да изглежда така, сякаш аз съм взела решението.

— Махни тази робиня оттук — просъска съпругата, като по този начин помогна на Изани да преодолее колебанието си.

— Робиньо, нито за миг не се отделяй от Кабира. Веднага щом детето се роди, искам да ми го донесеш. Ако е здраво момченце.

— Да, господарке.

И Изани излезе от стаята.

— Тръгна ли си? — успя да промълви съпругата между две контракции.

— Да — отвърна слугинята и после се обърна към мен. — Имаш ли нужда от още нещо?

Погледнах към нея и осъзнах, че въпреки височината си тя все още беше дете. Не беше на повече от тринайсет години. Но изглеждаше спокойна и уравновесена, сякаш случващото се не я плашеше.

— Как се казваш? — попитах я.

— Естеги.

— Естеги, имам нужда от гореща вода и съд за пиене. И спокойствие и тишина. Това бебе иска да излезе навън, но ще има нужда от малко помощ.

Естеги кимна и бързо излезе от стаята. Приближих се до леглото. Съпругата беше изцъклила очи и дишаше тежко и неравно. Приведох се и я погледнах в очите.

— Знам, че не изпитваш топли чувства към мен. Не знаеш нищо за мен, така че не мога да искам да ми се довериш. Но в момента до теб няма никой друг, който да разбира от тези неща. А аз имам необходимия опит. Изродила съм много бебета в клана ми. В пустинята Мейрем. — Изричаното на това име ми причини болка. Откакто бях станала робиня, не бях споменавала на глас нито едно от родните названия. Само ако тогава държах копието си! Прехапах езика си, за да спра всички останали имена да се изсипят навън. Имената на сестрите ми, на майка ми, на всички от клана ми, на всички от останалите скитащи кланове.

Погледът й се изостри и тя недоверчиво сбърчи чело.

— Невинаги съм била робиня. Искаш ли помощта ми? — Плюх на дланта си и протегнах ръка. Нова контракция я накара да присвие очи от болка и да изпищи. Аз изчаках с протегната ръка. Контракцията премина, но тя не отвори очи. Внезапно извади едната си ръка изпод завивката, близна я и ми я подаде. Задържах я в своята.

— Добре. Най-напред трябва да се надигнеш.

Не й бяха останали сили, за да протестира. Когато я изправих, Естеги влезе в стаята, носейки в ръце кана с гореща вода и няколко купи. Казах й да ги остави на една маса и й заръчах да подкрепя съпругата, докато набързо примесих голямо количество бао и щипка хилядолетен корен в една от купите и я напълних с вода.

— Сега трябва да повървиш — казах и застанах до съпругата. — Облегни се на мен и Естеги. Когато отварата ми престои малко, изпий я и ще ти помогне.

— Отрова — изпъшка тя. Аз изсумтях.

— Защо да те тровя? Ако искаш, ще отпия първа.

Но впоследствие много пъти съм се чудела какво е искала да каже всъщност. Може би не е било обвинение, а молба.

Щом изправих съпругата на крака и успокоих дишането й с билковата си отвара, раждането протече много по-бързо. Привечер положих добре оформено бебе на гърдите й. Тя го гледа дълго време. После се извърна.

— Доведи дойката — бяха единствените й думи. Никога досега не се бях сблъсквала с подобна студенина у току-що родила майка. Когато не реагирах, тя се обърна към мен и ме погледна с изкривено от болка лице. Дори и в най-тежките моменти по време на родилните й мъки не бях зървала такава агония.

— Веднага! — заповяда тя. Естеги изхвърча от стаята, без да изчака да й кажа нещо. Цялото тяло на съпругата се тресеше от гняв или изтощение. Не знаех кое от двете. Изведнъж тя покри ръчичката на сина си със своята ръка и целуна тънките му клепачи. Прошепна нещо в ухото му. После погледна към мен и очите й ми се сториха огромни.

— Искан ще му даде име. Моля те, вземи го. Не ме измъчвай повече.

В този момент осъзнах, че никога не я бях виждала с децата й, въпреки че това беше третият й син. Тя не приличаше на жена, която сама беше избрала съдбата си. Този живот. Тази липса на любов.

Протегнах ръце и поех бебето. Той беше голям и тежък в обятията ми. Беше напълно спокоен и премляскваше бавно. Очевидно беше гладен. Изнесох го в преддверието, където всички жени избухнаха в радостни викове и сълзи и започнаха да отправят още по-разгорещени молитви. С непоколебим жест Изани го грабна от ръцете ми и го вдигна високо, толкова горда, сякаш току-що го беше изкарала от собствената си утроба. Момченцето изхленчи, когато покритите със скъпоценни камъни ръкави на старицата одраскаха нежната му кожа. Не след дълго Естеги се върна с дойката и майката на господаря ми неохотно остави внука си на нейните грижи. Аз повиках Естеги.

— Донеси нещо подсилващо за Кабира. Може би някакъв бульон. Отвара от салвия, за да секне млякото й. Увери се, че има достатъчно за пиене. Но преди всичко се погрижи да получи пълно спокойствие. За толкова време, колкото й е необходимо. Разбра ли?

Естеги кимна. Знаех, че стоварвам твърде голяма отговорност върху раменете на толкова младо момиче, но бях убедена, че ще се справи. Освен това нямаше към кой друг да се обърна за помощ.

Промуших се през тълпата от бърборещи жени и се върнах в стаята си, където спах в продължение на една вечер и един ден. Радвам се, че в момента господарят ми не е тук, за да мога да си почина и да подредя мислите си.

Не пропускам да поглъщам ежедневната доза от Езика на Богинята. Няма да зачена от мъж, който не ще ми позволи да задържа собствените си деца — собствената си плът и кръв.

