Наондел

Кларас

Мирисът на реката докара сълзи на очите ми. Никак не приличаше на миризмата на океана, но все пак беше вода. Свободно течаща вода. Двете с Естеги решихме да тръгнем през града, без да се крием. Преди да стигнем до къщите, махнах робския гребен от косата си и го скрих. Естеги беше облечена като слугиня. Никой не ни наблюдаваше подозрително. Дрехите ми бяха прости. Можех да мина за дъщеря или съпруга на търговец. Естеги трябваше да носи платната и въжетата или щеше да изглежда странно.

Естеги ме поведе през улиците, а аз оглеждах хората, които подминавахме. Хора с работа, задължения, животи. Скоро и аз щях да имам такива неща. И щях да ги предоставя на детето си.

Хангарът за лодки се намираше в южния край на града. Братовчедът на Естеги беше казал, че просто можем да дойдем и да вземем кораба. Но щом стигнахме до това, което ни се стори правилният хангар, той се оказа заключен. Единственото, което ни оставаше, беше да влезем откъм водата. Без да се колебая, свалих елека си и се гмурнах.

Ах, да плувам отново във водата! Мътна, сладка речна вода, но все пак вода. Сухата ми кожа попи влагата. Под повърхността отворих очи и косата ми се заизви пред тях като водорасли. Плувах под вода, докато не видях кила й. Веднага я разпознах: Наондел. Здрав, хубав кил. Здраво дърво. Изплувах до нея, както малкото на кита се долепя до майка си. — Притиснах бузата си до нея. Вдишах аромата на мокро дърво и коноп. Тя беше полирана с масло и коноп. Това беше знак за добра изработка.

Неохотно се качих горе и отворих портата към реката. После стъпих на Наондел и тя пое тежестта ми като стар приятел. Нямаше никакво оборудване, нито дори гребла. Имаше една-единствена мачта за квадратно платно. Беше дълга около трийсет фута, широка, със заострена кърма. Не беше направена за плаване в открито море, но щеше да свърши работа за пътуването ни до Терасу. Поради липсата на гребла трябваше да я избутам до кея, където чакаше Естеги.

Тя тъкмо беше хвърлила на палубата въжетата и платната, когато се появи някакъв мъж и ни заговори.

— Здравейте.

Голобрадият мъж беше застанал зад Естеги. Беше малко по-възрастен от мен, имаше обветрено лице и набито тяло.

Естеги веднага се обърна и се поклони ниско на мъжа.

— Подготвяме кораба. — Не се обърна към него с някаква почтителна титла, но в думите й се усещаше дълбоко уважение.

— Откраднали сте го.

— В никакъв случай. — Тя обърна дланите си нагоре. — Корабът принадлежи на братовчед ми. Свободния мъж Вади. Той го е купил, но иска да го приготвим и да го откараме в Шукурин.

— Как е възможно слугиня да е братовчедка на свободен мъж? — Мъжът погледна подозрително Естеги. Думите й не бяха успели да успокоят съмненията му. Без да привличам внимание към себе си, започнах да подреждам нещата на палубата.

— Родителите ми се отрекоха от мен — каза тя, забивайки поглед в земята. — Но братовчед ми винаги се е отнасял добре с мен.

Погледнах към Естеги и се зачудих дали казва истината.

Тя все още стоеше с обърнати нагоре длани и можех да усетя силата да струи от нея. Дарът на извора. Мъжът промърмори нещо, след което погледна към Наондел.

— Имате нужда от помощ за поставянето на такелажа. — Без да чака отговор, той се качи на борда. Заедно вдигнахме платното. Помощта му ме зарадва, защото отдавна не се бях занимавала с такелажа. След това го обсипахме с благодарности, предложихме му част от хранителните си припаси като подарък, но той отказа. Той застана до хангара за лодки и ни наблюдаваше, докато отплавахме. С ръка върху щурвала почувствах как ме обзема дълбоко спокойствие. Бяхме поели на път. Имах кораб. Но думите на Естеги все още ме човъркаха отвътре.

— Наистина ли са се отрекли от теб? Родителите ти?

Тя кимна.

— Трябваше да напусна дома си, защото родителите ми нямаха пари за зестра. Това ли се случи с теб?

Тя поклати глава.

— Не. Случи се, когато бях много малка. Аз не съм… — Тя се спря. Не искаше да продължи. Затова я оставих. Някои неща е по-добре да не се изричат.