Тук няма какво да правя. Господарят ми ме използва всеки ден, но промеждутъците са изпълнени с океани от време. Време, което просто се прецежда. Кръстосвам от прозорец на прозорец в малката си стая и надничам към външния свят. Вдигам някакви вещи и пак ги поставям по местата им. Никога досега не съм бездействала по този начин. Непрестанно се местехме от място на място. Изкачвахме се по върховете на планините, за да ловуваме. Прекосявахме пустинята, за да се срещнем с някой друг клан. Пътувахме на юг, за да събираме растения. Вървяхме покрай езерото Бодиен, по средата на Мейрем, и ни отнемаше около седем дни да го заобиколим. На западния му бряг се издига Сануел, древното дърво, чиито корени достигат дълбоко в сърцето на земята. Често поемахме към свещените места — като например дървото Сануел, планината Омоне и бездънното Семайско море. Отивахме там, за да може майка да извършва кървавите си приношения. След като преминах своята инициация, и аз започнах да правя приношения. Понякога докосвам белезите си, за да си напомня. Че съм инициирана. Че съм се причестила с жизнената сила на Сануел и съм дарила кръвта си на дървото.

Когато не странствахме, правехме най-различни неща с ръцете си. Палехме огньове, поправяхме дрехи и сечива. Когато майка обучаваше мен и сестрите ми, винаги държахме нещо в ръце — дори когато я слушахме внимателно. На старата Гарай й се удаваше резбарството. Всичко, от което се нуждаех, беше остър нож и добро парче дърво и можех да издялам всичко: лъжица, купа, флейта, копче. Играчка за най-малката ми сестра, когато беше момиченце.

Тя и сега не е излязла от момичешката възраст. Ако все още е жива. Чудя се къде ли е била продадена.

Новата Гарай не мисли за това. Тя все по-рядко оставя въпросите и спомените на старата Гарай да се появяват — всъщност почти само когато пиша. Но има толкова малко, за което въобще си заслужава да пиша. Новата Гарай не е добра в нищо. Единственото, което прави, е да чака — чака да бъде посетена от господаря си. Ръцете й са нервни птички, пърхащи тук-там из стаята, без цел или занимание. Тя пробва различни елеци, за да види кой й отива най-много. Сресва косата си. Вслушва се в звуците на двореца. Проследява смяната на сезоните през прозореца си. Когато ромоли върху покрива, дъждът не звучи така, както когато се излива върху планинските склонове. Понякога тя си мисли, че иска да излезе навън под дъжда, да го почувства върху кожата си, да почувства как вятърът развява косите й, да повярва, че той би могъл да я вдигне и да я понесе надалеч. Това не го мисли новата Гарай, а старата. Новата я притиска надолу и извръща поглед от бурята, бушуваща навън, към вътрешността на стаята, към картините с нарисувани бури, планини и океани.

Новата Гарай предава всичко, което считах за свято и важно. Тя е незначителна, безполезна, лишена от цел и призвание. Тя доставя удоволствие на господаря си, прекланя глава, избягва погледите на пазачите. Мразя я.

Но тя е полезна за едно-единствено нещо. Знае как да ме опази жива.

За да запълвам времето си, започнах да събирам растения. Откъсвам лечебни билки от градината и ги изсушавам за в бъдеще, но се захванах да отглеждам и собствени билки. Питам Кабира как се наричат различните растения, които могат да се намерят тук, и записвам имената им с най-хубавия си почерк. Писането ми се подобри доста, откакто започнах да водя тайните си бележки. Това ме успокоява и уплътнява времето ми, дава ми някакво занимание. Скицирах растенията и след това ги притисках. Показах някои от страниците на господаря ми и той се усмихна снизходително. Но след няколко дни Естеги, кльощавото слугинче, донесе подаръци в стаята ми. Тя ги положи внимателно върху леглото ми. Листове хартия от най-високо качество. Три различни цвята мастило, няколко пера за писане, четки и бои.

— Всичко това от господаря ми ли е? — попитах. — Въпреки че от кой друг би могло да бъде?

Естеги кимна.

— Умееш ли да рисуваш?

— Упражнявам се. Най-вече цветя и растения — отвърнах, докосвайки хартията.

Тя понечи да излезе от стаята, но се спря при вратата. Поколеба се за миг.

— Какво има?

— По-късно мога ли… да заема някои от рисунките?

— За какво? — сбърчих чело от почуда.

— За бродерия — прошепна засрамено. — Искам да се науча да бродирам наистина хубави цветя, но е трудно. Рисунките биха могли да помогнат.

Оставих хартията.

— Можеш да го правиш тук, в стаята ми. Не искам да вземаш рисунките.

Естеги кимна, едновременно изненадана и благодарна, и затвори вратата след себе си.

Сега пиша по-малко. Вместо това събирам цветя, притискам ги и рисувам. Естеги седи в един ъгъл, със завършена рисунка на цвете пред себе си, и бродира с копринен конец върху тънък плат. Мисля, че прави тези бродерии за съпругата. Понякога Кабира идва и ни наблюдава със студения си и надменен поглед. Откакто изродих бебето й, тя ме посещава често. Когато влиза в стаята ми, новата Гарай се държи възможно най-смирено, предлага й най-удобните възглавнички за седене, поръчва на Естеги да донесе студен зелен чай. Обикновено Кабира отхвърля нашите грижи и просто сяда. Често минава доста време, преди да продума. Отново започвам да рисувам, а Естеги хваща иглата и конеца. От градината можем да чуем чуруликане на птички, а от двореца се разнасят гласове и стъпки. Никога не заговарям първа съпругата. Новата Гарай си знае мястото.

След известно време тя проговаря. Задава въпроси за работата ми или ми казва нещо за растението, с което се занимавам. Тогава мога и аз да я питам разни неща. За името или възможното приложение на растението. Но има много растения, които са й непознати. В такива случаи тя се обръща рязко към Естеги и я пита дали скоро ще завърши бродерията си.

Вчера, докато работехме, тя дойде в стаята ми с пълни ръце.

— Не е уместно една наложница да бъде тъй невежа — каза и постави няколко свитъка на масата. Естеги бързо запали една лампа и донесе възглавничка за седене, за да й бъде по-удобно на Кабира. Тя позволи на слугинята да се суети около нея. След това седна и впи осъдителния си поглед в мен.

— Трябва да се запознаеш с великите поети. И с историята на Ареко. Везирът очаква само най-доброто от домакинството си.

Мисля, че господарят ми е по-заинтересован от другите ми атрибути и би предпочел да слуша собствения си глас пред моя. Но си замълчах, както ме беше научила новата Гарай.

— Можеш да рисуваш, докато слушаш — каза съпругата благосклонно и започна да чете.

Тя има приятен глас, а аз обичам поезията, но никога досега не бях чувала нещо подобно. Историята ме отегчава, защото тези теми и личности не означават нищо за мен. Владетели, могъщи мъже, войни и военни походи, завладени и загубени територии. Нищо за наистина значимото: самата земя. Жизнената й сила. Съществуването на хора, които се намират в хармония с жизнената сила. Въпреки това запечатах в паметта си рецитираното от нея и след като свърши, оставих четката и започнах да преразказвам на Естеги и Кабира най-важните части от историческите свитъци и поетичните стихове. Те изглеждаха впечатлени, дори съпругата не успя да го скрие. За мен не беше нищо забележително. Майка беше обучила всичките си дъщери по този начин: разказвайки по памет и след това карайки ни да й преразказваме всичко, което бяхме чули от нея. Не беше необходимо да е дума по дума, стига да е вярно. Осъзнах, че съм загубила някои от уменията си. Паметта ми не беше толкова остра и способна да попива ново знание. Реших да положа усилия, за да подобря възможностите си. Не заради някой друг, а заради самата мен.

Така се нижат дните и нощите ни. През повечето време Естеги ни обслужва. Тя е бърза, тиха и притежава уникалното умение да предусеща желанията на Кабира, преди самата тя да ги е осъзнала. Слънчевите лъчи се плъзгат по пода и показват постепенното изнизване на деня. Смрачава се, Естеги запалва лампите ни. Свирачите на цина биват отпратени. Нощните птици подхващат своята песен, най-напред колебливо, след това все по-силно и уверено. Аз говоря малко. Кабира говори, разказва за разни неща. Безсмислени неща: изкуство, поезия. Нарича някои хора „великите учители“. Аз слушам и се опитвам да проумея. Но не мога. Как биха могли думите да опишат истината? Всичко, което изписвам на хартия, вехне и умира. Дори и да напиша поема за гущер в пустинята, как бих могла да уловя действителността на гущера? И какво би могла да ни каже поемата за слънцето, за прохладата на нощта?

Нищо.

При все това Кабира говори. А аз слушам. И слънцето се скрива и идва нощта, сетне отново се зазорява. И единственото, което правим, е да чакаме.

Напоследък господарят ми непрестанно пътува. Той надзирава строежа на двореца в Охадин и обикаля из областите, за да закупи дървесен материал, мрамор и камък. Обсебен е от строежа по начин, който ми е трудно да разбера. От време на време, когато се завръща от Охадин, ми изглежда някак променен. Тогава в него усещам мрак, който прикрива огромна сила. Различен е начинът, по който ме обладава. Начинът, по който ме гледа. Погледът му докосва нещо вътре в мен, частица от същността ми, която не искам да споделям. Сякаш може да съзре старата Гарай, но тя не го плаши. Може да види и новата Гарай, както и тази, която предстои да се появи. След като прекарам известно време с него, се чувствам напълно разголена и обезоръжена. Искам да се скрия, но няма как да избягам от погледа му. В тези моменти ми се иска да призова старата Гарай. Тя беше силна. Тя беше безстрашна. Силата на самата земя бушуваше във вените й; тя беше говорила с дървото Сануел, стъпалата й познаваха всеки камък на пустинята Мейрем, ръцете й знаеха как да създават и оформят. Белезите й бяха свидетели…

Моите белези. Те избледняха. Току-що се опитах да ги преброя, но не успях да ги намеря.

Мина много време. Години. Не съм писала, защото нямаше нищо за писане.

Скоро дворецът в Охадин ще бъде завършен. Строежът продължи осем години.

Един ден господарят ми ме посети. След като ме облада, застана до прозореца и се загледа в първите товарни коли, тръгващи от Ареко към Охадин. Протегна се. Тялото му е все тъй гладко и стегнато, както преди няколко години, когато го зърнах за пръв път. Времето почти не е докоснало външния му вид. Същото не може да се каже за мен. Нямам възможност да се движа така, както бих искала. Ям твърде много сладкиши, охладени плодове, полети с мед, и опържена веджа, оваляна в захар. Коремът ми се изду, а бузите ми се закръглиха.

Господарят ми потърка ръце в бедрата си от задоволство.

— Най-после! Колко усилия положих за този момент! Ще преместя там суверенния принц и двора му в края на тази луна, за да съвпадне с новата луна. Тогава ще се озове на моя територия. А нахалните му синове ще останат в Ареко. Те не разбират, че сами се хвърлят в ръцете ми.

— Какво искаш да кажеш, господарю? — Знам, че той обича да му задавам въпроси.

— Когато не са близо до баща си, нямат влияние върху него. А когато той не ги вижда, за мен е по-лесно да ги изпращам на мисии, които изглеждат важни, но чиято единствена цел е да ги отдалеча, за да не МИ се пречкат. Тогава само и единствено аз ще мога да направлявам суверенния принц така, както ми се иска. Всяко негово решение, малко и голямо, всъщност ще идва от мен. Ще започна с изпращането на първородния му син да се сражава в битката срещу Херак. Вече три последователни години те отказват да изплатят данъка си към нас. Ще трябва да се преклонят пред мощта на Охадин и Ареко. И тази мощ, моя малка дивачке, сега е моя. Целият Каренокой ще коленичи пред суверенния принц и пред мен.

Той се обърна към мен. Аз лежах гола върху животинската кожа, постлана на леглото му, и докато ме гледаше, той сбърчи нос.

— Надебеляла си. И вече не си толкова млада.

Засрамих се. Коя съм аз, ако нямам стойност дори в очите на господаря си? Придърпах кожата върху себе си и сведох поглед. Господарят ми хвърли за последен път доволен поглед през прозореца и после извика един прислужник, който да му помогне да се облече. Аз продължих да лежа на същото място, докато двамата не излязоха от стаята. Тогава се облякох и прекосих тайния коридор, стигайки до голямата зала на дайрахеси. Беше безлюдна. Позвъних на един звънец и Естеги се появи, без да издаде какъвто и да е звук, и се поклони смирено. През последните няколко години тя порасна още повече и сега се извисява над мен с една глава. Носът й е още по-голям от преди. Определено не е хубава жена, та макар и да е по-слаба от мен.

— Донеси ми нещата. Ще се изкъпя. Искам ареминово масло и собствената ми смес от бадемово масло и розова вода. Веднага.

Дълго време лежах във ваната. Масажирах скалпа си с ароматното масло, изтърках загрубялата си кожа с пемза. Обръснах онези места, за които знаех, че господарят ми предпочита да са гладки. Оскубах веждите си и мустака, който беше започнал да пониква над горната ми устна. Долу се изтърках с бадемово масло, докато не станах гладка и мека като новородено бебе.

Какво ще се случи, ако господарят ми си вземе нова наложница? Дали ще изостави напълно леглото ми, както постъпи със съпругата си, когато пристигнах аз? Дните ми ще станат още по-празни. Нямам никаква друга стойност, освен тази, която той ми придава. Неговият поглед гали, осъжда, оценя. Неговите ръце дават на тялото ми очертанията, които иначе му липсват. Понякога дори ми доставя удоволствие. Мразя това. Но обикновено ми дава друг тип удовлетворение: че за един кратък миг аз струвам нещо. Ако това ми бъде отнето, ще ми остане ли нещо, което да чакам?

Кабира влезе в стаята ми тъкмо когато записвах тези редове. Вратата ми не беше заключена — няма ключалка. Дори не се опитах да прикрия листовете. Кабира ги е виждала и друг път и никога не ме е издавала.

Тя седна върху едни възглавнички и зачака. След малко пристигна Естеги, носейки поднос с горещ чай, ухаещ на рози и мента, и малка купчинка от кексчета, поръсени със захар. Естеги сервира чая — първо на съпругата, после на мен. Грабнах няколко кексчета и ги набутах в устата си. Сладостта им веднага ме изпълни с неописуемо удоволствие. Естеги се отдръпна към вратата, където седна на пода, чакайки нови заповеди.

Погледнах към Кабира. Тя изглеждаше толкова спокойна и хладнокръвна, докато отпиваше бавно от чая си. Подобно на мен, и тя няма с какво да запълва дните си — всъщност положението й е още по-лошо от моето, защото господарят ми не посещава леглото й. Знам, че тя има задължения към Изани, че присъства на публични церемонии със синовете, но това е само мимолетно облекчение от неживота, който води — от нейното безсмислено съществуване, изпълнено с постоянно очакване, безделие и меланхолия.

— Как го понасяш, първа съпруго? — попитах я, нарушавайки мълчанието.

Кабира изсумтя. Не мислех, че ще ми отговори.

Отново отпи от чая си. Най-после проговори:

— Вече не ме е грижа какво се случва с мен. Той унищожи всичко преди много време.

Гласът й беше тих и дрезгав. Тя се беше надвесила над чашата с чая и парата му забулваше чертите на лицето й.

— Всеки ден нося спомена за мъртвото си семейство. За всички любими същества, които той ми отне. Синовете ми, които дори не ме познават, които се срамуват от майка си и се отдръпват при допира ми. Но той въпреки това не ми позволява да умра.

Тя се умълча. Отпи от чая си.

— Посещавал ли те е?

Кимнах. Тя остави чашата си. Погледна през прозореца.

— Говорихте ли?

Никога досега не бяхме обсъждали господаря ми. Но аз бях насочила разговора към тази тема.

— Да. Малко. Той е доволен от това как върви строежът в Охадин. Но не е толкова доволен от мен. — Посочих към корема и дебелите си бедра.

Тя бързо обърна глава и погледна към мен. Усмихна се, изкривена усмивка. Но не беше жестока. По-скоро… тъжна. Сякаш разбираше какво имам предвид. И изведнъж ме порази мисълта, че въпреки всичко, което току-що беше казала, тя може би все още изпитваше нещо към него. Нещо, което аз никога не бях чувствала.

Това я превръщаше в по-голяма робиня, отколкото аз самата някога съм била.

Тя прошепна нещо на Естеги, която пъргаво се изправи и излезе от стаята. Кабира се надигна и въздъхна.

— Хайде. Време е да събереш принадлежностите си. Нали не искаш някой да намери листовете ти? — Тя опъна елека си. — Искан ще ни премести в Охадин заедно със суверенния принц и домакинството му. Приготви се за новия си дом.

Приготвих личните си вещи, нещата, които приемах за свои; елеците и панталоните, които той ми беше подарил, гребените за коса и накитите. Притиснатите ми цветя и пособията за писане. Изсушените ми билки. Скрих тайните си записки в задната корица на книжното облекло, където държа притиснатите цветя.

Но нищо от това не е мое. Знам това. Всичко принадлежи на него. В пустинята всичко беше без цена — цветята, растенията и животните, — никой не ги притежаваше, вземахме това, от което се нуждаехме, и носехме със себе си само сечивата си, нищо повече. Господарят ми притежава всичко, което ме заобикаля. Той притежава и мен.

Не знам кога ще се преместим. Не ми е позволено да знам каквото и да било. Същото се отнася и за Кабира. Ние сме изцяло в ръцете му, вещи, които са на негово разположение. Всъщност именно тази непредсказуемост е едно от нещата, които понасям най-трудно. Никога не знам кога ще ме привика и ще използва тялото ми. Никога не знам нищо предварително: нещата просто ми се случват — внезапно и без обяснение. Един ден ще ни кажат да седнем в паланкина и ще ни заведат в Охадин, още едно ново място, където досега не съм стъпвала. Нова клетка, в която да чакам.

Днес пристигнахме в Охадин. Късно вечерта е и съм изморена от дългото пътуване в клатещия се и задушен паланкин. Гадеше ми се и се чувствах раздразнена, затова и Естеги, която ме съпровождаше, се поуплаши от мен и към края на пътуването дори не смееше да ми отговаря. Но сега трябва да пиша, веднага — толкова е прекрасно, — разбирам защо все още съм жива, най-после разбирам! Всичко ме е водило към това място, търпението ми най-после се възнаграждава и благодаря на новата Гарай, че ме опази жива, слава на земята, небето и духовете на мъртвите!

Можех да го почувствам още щом наближихме Охадин. Беше късен следобед, слънцето беше слязло ниско на небето, а конвоят ни минаваше покрай уморени и потни работници, които се връщаха у дома от плантациите за подправки. Дворецът изникна иззад един хълм, много по-голям, отколкото бих могла да си представя, и точно в този миг го почувствах. Вибрирането. Първоначално едва доловимо, като аромат, носен от бриза, като аромат на нещо деликатно и неуловимо, което разпознаваш и се опитваш да назовеш, но не успяваш. Точно тогава Естеги ми предложи парче ДИНЯ, полято с мед и розова вода, но аз вдигнах ръка и й казах да замълчи. Да не продумва и да стои неподвижно. Конвоят напредваше и с всяка крачка на носачите се приближавахме все повече до двореца и усещането се засилваше. Бучене. Шепот. Ритъм, който пулсираше из тялото ми. Никога досега не бях чувствала толкова силно жизнената сила — тя е могъща, по-могъща дори от това, което усещах от ствола на Сануел. Едва се сдържах да седя неподвижно, толкова непреодолим беше поривът да скоча от палакина и да изтичам към тази сила, към този зов.

Вече се беше стъмнило, когато се озовахме между стените на Охадин, затова всички пазачи носеха запалени факли в ръце. Има специална резиденция за жените, наречена Къщата на красотата, и аз успях да зърна просторни стаи и зали и огромен басейн, докато ме водеха към покоите ми. Навсякъде има златни и изрисувани пана, гърнета и вази, цветя и фонтани и навсякъде вибрира шепотът, песента, която ме призовава. Лежа върху копринени възглавнички под кожата на някакво раирано животно и стаята ми ухае на рози и тамян, въпреки това не мога да заспя. Старата Гарай, лечителката, не може да заспи. Сега е будна. По-будна от всякога. Прокарва пръсти по белезите си и копнее да излезе навън и да намери свещеното място, което несъмнено е наблизо. Иска да му направи приношение и знае, че това е великото приношение, онова, за което се е подготвяла цял живот.

Но въпреки това тя трябва да изчака. Аз ще открия мястото. Новата Гарай ще ме опази жива и тук, в тази огромна клетка, и аз ще намеря източника на песента и всичко в крайна сметка ще си заслужава.

Всичко.

Старата Гарай дебне подходящия момент. Няма да я забравя, никога вече, но животът тук в Охадин е по-труден от преди. Мога да усетя жизнената сила, всеки ден ме призовава, но нямам достъп до нея. Великото приношение, толкова близо и същевременно толкова далеч. Вътрешният мрак на господаря ми нараства все повече. Той завладява цялото ми същество, когато ме обладава. Тялото и ума ми. Не мога да му се опълча по никакъв начин.

Искам да си нанеса нови белези, да режа, да видя как кръвта потича. Но знам, че би било нередно. Раните трябва да означават нещо. Белезите трябва да символизират искрени приношения. Не мога да набраздявам кожата си само за да усетя облекчение.

Още днес, първия ни ден тук, господарят ми изведе майка си, съпругата си и мен на разходка из градината. Естествено, Изани беше придружавана от три слугини, носещи чадъри, възглавнички и кошница със студени напитки. Кабира взе Естеги, за да може да огледа наоколо, но й даде да носи чадър, за да не се оплаква Изани, че една от слугините безделничи. Следваха ни двама пазачи с извити саби. Беше очевидно, че господарят ми иска да се изфука с творението си. Да се изкъпе във възхищението и благоговението ни. И има за какво.

Градината е изключителна. Господарят ни обясни, че бил положил неимоверни усилия, за да завърши градината, преди да доведе тук суверенния принц, така че тя била готова, преди да се издигнат сградите на самия дворец. Искал да смае принца с невиждания разкош, за да го убеди да се премести тук доброволно и да похарчи злато за изграждането на собствен дворец. На запад се извисяват трите сгради, предназначени за домакинството на господаря ми: Къщата на усамотението, където се намират личните му покои, банята и библиотеката му; Къщата на властта, където работи, дава аудиенции и се среща с други могъщи мъже; и Къщата на красотата, където ние, жените, включително майка му и слугините, живеем заедно. Кухнята също е разположена тук. През градината, от северозапад към югоизток, минава изкуствен поток с малки водопадчета и мостове. На изток, като огледално отражение на къщите, построени ОТ господаря ми, се издигат други три къщи, принадлежащи на суверенния принц. Но предстоят да бъдат построени още сгради, тъй като владетелят трябва да разполага с по-голям разкош от везира.

— Всичко е построено само от най-доброто, което Каренокой може да предостави — каза господарят ми, докато стояхме пред двореца на принца, с Изани от едната му страна и съпругата му от другата. Аз бях застанала няколко крачки зад тях, с почтително наведена глава. Беше рано сутринта, но вече можеха да се чуят звуци от всички къщи; много неща трябваше да се организират, все пак цялото домакинство се беше нанесло и всички принадлежности трябваше да се подредят. Покъщнината и слугите бяха изпратени предварително и сега стопаните можеха да се нанесат. — Сдобих се с екзотични дървета от голям остров на юг — продължи господарят ми. — Терасу, така се казва островът. Виждате ли колоните? Колко са черни? Това е необичайно твърдо дърво, което не расте по нашите земи. Няма нужда от боядисване или обработка и е почти толкова трудно за оформяне, колкото е и камъкът, — Той се подхилна неприятно. — Това не е единственото екзотично нещо, което донесох със себе си. Ще видите.

Къщите, съставляващи двореца, са двуетажни и са издигнати върху платформа, за да не могат да се видят от земята. Платформата е покрита с яркоцветни плочки, украсени с изображения на цветя и листа, които изглеждат толкова истински, че биха могли да си съперничат с великолепната градина. Позлатеният таван блестеше на ярката утринна светлина и Изани вдигна окичената си с пръстени ръка, за да прикрие очите си. Господарят ми забеляза този жест и се усмихна.

— Блясъкът е умишлено търсен ефект, за да накара всички извън тези стени да се преклонят пред подобно невиждано великолепие. Никой не трябва да се съмнява къде се е съсредоточила цялата власт в Каренокой. Никой от онези незначителни местни управници не може да съперничи на този разкош. Скоро всички те ще коленичат, не, ще пълзят по корем пред силата на Охадин. Моята сила.

— Сине, наистина си създал нещо невероятно — каза Изани и гордо потупа сина си по рамото. — Не си ли съгласна, Кабира?

Когато се обърна към снаха си, в гласа й веднага се усети студена острота.

— Няма друго подобно великолепие във всички познати земи — отвърна Кабира. Гласът й беше безизразен, формален.

— Не можеш да разпознаеш старото имение на баща си, нали? — Изани прониза с поглед съпругата на сина си.

— Не, не е останало нищо от него, чи. Всичко е много по-бляскаво и прекрасно.

Усетих тъгата, която криеше зад думите си, но господарят ми беше глух за нея. Или не го беше грижа.

Продължихме да се разхождаме под цъфтящите плодови дръвчета. Птици с лъскави червени и сини пера чуруликаха в огромна клетка.

— Тук събрах най-различни пойни птици — каза господарят ми, посочвайки клетката. — Много от тях могат да летят свободно из градината, други държа в клетката. Съпругата на принца и дъщерите й много обичат птиците. Вече наехме млади момчета с прашки и лъкове, които да патрулират из градината и да обстрелват хищните птици. Освен това извън стените на двореца вече кипи активна търговия със семена и насекоми. Храна за птиците.

Градината беше пълна с работници, които бяха заети с поливане, подрязване и разчистване. Всичко беше идеално, а наоколо не можеше да се види дори едно листенце, което да не е на мястото си. Тук не се допуска нищо мъртво или грозно.

— Може ли да ни покажеш билковата градина, че? — попита Кабира, обръщайки се към съпруга си с най-почтителния си тон.

Изани изсумтя, но господарят кимна.

— Разбира се, чо.

С преувеличен жест той хвана жена си с едната си ръка и майка си с другата, след което ги придружи по пътека, лъкатушеща се между благоуханни храсти, окичени с бледорозови цветчета. Щом се допираха до клоните, венчелистчетата се разхвърчаваха около тях и в крайна сметка биваха стъпкани под сандала ми, докато ги следвах забързано. Прекосихме потока по един сводест мост с богато украсени парапети. Златисти рибки подскачаха в бистрата вода. Господарят ми посочи към едно езерце, в което се вливаше потокът. Множество върби се привеждаха към гладката повърхност на водата, а няколко водни лилии се подаваха като скъпоценни камъни върху тъмно огледало.

— Сложих шарани във водата, за да могат синовете ми да ловят риба. Има няколко малки лодки, които могат да се държат прохладни през горещите летни дни. Тук ще се провеждат концерти за жените на принца — ето там, на другия бряг, може да се издигне платформа и те да седят срещу слънцето, а музиканти могат да свирят върху плаващи лодки, окичени с фенери, и да забавляват владетелския двор. Ще нарека това място Градината на вечното умиротворение.

— Великолепно, сине — кимна Изани. — Трябва да поканиш разните местни управници и техните семейства. Когато зърнат цялата тази красота, този разкош, няма да посмеят да се бунтуват и веднага ще се преклонят пред теб.

Тя не си даде сметка, че беше разкрила твърде много: все пак не трябваше ли да се преклонят пред суверенния принц, а не пред сина й? Но Искан го забеляза и се усмихна.

— И ето, съпруго, изпълних молбата ти. Заповядах да създадат розова градина, а заедно с нея, като изненада, и билкова градина.

Минахме покрай рози с най-различен цвят и най-после се озовахме пред ниска стена. Господарят ми отвори една малка порта и ни прекара през нея. Майка му се спря отвън със смръщено чело и нареди на слугините да вдигнат чадъра и да й веят с ветрилата. Естеги също застана отвън на почтително разстояние от везира. В дълги и тесни лехи, спираловидно и кръгообразно, растяха най-различни видове билки и подправки. Наведох се, докоснах листата, поех аромата им — остър, сладък, горчив, свеж. Това бяха всички лечебни растения, за които бях чувала, и много други, които досега не бях виждала или дори не знаех, че съществуват. Това е място, из което мога да обикалям ида проучвам, събирам, изсушавам, рисувам. Да се уча. Пристъпих по-навътре и видях, че много от растенията се отглеждаха при възможно най-добрите условия, но някои от тях бяха засадени на неподходящи места и се нуждаеха от повече сянка или пространство. Пръстите ме сърбяха да ги разкопая, да ги преместя и да ги засадя отново.

Обърнах се. Съпругата стоеше няколко крачки зад мен и гледаше към салвията. Господарят ми и майка му говореха разгорещено и Изани изглеждаше раздразнена. Помислих си, че сигурно причината за гнева й е, че синът й беше изпълнил желанието на Кабира. Изани не търпеше Кабира да получава и най-малкото удовлетворение.

Коленичих пред съпругата — и това го извърших аз, Гарай, а не новата, която демонстрираше уважение само като стратегия за оцеляване.

— Почитаема първа съпруго — прошепнах полугласно, за да не ме чуе господарят ми. — Благодаря ти.

— Стани, жено! — избухна съпругата, очевидно обезпокоена. Аз се изправих, но после се поклоних дълбоко.

— Благодаря ти. Направи ми голяма добрина. Знам, че сигурно ти е струвало много. — Погледнах многозначително към Изани.

— Да, да. Все пак твоите буламачи ме излекуваха от сериозната ми болест тази зима. А и Сонан каза, че кашлицата му е преминала благодарение на отварата, която си му дала. Вероятно именно това е убедило моя почитаем съпруг. Синовете му са най-великото му притежание.

Господарят ми няма дъщери. Той не посещава леглото на Кабира, а аз взех всички необходими мерки, за да не забременея. Господарят ми мисли, че съм ялова, и това не ме притеснява. Той има синовете, от които се нуждае, поне така твърди. Сега те са съответно на десет, девет и седем години. Диви, своенравни и силни. Докато пиша, мога да ги чуя как играят навън. Никога не съм говорила с тях. Не приляга на положението ми. Когато посещават майка си, аз си стоя в стаята. Те не трябва да бъдат покварени от гледката на наложницата. Не знам кой е решил така. Господарят ми или съпругата му. Може би аз самата.

Момчетата живеят с Изани. Не с майка си. Те я посещават, но само от време на време, когато Изани позволи. Сетне Кабира не показва лицето си с дни. В края на краищата се връща в слънчевата стая, където аз рисувам цветя, Естеги бродира и двама или трима свирачи на цина ни забавляват, съпроводени от звука на фонтана в мраморния басейн, но тя е винаги по-тиха от обикновено. След известно време отново започва да участва в разговорите ни. Дава заповеди на слугините. Критикува дрехите ми. Поръчва пресни сладкиши и заповядва някой параван да бъде преместен, за да пада повече светлина върху съответната картина. Изважда свитък, за да ме обучава. И тогава всичко е както преди.

Не знаех какво да й кажа. Думите не са достатъчни. Тя може да се преструва, че не е така, но аз знам, че билковата градина беше подарък за мен. Внезапно започнах да опознавам по-добре Кабира. Тя не ме презираше. Каквото и да си мислеше за мен, аз бях единствената й приятелка.

Отново се поклоних, поех ръката й и я целунах бързо. Пуснах я, преди Изани да успее да види какво съм направила.

— Хайде, побързай. Искан иска да ни покаже още нещо.

Още не знам как, но ще се отплатя за този жест на приятелство. За този дар, който Кабира ми поднесе.

Искан ни поведе обратно през градината, на север. Щом стигнахме до снежнобелите мраморни стъпала на Къщата на красотата, той се спря и целуна леко майка си по бузата.

— Можеш да останеш тук, Изани-чи. Виждам, че си уморена. Скоро жегата ще стане нетърпима. Подготвил съм малка изненада, която искам да покажа на жена си.

Изани не беше доволна, но нямаше друг избор, освен да се подчини. Тя се втурна в двореца, следвана от слугините си. Естеги тръгна след Кабира и господаря ми. Аз се поколебах за миг и после изтичах след тях. Когато господарят ми спомена за изненадата, тонът му не беше великодушен. Освен това усетих, че Кабира е напрегната. Тя се държеше мило с мен. Не исках да я изоставя. Пазачите ме последваха.

Вървяхме на север, към стената. Горичка от зисмилови дървета се появи пред нас и господарят ми направи знак на пазачите да ни чакат под дърветата. Зисмилът расте и по склоновете на Омоне. Познавам аромата на тези дървета. Те израстват някак инатливо, с извити, тесни стволове и редки корони, извисяващи се към небесата. Те са бързорастящи дървета и някои от тях вече надвишаваха човешки ръст, въпреки че едва ли бяха поникнали там преди повече от няколко години. Видях как Кабира свива ръцете си в юмруци. Тя забърза крачка. Зисмиловите дървета препречваха изгледа ми. Не можех да видя къде отиват, но можех да го почувствам. Песента на жизнената сила, която винаги се носеше в Охадин като подземен шепот, се усили още повече. И аз се забързах. Скоро щях да видя източника й! Скоро щях да разбера произхода й и можех да започна да приготвям приношението си!

Кабира се появи от горичката пред мен. Спря се и погледна нагоре. Издаде лек стон.

Бяхме стигнали до подножието на малък хълм, разположен срещу стената, ограждаща Охадин. Тесен път, павиран с каменни плочи, черни като нощта, водеше право към хълма. Пътят свършваше пред порта, поставена във висока стена, обкръжаваща част от склона на хълма. На върха на стената беше кацнал кървавочервен покрив, като едната му част лежеше върху стената, а другата — върху самия хълм.

Искан се обърна към съпругата си. На лицето му се появи онази негова хищна усмивка.

— Скъпа съпруго, портата е изградена от най-твърдия метал. Не може да бъде изгорена. Не може да бъде разрушена. Анджи е само и единствено моя, никой друг няма достъп до нея.

Кабира пребледня.

— Гробовете. На върха на хълма. Семейството ми.

Беше й трудно да произнася думите.

— Преместих ги, за да има място за покрива. — Господарят ми сви рамене нехайно. Той дори не споделя уважението на народа си към мъртвите. Тук не се прекланят пред земята или другите богове, но почитат мъртъвците си, дори аз започнах да паля восъчни свещи през свещените дни. По една за всяка от сестрите ми. Една за майка. Не знам дали са живи, или мъртви. Но искам да покажа, че не съм забравила. Разбирах, че е извършил ужасен грях, осквернявайки тези гробове.

Кабира стоеше неподвижно.

— Ще позволя на суверенния принц да влиза от време на време. За да отпива от водата на извора. Ту когато е добра. Когато имам нужда да е по-здрав, поне за известно време. Ту когато е лоша, ако се нуждая от по-слаб владетел, когото да направлявам така, както пожелая.

Господарят ми въобще не мереше приказките си. Дори признанието, че извършва най-високата държавна измяна, не беше опасно, понеже го правеше в присъствието на обикновени жени. Ние бяхме нищожества. Толкова незначителни, колкото тревата по земята. Толкова заменими.

— Не можеш да плениш Анджи по този начин! — Кабира сграбчи отчаяно рамото му. — Не е редно!

Никога не я бях виждала толкова ужасена. Никога не я бях виждала доброволно да докосва мъжа си.

Господарят ми отблъсна ръката и. Продължи да се усмихва. Гневът й не го притесняваше ни най-малко. Не й отговори. Просто пое обратно покрай зисмиловите дървета и се изгуби от погледа ни.

Трябваше да помогна на Кабира да се върне в Къщата на красотата. Пазачите вървяха след нас на няколко крачки разстояние. Слънцето вече прежуряше и във въздуха се носеше ароматът на пръст и зисмилова смола.

Сега си давам сметка, че Кабира също знае. Днес се опитах да я накарам да говори за това, но тя отказва. Обръща ми гръб, оттегля се в покоите си или променя темата на разговора. Но аз съм сигурна, че тя знае повече, отколкото е склонна да признае. Може би бихме могли да стигнем до източника, ако работим заедно! Защото тя има право; източник на сила не може да бъде пленен и контролиран само от един човек. Това е направил Искан. Оттам произлиза силата му. Сега го виждам. Виждам откъде се е появил мракът вътре в него. Виждам как е способен да надниква в душата ми и да докосва всичките ми същности. Знанието носи облекчение. Това е сила, която разбирам, в която съм обучена. Сега, когато знам, мога да се защитавам по-добре от него.

Намятам новата Гарай върху себе си и сега тя е просто маскировка, нищо повече. Вътре в мен, в истинското ми „аз“, нашепва силата, която все още не мога да докосна. Но един ден. Един ден.

Гарай изкусната

Гарай с лукавия език

Гарай, прикриващата се

Гарай, изчакващата

Гарай, пробуждащата се

Продължавам оттам, където трябваше да спра вчера, защото същата вечер разбрах, че не сме сами в Къщата на красотата. Изани разполага с целия горен етаж и живее там заедно със синовете на господаря ми. На приземния етаж живеят слугите. В дайрахеси сме само аз — в моята малка стаичка, и съпругата — в нейните просторни, разкошни покои. Тук има много слънчеви и сенчести стаи, както и няколко спални, но те са празни. Или поне така си мислех. Когато излязох от стаята си, се натъкнах на момиче, което седеше с кръстосани крака върху една от възглавничките до фонтана в голямата зала. Спрях се. Очевидно не беше слугиня. Не приличаше на хората, които бях виждала преди това, и изведнъж си спомних за думите на господаря ми: че е донесъл и други екзотични неща от Терасу. Момичето беше високо, с тъмна кожа и седеше с много изправен гръб. Тя се обърна с лице към мен и видях, че е много хубава и по-млада от мен, когато станах робиня. В къдравата й коса имаше един-единствен гребен. Значи робиня. Като мен.

— Коя си ти? — попитах, без да се съобразявам с някакъв етикет или протокол. Кабира я нямаше и не можеше да ме нахока.

Тя ме погледна с големите си черни очи. Очевидно успя да разбере въпроса ми.

— Орсеола — отвърна с дълбок глас. Беше облечена в някакъв екзотичен златист плат, увит тясно около гърдите й. В този миг осъзнах, че тя е новата наложница на господаря ми. Най-после съм свободна! Цял ден душата ми ликува. Аз съм свободна!

— Казвам се Гарай — рекох и се усмихнах. И тогава, сякаш дворецът, градината и всичко в тях беше мое, й заявих: — Добре дошла в Охадин.